Краят на дните

54

Качвам се в миниван, достатъчно голям да побере две задни седалки. Намествам се отзад и обръщам внимание на меката кожа, затъмнените прозорци, първокласното стерео. Все неща, за които се примиряваме, че повече няма да видим.

Пейдж лети в обятията на един от тримата си скакалци, а мама е в автобус, заедно с куп членове на сектата — до един яростно отричат каквато и да било връзка с отвличането ми. Недоумявам какво да мисля за тях, но ако ще се притеснявам за сигурността на някой в автобуса, то ще е за тяхната, не за тази на майка ми.

В записаното съобщение уверявам хората в наличието на план. Всъщност нямаме — не истински. Знаем само, че някаква част от нас ще отвлича вниманието на ангелите при Бей Бридж, докато всички останали пресичат канала по моста Голдън Гейт.

Натиквам се на задната седалка заедно с останалите оцелели членове на стария съвет, събран от Ави. Едната е жена, управлявала глобалната дистрибуция на „Епъл“, а другият — бивш военен с прякор Полковника.

Полковника постоянно ме поглежда подозрително. Ясно даде да се разбере, че не вярва и дума на дивите слухове, свързани с мен. А дори в тях да има нещо вярно, все пак ги отдава на масова халюцинация, подхранвана от отчаяните надежди на хората.

Така или иначе е дошъл да помогне според силите си и не мога да искам нищо повече от него. Все пак ми се ще да спре да ме гледа така и да ми напомня, че не е изключено да е прав.

Доктора и Санджей се намърдват на седалката зад нас. Споразумяването между двамата не е изненадващо — нали са изследователи. Санджей изглежда никак не се притеснява да го видят с Доктора.

Двамата членове на съвета възразяваха той да пътува с нас, но никой друг не притежава познанията на Доктора за ангелите и чудовищата. Синините по лицето му са все така ужасни, но поне няма по-нови. Хората са прекалено заети да оцеляват, за да се занимават с него в този момент.

Близнаците се настаняват на шофьорското място и на седалката на пътника пред нас. И двамата са с прясно боядисани в синьо коси. Не са съвсем сини, боята е намазана и напръскана върху русото, сякаш не са имали достатъчно време да се оправят подобаващо.

— Какво ви има на косата? — питам. — Не се ли опасявате, че и ангелите в небесата над вас ще забележат всичката тая синева?

— Нашарили сме се за война — Ди си закопчава колана.

— Само дето шарките са в косата, а не по лицата ни — Дум пали двигателя. — Понеже сме ужасно оригинални!

— Освен това, я ми кажи дали отровните жаби се притесняват, че птиците щели да ги видят? — пита Ди. — А отровните змии? Те всичките са с ярки шарки.

— Сега отровна жаба ли стана? — чудя се аз.

— Квак! — той се обръща и ми се плези. И езикът му е син.

Ококорвам се:

— И езиците ли си боядисахте?

Ди се ухилва:

— Не, просто „Гаторейд“ — и вдига наполовина пълна със синята течност бутилка. — Върза се! — и ми смига.

— Хидратирай се или умри, човече — тананика си Дум, докато завиваме по Ел Камино Реал.

— Това не е слоганът на „Гаторейд“ — възразява Ди. — От някаква друга марка беше.

— Никога не съм предполагал, че ще го кажа — заявява брат му, — но всъщност рекламите ми липсват. „Просто действай!“ Не съм си давал сметка колко много добри съвети за живота са идвали от рекламите. В момента определено се нуждаем някоя изобретателна душа да извади продукт и да ни го предостави в комплект с наистина хубав девиз. От рода на „Убива всички и нека Бог се разправя с тях“.

— Това не ти е рекламна песничка — обаждам се и аз.

— Само защото не е бил разумен съвет едно време — възразява Дум.

— Но сега като нищо ще се окаже добър. Припиши му някой продукт и чакай да забогатеем… — извръща се и вдига вежда срещу брат си, а той на свой ред се обръща и шава с еднаквата си вежда насреща му.

— Е, някой разполага ли с добра стратегия за оцеляване или няма надежда да се измъкнем от този кошмар? — пита Полковника.

— Измислихме едно голямо, тлъсто нищо. Не знам как ще преживеем този ангелски лов — признава Ди.

— Не този кошмар имах предвид — обяснява Полковника. — Нещо против смърт от тъпи коментари, това ми се въртеше наум.

Близнаците се споглеждат и отварят уста в съвършено „О!“, същински малки момченца, които си казват едно на друго, че са ги пипнали в постъпка.

Ухилвам се въпреки напрежението. Хубаво е, че все още мога да се усмихвам, пък дори и измъчено.

После се захващаме за работа.

— Какво стана с онази твоя ангелска чума, Докторе? Някаква вероятност да им стоварим пандемия на задника? — осведомява се Ди.

Доктора поклаща глава:

— Ще отнеме поне година, ако приемем, че изобщо я накараме да проработи. Не знаем нищо за физиологията им и няма върху кого да я изпробваме. Но ако извадим късмет, скоро неколцина сами ще рухнат от небето.

— Как? — интересува се Полковника.

— Ангелите създават нов звяр за апокалипсиса — обяснява Доктора.

— Инструкциите бяха много специфични. Трябваше да има седем глави, от различни животни.

— Шестака ли? — намесвам се аз. — Да, видях го.

— Ако е със седем глави, как така ще е шестак? — чуди се Санджей.

— На челата си има татуирано числото шестстотин шейсет и шест.

Дум ме поглежда с ужас.

— Ангелите го наричаха Звяра — обяснява Доктора. — Но май твоя „шестак“ му приляга по-добре.

— Седмата глава беше човешка и вече мъртва — уточнявам се.

— А шестакът жив ли беше? — интересува се Доктора. — Някой от ангелите около него да се е разболял случайно?

— О, определено си беше жив. Не забелязах болни ангели. Но пък и не съм търсила такива. Защо?

— Имахме три звяра.

— Чудовищата са били три?

— И трите — вариации едно на друго. С толкова много животни, смесени в едно тяло, несъмнено все нещо ще тръгне наопаки. Същевременно, докато ги правехме, Лайла — главният им лекар — работеше върху апокалиптична чума. Предполагаше се да работи за нас, хората, но проведе много изпитания да я направи възможно най-отвратителна. И един от щамовете някак си се предаде на шестака.

Спомних си разговора на Уриил с Лайла в апартамента му преди последния банкет в гнездото. Той я притискаше много настоятелно да реже ъгли, та апокалипсисът да се случи по-бързо. Изглежда, че през цялото време е карала по прекия път, за да смогне да изпълнява изискванията му.

— Шестаците заразиха ангелските лаборанти. Те се разболяха, а ден-два по-късно отново бяха изложени на шестаци и това много ускори заболяването. Кървяха ужасяващо. Изглеждаше и мъчително, и болезнено. Абсолютно същото се мъчеха да постигнат с човешкото заболяване, само че това убиваше ангели и скакалци вместо хора. Човешките лабораторни работници си бяха наред, както и шестаците. Те бяха просто преносители на заболяването.

Питам:

— Да разполагаш с някой скрит в тайна клетка?

— Заразените шестаци бяха избити до крак. Заповядаха ми да се отърва от телата. Ангелите не вършат такава мръсна работа. Преди да ги изгоря обаче, измъкнах две стъкленици с кръвта им. Използвах едната да заразя новата партида шестаци, когато ги създадоха. Надявах се да нанеса случайни щети.

— И успя ли? — питам и дори сега си мисля за Рафи.

— Не знам. След инцидента ангелите разделиха проектите, за да избегнат допълнително заразяване, така че им изгубих следите.

— А какво направи с втората стъкленица?

— Пазя я за проучвания. Точно нея се опитваме да използваме, докато се стараем да направим ангелска чума.

— Но без късмет?

— Засега не — отвръща Доктора. — Няма да осъществим пробив в скоро време.

— Време, с каквото не разполагаме — уточнява Полковника. — Следващата идея?

Целта ни лесна за формулиране — да измислим начин да преживеем клането довечера. Но само се въртим в кръг и се опитваме да намерим подход към осъществяването на тази цел. Няма да се учудя, ако се окажем единствените бойци за свобода, които ще се появят при Бей Бридж.

Докато напредваме през полуострова, не спираме да говорим.

Разговаряме.

И обсъждаме въпроса още малко.

Опитвам се да не се прозявам, но не е лесно. Имам чувството, че за последно съм спала преди седмица.

— Ангелите може би дори не знаят кое е Източния залив — разсъждава Полковника. — Трябва да ги примамим с нещо, което да ги отклони от Голдън Гейт.

— И каква ще е тази примамка? — пита Ди.

— Да окачим малки дечица на моста — продължава мисълта му Дум.

— За съжаление не е смешно — обажда се Доктора.

Разтривам си челото. Обикновено не страдам от главоболие, но целият този отчайващ разговор за измисляне на план ме убива. Всъщност не обичам да планирам.

Погледът ми се зарейва към прозореца, бръмченето на гласове в колата ме замайва и изпадам в унес.

Караме покрай залива, по пътя на север към Сан Франциско. Водата искри като нива с диаманти, готова за жътва, стига само да протегнеш магически ръце и да ги събереш.

Вятърът се усилва и носи покрай пътя есенни листа и боклуци. Не си спомням да съм виждала боклук покрай магистрала в Предишния свят, но оттогава доста неща се промениха.

Погледът ми лениво следва лист хартия, който пърха през пътя. Танцува по вятъра, издига се и се спуска, завърша се в пирует. Пада във водата и около него се разбягват бляскави вълнички.

За унесеното ми състояние изглежда допринасят и плакатите за вечерта на талантите на близнаците.

Хайде, елате, душички, на най-великото шоу от всички — не се ли казваше точно това в брошурата?

Представям си близнаците, стъпили на щайга за ябълки, облечени в раирани костюми и с шапки на карнавални глашатаи. Подвикват към парцаливите бежанци:

— Насам, народе, насам! Това ще е най-голямото шоу с фойерверки в историята! Ще има трясъци, ще има писъци, ще има пуканки! Това е последният ви шанс — последна възможност да демонстрирате изумителните си таланти!

Постепенно пъзелът се намества.

Седя, ококорена, сякаш са ме смушкали с остена за говеда на майка ми. Примигвам два пъти, докато се включа отново в разговора. Санджей споделя желанието си да знае повече за физиологията на ангелите. С широко отворени очи поглеждам близнаците.

— Вечер на талантите. Кой би й устоял?

Всички ме зяпат, все едно съм се побъркала. На устните ми разцъфтява доволна усмивка.