Краят на дните

20

Облягам се на стената в стая, пълна с пациенти, чакащи да ги приеме лагерният лекар. Доктора се ползва с предимство, понеже е единственият колега на другия медик в лагера. В кабинета с него пускат да влезе единият близнак, а другият изчезва по задачи. Казали са да чакам с останалите в приемната.

В цялата стая има само една свещ, а прозорците са покрити с одеяла. Особено притеснително е да се намираш в стая с повече сенки, отколкото светлина, и да слушаш как наоколо хората кашлят и шушукат.

Вратата се отваря и в процепа се подава русата грива на Ди.

— Каква е присъдата? — питам. — Счупена ли е?

— И то лошо… — Близнакът излиза в чакалнята. — Ще минат поне шест седмици, преди да започне отново да използва тази ръка.

Шест седмици. Стомахът ми се обръща, все едно съм се нагълтала с оловни тежести.

— Може ли да инструктира другия лекар по време на операция? Сещаш се, как да работи с ръце?

— Тя не е хирург. Освен това никой не иска да го смятат за помощник на Доктора. Лошо е за здравето, нали знаеш.

— Аха. Забелязах.

Дъвча си устната, докато мисля. Не ми хрумва нищо полезно, освен да отнеса лошата новина. Какво ще правим сега? Доктора беше единствената надежда за нас с Пейдж и Рафи.

Входната врата се отваря и влиза Дум.

— Хей, видях майка ти. Казах й, че сестра ти е в горичката, а след малко и ти отиваш там.

— Благодаря. Тя добре ли ти се стори?

— Беше доста развълнувана. Прегърна ме и ме целуна — уведомява ме Дум.

— Наистина ли? Знаеш ли кога за последно ме е прегръщала и целувала?

— А, често се случва жените да не устоят на чара ми. Награбват ме при всеки възможен повод… — Той отпива голяма глътка от бутилка зелен като грах „Гаторейд“ и позира със самочувствието на секси мъж.

Тръгвам към вратата в опит да измисля какво друго да направя, освен да се насоча с лошите новини към горичката. Тъкмо съм сложила ръка върху дръжката, когато странна случка ме заковава на място.

Имам чувството, че целият ми врат настръхва още преди съзнанието ми да подскаже какво не е наред.

От другата страна на вратата отекват търчащи стъпки.

След това болните в чакалнята се скупчват като уплашени овце и започват да се озъртат страхливо.

Отвън някой изпищява.

— Ами сега? — пита Ди. Казва го с истински ужас, сякаш и той изпитва желание да се свие някъде и да се скрие.

Никак не ми се ще да пипам вратата, но близнаците я отварят, за да проверят какво става отвън.

Коридорът ми се струва тих и празен. Навсякъде има разпилени боклуци — катурнати бюра, разпилени столове, дрехи, одеяла.

Щом очите ми привикват с тъмното, осъзнавам, че купчините дрехи, пръснати по моравата отвън, всъщност са хора. Трудно е да ги разпознаеш заради липсващите парчета.

Не „липсващи“ в смисъл на следи от ухапвания, а на цели липсващи крайници. Тук-там няма и глави.

Жена изтичва иззад една кола. Преследва я едва забележим силует с размерите на вълк.

Влюбена двойка се е спряла в сумрака на една от алеите; двамата подскачат и писват от изненада, когато нещо друго — или по-точно няколко други неща — изникват от тъмното над главите им и ги сграбчват за косите.

После, все едно по даден сигнал, навсякъде из кампуса от мрака наизскачат тъмни сенки.

Успявам да разгледам една от тях, когато някой я осветява с фенерче. Това е адски бяс.

По-малки са от онези в Преизподнята, но въпреки това са ужасяващи. С грозни муцуни и прилепови крила, те представляват малки зловещи твари с костеливи крайници и спаружени тела.

Училището се разтърсва от писъци, защото в нощта отвсякъде започват да изскачат бесове.

Има два особено големи — петнисти и тлъсти, с червени очи. Мускули като въжета се вият около източените им кости и в сравнение с тях другите бесове изглеждат слаботелесни. Тези двамата ме преследваха от спомените на Белиал за ада.

Знаят, че съм тук. И са довели другарчетата си.

Единият вдига муцуна във въздуха и надава същия хиенски рев, какъвто чух на Ангелския остров. Ако се повтори случката от предишния път, следва да очакваме още една камара изчадия.

Някакъв нещастник се втурва на светло, гърчи се и пищи, а в гърба му са се вкопчили два беса. В паниката си той се втурва в пълна с хора сграда и вкарва вътре и двамата си нападатели.

В коридора отеква изстрел. Надявам се да са застреляли бесовете, а не жертвата.

Все пак бесовете преследват мен, не другите хора. Аз ги доведох тук.

За това на мен се пада отговорността и да ги разкарам надалеч.

Втурвам се в нощта, без да губя повече време за мислене.