Казъм Сити

ТРИЙСЕТ И ДВЕ

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак — обади се Зебра.

Накара ме да седна в едно от заведенията на площада и да изпия нещо горещо, сладко и неподлежащо на описание.

— Даже не можеш да си представиш.

— Какво има, Танър? Явно е нещо, което си очаквал, иначе нямаше да поискаш Миксмастърът да те сканира.

— По-точно е да се каже, че съм се опасявал, отколкото — че съм очаквал.

Не знаех откъде да започна, нито дори — с кого. Откакто пристигнах на Йелоустоун паметта ми не беше наред, на всичкото отгоре положението се усложняваше допълнително от индоктриналния вирус. Покрай вируса имах нежеланата възможност да надничам в съзнанието на Скай Осман и същевременно фокусът падаше върху различни аспекти от собственото ми минало: кой бях, с какво се занимавах, защо исках да убия Рейвич. С всички тези неща, колкото и смущаващи да бяха, можех да се справя. Но те не спираха дотук. Не спряха дори когато започнах да премислям и да усещам миналото на Скай — тайни и престъпления, за които не знаеше никой друг. Не спряха и когато започнаха объркващите мисли за Гита, когато си я спомнях не от моята, а от гледната точка на Кауела.

Дори и за това можех да намеря някакво обяснение, макар и не без известни усилия. Заразяване на моите спомени със спомените на Кауела? Е, не беше невъзможно. Все пак спомените можеха да се записват и предават. Нямах представа защо част от опита на Кауела се бе примесил с моя собствен, но подобно нещо не беше немислимо.

Истината, обаче, истината, която започвах да прозирам, беше дори още по-смущаваща.

Дори не бях с тялото, с което би трябвало да бъда.

— Не е лесно да се обясни — промълвих аз.

— Хората не отиват при Миксмастърите просто да ги сканират за евентуални увреждания на тъканите — изсъска Зебра. — Не и ако не очакват нещо.

— Не, аз…

Не довърших мисълта си. Въобразявах ли си или отново бях видял онова лице, близо до тълпящия се край Матусал народ? Може би този път наистина халюцинирах, разтърсен от информацията, която научих при Миксмастъра. Може би съдбата ми беше да виждам Рейвич навсякъде, накъдето погледна, независимо от обстоятелствата.

— Танър…?

Не смеех да се вгледам в тълпата.

— В тялото ми трябваше да има нещо — казах аз. — Една рана, която ми беше нанесена някога, сега я нямаше. Беше заздравяла… но нищо не заздравява така съвършено.

— Какъв тип рана?

— Спомените ми казват, че съм си изгубил едното стъпало. Мога да ти разкажа точно как се случи, точно какво чувствах. Но нямаше и следа от нараняването.

— Е, възстановителната процедура сигурно е била изключително напреднала.

— А какво ще кажеш за другата рана тогава? Раната, която получи по същото време човекът, за когото работех? Лъчът на оръжието премина право през него, Зебра. Е, при сканирането се видя тази рана.

— Напълно ме обърка, Танър. — Тя се огледа и погледът й улови за миг нещо или някого, преди да го върне отново към мен. — Да не би да искаш да кажеш, че не си този, за когото се мислиш?

— Размишлявам сериозно над този въпрос. — Изчаках момент, преди да добавя: — Ти също го видя, нали?

— Какво?

— Рейвич. И аз го видях. За миг си помислих, че си въобразявам. Но не си въобразявам нищо, нали?

Зебра отвори уста да каже нещо, да отрече, но не излезе нито звук. Лустрото й се бе пропукало.

— Всичко, което ти казах, е вярно — промълви тя, когато си възвърна дар слово. — Вече не работя за него. Но си прав. Действително си видял него. — И след кратка пауза додаде: — Само дето всъщност това не е Рейвич.

Кимнах; вече се бях досетил и сам.

— Примамка?

— Нещо такова, да. — Тя се взря в чая си. — Знаеш, че е имал достатъчно време да си промени външния вид веднага след като пристигне тук. Това всъщност е единственото разумно нещо, което би могъл да направи. И той постъпи точно така. Истинският Рейвич сега е някъде в града, но ще трябва да вземеш проба от тъканите му или да го закараш под скенера на Миксмастърите, за да разбереш. И дори тогава не можеш да бъдеш сигурен. Те могат да променят всичко, стига да разполагат с време. А ако парите са достатъчно, дори ДНК-то на Рейвич няма да го издаде. — Зебра замълча. С ъгълчето на окото си виждах мъжа, застанал в края на събралото се около голямата риба човешко множество. Да, това беше той… или изключително добро негово копие. Моята събеседничка додаде: — Рейвич знаеше, че прикритието му е добро, но въпреки това искаше да се отърве от теб. Така щеше да спи спокойно нощем и, ако пожелае, можеше да си върне старата външност и самоличност.

— Значи е убедил някого да приеме неговия вид.

— Не се наложи да убеждава никого. Човекът го пожела сам.

— Някой желаещ да умре?

Тя поклати глава.

— Не повече, отколкото всички останали безсмъртни в Канъпи. Името му е Воронов, струва ми се, но не съм сигурна, тъй като никога не съм била чак толкова близка с Рейвич. Ти няма откъде да си чул за Воронов, но името му е добре известно тук. Той е един от най-крайните играчи; един от тези, за които Играта винаги ще бъде прекалено кротка. Освен това е добър, иначе отдавна нямаше да е жив.

— Лъжеш се — отвърнах аз. — Чувал съм за Воронов.

Разказах й за мъжа, който видях да се хвърля в мъглата на бездната от терасата в ресторанта, където ме бе завела Сибилин.

— Напълно е възможно — отвърна Зебра. — Воронов може да бъде видян навсякъде, където съществува изключителен риск, стига да е необходим и значителен елемент на умение. Опасни спортове, всичко, което стимулира секрецията на адреналин и го принуждава да стъпи на тънката граница, разделяща смъртта от собственото му дълголетие. Сега вече никога не би се унизил да преследва; гледа на това занимание просто като на забавление, а не като на истинска игра. Но не заради нейната несправедливост, а заради незначителния риск за участниците.

— Освен за един от тях, разбира се.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя помълча малко, преди да продължи:

— Хората като Воронов са екстремисти. За тях обичайните методи за контрол на скуката просто вече не действат. Те като че ли са развили поносимост към нея. И се нуждаят от нещо по-силно.

— И начинът е да се изправи на огневата линия.

— Но всичко това се контролира. Воронов разполага с мрежа от шпиони и информатори, които не те изпускат от очи. Когато решиш, че си го видял пръв, бъди сигурен, че той вече те е видял. — Зебра преглътна. — Първия път застана така, че Матусал да бъде между вас. Не беше случайно. Той контролираше положението в по-голяма степен, отколкото би могъл да предположиш.

— Това обаче бе грешка. Той улесни прекалено много нещата. Накара ме да се чудя какво става.

— Да — съгласи се Зебра. — Но тогава вече бе прекалено късно да го спрем. Воронов бе излязъл изпод нашия контрол.

Вгледах се в нашареното й с бледи черти лице; не беше нужно да я поощрявам да продължи.

— Воронов хареса прекалено много ролята си — рече тя. — И тя наистина му подхождаше. Той действа дълго така, както се искаше от него — намираше се винаги на дискретно разстояние, така че да не го видиш. Идеята бе да остави поредица от ключове, които в крайна сметка да те отведат при него, но по такъв начин, който да те накара да мислиш, че ти сам си свършил цялата работа. Той обаче, искаше нещо повече.

— По-голяма опасност.

— Да. — В гласа й прозвуча пълна убеденост. — Оставянето на ориентири и изчакването да тръгнеш по тях не беше достатъчно за Воронов. Той започна да прави така, че да се разкрива все по-явно — излагаше се на все по-голям риск, но все пак никога не губеше напълно контрол. Затова казах, че е добър. Но на Рейвич това не му хареса, поради очевидни причини. Воронов вече не служеше на него. Той служеше на себе си, намирайки нов начин да се бори със скуката. Но аз мисля, че тази негова роля свърши работа.

— Не, за мен не свърши.

Изправих се и за малко не съборих масата. А едната ми ръка вече бе започнала да се придвижва към джоба.

— Танър — възкликна Зебра и ме хвана пъргаво за пеша на палтото. — Убийството му няма да промени нищо.

— Воронов — казах с цяло гърло аз; не може да се каже, че извиках, а просто хвърлих репликата си като известен актьор. — Воронов, обърни се и се отдели от тълпата.

Пистолетът блесна в дланта ми и едва сега хората започнаха да го забелязват.

Мъжът, който приличаше на Рейвич, срещна погледа ми и съумя да не изглежда прекалено изненадан. Но той не бе единственият, който ме погледна. Вече успях да привлека всеобщото внимание и онези, които не се опитваха да разчетат изражението ми, фиксираха оръжието в ръката ми. Ако ловът на хора бе придобил такива епидемични размери сред обитателите на Канъпи, както ме накараха да вярвам, мнозина от присъстващите тук бяха виждали и боравили с далеч по-мощно оръжие от това, което държах в момента. Но никога на едно толкова публично място, никога с подобна долна вулгарност. Ако можеше да се съди по шокираните, изумени или отвратени погледи, същия резултат щях да предизвикам и ако започнех да пикая на декоративната поляна около езерото с огромната риба-кой.

— Ти май не ме чу, Воронов. — Гласът ми прозвуча сладникаво-разумен за собствените ми уши. — Знам кой си и за какво става дума. Ако и ти знаеш нещичко за мен, значи си наясно, че мога да използвам много добре това тук.

Насочих пистолета си към него, като го хванах с двете си ръце и заех леко разкрачена стойка.

— Пусни го, Мирабел.

Не бях чувал този глас скоро, нито пък излезе от някой от намиращите се сред тълпата. Усетих допира на студен метал в тила.

— Глух ли си? Казах да пуснеш онова нещо. И го направи по-бързо, иначе главата ти ще го последва на земята.

Започнах да пускам пистолета, но това не беше достатъчно добро за говорещия. Той увеличи натиска в тила ми по начин, който даваше недвусмислено да се разбере, че е в мой най-добър интерес да пусна оръжието.

Така и направих.

— Ти — продължи той, очевидно обръщайки се към Зебра. — Ритни оръжието към мен и дори не си помисляй да проявяваш творчество.

Тя постъпи както й казаха.

„Една ръка се появи в обхвата на периферното ми зрение и грабна пистолета от земята; натискът на оръжието в тила ми се промени леко, когато мъжът коленичи. Но той беше добър, това бе повече от ясно, затова, също като Зебра, не се изкушавах дори да помисля да проявявам творчество. И в това нямаше нищо лошо, тъй като бях останал без какъвто и да било творчески импулс.

— Воронов, глупако — продължи гласът. — Виж в какво за малко не ни забърка. — После чух щракане — явно оглеждаха моя пистолет — и развеселено цъкане; бях на път да разпозная гласа на скрития зад гърба ми човек. — Празен е. Проклетото нещо е било празно през цялото време.

— А, ето нещо ново за мен — обадих се аз.

— Аз го направих — сви рамене Зебра. — Не можеш да ме виниш. Опасявах се да не го насочиш срещу мен, затова взех нужните предпазни мерки.

— Следващия път не си прави труда — отвърнах аз.

— Не че имаше някакво значение — заяви Зебра, стараейки се неуспешно да прикрие досадата си. — Ти така и не опита да стреляш с проклетото нещо, Танър.

Извих очи нагоре, сякаш опитвах да погледна зад собствената си глава.

— Свързана ли си по някакъв начин с този клоун?

Тези думи ми спечелиха остра режеща болка между ушите.

— Всичко е наред — рече мъжът, извисявайки гласа си така, че взиращите се в нас хора да го чуят. — Службата по сигурността на Канъпи си върши работата; положението е под контрол.

С периферното си зрение зърнах някакъв документ за самоличност — пъхната в кожен калъф карта, която размаха към множеството.

Изглежда това оказа желания ефект; половината от хората си тръгнаха, а останалите опитаха да се престорят, че ставащото изобщо не ги бе интересувало. Мъжът мина пред мен, дръпна един стол и седна на него. Воронов се присъедини към нас; беше наистина точно копие на Рейвич. Настани се точно срещу мен, а на смръщеното му лице се четеше явно неудоволствие.

— Съжалявам, че ти провалих игричката — казах аз.

Другият беше Куирънбах, макар да бе променил външността си от последната ни среща. Сега изглеждаше по-зъл, по-слаб, значително по-нетърпелив и не толкова объркан. Пистолетът в ръката му бе достатъчно малък, за да мине за запалка.

— Как върви симфонията?

— Постъпи много подло като ме изостави така, Мирабел. Може би трябва да ти благодаря задето ми върна парите, които взе от моите носители на информация, но ще ме извиниш, че не преливам от признателност.

Свих рамене.

— Чакаше ме работа. И ти нямаше място в нея.

— И как ти се струва сега тази работа? — намеси се Воронов, все така намръщен. — Може би е време да премислиш нещата, Мирабел?

— Ти ще ми кажеш.

Куирънбах ми се ухили за миг, като агресивна горила.

— Какви приказки от човек, който дори не е знаел, че пистолетът му не е зареден. Може би не си чак такъв професионалист, за какъвто те представяха. — Той протегна ръка, взе чашата ми с чай и отпи от нея, без да отделя поглед от лицето ми. — Как разбра, че той не е Рейвич, между другото?

— Досети се — отговори Зебра.

— Бих могъл да те убия, задето ни предаде — процеди Куирънбах. — Но не съм убеден, че в момента съм в състояние да събера чак такъв ентусиазъм.

— Защо не започнеш от Воронов, глупак такъв?

Той я изгледа, после премести поглед към дегизирания като Рейвич мъж, сякаш обмисляше сериозно идеята.

— От това няма да излезе нищо. — Отново насочи вниманието си към мен. — Предизвикахме доста вълнение тук, Мирабел. Няма да мине много време, преди някой представител на това, което минава за орган на властта, да се появи, а доколкото разбирам нито един от нас не трябва да е тук тогава.

— Значи всъщност не работиш в службата по сигурността на Канъпи?

— Съжалявам, че разбих така грубо илюзиите ти.

— О, не се притеснявай, те бяха разбити още преди известно време.

Куирънбах се усмихна и се изправи, без да изпуска пистолетчето, което сигурно можеше да пръсне на парченца, ако стиснеше малко по-силно с пръсти. Местеше непрестанно дулото му между нас със Зебра, а в другата ръка държеше картата си за самоличност като талисман. Междувременно Воронов също бе извадил оръжие и го бе насочил към нас. Тръгнах из тълпата; Куирънбах предизвикваше с поглед всеки, пожелал да прояви към нашата групичка нещо повече от преходен интерес. Ние със Зебра не правехме опит да се съпротивляваме или да се измъкнем; не си заслужаваше.

На паркинга имаше само три превозни средства, чиито тъмни форми блестяха от дъжда, а ръцете на покривите им бяха частично протегнати, готови за път; напомняха много обърнати с корема нагоре мъртви паяци. Едната беше колата, с която бяхме пристигнали двамата със Зебра. Разпознах и втората кола, но не и тази, към която ни поведе Куирънбах.

— Сега ли ще ме убиеш? — попитах аз. — Ще си спестиш куп неприятности, ако ме блъснеш от тук още сега. Не е необходимо да подправяш последните ми мигове с пътуване из Канъпи.

— Не знам как живея без блестящите ти прояви на духовитост, Мирабел — каза с многострадална въздишка Куирънбах. — А, между другото, ако все пак това те интересува — симфонията се получава страхотна, благодаря.

— Значи не е било само прикритие?

— Попитай ме пак след сто години.

— Ако ще говорим за хората, които се колебаят да убиват другите — намеси се Воронов, — би могъл да се включиш в дискусията, Мирабел. Можеше спокойно да ме свалиш, когато се срещнахме за първи път край Матусал. Озадачен съм, че поне не се опита. Само не казвай, че е заради рибата. Може да си всякакъв, Мирабел, но сантименталността не е едно от твоите качества.

Имаше право: бях се поколебал, колкото и да не ми се искаше да го призная. В един друг живот — или поне на друг свят — щях да сваля Рейвич (или Воронов) почти преди да съм отчел присъствието му на умствено ниво. Без каквито и да било етични дебати за ценността на някаква безсмъртна риба.

— Може би съм знаел, че не си който трябва — отвърнах аз.

— Или пък просто не ти е стискало. — Беше тъмно, но забелязах усмивката на Куирънбах. — Миналото ти ми е известно, Мирабел. На всички ни е известно. Бил си много добър, някога, на Края на небето. Проблемът е, че просто не знаеш кога да спреш.

— Ако съм толкова окаян, защо е цялото това специално внимание?

— Защото си муха — отвърна Воронов. — И понякога се налага мухите да бъдат цапардосани.

Колата започна да се подготвя, щом наближихме. От едната й страна се отвори врата, като увиснал език, по чиято вътрешна повърхност имаше плюшени стъпала. Входът бе запречен от двама неприлично тежковъоръжени мъже. В този момент се отказах окончателно от всякаква мисъл за съпротива. Това бяха професионалисти. Имах чувството, че нямаше да ми позволят дори достойно да скоча в бездната; ако опитах да го направя, щяха да надупчат гръбнака ми с куршуми, докато падах.

— Къде отиваме? — поинтересувах се аз, но не бях сигурен дали наистина искам да знам отговора, нито дали очаквам да получа истината.

— В Космоса — отвърна Куирънбах. — За среща с мистър Рейвич.

— В Космоса ли?

— Съжалявам, че те разочаровах, Мирабел. Рейвич изобщо не е в Казъм сити. През цялото време си гонил вятъра.