Краят на дните

49

По пътя не се забелязва и следа от живот. Докато карам, не виждам нищо повече от пустинен свят: на изоставени коли, осакатен от земетресението пейзаж и изкормени от пожара сгради.

Сходствата между околната гледка и Преизподнята стават притеснителни.

Някъде към средата на пътя до лагера на Съпротивата забелязвам нарастваща искрица в небето зад нас. Един-единствен ангел.

Преценявам дали да ускоря, или да спра. Паркирам и скривам камиона сред запуснати коли на пътя. Майка ми и аз залягаме ниско върху седалките. Пейдж вече ни е задминала.

В огледалото за обратно виждане следя приближаването на ангела. Крилата му са ослепително бели, торсът — също. Това е Йосия.

Уверявам се, че е сам, преди да изляза и да му махна с ръка.

— Рафаил ме изпрати да те предупредя да не ходите в лагера на Съпротивата — съобщава Йосия още при кацането си. Задъхан е.

— Защо? Какво става?

— Стойте далеч от места с концентрация на хора. Изпитанието за сила ще бъде лов на бройка.

— Какво е „лов на бройка“?

Самото изричане на формулировката поражда у мен желание да избягам и да се скрия.

— Целта на отбора е да изловят възможно повече плячка — обяснява Йосия. — Започва се по здрач и свършва призори. Печели повалилият повече жертви.

— Що за плячка сте си наумили? — Устните ми са вцепенени и съм леко изненадана от способността си изобщо да артикулирам думи.

Албиносът има доблестта да се засрами леко:

— Уриил настоява, че има само една достойна за лов плячка. Единствената, която отвръща на удара.

— Не! — поклащам глава. — Рафи не би го сторил.

— Той няма избор. Не можеш да се откажеш от лова на бройка.

Налага се да се облегна на камиона.

— Значи Рафи се кани да избие възможно повече народ? И ти ли?

— Който спечели състезанието, печели изпитанието. Ако Рафаил спечели, ще застане начело и всички, оцелели от ловната вакханалия, ще се озоват в по-добро положение.

В стомаха ми изригва вулкан от киселини; преглъщам усилено, за да го потуша.

— Но до победата има много полет — уточнява Йосия. — Ловът на бройка включва всички, желаещи да се присъединят. Ангелите на Уриил до един ще полетят с него. По силите на един Наблюдател е да убие тройно повече от обикновен войник, но все пак се налага да търсим най-населените райони, ако искаме да победим отряда на Уриил.

— Става дума за избиване на моята раса. Не си забравил, нали? Ние не сме нито плячка, нито е редно да ни ловувате!

Не ме напуска мисълта, че именно аз помогнах на Рафи да си събере отряда.

Погледът на Йосия омеква:

— Заповедта е ти да оцелееш. Бягай надалеч от населените райони. После се скрий в най-тайното и безопасно място, което намериш. Имаш време до залез-слънце.

В момента има само едно гъсто населено място. Лагерът на Съпротивата.

И Рафи знае къде се намира.

А го знае, понеже аз му го показах.

Киселината в стомаха ми кипи и се надига към гърлото. И все не успявам да си напълня дробовете с достатъчно въздух.

— Той няма да направи такова нещо — изричам задавено и треперливо. — Не е такъв!

Йосия само ме поглежда, преизпълнен със съжаление:

— Рафаил иска да избягаш възможно по-надалеч. Заедно със семейството си. Върви. Оцелей!

Скача във въздуха и полита обратно към гнездото.

Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се успокоя.

Рафи не би го сторил.

Няма да тръгне на лов за хора. Няма да ги коли като прасета. Не би постъпил така.

Но все едно какво си повтарям, не мога да изтрия спомена как гледа прелитането на ангелите в боен строй — и без него. Непрестанно чувам в главата си онези думи, че ангелите не са направени да остават сами. Основната причина да се стреми толкова да си върне крилата беше, за да се върне при своите, нали? Да бъде един от тях. Да заеме полагаемото си място на архангел.

Той иска да бъде приет обратно в Ангелския свят не по-малко, отколкото аз искам да опазя семейството си. Ако в името на тази цел ми се наложи да убия няколко ангела, няма ли да го направя?

Несъмнено. Въобще не бих се замислила.

Спомням си с какво изражение на отвращение говореше за дисекционните маси в лагера на Съпротивата. Той не би искал да изтреби лагера или да избие всички. Напълно съм сигурна. Но ако се налага? Ако няма друг начин да заеме полагаемото му се място на архангел и да спаси ангелите от Падение?

Плъзвам се по вратата на камиона и обгръщам коленете си с ръце.

Аз заведох Рафи в лагера на Съпротивата. Знаех, че е ангел и му показах къде се крие най-голямата група оцелели хора.

Пред очите ми прелитат спомени за руините на Преизподнята. Дали сред първоначалните бесове е имало нещастно влюбена тийнейджърка, и тя ги е предала? Мисълта за съвършено красив бивш ангел, паднал в капана на любовта с бесовица е същински виц. Но се обзалагам, че младичката твар не е мислила така.

Стискам клепачи.

Гади ми се.

Сещам се за думите на Белиал, след като ми показа какво се е случило със съпругата му.

— Навремето и аз го мислех за свой приятел… Сега вече знаеш какво става с онези, които му се доверяват.

Качвам се обратно в камиона и седя там, стиснала с все сила волана. Дишам дълбоко и се опитвам да премисля нещата.

Мама ме гледа доверчиво. Независимо колко е подслушала, изобщо не би повярвала на ангела. Съюзили са се, за да ме спасят, но никога не би му се доверила. Изглежда е полезно по-често да вземам пример от нея.

Пред нас, по-нататък по пътя, сестра ми е кацнала на дървесен клон и е готова да последва водачеството ми.

Семейството ми е тук с мен и ни остава само да отидем надалеч. На север или на юг — и в двата случая ще се озовем встрани от битката, стига да караме цял ден. И тогава ще бъдем дотолкова в безопасност, колкото се очаква по време на Края на дните.

Напълно разумна идея е да се придвижим по-далеч от мястото, където ще се намират ангелите.

Напълно разумна.

Запалвам двигателя. Потегляме на изток. Към лагера на Съпротивата.