Краят на дните

37

Белиал накланят глава и се вслушва.

— Отвори капака на люка. Идват и другите Наблюдатели.

Нямам особено желание да позволя на другарите му да открият къде сме. Не искам да ме убият, преди Рафи да успее да говори с тях.

Рафи. И той би трябвало да е кацнал близо до Белиал като мен. Какво значи отсъствието му?

— Хайде, момиче. Те са най-добрата ни надежда за оцеляване!

Колебая се още миг. Вероятно е прав. Или пък ми подготвя капан.

Белиал поема инициативата в свои ръце.

— Тук сме!

Тихо прибирам меча в канията и поставям отгоре плюшеното мече. И бездруго не бих могла с бой да си проправя път през толкова Наблюдатели; по-добре засега да държа Пуки скрит.

Някой блъска по капака на люка.

— Знаехме, че ще си жив, Голям Би! Отваряй. Не се срамувай.

Рамката пука и се тресе.

— Искаш ли да живееш, убийце на ангели? — кима към резето Белиал. — Те са най-добрият ти шанс.

Какъв смисъл има да упорствам и да изчакам Наблюдателите да отворят насила? Колебливо се изкачвам по каменните стъпала и отварям капака.

Не-ангелите се втурват вътре и препълват малката бърлога.

— Хубава находка — отбелязва Термо след кратък оглед.

— Дано успеем да отдъхнем тук няколко секунди — съгласява се Малкия Би.

— Опа, времето изтече — Тръбача стоварва длан върху рамото му. — Връщаме се в положение на плячка нащрек!

Останалите оглеждат мазето и тихомълком оценяват ситуацията, докато влизат в укритието.

В тясното помещение се скупчват над дузина Наблюдатели. Някои сядат на земята, други се облягат на стените и затварят очи, все едно не са почивали от години. Никой не говори. Никой не мърда. Просто почиват, сякаш не са сигурни дали ще им се отвори друга такава възможност години наред.

Шумно дран! по капака на люка прекъсва тишината.

Всички се напрягат и се обръщат към входа.

Пърхащ бяс рухва и се претъркулва непосредствено пред отворения люк. След него рухва ангел в топка от бели пера и ругатни.

— Рафи! — втурвам се по стълбите аз. — Къде беше?

Той ме поглежда объркан. Петнистият бяс излита от хватката му. Изпърхва панически в укритието, а Наблюдателите го блъскат и ритат, докато трескаво не се измъква обратно през люка.

Рафи примигва няколко пъти срещу мен, докато полека се изправя.

— Добре ли си?

Никога не съм го виждала толкова замаян. Сигурно и аз съм изглеждала така, когато пристигнах тук.

Едва сега ми хрумва, че може да е долетял току-що. В началото си помислих какво голямо съвпадение е да кацне точно до мен, но връзката, разбира се, не съм аз, а Белиал. Минахме през него, затова от другата страна пристигаме до него.

— Току-що ли кацаш? — питам.

Рафи обаче не гледа към мен. Наблюдателите се взират едни в други. Един по един те излизат от подземието и се редят в кръг около него, сякаш насън. Тромаво отстъпвам назад:

— Ами, вие, предполагам, се познавате…

— Не е възможно — заявява Летеца.

— Капитане? — пита Ястреба със съмнение в гласа. — Ти ли си?

— Какво имаш предвид с това „капитане“? — осведомява се Белиал, извърнал празните си очни орбити към Рафи.

— Това е архангел Рафаил — обяснява му Термо.

— Какво, по дяволите, си сторил, та да се озовеш тук, долу? — пита Циклона.

— Крилата ти… — проточва Тръбача. — Как така са неопетнени?

Иронично е, че Рафи най-сетне си е върнал ангелските крила, но сега пък е в земята на демоните.

— На мисия с Уриил ли си дошъл? — подхвърля Термо скептично. — Мислех, че той е единственият архангел, способен да слиза тук долу. Нали не си станал дипломат, а?

— Нищо чудно да е номер — заявява Ястреба. — Може да не е истински.

— Коя е най-голямата ти победа изобщо? — иска да разбере Циклона.

— С една стъпка по-висока и по-широка от твоята най-голяма победа, Циклоне — Рафи отърсва прахоляка от себе си.

— Наистина си ти? — продължава да се съмнява Циклона.

— Какво стана? — интересува се Летеца. — Как така си тук?

— Дълга история — отвръща Рафи. — Имаме много да си наваксваме.

— Предател! — Белиал е побеснял. Блъсва се с цяло тяло в архангела. Двамата падат на земята и се боричкат, а бъдещият демон се опитва да убие командира си.

Останалите го хващат и го свалят от ангела.

— Ти се закле! — крещи Белиал, докато се бори в хватката на другарите си. — Оставих я на твоите грижи! Знаеш ли какво й сториха? Знаеш ли?

Наблюдателите укротяват Белиал, лепват му длан върху устата и шепнат в ухото му да се успокои.

— Налага се да поговорим — решава Рафи, като се изправя. — Тук мястото добро ли е?

— В Преизподнята няма добри места — отвръща Ястреба.

— Трябва да идем някъде, където има лесни маршрути за бягство — уточнява Термо. — Всичко годно да си търси храна току-що ни чу да удряме гонга за вечеря.

В далечината се разнася писък. Трудно е да се каже колко близо е до нас.

Белиал спира да се бори, но диша тежко и ускорено. Вярно, сляп е, но ушите му са съвсем наред.

— Да се махаме оттук — предлага Циклона и повежда групата. Останалите го следваме.

Белиал очевидно е бесен на Рафи, но крачи редом с него, сякаш не са първи врагове. Присъединил се е към групата, все едно никога не му е хрумнало да откаже сътрудничество. Издутите му мускули започват да се отпускат и напрежението в раменете му се оттича с всяка крачка.

Клокочещата омраза, която съм свикнала да виждам у Белиал, липсва, дори на това ужасно място. Още не го е сполетяло онова, което ще го промени.

Следваме Наблюдателите по-далеч от подземието, а писъците на Погълнатите, сега камшични глави, отново изпълват въздуха.

Рафи ме придърпва в обятията си и излита.