Казъм Сити

ЕПИЛОГ

Дълго стоях и просто се взирах през прозореца. Жената в офиса ми сигурно си помисли, че съм забравил за нея. Виждах лицето й, отразено в издигащото се от пода до тавана огледало, все още очакваща отговора на въпроса, който бе задала току-що. Не бях забравил нито нея, нито въпроса й. Но не можех да си обясня как така нещо, което някога ми се бе струвало толкова странно и чуждо, можеше да ми изглежда сега толкова познато.

Градът не се бе променил кой знае колко откакто бях пристигнал.

В такъв случай се бях променил аз.

Прозорецът бе опръскан от дъжда, падащ от Мрежата за комари на диагонални откоси. Казваха, че в Казъм сити никога не спираше напълно да вали, и вероятно беше точно така, но това не обясняваше неизброимите нюанси, които бе в състояние да пресъздава дъждът. Понякога той се сипеше дребен като студена мъгла, алпийски чиста. Друг път, когато парните бентове около бездната се отваряха и причиняваха промяна в налягането из града, той започваше да шиба странично, подобен на киселинен камшик.

— Мистър Мирабел… — промълви тя.

Обърнах се.

— Извинете. Гледката ме омая. Докъде бяхме стигнали?

— Разказвахте ми за Скай Осман, как според вас той…

Тя бе чула по-голямата част от това, което бях готов да разкажа; как според мен Скай излязъл от скривалището си и си създал нов живот, под името Кауела. Сигурно беше странно, че изобщо говоря за тези неща, още повече на потенциален кандидат, но тя ми харесваше и проявяваше по-голямо от обичайното желание да ме слуша. Вече бяхме изпили няколко чаши с едно от характерните питиета на Края на небето — тя също бе оттам — и времето бе изтекло неусетно.

— Е? — прекъснах я аз. — На каква част от това сте готова да повярвате?

— Не съм сигурна, мистър Мирабел. А вие как научихте всичко това, ако нямате нищо против да ви попитам?

— Запознах се с Гита — отговорих аз. — И нещо в разказа й ме накара да помисля, че Констанца е казала истината.

— Мислите, че Гита е открила преди другите кой в действителност е Кауела?

— Да. Много е вероятно да се е натъкнала на доказателствата на Констанца и именно това да я е отвело при Кауела, макар да са минали повече от две столетия от предполагаемата екзекуция на Скай.

— И когато го открила?

— Очаквала да види чудовище, но намерила нещо друго. Той не бил същия човек, когото познавала Констанца. Гита се опитала да го мрази, струва ми се, но не съумяла.

— Какво според вас я е карало да бъде сигурна, че е намерила именно него?

— Името му, струва ми се. Взел го е от легендата за “Кальош”, призрачния кораб. Кауела се е казвал неговият делфин. Той не успял да унищожи тази връзка с миналото.

— Е, това определено е интересна теория.

Свих рамене.

— И вероятно нищо повече. Ще чуете и по-странни теории, ако прекарате известно време тук, повярвайте ми.

Тя бе пристигнала неотдавна в Йелоустоун; беше войник като мен, но бе попаднала тук не за изпълнението на определена задача, а поради чиновническа грешка.

— От колко време сте тук, мистър Мирабел?

— От шест години.

Погледнах към панорамния прозорец. Гледката не се бе променила особено, откакто се бях върнал от Подслона. Гъсталакът, който представляваше Канъпи, все така напомняше част от бели дробове: черна бъркотия от усукани елементи, издигаща се на кафявия фон на Мрежата за комари. Говореше се, че догодина щяха да я почистят.

— Шест години са дълъг период.

— Не и за мен.

Тези думи ме подсетиха за преживяването ми в Подслона, когато дойдох на себе си. Сигурно съм изгубил съзнание поради загубата на кръв от нанесената ми от Танър рана, макар в момента да не усещах почти нищо. Дрехите ми бяха срязани и върху разреза от ножа бе нанесен тюркоазенозелен лечебен мехлем. Лежах на някаква кушетка и един от слаботелесните слуги ме наблюдаваше.

Бях целият натъртен и всяко вдишване ми причиняваше болка. Чувствах устата си странно, сякаш вече не ми принадлежеше.

— Танър?

Беше гласът на Амилия. Фокусирах образа й край кушетката ми; лицето й беше ангелско, също като в деня на пробуждането ми в приюта на Ледените Просяци.

— Това не е името ми — отвърнах аз и сам се изненадах, тъй като гласът ми прозвуча абсолютно нормално, като се изключи лекото прегракване от умората.

Нямах усещането, че устата ми е способна на нещо толкова деликатно като речта.

— Подразбрах това — рече Амилия. — Но това е единственото име, под което те познавам, така че засега ще свърши работа.

Бях прекалено уморен, за да споря, на всичкото отгоре не бях сигурен, че имам подобно желание.

— Ти ме спаси — промълвих аз. — Безкрайно съм ти задължен.

— На мен ми се стори, че ти сам се спаси. — Намирахме се в много по-малка стая от тази, в която бе умрял Рейвич, но и тя бе осветена в същия нюанс есенно-златисто, а по стените бяха изобразени същите сложни математически символи, които бях видял навсякъде в Подслона. Светлината играеше със снежинката, висяща на врата на Амилия. — Какво се е случило с теб, Танър? Какво е станало, за да те накара да убиеш този човек по такъв начин?

Въпросът й звучеше обвинително, но не и тонът, с който бе произнесен. Осъзнах, че не ме винеше. Явно осъзнаваше, че не съм по-отговорен за ужасите от собственото си минало, отколкото събуждащият се — за извършените от него жестокости по време на сън.

— Човекът, който съм бил, е бил ловец.

— Човекът, за когото говорихте ли? Кауела?

Кимнах.

— В очите му бяха вкарани змийски гени, без да говорим за другите трикове. Искаше да бъде в състояние да ловува и в тъмното със същата ефективност. Мислех, че това е всичко. Очевидно съм се лъгал.

— Значи не знаеше?

— Не и преди да настъпи моментът за това. Рейвич обаче, знаеше. Знаеше, че Кауела има отровни жлези и начин да излива отровата в приемник. Ултрите трябва да са му го казали.

— И той се опита да ти каже?

Преместих глава върху възглавницата.

— Може би е искал единият от нас да остане жив повече, отколкото другия. Надявам се само, че е направил правилния избор.

— Разбира се, че го е направил — обади се Зебра.

Обърнах се, пронизан незабавно от болка; тя стоеше от другата страна на кушетката.

— Значи Рейвич е казал истината — промълвих аз. — За пистолета. Само ви е приспал.

— Той не беше лош човек — каза Зебра. — Не би причинил зло на никого, освен на онзи, който бе погубил семейството му.

— Но аз все още съм жив. Това означава ли, че той се е провалил?

Тя поклати бавно глава. Изглеждаше сияеща на златистата светлина и в този момент осъзнах колко силно я желая, независимо от това, че се бяхме предали един друг или какво ни очакваше в бъдеще; независимо, че дори не можех да й предложа име, с което да ме нарича.

— Мисля, че в крайна сметка той получи каквото искаше. Всъщност, повече от това.

Нещо в тона й ми подсказа, че не казва всичко, което знае.

— Какво имаш предвид?

— Предполагам никой не ти е казал, но Рейвич ни излъга всички.

— За какво?

— За сканирането си. — Зебра погледна към тавана; линиите по лицето й, които се виждаха все по-слабо, изпъкнаха на фона на златистата светлина. — Провалило се е. Направили са го прекалено прибързано. Същината му не е запазена.

Усетих как на лицето ми се появи израз на недоверие, макар да знаех, че тя казва истината.

— Не може да се е провалило. Аз разговарях с копието, направено в резултат на сканирането.

— Само така си помислил. Очевидно това е била симулация само на бета-ниво, модел на Рейвич, програмиран да имитира неговите реакции и да те накара да помислиш, че сканирането е било успешно.

— Но защо? Защо е трябвало да се преструва, че всичко е минало успешно?

— Предполагам, че заради Танър. Рейвич искаше Танър да мисли, че всичко е било напразно, че дори убиването на физическото му тяло е безсмислен акт.

— Само дето не е било — промълвих аз.

— Да. Рейвич щеше да умре така или иначе, но все пак го направи Танър.

— И той е знаел, нали? През цялото време, докато бяхме заедно, Рейвич е знаел, че ще умре и че от сканирането не е излязло нищо.

— Това означава ли, че е спечелил? — попита Зебра. — Или че е изгубил всичко?

Протегнах ръка, хванах дланта й в моята и я стиснах.

— Това е вече без значение. Всичко това вече няма значение. Танър, Кауела, Рейвич — те всички са мъртви.

— Всички ли?

— Всичко от тях, което е от значение в случая.

Вдигнах поглед към неизвестно откъде струящата златиста светлина и стоях така, както ми се стори, цяла вечност, докато двете жени ме оставиха сам. Бях уморен, с тази умора, която изглежда прекалено голямо бреме, за да можеш да избягаш от нея чрез съня. Но в крайна сметка сънят все пак дойде. Въпреки надеждите ми, с него се върнаха спомените за бялата стая, и неописуемия ужас от случилото се в нея; от случилото се с мен; от онова, което си бях причинил.

По-късно, много по-късно, се върнах в Казъм сити. Обратното пътуване продължи дълго; отбих се в приюта на Просяците, за да върна Амилия към задълженията й. Тя бе приела случилото се забележително спокойно и когато й предложих да й помогна по някакъв начин, без да знам точно как, тя отклони благородните ми намерения и помоли само да направя дарение на Ледените Просяци, когато съм в състояние да си го позволя.

Обещах, че ще го направя. И удържах обещанието си.

След завръщането си в Канъпи, с помощта на Куирънбах и Зебра си уредих среща с Воронов.

— Става въпрос за Играта — казах аз. — Предлагаме основно преструктуриране на цялата операция.

— Какво ви кара да мислите, че това би могло да ме заинтересува? — прозя се той.

— Първо ни изслушай — намеси се Куирънбах и започна да обяснява замисъла, до който бяхме достигнали тримата заедно след посещението си в Подслона.

Идеята бе сложна и Воронов изглежда първоначално не разбра за какво става дума. Но постепенно започна да проумява.

Изслуша всичко, което имахме да му кажем.

И най-накрая заяви, че идеята му допада. И може би от нея ще излезе нещо.

Ние предлагахме нова форма на Играта. В същината си тя щеше да бъде подобна на старата, незаконна Игра, която градът бе създал след чумната епидемия. Но щеше да се различава основно във всички детайли и щеше да бъде законна. Искахме да изнесем на светло лова на хора, да въведем правила за поръчителство и гарантирано застрахователно осигуряване и обяснения за желаещите да се насладят на тръпката. В него вече нямаше да участват просто богати особи, търсещи някакво по-особено вълнение за една нощ. Ловците на хора щяха да са специално обучени експерти в убиването. Щяхме да ги направим професионалисти в тази област и да ги обградим със специален ореол, за да издигнем Играта до статус на изкуство. Щяхме да ги привлечем измежду най-умелите играчи, разбира се. Шантрел Самартини вече се бе съгласила да бъде първият ни служител. Не се съмнявах, че щеше да изпълнява безупречно ролята си.

Промяната обаче, не се ограничаваше само с преследвачите.

Вече нямаше да има жертви. Преследваните щяха да са доброволци. Може би звучеше безумно, но именно тази част заинтригува Воронов.

За оцелелите нямаше да има друга награда освен самото им оцеляване. От редиците на отегчените до смърт влиятелни почти безсмъртни, обитаващи Канъпи, щяха да постъпват достатъчно доброволци. Ревизираната форма на Играта щеше да им позволи най-сетне да инжектират контролиран риск в живота си. Предвиждаше се да подписват договор с нас, в който да се уточняват подробностите за всеки един от тях: продължителност, позволен обсег на игра и видове оръжие, разрешени на убиеца. От тях щеше да се иска само да останат живи до изтичането на предварително определения срок. После щяха да станат известни и обект на завист. Другите след тях щяха да се стараят да се справят още по-добре: по-продължителен контракт, по-предизвикателни условия.

Разбира се, щяхме да използваме импланти за проследяване, но те щяха да действат по-различно от съоръжението, което Уейвърли бе вмъкнал в черепа ми и след това Доминика така умело бе извадила. Тези импланти щяха да се носят както от преследвания, така и от убиеца, и щяха да се активират и да предават само в определен диапазон един от друг, който също трябваше да се определи при подписването на договора. И двете страни щяха да разбират, че имплантът е задействан, щом чуят подобен на звънче звук в черепа си или нещо от този род. И през този финален час на лова за първи път на медиите щеше да се разрешава да отидат на мястото на действието, за да отразят завършека му, независимо от неговия изход.

В крайна сметка Воронов се присъедини към нашата идея. И стана първият ни клиент.

Нарекохме компанията си “Омега Пойнт”; скоро се появиха и други и ние приехме радушно конкуренцията. Само след година старата Игра бе напълно забравена. Никой не желаеше да пази спомена за тази част от историята на града. Ето така се развиха нещата.

В началото се стараехме да осигуряваме на клиентите си такива договори, че повечето да успяват да останат живи. Убийците ни губеха следата им в критичния момент или се проваляха при даването на единствения изстрел от уточненото в контракта оръжие. Този бе начинът да създадем първоначалния списък с клиенти, така че името ни да се наложи по-бързо.

След като това стана факт, започнахме да ставаме все по-сериозни. Сега се играеше истински; вече действително им се налагаше да се борят, за да останат живи през определения срок.

И повечето успяваха. Вероятността да бъдеш убит при тази игра варираше някъде около трийсетте процента — достатъчно безопасно, за да не обезкуражава кандидатите за участници, колкото и да са отегчени, но пък достатъчно рисковано, за да превърне оцеляването, победата, в нещо, за което си заслужаваше да се бориш.

“Омега Пойнт” забогатя наистина много. Само две години след пристигането си в Казъм сити станах един от стоте най-богати хора, в телесна или друга форма, в цялата Йелоустоунска система.

Но не забравих обета, който си дадох при дългото пътуване до Подслона.

Че ако оцелея, ще променя всичко.

Играта бе само началото. То не бе достатъчно. Трябваше да променя цялостно града. Трябваше да разруша системата, благодарение на която бях процъфтял, да наруша неизреченото равновесие между Мълч и Канъпи. Започнах да наемам най-новите си преследвачи от Мълч. Това не представляваше реален риск за мен, тъй като обитателите на Мълч бяха не по-малко умели в това изкуство от който и да било в Канъпи, нито по-малко възприемчиви за предлаганите от мен методи на обучение.

Също както играта правеше мен богат, и аз правех най-добрите си играчи по-богати, отколкото се осмеляваха да се надяват и в най-смелите си мечти. И наблюдавах как част от това богатство отива в Мълч. Разбира се, това бе само началото. Вероятно щяха да минат години, дори десетилетия, преди в йерархията на Казъм сити да настъпят забележими промени. Но знаех, че ще се стигне до това. Бях си го обещал. И макар в миналото да не бях удържал обещанията си, нямаше да постъпвам така никога повече.

След време започнах да се наричам отново “Танър”. Знаех, че е лъжа, че нямам право на това име, че бях откраднал спомените, а след това — и живота на човека, който бе истинският Танър Мирабел.

Но какво значение имаше това?

Мислех за себе си като за попечител на неговите спомени, на всичко, което е бил. Не можеше да се каже, че бе добър човек, не и според приемливото определение на тази дума. Беше коравосърдечен и избухлив и подхождаше към изкуството на познанието и убийството с любознателната дистанция на геометрик. Но и никога не бе истински зъл и в момента, предопределил по-нататъшната му съдба, мига, когато застреля Гита, се бе опитал да извърши нещо добро.

Случилото се с него после, това, което го превърна в чудовище, нямаше значение. То не помрачаваше стореното от Танър преди това.

Според мен името с нищо не бе по-лошо от което и да е друго. И аз го чувствах като свое собствено.

Реших да не се боря повече с този факт.

Дадох си сметка, че отново съм потънал в размисли. Жената в офиса ми чакаше да кажа нещо.

— Е, получавам ли работата или не?

Да, вероятно щеше да я получи, но преди да дам окончателен отговор трябваше да видя и другите кандидати. Изправих се и се ръкувах с нея; макар и малка, ръката й бе смъртоносно оръжие.

— Определено сте сред първите в списъка. И дори да не получите мястото, за което говорихме, има и друга причина да искам да запазя при нас вашите данни.

— Да?

Мислех за Гидиън, все още затворен там долу, след всички тези години. Бях се заклел да се върна в бездната, дори и само, за да го убия, но подходящият момент все не идваше. Знаех, че е още жив, защото горивото-мечта продължаваше да се разпространява из града, макар и във все по-малки количества. Продължаваше перверзната търговия с неговия ужас, дестилиран във вид, който хората можеха да асимилират. Но той със сигурност вече бе на крачка от смъртта и не след дълго даденото от мен обещание щеше да изгуби смисъла си.

— Просто една операция, която имам предвид, нищо повече.

— И за кога я предвиждате?

— За след около един до три-четири месеца.

Тя се усмихна отново.

— Аз съм добра, мистър Мирабел. Надявам се междувременно да не ме ангажира някой друг.

Свих рамене.

— Ако стане, ще стане.

Ръкувахме се отново и тя тръгна към вратата. Погледнах през прозореца; спускаше се мрак, в Канъпи вече бяха запалили светлините, а подобните на миниатюрни нощни пеперуди кабелни автомобили пъплеха из вечния кафеникав здрач. Далече долу, разпръснати като лагерни огньове сред обширна равнина, лампите и нощните пазари на Мълч отразяваха слабото червено сияние нагоре, към Мрежата за комари. Мислех за милионите хора, успели да открият в този град свой дом, дори след промените, които бе претърпял в резултат на Смесената чума. Все пак оттогава бяха изминали тринайсет години. Някои от хората не си спомняха как е изглеждал преди.

— Мистър Мирабел? — Жената спря неуверено край вратата. — Още един въпрос?

Обърнах се и се усмихнах учтиво.

— Да?

— Вие сте живели тук по-дълго от мен. Настъпи ли момент, когато това място започна да ви харесва?

— Не знам — свих рамене аз. — Знам само едно.

— И то е?

— Животът е такъв, какъвто си го направиш сам.