Казъм Сити

ЧЕТИРИ

Скай Осман беше на три години, когато видя светлината.

Години по-късно, вече като възрастен човек, този ден беше първият му ясен спомен, който можеше да свърже с определено място и време, знаейки, че е нещо от реалния свят, а не фантазия, преминала неясните очертания между действителността и детските мечти.

Родителите му го наказаха да не излиза от детската стая, защото бе престъпил забраната им да не посещава делфинариума — тъмното, усойно, неприветливо място в търбуха на огромния кораб “Сантяго”. Всъщност там го бе завела Констанца, тя го бе превела през тунелите за влака, пътеките и стълбите към мястото, където бяха скрити делфините. Констанца беше само с две-три години по-голяма от Скай, но в неговите очи бе почти възрастен човек — извънредно мъдра, като напълно зряла личност. Всички казваха, че Констанца е гений, че един ден, може би когато флотилията наближеше края на бавното си прекосяване на Вселената, щеше да стане капитан. Това все още се твърдеше полушеговито, но и полусериозно. Скай се питаше дали щеше да го направи свой помощник, когато този ден настъпеше, и дали тогава двамата щяха да стоят в контролната стая, която той все още не беше посещавал. Това не беше чак толкова абсурдна идея. Възрастните казваха и за него, че е изключително умно дете, дори Констанца понякога се изненадваше от нещата, които твърдеше. Но въпреки големия си ум Констанца не беше лишена от слабости. Тя например знаеше как да отидат до делфинариума, без да ги види никой, но не и как да се върнат все така тайничко.

Въпреки всичко си заслужаваше да рискуват.

— Големите не ги харесват — заяви Констанца, когато стигнаха до цистерната с делфините. — Биха предпочели изобщо да не съществуват.

Стояха на решетките, мокри от непрекъснато заливащата ги вода. Цистерната имаше стъклени стени и бе окъпана в неприятна синкава светлина, която достигаше на десетки метри навътре в нея. Скай се взря в мрака. Делфините представляваха сиви форми някъде в тюркоазената далечина, очертанията им непрекъснато се размиваха и се оформяха отново в непостоянната игра на светлината. Не приличаха толкова на животни, колкото на издялани от сапун неща, при това не съвсем реални.

Скай притисна длан в стъклото.

— Защо не ги харесват?

Отговорът на момиченцето беше премерен.

— Нещо с тях не е съвсем наред, Скай. Това не са същите делфини, които са били в кораба, когато е напуснал Меркурий. Това се техните внуци или правнуци, не съм сигурна кои точно. Нито те, нито техните родители са познавали нещо друго освен тази цистерна.

— Аз никога не съм виждал друго освен този кораб.

— Но ти не си делфин, не си очаквал да плуваш в океана.

Констанца спря да говори, защото едно от животните заплува към тях. То остави другарите си в далечния край на цистерната, струпани край нещо, което наподобяваше телевизионни екрани, изобразяващи различни картини. Сега, когато се появи в ясната вода непосредствено зад стъклото, животното придоби присъствие, което му бе липсвало само допреди миг. Внезапно се превърна в голямо, потенциално опасно същество от мускули и кости, вместо полупрозрачното неопределено нещо. Скай беше виждал снимки на делфини в детската стая и нещо в това създание му се стори не съвсем както трябва — черепът му бе затворен в мрежа от хирургически фини линии, а около очите си имаше геометрични подутини и изпъкнали ръбове, доказателство за твърди метални и керамични предмети, поставени непосредствено под кожата му.

— Здравей — промълви Скай и удари лекичко по стъклото.

— Това е Слийк — обяви Констанца. — Поне така мисля. Слийк е един от най-старите.

Делфинът го гледаше, леката извивка на челюстта му правеше това съзерцаване едновременно доброжелателно и налудничаво. След това внезапно удари с опашка и застана с лице към него, а Скай усети как стъклото завибрира от недоловими вибрации. Нещо се образува във водата пред Слийк, оформи се дъга от мехурчета. В началото мехурчетата оставяха безразборни следи, като първите движения от четката на художник, но след това станаха по-структурирани; Слийк отмяташе оживено глава, сякаш бе подложен на електрошок. Това продължи само няколко секунди, но оформеното от делфина беше несъмнено лице, при това — триизмерно. Формата бе лишена от фините детайли, но Скай разбра, че това не бе фантазия, създадена от подсъзнанието му на базата на някакви произволни щрихи от мехурчета. Изображението беше прекалено симетрично и пропорционално. При това на него се четеше емоция и тя съвсем ясно изразяваше ужас или страх.

След като свърши работата си, Слийк се оттегли с презрително движение на опашката.

— Те също ни мразят — поясни Констанца. — Но не можем да ги виним за това, нали?

— Защо Слийк направи това? И как?

— В пъпешчето на Слийк има машинки… в издатината между очите му искам да кажа. Имплантирали са им ги още когато са били бебета. Пъпешчето е това, с което издават звуци, но машинките им позволяват да фокусират по-точно звука и това им позволява да рисуват с мехурчетата въздух. А във водата има едни малки неща, микроорганизми, които се осветяват, когато звукът достигне до тях. Хората, които са го направили, са искали делфините да могат да общуват с тях.

— Значи делфините би трябвало да бъдат благодарни.

— Може би щяха да бъдат… ако не продължаваха да им правят операция след операция. И ако можеха да плуват някъде другаде, а не в това ужасно място.

— Да, но когато стигнем края на пътуването…

Констанца го изгледа тъжно.

— Ще бъде прекалено късно, Скай. Поне за тези делфини тук. Тогава те вече няма да са живи. Даже ние ще бъдем големи, а нашите родители — стари или мъртви.

Делфинът се върна, този път — с още един, малко по-дребен от него и двамата започнаха да рисуват нещо във водата. Приличаше на разкъсван от акули човек, но Скай се обърна, преди да е сигурен.

— А и те вече са стигнали прекалено далеч, Скай — продължи момиченцето.

Той се обърна отново към цистерната.

— Въпреки това ги харесвам. Въпреки това са красиви. Дори Слийк.

— Те са лоши, Скай. Имат психически отклонения, така казва баща ми.

Тя произнесе двете думи с не съвсем убедително колебание, сякаш се стесняваше от начетеността си.

— Не ме интересува. Ще дойда да ги видя пак. — Чукна по стъклото и произнесе доста по-силно: — Ще дойда пак, Слийк. Харесваш ми.

Макар да не беше кой знае колко по-висока от него, Констанца го потупа майчински по рамото.

— Това няма да промени нищо.

— Въпреки това, ще се върна.

Обещанието, което бе дал колкото на самия себе си, толкова и на Констанца, бе напълно искрено. Искаше да разбере делфините, да общува с тях и по някакъв начин да облекчи нещастието им. Представяше си светлите, огромни океани в Края на пътуването — приятелят му Клаун бе казал, че там непременно ще има океани — и как делфините ще бъдат освободени от това тъмно, мрачно място. Представяше си как плуват с хората и създават радостни звукови картини във водата, а спомените за времето, прекарано на борда на “Сантяго”, избледняват като клаустрофобичен сън.

— Хайде, Скай — обади се Констанца. — Трябва да тръгваме.

— Нали ще ме доведеш пак?

— Разбира се, ако това е твоето желание.

Те напуснаха делфинариума и се впуснаха в сложния път из тъмните коридори на “Сантяго”, подобно на деца, опитващи се да намерят пътя в омагьосана гора. Един-два пъти се разминаха с възрастни хора, но поведението на момиченцето беше толкова уверено, че нито веднъж не им зададоха въпрос… докато се озоваха в този неголям участък от кораба, който Скай смяташе, че познава.

Именно тук ги откри баща му.

Тайтъс Осман беше строга, но добродушна фигура сред обитателите на “Сантяго”; човек, постигнал авторитета си по-скоро благодарение на уважението, отколкото на страха. Той се изправи над тях, но Скай не усети да излъчва истински гняв, а по-скоро — облекчение.

— Майка ти се поболя от притеснение — заяви той. — Констанца, страшно съм разочарован от теб — винаги съм те смятал за разумно момиче.

— Той искаше само да види делфините.

— О, делфините, така ли? — Гласът на баща му прозвуча изненадано, сякаш не беше очаквал точно този отговор. — Мислех, че те интересуват мъртвите, Скай… нашите любими момиос.

“Съвсем вярно — помисли си момчето. — Но едно по едно.”

— А сега съжаляваш — продължи баща му. — Защото не се оказаха това, което очакваше, нали? Аз също съжалявам. И Слийк, и другите са с болни глави. Най-доброто, което бихме могли да направим за тях, е да ги приспим, но продължават да им позволяват да отглеждат малки и всяко следващо поколение е с все повече…

— Психически отклонения — допълни Скай.

— …да. — Баща му го изгледа странно. — С повече психически отклонения от предишното. Е, сега, когато в речника ти се вижда такъв стремеж към растеж, би било жалко да го потискаме, не мислиш ли? Жалко ще е да ти откажем възможността да го разширяваш още? — Разроши косите на сина си. — Говоря за детската стая, млади момко. Там не може да ти се случи нищо лошо.

Не можеше да се каже, че мразеше детската стая или дори, че изпитваше някаква неприязън към нея. Но когато го прогонваха там, нямаше как да не чувства престоя си в нея като наказание.

— Искам да видя майка си.

— Майка ти е извън кораба, Скай, така че няма нужда да тичаш при нея с надеждата да промени това, което казах. А и както знаеш, дори да го направиш, тя ще каже съвсем същото. Ти не ни послуша и трябва да ти бъде даден урок. — Обърна се към Костанца и поклати глава. — Колкото до теб, млада госпожице, според мен най-добре ще бъде със Скай да не играете заедно известно време, как смяташ?

— Ние не играем — отвърна момиченцето, като се намръщи. — Ние разговаряме и изследваме.

— Да — отговори с мъченическа въздишка Тайтъс, — и посещавате места на кораба, където ви е изрично забранено да ходите. Страхувам се, че това не може да бъде оставено без наказание. — Заговори по-тихо, както правеше винаги, когато се готвеше да обсъди нещо наистина важно. — Този кораб е нашият дом, единственият ни дом и трябва да чувстваме, че живеем тук. Това означава да се чувстваме в безопасност на местата, където е правилно да се чувстваме в безопасност… и да знаем къде не е безопасно да ходим. Не защото има чудовища или нещо също толкова глупаво, а защото има опасност, опасност за големи и малки: машини и захранващи системи, роботи и шахти. Повярвай ми, виждал съм какво става, когато някой отиде някъде, където не би трябвало да ходи, и обикновено не е особено приятно.

Скай не се усъмни и за миг в думите на баща си. Като отговорник за сигурността на кораба, на който обикновено цареше политическа и обществена хармония, задълженията на Тайтъс Осман в повечето случаи се ограничаваха до инциденти и редките случаи на самоубийство. И макар винаги да спестяваше на сина си подробностите за това, как е възможно да намериш смъртта си на кораб като “Сантяго”, въображението на детето бе свършило останалата работа.

— Съжалявам — промълви Констанца.

— Сигурен съм, че съжаляваш, но това не променя фактите — ти заведе сина ми в забранена територия. Ще поговоря с родителите ти, Констанца, и не мисля, че ще им стане особено приятно. А сега тичай вкъщи и може би, след седмица-две, ще обсъдим положението. Съгласна ли си?

Момиченцето кимна, без да каже нищо и се изгуби в един от коридорите, които излизаха от пресечката, където ги бе причакал Тайтъс. До дома на родителите й не беше далеч, всъщност нито една част от основния жилищен сектор не беше отдалечена от която и да е друга част на кораба, но проектантите се бяха постарали да не направят нито един от пътищата прекалено преки, освен предназначените за спешни случаи и линията на влака. Удължените чрез многобройните извивки коридори създаваха впечатлението, че корабът е значително по-голям, отколкото бе в действителност, и дори две семейства да живееха почти едно до друго, в тях оставаше усещането, че обитават два различни квартала.

Тайтъс придружи сина си до тяхното жилище. Скай съжаляваше, че майка му отсъства, защото, въпреки твърденията на баща му, нейните наказания бяха малко по-снизходителни, отколкото налаганите от него. Надяваше се, че се е върнала малко по-рано от смяната си, тъй като са приключили работата си предсрочно, и ще я завари да ги чака в детската. От нея обаче нямаше и следа.

— Влизай вътре — обяви Тайтъс. — Клаун ще се погрижи за теб. Ще се върна да те пусна след два, може би — три часа.

— Не искам да ходя там.

— Ако искаше, какво наказание щеше да бъде това?

Вратата на детската се отвори. Тайтъс побутна напред сина си, без да прекрачи прага.

— Здравей, Скай — обади се очакващият го Клаун.

В детската имаше много играчки, някои от които бяха в състояние да водят ограничен разговор, дори бегло да създават впечатление за истински интелект. Скай усещаше, че тези играчки са направени за момчета горе-долу на неговата възраст, предназначени да отговарят на типичния за тригодишния малчуган възглед за света. Те обаче бяха започнали да му се струват глупави малко след втория му рожден ден. Но не и Клаун. Той беше различен — не беше играчка, макар да не можеше да се каже и че е човек. Клаун беше с него откакто се помнеше, затворен в детската, но не присъстваше винаги. Клаун не можеше да докосва нещата, нито да позволява да бъде докосван от Скай, а когато говореше, гласът му не излизаше оттам, където стоеше… или изглеждаше че стои.

Това не означаваше, че Клаун беше дело на въображението му. Клаун виждаше всичко, което става в детската, и никога не пропускаше да съобщи на родителите му постъпките, изискващи мъмрене. Той им каза, когато Скай счупи люлеещото се конче и че това не бе работа на една от другите умни играчки, както се опита да представи случая момчето. Тогава намрази Клаун за неговото предателство, но не задълго. Беше разбрал, че те двамата с Констанца бяха единствените му истински приятели и някои от нещата, които знаеше Клаун, излизаха извън компетентността даже на Констанца.

— Здравей — промълви мрачно момчето.

— Както разбирам затвориха те тук, защото си ходил при делфините. — Клаун стоеше сам в подреденото бяло помещение, другите играчки бяха прибрани. — Не трябваше да го правиш, нали, Скай? Аз можех да ти покажа делфините.

— Не същите. Не истинските. А и вече си ми ги показвал.

— Не и по този начин. Гледай!

И внезапно двамата се озоваха в една лодка, в морето, под синьото небе. На всички страни от вълничките се подаваха делфини, гърбовете им блестяха като мокри камъчета на слънчевата светлина. Илюзията, че се намира в морето, се разваляше само от тесните черни прозорци на едната стена на стаята.

В една книжка Скай бе намерил веднъж картина на друг като Клаун — облечен в бухнали раирани дрехи с големи бели копчета, с комично, вечно усмихнато лице, заобиколено от оранжева коса, стърчаща на всички страни изпод мека, клюмнала раирана шапка. Когато докосна картинката, клоунът се раздвижи, направи същите номера и неопределено забавни неща, които правеше и неговият Клаун. Скай си спомняше като през мъгла времето, когато триковете на Клаун го бяха карали да се смее и да пляска с ръце, сякаш нямаше какво повече да иска от света освен да му осигури странностите на един клоун[1].

Сега дори Клаун бе започнал да го отегчава. Понасяше го, но отношенията им бяха претърпели дълбока промяна, която нямаше да може никога да върне предишното положение. За Скай Клаун се бе превърнал в нещо, което трябва да бъде проумяно, на което трябва да се направи дисекция и параметрите му да се измерят. Сега си даваше сметка, че Клаун бе нещо като рисунките от въздушни мехурчета, направени от делфина във водата — проекция, създадена по-скоро от светлина, отколкото от звук. Освен това не се намираха наистина в лодка. Чувстваше пода под краката си все така твърд. Момчето не разбираше точно как бе създадена, но илюзията бе съвсем реалистична и стените на детската не се виждаха.

— Делфините в цистерната — Слийк и другите, имат машини в себе си — рече то. Поне можеше да научи нещо, докато стоеше тук като затворник. — Защо?

— За да им помагат да фиксират сонара си.

— Не. Нямах предвид за какво са машините. Исках да знам на кой му е дошла идеята да ги сложи там.

— А-а! Трябва да са били химериците.

— Кои са те? Дошли ли са с нас?

— Не, с това отговарям на последния ти въпрос, въпреки голямото ми желание. — Гласът на Клаун беше сравнително тънък и леко треперлив, почти женски, но винаги безкрайно търпелив. — Запомни, Скай, че когато е напуснала системата на Земята, напуснала орбитата на Меркурий и полетяла в междузвездното пространство, флотилията всъщност е напуснала система, технически все още водеща война. O, по това време повечето враждебни прояви вече били прекратени, но условията за окончателното преустановяване все още не били договорени и всички и всичко все още се намирали в условията на война, готови да се върнат към активните бойни действия само при едно щракване с пръст. Много фракции виждали в заключителната фаза на войната своя шанс да променят развитието на нещата. По онова време някои от тях не представлявали нищо повече от високо организирани престъпници. Химериците, или по-скоро — фракцията на химериците, които създали делфините — били едни от тях. Химериците по принцип довеждат киборгизацията до нови върхове, като използват щедро машините, за да усъвършенстват телата си и своите възможности, както и възможностите на животните. Тази фракция отива дори още по-далеч, дотам, че основната маса химерици започват да ги отбягват.

Скай слушаше внимателно разказа на Клаун. Преценката му за познавателните възможности на момчето беше достатъчно точна, за да не допусне думите му да станат неразбираеми за него и същевременно да го накара да се концентрира усилено върху всяко произнесено слово. Детето беше наясно, че съвсем не всичките му връстници щяха да разберат казаното от Клаун, но това не го вълнуваше изобщо.

— А делфините?

— Са тяхно дело. Нямаме дори представа с каква цел са създадени. Може би, за да служат като водна пехота при някаква планирана инвазия на земните океани. Или пък са били просто експеримент, останал недовършен, прекъснат от замирането на военните действия. Какъвто и да е случаят, едно семейство делфини на химериците било отвлечено от агенти на Южноамериканската конфедерация.

Момчето знаеше много добре, че именно тази организация бе инициаторът на създаването на флотилията. Конфедерацията бе успяла да остане неутрална през повечето време на войната, концентрирайки се върху амбиции, надхвърлящи далече границите на Слънчевата система. След като бе успяла да привлече шепа съюзници, заедно с тях бе построила и извършила първия сериозен опит на човешкия род да прекоси междузвездното пространство.

— И ние сме взели Слийк и другите с нас?

— Да, като сме мислели, че ще ни бъдат от полза в Края на пътуването. Но премахването на направените от химериците добавки се оказа много по-трудно, отколкото изглеждаше. В крайна сметка излезе, че е по-лесно всичко да се остави на мястото му. А когато се роди следващото поколение делфини, се разбра, че то не може да общува с възрастните както трябва без тези, направени от химериците добавки. Затова ги копирахме и ги имплантирахме на малките.

— Но в крайна сметка те получиха психически отклонения.

Клаун прояви почти незабележима изненада и не отговори веднага. По-късно Скай щеше да научи, че в тези мигове, когато като че ли замръзваше, Клаун търсеше съвета на някой от неговите родители или на друг възрастен човек, за да знае как да процедира по-нататък.

— Да — проговори най-сетне Клаун. — Но вината не е непременно наша.

— Какво, не е наша вината, че ги държим затворени долу и им предоставяме само няколко кубически метра за плуване?

— Повярвай ми, условията, при които ги държим сега, са за предпочитане пред тези, които са съществували в експерименталните лаборатории на химериците.

— Но не може да се очаква делфините да помнят това, нали?

— Те са по-щастливи, повярвай ми.

— Как можеш да знаеш?

— Защото съм Клаун. — Вечно усмихващата се маска на лицето му се изпъна в още по-агонизираща усмивка. — Клаун винаги знае.

Момчето се готвеше да го попита какво точно иска да каже с това, когато ненадейно се появи светлина. Беше много ярка и внезапна, но напълно безмълвна и се появи от прозореца на едната стена. Когато премигна, Скай продължаваше да вижда остатъчния образ на прозореца — ярко отпечатан розов четириъгълник.

— Какво стана? — попита той, продължавайки да премигва.

Нещо с Клаун обаче определено не беше наред. Всъщност, това се отнасяше за цялата гледка. В мига на светкавицата Клаун бе станал безформен и разтеглен във всички посоки, със замръзнало изражение. Лодката, в която им се струваше, че стоят, се изви в болезнено изкривена перспектива. Сякаш цялата сцена бе предадена с дебели мазки на четката, боята от които след това някой бе започнал да размазва с пръчка.

Никога досега Клаун не бе позволявал да се случи подобно нещо.

И сякаш това не беше достатъчно, ами и източникът на светлина в помещението — бляскавите изображения по стените — притъмня. Единствената светлинка идваше от високо разположения прозорец. Но дори тя избледня след време и всичко потъна в мрак.

— Клаун? — промълви Скай, първо тихичко, а след това по-настойчиво.

Никакъв отговор. Момчето започна да усеща нещо странно и нежелано. То идваше някъде дълбоко от самия него, увеличаващ се страх и тревога, напълно в духа на типичната за едно тригодишно дете реакция на ситуацията и нямаща нищо общо с преждевременно развития интелект, който обикновено отделяше Скай от неговите връстници. Внезапно той се превърна в малко дете, само в тъмнината, което не разбира какво става.

Повика отново Клаун, но сега в гласа му се долавяше отчаяние. Знаеше, че той щеше да му е отговорил досега, ако му бе възможно. Не, Клаун го нямаше. Яркоосветената детска стая бе потънала в мрак и, да, точно така — беше студено, освен това не чуваше нищо, дори нормалния шумов фон на “Сантяго”.

Момчето запълзя, докато се натъкна на стената и след това, все така покрай нея, започна да се придвижва из стаята, опитвайки да напипа вратата. Но след като се затвореше, тя се запечатваше и сега той не успя да открие дори тънката като косъм цепнатинка, по която би могъл да разбере къде се намира. От вътрешната стена нямаше нито дръжка, нито някакъв контролен бутон, тъй като, ако не беше наказан да стои в стаята, Клаун винаги му отваряше вратата, когато го помолеше.

Скай търсеше отчаяно в ума си подходящата реакция и усети, че независимо дали му харесва или не, тя бе дошла от само себе си. Беше започнал да плаче, нещо, което не помнеше да му се е случвало от доста време.

И той плака дълго, макар да нямаше представа колко дълго, докато не му останаха сълзи, а очите го заболяха от търкане.

Повика отново Клаун и се ослуша напрегнато, но пак не получи отговор. Опита да крещи, но това също не свърши друга работа, освен да му причини силна болка в гърлото, която в крайна сметка го накара да се откаже и от тези опити.

Чакането се проточи един час, след това — два, а после — вероятно мъчително много часове. При всякакви обстоятелства това време щеше да му се стори продължително, но при дадените събития, когато не знаеше дали случващото се не бе причинено от баща му по-голямо наказание, му се стори, че така измина цяла вечност. Тогава дори мисълта, че това може да му е наложено от Тайтъс, му се стори невероятно и, целият разтреперан, той започна да изследва по-неприятните възможности. Мина му през ума, че детската стая може би някак си се бе отделила от кораба и сега той падаше из Космоса, като се отдалечаваше от “Сантяго” и флотилията, и когато най-сетне някой разбереше за случилото се, вече щеше да бъде прекалено късно, за да се направи нещо. Или пък чудовища бяха нападнали кораба и сега безмълвно унищожаваха всичко в него и той бе единственият, когото не бяха намерили все още, но откриването му бе въпрос единствено на време…

Дочу драскане от едната страна на стаята.

Това, разбира се, бяха възрастните. Те се трудиха около вратата известно време, преди да я убедят да се отвори и тогава през цепнатината към него падна кехлибареножълта ивица светлина. Баща му влезе пръв, придружен от още четири-пет човека, чиито имена Скай не знаеше. Високи, приведени фигури, с факли в ръка. Лицата им изглеждаха пепелявосиви на светлината им, сериозни като крале от приказките. Нахлулият през вратата въздух беше по-студен от обикновено и го накара да затрепери дори още по-силно, а въздухът излизаше от гърдите на възрастните като драконов дъх.

— В безопасност е — каза баща му.

— Добре, Тайтъс — отвърна един от другите мъже. — Нека го заведем на сигурно място и след това ще продължим да си пробиваме път надолу.

— Скайлър, ела тук, момчето ми. — Баща му бе коленичил, разтворил обятия. — Вече си в безопасност. Няма защо да се тревожиш. Плакал си, нали?

— Клаун си отиде — успя да изрече детето.

— Клаун ли? — попита един от присъстващите.

Баща му се обърна към говорещия.

— Главната образователна програма на детската, нищо повече. Това е бил един от първите процеси, които е можело да бъдат прекъснати без сериозни последствия.

— Накарай Клаун да се върне — промълви Скай. — Моля те!

— По-късно — отвърна баща му. — Клаун… си почива, това е всичко. Ще се върне съвсем скоро. А ти, момчето ми, сигурно искаш да хапнеш и да пийнеш нещо, нали?

— Къде е мама?

— Тя… — Тайтъс направи пауза. — Не може да дойде веднага, Скайлър, но ти праща много целувки.

Видя как един от другите мъже докосна баща му по ръката.

— За него е най-безопасно да бъде с останалите деца, Тайтъс, в главната детска градина.

— Той не е като другите деца — отвърна баща му.

След това го накараха да излезе навън, на студа. Коридорът извън детската стая тънеше в мрак и в двете посоки. Единствената светлина идваше от фенерчетата на хората.

— Какво се е случило? — попита Скай, след като си даде сметка, че бе засегнат не само неговият микрокосмос, а станалото, каквото и да бе то, се бе отразило и на света на възрастните. Никога досега не беше виждал кораба такъв.

— Нещо много, много лошо — отговори баща му.