Казъм Сити

ДВАЙСЕТ И ТРИ

Можеше да бъде и по-зле.

Можеше да се стовари на земята, без първо да падне върху Мълч, без първо да омекоти удара в два слоя скелетоподобни постройки. Най-накрая колата заби нос; наоколо мъждукаха слаби огньове и светлинки. Чувах силни гласове, но ми се сториха по-скоро възбудени и ядосани, отколкото изразяващи болка. Осмелих се да се надявам, че не съм премазал никого при падането. След няколко секунди се надигнах от мястото си и бързо направих оценка на собственото си състояние. На пръв поглед не открих нищо счупено, но всичко, което можеше да се счупи, беше най-малкото натъртено. После се покатерих нагоре по автомобила; чувах приближаващи гласове и трескави стържещи звуци, може би резултат от бърникането на любопитни деца сред останките от колата, или пък шум от обезпокоени плъхове. Грабнах оръжието, уверих се, че взетата от Зебра валута е все още в мен, и излязох от колата, като стъпих на бамбуковата платформа, пробита изкусно от носа на автомобила.

— Чувате ли ме? — провикнах се аз в мрака, убеден, че някой наистина ме чува. — Аз не съм ви враг. Не съм от Канъпи. Тези дрехи са от Просяците, аз идвам от друг свят. Нуждая се спешно от вашата помощ. Хората от Канъпи искат да ме убият.

Казах го на нортски. Така твърдението ми щеше да прозвучи много по-убедително, отколкото ако бях говорил на каназиански, езика на аристокрацията на Казъм сити.

В такъв случай остави долу оръжието и започвай да обясняваш как се сдоби с него. — Беше мъжки глас, с различен акцент от този, който имаха обитателите на Канъпи. Думите му бяха неточни, сякаш имаше проблем с небцето. Той също говореше на нортски, но звучеше някак насечено, или прекалено точно, без обичайните сливания на думи, резултат от действителната фамилиарност с езика. — Освен това пристигна с кабелен автомобил — продължи той. — Този факт също се нуждае от обяснение.

Сега вече видях мъжа, застанал на края на бамбуковата платформа. Но това съвсем не беше мъж.

Пред мен стоеше прасе.

Беше дребен и с бледа кожа и стоеше на задните си крака със същата непохватна лекота, която ми бе направила впечатление и при другите прасета. Кожени каишки, хванати отзад на главата, задържаха очилата пред очите му. Носеше червено пончо. В едната си ръка-копито държеше сатър с непринуденост, която показваше, че го използва професионално и отдавна вече не се притеснява от неговата острота.

Не оставих оръжието; не веднага.

— Казвам се Танър Мирабел — казах аз. — Пристигнах вчера от Края на небето. Търся един човек и се озовах по погрешка не където трябва в Мълч. Мъж на име Уейвърли ме плени и ме принуди да участвам в Играта.

— И успя да избягаш, с тази пушка и кабелен автомобил? Страхотен трик за един новодошъл, Танър Мирабел.

Изрече името ми така, сякаш беше псувня.

— Дрехите ми са от Просяците — продължих аз. — И, както сигурно си забелязал, акцентът ми е на жител на Края на небето. Говоря малко каназиански, ако предпочиташ него.

— Нортски ще свърши работа. Ние, прасетата, не сме толкова глупави, колкото ви се иска на всички. — Направи пауза. — И покрай акцента си ли се сдоби с тази пушка? Страхотен акцент имаш в такъв случай.

— Помогнаха ми хора. — В последния момент реших да не споменавам името на Зебра. — Не всички в Канъпи са съгласни с Играта.

— Така е — отвърна мъжът, — Но пак са в Канъпи и пикаят отгоре ни.

— Все пак е възможно да са му помогнали — обади се друг глас, този път — женски. Вгледах се в мрака и видях малко по-високо нещо, напомнящо жена прасе. Проправяше си предпазливо път сред бъркотията, която бях причинил с пристигането си. Изражението й беше невъзмутимо, сякаш го правеше всеки ден. Приближи се към мъжа и го хвана за лакътя. — Чувала съм за такива хора. Саботьори. Как изглежда той, Лоран?

Първото прасе, Лоран, свали очилата си и й ги предложи. Беше странно хубава, човешка коса ограждаше зурлестото й, кукленско лице, като мръсна завеса. Тя приближи за миг очилата към очите си и кимна.

— Не прилича на ония от Канъпи. Като начало е човек — такъв, какъвто го е замислил техният Бог. Освен очите, но може би е номер на светлината.

Не е номер — отвърна Лоран. — Вижда ни без очила. Забелязах го, когато се появи ти. Погледът му веднага се насочи към теб. — Свали очилата от женското прасе и каза в моята посока: — Може би част от това, което ни каза, е вярно, Танър Мирабел. Но не всичко, готов съм да се обзаложа.

“И ще спечелиш” — едвам се въздържах да не кажа аз.

— Не ви мисля злото — заявих аз и с широк жест поставих оръжието си върху бамбуковата платформа, но достатъчно близо, за да го достигна, ако прасето направи крачка към мен с брадвата в ръка. — Загазил съм здраво и хората от Канъпи ще се върнат да ме довършат всеки момент. Не съм сигурен, че не си създадох врагове и сред саботьорите, тъй като откраднах някои неща от тях. — Залагах върху предположението, че няма да се изложа пред Лоран като призная за кражбата си от Канъпи; нещо повече, очаквах по този начин да се издигна в очите му. — И още нещо. Не знам нищо за хората като теб, нито добро, нито лошо.

— Но знаеш, че сме прасета.

— Няма как да пропусна този факт, нали?

— Както не пропусна и нашата кухня?

— Ще платя за това — казах аз. — Имам местна валута. — Бръкнах в един от обемните джобове на палтото на Вадим и измъкнах оттам цяла пачка. — Не е много. Но може да покрие някои от разходите ви.

— Само дето тя не е наша собственост — Лоран гледаше протегнатата ми ръка. Трябваше да се приближи, ако желаеше да вземе парите, но все още нито той, нито аз бяхме готови за подобна проява на доверие. — Собственикът на кухнята отиде да посети светилището на брат си в Паметника на Осемдесетте. Няма да се върне преди залез. Не е от хората, предразположени към снизходителност или прошка. На всичкото отгоре ще трябва да го информирам за нанесените от теб щети и тогава гневът му ще се обърне срещу мен.

Предложих му половината от друга пачка, като бръкнах дълбоко в резервите, взети от Зебра.

— Може би това ще успокои притесненията ти, Лоран. Но ако ти се стори малко, ще си помисля, че се опитваш да ме ограбиш.

Тук той като че ли се усмихна, но нямаше как да разбера със сигурност.

— Не мога да те приютя, Танър Мирабел. Прекалено опасно е.

— Иска да каже — обади се другото прасе, — че в главата си вероятно имаш имплант. И хората от Канъпи знаят къде се намираш във всеки момент, дори сега. И ако си ги разгневил, ще изложиш на опасност всички ни.

— Знам за импланта — отвърнах аз. — И точно затова искам да ми помогнете.

— Да ти помогнем да го извадиш ли?

— Не. Знам кой може да го направи. Мадам Доминика. Но нямам представа как да стигна дотам. Можете ли да ме заведете?

— Имаш ли представа къде е това?

— Гранд Сентръл Стейшън.

Прасето огледа пораженията в кухнята.

— Както виждам, днес няма да ми се наложи да готвя, Танър Мирабел.

Те бяха бежанци от Ръждивия пояс.

Преди това били бежанци отнякъде другаде — студените, изпълнени с комети покрайнини на друга слънчева система. Но готвачът и неговата съпруга — вече не можех да мисля за тях просто като за прасета — нямаха представа как са стигнали до тук първите представители на техния вид; знаеха само различни теории и митове. Най-правдоподобната беше, че са далечни, изоставени потомци на някаква програма по генетично инженерство с многовековна давност. Някога бяха използвали свински органи за трансплантирането им — подобията между двата вида били повече от разликите — и този експеримент изглежда бе имал за цел да увеличи още повече приликата, като добавя човешки гени към ДНК на животните. Може би опитите бяха стигнали по-далеч, отколкото са възнамерявали, защото смесването на гени неочаквано довело до значително увеличаване интелигентността на прасетата. Или може би точно такава е била идеята през цялото време — опит да се създаде прислуга за хората, лишена от неприятните характеристики на машините.

Така или иначе, в определен момент явно са закарали прасетата в далечния Космос и ги изоставили да се оправят както могат сами. Може би за хората е било прекалено трудоемко да ги изловят и избият, или пък самите прасета се били освободили от лабораториите и създали свои тайни колонии. По това време, както обясни Лоран, те били вече няколко вида, всеки с различна смесица от човешки и свински гени; някои от тях не можели да изричат думи, макар да били снабдени с необходимия нервен механизъм. Сетих се за прасетата, които срещнах, преди да ме спаси Зебра, и как първото от тях започна да издава насреща ми грухтящи звуци, които невероятно приличаха на опит да се говори. Изглежда тези опити бяха много по-близо до успеха, отколкото бях предположил тогава.

— Вече се срещнах с други представители на вашия вид — казах аз. — Вчера.

— Спокойно можеш да ни наричаш “прасета”. Не ни притеснява изобщо. Ние сме точно това.

— Е, тези прасета изглежда се опитваха да ме убият.

Разказах на Лоран какво се бе случило, без да навлизам в подробности и пропускайки напълно да спомена каква бе причината да се озова в Канъпи. Той ме слушаше напрегнато, после заклати глава, бавно и тъжно.

— Не мисля, че са искали теб, Танър Мирабел. По-вероятно са искали да пипнат тези, които са те преследвали. Няма как да не са разбрали, че те преследват. Вероятно са се опитали да те убедят да ги последваш, за да те подслонят.

Върнах се отново в мислите си към случилото се и, макар да не бях напълно убеден, започнах да се питам дали все пак не беше така, както твърдеше Лоран.

— Прострелях единия от тях — признах аз. — Не фатално, но кракът няма да се оправи без хирургическа намеса.

— Е, не се вини прекалено. Сто на сто и те не са били ангелчета. Тук имаме страшно много проблеми заради бандите от млади прасета, които създават всевъзможни неприятности.

Огледах отново пораженията, които нанесох при падането си.

— Виждам, че аз съм последното, от което се нуждаехте.

— Всичко може да се поправи, смея да твърдя. Но мисля първо да ти помогна да намериш каквото търсиш, преди да си направил още бели, Танър Мирабел.

Усмихнах се.

— Вероятно ще е най-добре за всички ни, Лоран.

Когато дошли тук от Ръждивия пояс, Лоран и съпругата му започнали работа при един от по-богатите хора в Мълч. Имаха своя наземна кола: работеща с метан триколка с огромни колела. Корпусът на превозното средство представляваше миш-маш от пластмаса, метал и бамбук, забулена от дъждобрани и пазещи от слънцето чадъри. Струваше ми се, че ще се разпадне, ако само издишам насреща й.

— Не е нужно да изглеждаш толкова отвратен — обади се съпругата на Лоран. — Все пак тя се движи. А и не мисля, че си в състояние да се оплакваш.

— По-верни думи от тези никога досега не са били изричани.

Но колата наистина тръгна, а огромните колела омекотяваха доста сполучливо безбройните несъвършенства на пътя. Щом се договорих с Лоран, успях да го убедя да ме закара до мястото, където се намираха парчетата на сваления от мен кабелен автомобил. Там вече се бе събрала тълпа и трябваше да го убеждавам да ме изчака, докато успея да си проправя път сред множеството. В останките от предната част на колата намерих Уейвърли, мъртъв, с пронизан от бамбук гръден кош. Лицето му представляваше кървава маса и щеше да бъде неузнаваемо, ако не беше пълният с кръв кратер на мястото, където бе стоял монокълът му. Явно бе закрепен там по хирургически път.

— Кой го направи?

— Вече е взето. — Прегърбена жена изплю думите от беззъбата, си уста. — Добра оптика. Ще получат прилична цена.

Устоях на изгарящото любопитство и не попитах кои бяха тези, които щяха да получат добра цена.

Върнах се при триколката на Лоран с чувството, че някаква част от съвестта ми бе откъсната също толкова брутално, колкото бе изтръгнат монокълът на Уейвърли.

— Е — обади се Лоран, когато се качих при него. — Какво взе?

— Мислиш, че отидох за трофей ли?

Той сви рамене, сякаш нямаше значение. Но след като потеглихме аз се запитах защо наистина се бях върнал, ако не поради споменатата от него причина.

Пътуването до Гранд Сентръл Стейшън отне около час и, както ми се стори, голяма част от него загубихме в обиколки, за да се избегнат страховитите или непроходими части от Мълч. Нищо чудно да се намирахме само на три-четири километра от мястото, където ме атакуваха Уейвърли и неговите хора. Тук обаче не виждах нито една от отличителните черти, които бях забелязал от апартамента на Зебра… или пък ги виждах от друг ъгъл, от който нямаше как да ги позная. Усещането, че съм си създал известна представа за картата на града се изпари като абсурден сън. Разбира се, и това щеше да стане, ако отделях достатъчно време на въпроса. Но не днес, не утре и може би — не и през следващите няколко седмици. А и не възнамерявах да оставам тук толкова дълго.

Най-сетне пристигнахме на Гранд Сентръл Стейшън и ми се стори, че не бе изминала и секунда от последното ми идване тук, когато опитвах отчаяно да се отскубна от Куирънбах. Сега беше доста по-рано, още нямаше дванайсет по обяд, доколкото можех да определя по ъгъла на слънцето в Мрежата; нищо от дневната светлина не достигаше до мрачния интериор на гарата. Благодарих на Лоран, че ме докара чак дотук и го попитах дали ще ми позволи да го почерпя с един обяд като добавка към сумата, която вече му бях платил, но той отклони предложението и отказа изобщо да излезе от триколката. С очила, шапка и загърнат до лицето с дрехите си имаше напълно човешки вид, но подозирах, че тази илюзия ще се поддържа по-трудно, ако влезем в някое заведение. Очевидно не навсякъде обичаха прасетата и цели области от Мълч бяха недостъпни за тях.

Ръкувахме се — с ръце и копита — и той потегли.