Казъм Сити

СЕДЕМНАЙСЕТ

Командващият отряда по сигурността стоеше пред своя затворник и го оглеждаше така, както един скулптор се взира в недовършената си творба — доволен от вече направеното, но даващ си ясна сметка за работата, която тепърва предстои. Оставаше да се свърши още много, но той си обеща, че няма да има грешки.

Скай Осман и саботьорът бяха почти сами. Стаята за мъчения се намираше в отдалечен и забравен участък на кораба и до нея се стигаше само по един от влаковите маршрути, смятан от всички за вече неизползваем. Скай лично бе оборудвал и нея, и съседните помещения, и я бе подсигурил с налягане и отопление, които бе почерпил от лимфната система на кораба. Една детайлна проверка на консумацията на въздух и енергия щеше да разкрие съществуването на въпросното помещение, но като мярка за сигурност, резултатите се докладваха само на Скай. Такова нещо обаче не се бе случвало и той се съмняваше, че някога щеше да се случи.

Затворникът бе закрепен за едната стена, заобиколен от машини. В черепа му влизаха невронни тръбички, достигащи до контролните импланти, поставени в мозъка. Тези импланти бяха изключително недодялани, дори според стандартите на химериците, но вършеха работа. Бяха закачени предимно към темпоралния лоб, свързан с дълбоките религиозни преживявания. Епилептиците отдавна говореха за божествени усещания при преминаване на интензивно електричество; единственото, което правеха имплантите, бе да подлагат саботьора на меки и контролирани варианти на същите религиозни импулси. Вероятно точно така го бяха контролирали предишните му господари; това обясняваше как бе успял да се посвети така всеотдайно на самоубийствената им кауза.

Сега Скай го контролираше посредством същите канали.

— Знаеш ли, вече никой даже не споменава за теб — каза му той.

Саботьорът вдигна към него налетите си с кръв очи под натежалите клепачи.

— Какво?

— Изглежда останалите членове на екипажа са решили тихомълком да забравят за твоето съществуване. Как се чувства този, който е изтрит от обществените анали?

— Ти ме помниш.

— Да. — Скай кимна към бледата аеродинамична форма, която се носеше в другия край на стаята, затворена в шкаф от армирано зелено стъкло. — Както и той. Но това не е кой знае какво, а? Да те помнят единствено мъчителите ти?

— По-добре е от нищо.

— Те подозират, разбира се. — Констанца единствена му създаваше сериозни проблеми в това отношение. — Поне подозираха, когато се сетеха за това. Все пак ти уби баща ми. И аз имам пълното морално право да те изтезавам.

— Не съм убивал…

— О, напротив, уби го.

Скай се усмихна. Стоеше край контролния панел, който му позволяваше да говори на имплантите на саботьора, като докосва нехайно изпъкналите черни копчета и покритите със стъкло аналогови дисплеи. Беше направил сам съоръжението от различни компоненти, които бе събирал из кораба, и му бе дал наименованието “Бог-Кутия”. В крайна сметка то беше точно това: инструмент, чрез който да поставя Господ в главата на убиеца. В началото го бе използвал, само за да причинява болка, но след като смаза личността на инфилтрирания, започна отново да я изгражда чрез строго контролирани дози невронен екстаз, така че да отговаря на собствения му идеал. В момента през темпоралния лоб на саботьора преминаваше изключително слаб ток и в това състояние чувствата му към Скай граничеха по-скоро с антагонизъм, отколкото с благоговение.

— Не помня какво съм направил — рече той.

— И на мен така ми се струва. Да ти припомня ли?

Убиецът поклати глава.

— Може наистина да съм убил баща ти. Но някой трябва да ми е осигурил нужното, за да го направя. Някой трябва да е отрязал държащите ме към леглото въжета и да е оставил ножа до леглото ми.

— Това беше скалпел.

— Естествено, няма как да не знаеш.

Скай завъртя едно от черните копчета, наблюдавайки потрепването на аналоговите дисплеи.

— И защо бих ти осигурил средства да убиеш собствения ми баща? Такова нещо може да направи само някой побъркан.

— Той така или иначе умираше. И ти го мразеше заради онова, което ти би причинил.

— А ти откъде би могъл да знаеш всичко това?

— Ти ми го каза, Скай.

Това, разбира се, беше напълно възможно. Забавно му беше да докарва този човек до отчаян, животински страх, парализиращ контрола върху естествените му функции, и след това да отслабва натиска. Можеше да го постигне с машините, ако иска, или само като развие комплект хирургически инструменти и му ги покаже.

— Не ми е направил нищо, за да ме накара да го мразя.

— Така ли? Преди говореше друго. Все пак ти си бил син на безсмъртни хора. Ако Тайтъс не се бе набъркал и не те беше откраднал от тях — сега все още щеше да спиш с останалите пасажери. — След кратко мълчание саботьорът продължи с леко архаичния си акцент. — Вместо това, сега ще прекараш още години на това скапано място, ще остаряваш, ще рискуваш да умреш всеки ден, без да знаеш със сигурност дали ще доживееш Края на пътуването. Ами ако Тайтъс се е объркал? Ако не си безсмъртен? Ще минат още години, преди да можеш да си сигурен.

Скай завъртя копчето към още по-голяма мощност.

— Мислиш ли, че изглеждам толкова възрастен, колкото са годините ми?

— He… — Долната устна на саботьора потрепна от първите непогрешими признаци на екстаза. — Но това може да се дължи просто на добри гени.

— Ще рискувам. — Увеличи още. — Бих могъл да те измъчвам, знаеш ли?

— Ааа… знам. О, Боже, знам.

— Но предпочетох да не го правя. Е, изпитваш ли вече приемливо интензивно религиозно преживяване?

— Да. Усещам, че се намирам в присъствието на нещо… на нещо… ааа. Боже, не мога да говоря сега. Лицето му се раздвижи нечовешки. Към черепа му бяха прикрепени двайсет допълнителни лицеви мускула, способни да променят драстично вида му, когато се наложи. Скай предполагаше, че бе трансформирал лицето си, за да може да се промъкне на кораба на мястото на мъжа, който трябваше да спи в неговата криокамера. Сега лицето му отразяваше неговото собствено лице; изкуствените мускули потрепваха неволно в тази нова конфигурация. — Много е красиво.

— Виждаш ли вече ярки светлини?

— Не мога да говоря.

Скай завъртя копчето с още няколко деления, почти до края на диапазона. Аналоговите дисплеи отчитаха почти максимални стойности. Но тъй като бяха логаритмически градуирани, последното потрепване можеше да бъде разликата между усещането на ревностна духовност и напълно реалистична визия за рая и ада. Никога досега не беше довеждал затворника до това състояние и не беше напълно сигурен, че е готов да поеме подобен риск.

Приближи се. Зад него делфинът Слийк потрепери в цистерната си и очакването прокара вълни нагоре-надолу по тялото му. Саботьорът се лигавеше, изгубил основния контрол върху мускулите си. Лицето му като че ли се бе разтопило — мускулите бяха увиснали безпомощно. Скай обхвана главата му с ръце и го принуди да го погледне в лицето. Почти усещаше гъделичкане по пръстите от енергийния поток, оформил се в черепа на завързания. За момент погледите им се срещнаха, зеница срещу зеница, но това се оказа прекалено за убиеца. Трябва да бе нещо като да видиш Бог, не непременно най-приятното преживяване, макар да бе удавено в благоговение.

— Чуй ме добре — прошепна Скай. — Не, не опитвай да говориш, само слушай. Можех да те убия, но не го направих. Предпочетох да те пощадя. Предпочетох да проявя милосърдие. Знаеш ли какво означава това? Че съм милосърден. Искам да го запомниш, но искам също така да запомниш и още нещо: аз мога да бъда също така ревнив и отмъстителен.

В този момент гривната му пропя. Беше я наследил от баща си заедно с командването на отряда по сигурността. Скай изруга под носа си, пусна главата на затворника, която увисна безпомощно, и отговори на повикването, като предварително се обърна с гръб към саботьора.

— Осман? Там ли си?

Беше старецът Балказар. Скай се усмихна и се постара да изглежда и звучи професионално.

— Чувам те, Капитане. С какво мога да помогна?

— Става нещо важно, Осман. Имам нужда да ме придружиш.

Със свободната си ръка Скай започна да намалява мощността на машината, но спря, преди да бе паднала съвсем ниско. Освободен от това въздействие, затворникът можеше да възвърне умението си да говори.

— Да ви придружа ли, Капитане? До друга точка в кораба ли?

— Не, Осман. Извън кораба. Отиваме в “Палестина”. Ще ми се да дойдеш с мен. Не искам кой знае какво, нали?

— Ще бъда в хангара с такситата след трийсет минути, сър.

— Ще бъдеш там след петнайсет минути, Осман, и ще си подготвил едно от такситата за потегляне. — Последва флегматична пауза. — Доскоро.

Скай постоя, загледан в гривната, няколко секунди след като образът на Капитана изчезна; питаше се какво ли се бе случило. Откакто четирите останали кораба се намираха в състояние на студена война, пътувания от този род се превърнаха в изключителна рядкост и обикновено се планираха дни предварително, с педантично внимание и към най-дребните детайли. Нормално беше всеки от висшестоящите представители на екипажа при посещение в някой от другите кораби да се придружава от цял охранителен ескорт. Обикновено с координирането на всичко това се занимаваше Скай. Този път обаче Балказар го предупреди само няколко минути преди пътуването, а и не бе чувал слухове, че предстои нещо подобно.

Петнайсет минути… от които беше пропилял вече поне една. Почти бе стигнал до вратата, когато се сети, че затворникът бе все още потопен в Бог-Кутията и умът му се къпеше в електрически екстаз.

Слийк потрепери отново.

Скай се върна до машината и нагласи параметрите така, че делфинът да може да контролира нивото на електрическата стимулация. Потреперването на Слийк стана безумно, тялото му се мяташе из тясната цистерна, създавайки около себе си аура от пяна с безброй мехурчета. Сега вече имплантите в главата на делфина можеха да разговарят с машината, можеха да карат затворника да крещи от болка или да се издига в обятията на радостта.

Слийк, обаче, определено предпочиташе първия вариант.

Чу свистящото дишане и скърцането на стъпките на стареца дълго преди да го види. Доверените медицински помощници на Капитана, Валдивия и Ренго, се движеха леко приведени на почтително разстояние след него и се осведомяваха непрекъснато за жизнените му функции от портативните дисплеи в ръцете си; тревогата върху лицата им бе така явна, сякаш на Балказар му оставаха само броени минути живот. Скай обаче не изпитваше абсолютно никакво притеснение за предстоящата кончина на Капитана; онези двамата се движеха с подобно изражение вече години наред и по този начин просто искаха да представят професионалните си умения като задължително условие за неговото съществуване. Валдивия и Ренго трябваше да създават у всеки впечатлението, че Капитанът е почти на смъртно ложе, иначе щеше да им се наложи да кандидатстват с не особено шлифованите си професионални умения другаде.

Разбира се, Балказар бе в разцвета на силите си. Функциите му се поддържаха от обвиващото гръдта му съоръжение, върху което куртката бе добре закопчана; в резултат на това той имаше вид на добре охранен петел със здраво изпъкнали гърди. Впечатлението се подсилваше от твърдата сива коса и подозрителния блясък на тъмните, раздалечени очи. Той бе най-старият член на екипажа, поел капитанския пост дълго преди времето на Тайтъс, и макар да бе ясно, че някога е имал остър като бръснач ум и бе водил хората си с леденостуден професионализъм през безбройни, не толкова значителни кризи, също толкова ясно бе, че това време бе отдавна отминало; бръсначът се бе превърнал в ръждива пародия на самия себе си. Тайничко се шушукаше, че умът го е напуснал почти изцяло, а публично говореха за неговото безсилие и необходимостта да предаде юздите на по-младото поколение; да бъде заместен от друг капитан, млад или на средна възраст, който щеше да достигне неговите години, когато флотилията най-после завършеше пътуването си. Ако чакането продължеше прекалено дълго, неговият заместник нямаше да разполага с достатъчно време, за да придобие нужните умения, когато дойдеха онези несъмнено трудни дни.

Някои се бяха изказали да му се гласува недоверие и принудително да се оттегли поради здравословни причини — не ставаше дума за някакви размирици, разбира се — но старото копеле успяваше да устои. Позициите му обаче бяха слаби както никога досега. Най-отявлените му съюзници бяха започнали да измират. Тайтъс Осман, за когото Скай все още не преставаше да мисли като за свой баща, бе един от тях. Загубата му бе ужасен удар за Балказар, свикнал отдавна да разчита на него за тактически съвети и информация за истинските чувства на екипажа. Неспособен да приеме тежката загуба, той бе повече от щастлив да даде вакантното място на сина му Скай. Бързото му издигане до поста на командващ сигурността на кораба бе само част от това. В началото, когато Капитанът от време на време го наричаше “Тайтъс”, Скай си мислеше, че става дума за неволна грешка на езика. С времето, обаче, достигна до извода, че проблемът бе далеч по-сериозен. Балказар явно започваше да губи малко по малко ума си; събитията се смесваха безразборно в главата му; най-близкото минало на моменти се объркваше с по-далечното. И дума не можеше да става да управлява кораба в това състояние.

Скай бе решил, че трябва да се направи нещо по този въпрос.)

— Ние, разбира се, ще го придружим — промълви единият от помощниците.

Валдивия и Ренго му се струваха достатъчно еднакви на вид, за да бъдат братя. И двамата бяха с ниско подстригани бели коси и дълбоки тревожни бръчки по челото.

— Невъзможно — отвърна Скай. — Разполагаме само с двуместни совалки.

Посочи към най-близкия летателен апарат. Наоколо бяха паркирани и по-големи кораби, но на всичките им липсваше една или друга част. Това бе само част от общото влошаване на нивото на услугите на борда на “Сантяго”; повечето от нещата, които би трябвало да издържат до края на мисията, започваха да се развалят преждевременно. Проблемът нямаше да е толкова голям, ако можеха да разменят части и умения между корабите на флотилията, но това бе немислимо при сегашния политически климат.

— Колко ще бъде нужно, за да се приведе в ред някоя от по-големите? — осведоми се Валдивия.

— Най-малко половин ден — отвърна Скай.

Балказар вероятно бе дочул част от разговора, защото промърмори:

— Не може и дума да става за отлагане на тръгването, Осман.

— Чухте ли?

Ренго подскочи напред.

— В такъв случай, Капитане, ще позволите ли?

Бяха изпълнявали този ритуал неведнъж. С многострадална въздишка Балказар позволи да му разкопчеят куртката и да оголят лъскавата медицинска апаратура под нея. Тя свистеше като съоръжение за пречистване на въздуха. По повърхността й се виждаха десетки прозорчета, някои от които бяха дисплеи, а през други се виждаше движеща се на тласъци течност. Ренго извади сондичка от апарата, който държеше в ръце, пъхна я подред в различни отворчета, като кимаше или поклащаше глава при вида на цифрите и графиките, които се появяваха на екрана.

— Има ли нещо нередно? — попита Скай.

— Веднага щом се върне, го искам в медицинския център за пълни изследвания — отговори Ренго.

— Пулсът е доста слаб — обади се Валдивия.

— Ще издържи. Ще му увелича релаксиращото лекарство. — Ренго натисна няколко бутона на своя апарат. — Ще бъде малко сънлив, Скай. Само не позволявай на копелетата от другия кораб да му вдигнат кръвното, разбра ли? Върни го незабавно поради здравословни причини, ако възникне напрежение.

— На всяка цена.

Скай помогна на вече обхванатия от сънливост Капитан да влезе в двуместната совалка. Разбира се, беше излъгал, че по-големите кораби не са готови, но от присъстващите в момента само той самият имаше нужните технически познания, за да улови измамата.

Потеглиха без проблеми. Минаха през водещия към изхода тунел и през люка и започнаха да се отдалечават от “Сантяго” в посока към “Палестина”. Капитанът седеше пред него; отражението му в прозореца на кабината напомняше официален портрет на осемдесетгодишен деспот от някой отдавна отминал век. Въпреки очакванията му, той не задряма; изглеждаше достатъчно буден. Имаше навика да изрича зловещи прокоби на всеки няколко минути, между пристъпите на кашлица.

— Хан бе глупак на глупаците… не трябваше да го оставят да командва след бунта на петнайсетимата… Ако зависеше от мен, трябваше да го замразят за останалата част от пътуването или да го изхвърлят в космоса… Освен това, ако се бяха освободили от неговата маса, щяха да осигурят точно нужното им намаляване на скоростта…

— Нима, сър?

— Не буквално, глупак такъв! Колко тежи един човек — една десетомилионна от масата на един от нашите кораби! Как би могло това да повлияе върху скоростта тогава?

— Не кой знае колко, сър.

— Никак, ако питаш мен. Проблемът с теб, Тайтъс, е, че приемаш прекалено буквално всичко, което кажа… като някой проклет писар, записващ всяка моя дума…

— Аз не съм Тайтъс, сър. Тайтъс беше моят баща.

— Какво? — Балказар го съзерцава известно време; очите му бяха добили жълтеникав оттенък от подозрение. — О, няма значение, дяволите да те вземат!

Но това всъщност бе един от по-добрите му дни. Все пак не беше изпаднал в истински сюрреализъм. Положението можеше да бъде далеч по-лошо; ако го обземаше такова настроение, Капитанът бе способен да изпадне в състояние на поетична неопределеност, досущ като някой сфинкс. Може би някога дори най-лудите изявления бяха означавали нещо, но за Скай те звучаха само като преждевременно бълнуване на умиращ. Това обаче не бе негов проблем. Балказар рядко очакваше някаква ответна реакция, когато започнеше да рецитира монолози. Ако Скай му беше отвърнал наистина… или дори се бе осмелил да постави под въпрос някой дребен, незначителен детайл в несъзнателно изливащия се от устата на стареца поток… шокът вероятно щеше да предизвика срив в множество негови органи, въпреки релаксиращото средство, което му бе дал Ренго.

“Колко неприятности щеше да ни спести това” — помисли си Скай.

След няколко минути каза:

— Мисля, че вече можете да ми кажете за какво става въпрос, сър.

— Разбира се, Тайтъс. Разбира се.

И мирно и кротко, сякаш бяха двама стари приятели, припомнящи си старите времена в компанията на няколко чаши, Капитанът му обясни, че отиват на тайно съвещание на висшия персонал на флотилията. Щеше да бъде първото от доста години, а поводът беше новополучена информация от Слънчевата система. С други думи, послание от дома, съдържащо подробни технически планове. Подобно външно събитие бе сред малкото неща, които все още бяха в състояние да подтикнат флотилията да прояви нещо като единство, дори в разгара на студената война. Това наподобяваше подаръка, който може би бе довел до унищожаването на “Исламабад” в ранното детство на Скай. Дори сега никой не бе напълно сигурен дали Хан бе избрал да отпие от отровния бокал, или злополуката бе станала случайно, в резултат на някакъв зловещ космически каприз. Сега се бе появило обещание за поредното увеличаване на ефективността на двигателите, ако успееха да осъществят някои почти незабележими промени в магнитната топография; посланието твърдеше, че всичко е абсолютно безопасно, че е тествано безброй пъти там, у дома, с точни имитации на двигателите на флотилията; възможността от грешка беше практически нулева, стига да се вземат някои основни предпазни мерки…

Но в същото време бе пристигнало друго съобщение.

“Не го правете — пишеше в него. — Опитват се да ви измамят.”

Нямаше кой знае какво значение, че другото послание не предлагаше нито една възможна причина за подобни действия. Породеното съмнение бе достатъчно, за да предизвика силно напрежение.

Най-сетне се доближиха достатъчно до “Палестина”, където щеше да се проведе тайната среща, за да могат да я виждат. Цял рояк от совалки-таксита носеше към него от другите три кораба висшия им команден състав. Мястото на срещата бе определено набързо, но това не означаваше, че процесът бе преминал без трудности. “Палестина” бе очевидният избор. При всяка война, смяташе Скай, студена или не, в полза на всички участници бе да се договорят за среща на неутрална територия, независимо дали ставаше дума за преговори, размяна на пленници или, ако всичко друго се провалеше — за ранна демонстрация на оръжие, и “Палестина” бе корабът, приел да играе тази роля.

— Наистина ли смятате, че е номер, сър? — попита Скай, след като Балказар приключи с поредния пристъп от кашлица. — Искам да кажа — защо биха го направили?

— Защо биха направили какво, по дяволите?

— Да се опитат да ни убият, като ни пратят погрешна техническа информация. Никой у дома не би спечелил нищо от това. Цяло чудо е, че изобщо си правят труда да ни изпращат каквото и да било.

— Точно така. — Капитанът изплю двете думи, сякаш бе дотолкова очевидно, че не заслужаваше даже презрение. — Но няма да спечелят нищо и като ни изпратят нещо полезно… при това то би било свързано с много повече работа, отколкото ако ни изпратят нещо опасно. Не го ли виждаш, глупак такъв? Господ да е на помощ на всички ни, ако някой от твоето поколение поеме командването…

Нов пристъп прекъсна мисълта му.

Скай го изчака да приключи с кашлицата и после с хриптенето.

— Но все пак трябва да има някаква мотивация…

— Чиста злоба.

Вече се движеше по съвсем тънък лед, но все пак не се отказа да върви нататък.

— Злобата би могла със същия успех да се крие в съобщението, което ни предупреждава да не правим никакви промени.

— О, и ти значи си готов да рискуваш четири хиляди живота, за да изпробваш това, нещо достойно за ученик, така ли?

— Не е моя работа да вземам подобни решения, сър. Просто казвам, че не ви завиждам за тежката отговорност.

— Какво изобщо знаеш ти за отговорността, малък нахалнико?

“Сега пък “малък” — помисли си Скай. Но един ден… може би един не чак толкова далечен ден, всичко това щеше да се промени. Решил, че е най-добре да не отговаря, той се съсредоточи върху управлението на совалката; единствено дихателните усилия на стареца нарушаваха тишината.

Скай се отдаде на размишления над нещо, което каза Балказар. Ставаше въпрос за забележката му, че е по-добре да погребват мъртвите в Космоса, вместо да ги пренасят до света, към който пътуваха. Наистина звучеше разумно.

Всеки допълнителен килограм на кораба по-късно щеше да утежни работата му при намаляване на скоростта, когато наближеше време да се приземят. Масата на корабите бе почти един милион тона — десет милиона пъти масата на един човек, както бе казал Капитанът. Простите закони на Нютоновата физика обясняваха, че намаляването на масата с толкова, щеше да доведе до пропорционално намаляване на скоростта, която щеше да му се наложи да намалява при една и съща ефективност на двигателите.

Подобрението на условията с една толкова малка част, каквато бе една десетомилионна, бе пренебрежимо малко… но кой казваше, че трябва да се ограничат с масата само на един човек?

Скай се замисли за всички мъртви пасажери на борда на “Сантяго” — замразените хора, които нямаше как да бъдат размразени и върнати към живота. Само човешката сантименталност можеше да изисква да бъдат закарани до Края на пътуването. А заедно с тях можеше да бъде изхвърлена и огромната и тежка животоподдържаща апаратура, към която бяха свързани. Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече му се струваше, че съвсем не бе невъзможно да освободи кораба от няколко излишни тона. Идеята започваше да му се струва почти неустоима. Подобрението пак щеше да е по-малко от една хилядна част от общата му маса. Но кой можеше да знае дали през следващите години нямаше да изгубят още спящи пасажери? Достатъчно беше само едно от хилядите възможни неща да не бъде както трябва.

Наистина беше рисковано да те замразяват.

— Може би всички просто трябва да изчакаме да видим какво ще стане, Тайтъс — проговори Капитанът, като прекъсна размислите му. — Не е кой знае колко лош подход, нали?

— Да изчакаме и да видим ли, сър?

— Да. — Сега Балказар проявяваше студена яснота на ума, но Скай знаеше, че тя може да изчезне така внезапно, както се бе появила. — Да изчакаме да видим какво ще направят за това, имам предвид. Те също са получили съобщението, както си даваш сметка. И, разбира се, също са дискутирали какво да правят… но не и да го обсъдят с някой от нас.

Капитанът разсъждаваше достатъчно разумно, но на неговия събеседник му беше трудно да следва мисълта му. Той обаче правеше всичко възможно да прикрие този факт и каза:

— Отдавна не сте ги споменавали, нали?

— Разбира се. Няма какво да се говорят празни приказки, Тайтъс — ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг. Излишното плямпане може да довлече само неприятности и беди, нищо друго. Или да доведе до разкриване на нежелани факти.

— Разкриване ли, сър?

— Е, дяволски добре знаем, че нашите приятели на другите три кораба дори не подозират за тях. Шпионите ни проникнаха до най-висшите им кръгове и установиха, че за това изобщо не се споменава.

— Но можем ли все пак да бъдем сигурни, сър?

— Така смятам, Тайтъс.

— Така ли, сър?

— Разбира се. Ти държиш под око низшия персонал на “Сантяго”, нали? Знаеш, че екипажът е дочул слуховете за шестия кораб, макар повечето да не им вярват.

Скай прикри изненадата си доколкото можа.

— Шестият кораб е просто мит за повечето от тях, сър.

— И ние ще продължаваме да поддържаме това състояние на нещата. Макар да знаем, че истината е друга.

“Значи е истина — помисли си Скай. — След цялото това време, проклетото нещо наистина съществува. Най-малкото в ума на Балказар.” Но от думите му ставаше ясно, че Тайтъс също е знаел за тази тайна. Съществуването на шестия кораб засягаше сигурността на “Сантяго”, колкото и малко да се знаеше по въпроса, и беше напълно възможно Тайтъс действително да е бил посветен в тайната. И бе умрял, преди да успее да я предаде на своя наследник.

Скай се сети за Норкинсо, приятеля си от времето, когато редовно пътуваше с влаковете. Помнеше, че Норкинсо бе убеден в съществуването на шестия кораб. Не беше нужно да убеждава дълго и Гомес. От около година не беше говорил нито с единия, нито с другия, но сега си ги представи ясно: кимаха безмълвно и се радваха да видят как е принуден да приеме спокойно истината; тази истина, която бе отхвърлил така бурно преди години. Почти не се беше сещал за разговора им във влака, но сега започна да се рови в паметта си, опитвайки да си спомни всичко казано от Норкинсо.

— По-голямата част от екипажа, — каза той, — която приема изобщо този слух, смята, че корабът е мъртъв и просто се носи след нас.

— Което само показва, че зад слуха се крие зрънце истина. Корабът е тъмен, разбира се — никакви светлини, никакво убедително доказателство за човешко присъствие — но това може и да е хитрина. Екипажът му може би е все още жив и го управлява тихомълком. Нямаме представа от психологичното им състояние, нито пък какво се е случило в действителност.

— Добре би било да знаем. Особено сега. — Скай помълча и после направи много рискована крачка, за което прекрасно си даваше сметка. — Като се има предвид сериозността на ситуацията, породена от съобщението с техническа информация от Слънчевата система, има ли нещо друго, свързано с шестия кораб, за което трябва да знам… нещо, което би ни помогнало да направим правилния избор?

За негово облекчение Балказар поклати глава без гняв.

— Видял си всичко, което съм видял и аз, Тайтъс. Наистина не знаем нищо повече. Опасявам се, че тези слухове съдържат цялата ни информация по случая.

— Една експедиция би поправила положението.

— Не се уморяваш да ми го повтаряш. Но помисли и за риска. Да, вярно, корабът се намира в обсега на нашите совалки. На около половин светлинна секунда зад нас, поне така беше последния път, когато направихме точно измерване с радар, но нищо чудно някога да се е намирал много по-близо. Щеше да бъде по-просто, ако можехме да презаредим с гориво, щом стигнем там. Но какво ще стане, ако не желаят посетители? Поддържат впечатлението, че не съществуват вече в продължение на повече от едно поколение. Нищо чудно да не искат да се откажат доброволно от това положение на нещата.

— Ако не са мъртви. Някои от екипажа ни смятат, че сме ги атакували и после сме ги изтрили от историческата документация.

Капитанът сви рамене.

— Може би точно това се е случило. Всеки би изтрил едно такова престъпление, ако можеше, нали? Не е изключено обаче някои от тях да са оцелели и да са решили да не се набиват на очи, за да ни изненадат в по-късен момент от пътуването.

— Мислиш, че посланието от родината ни може да е достатъчно, за да ги накара да се разкрият?

— Възможно е. Ако то ги окуражи да започнат да си играят с двигателя с антиматерия и съобщението действително е капан…

— Те ще осветят половината небе.

Балказар се изхили — влажен, жесток звук, който сякаш беше сигнал да заспи вече истински. Останалата част от пътуването премина без инциденти, но умът на Скай препускаше, опитвайки се да смели наученото. Всеки път, когато произнесеше наум тези думи, ги усещаше като свойска плесница по бузата; наказание, задето винаги се бе съмнявал в Норкинсо и другите вярващи. Шестият кораб съществуваше. Проклетият шести кораб съществуваше…

И този факт имаше потенциала да промени всичко.