Казъм Сити

ОСЕМНАЙСЕТ

Отведоха ме отново долу в Мълч. Събудих се в кабелния автомобил, който се спускаше в мрака, а по прозорците му барабаняха дъждовни капки. За момент си представих, че съм с капитан Балказар и го придружавам из Космоса до мястото на срещата с ръководителите на другите кораби от флотилията. Сънищата като че ли ставаха все по-настоятелни, караха ме да потъвам все по-дълбоко в мислите на Скай, и ми беше все по-трудно да се отърсвам от тях, след като се събудя. Но в отделението на кабелния автомобил бяхме само двамата с Уейвърли.

Не бях сигурен, че този вариант бе по-добрият.

— Как се чувстваш? Свършил съм добра работа, струва ми се.

Стоеше срещу мен с пистолет в ръка. Спомних си натиска на сондата в главата ми. Посегнах към скалпа си. Над дясното ухо напипах обръсната ивица със струпеи кръв по нея и усещането за нещо твърдо, пъхнато под кожата.

Болката бе дяволски силна.

— Мисля, че ти липсва практика.

— Историята на живота ми. Ти обаче си странен тип. Каква беше тази кръв, която рукна от дланта ти? Да не е някакво заболяване, за което би трябвало да знам?

— Защо? Би ли променило нещо?

Той като че ли започна вътрешен дебат по този повод, който продължи няколко секунди.

— Не, вероятно не. Щом можеш да бягаш, значи си в достатъчно добра форма.

— Достатъчно добра форма за какво? — Докоснах отново пресния белег. — Какво си пъхнал в главата ми?

— Ами, нека ти обясня.

Не бях очаквал да бъде толкова разговорлив, но започнах да проумявам защо имаше смисъл да ме запознаят с някои факти. Не толкова от загриженост за собственото ми добро, колкото заради нуждата да ме подготвят правилно. Преследваните правеха цялата работа по-забавна, ако знаеха точно какво е заложено и какви са собствените им шансове.

— По принцип, това е лов с цел убийство — обясни със светски тон той. — Наричаме го “Играта”. Тя не съществува — поне не официално — дори в относително беззаконната среда на Канъпи. Всички знаят за нея и говорят за нея, но винаги с известна дискретност.

— Кои? — попитах аз, само за да кажа нещо.

— Пост-смъртните, безсмъртните, наречи ги както искаш. Не всички я играят и дори не всички искат да я играят, но всеки познава някой, който я играе или който има връзки с мрежата, благодарение на която осъществяването на Играта е възможно.

— Отдавна ли продължава това?

— Само през последните седем години. Някой може да я сметне за варварски контрапункт на аристокрацията, която населяваше Йелоустоун преди падението.

— Варварски?

— О, прелестно варварски. Затова я обожаваме. В тази Игра няма нищо натруфено или изтънчено в методологично или психологическо отношение. Необходимо е да може да се организира за изключително кратък срок, където и да е в града. Естествено, има и правила, но не е нужно да ходиш при патърн джъглърите, за да ги разбереш.

— Обясни ми ги, Уейвърли.

— О, те не са нещо, което трябва да те тревожи, Мирабел. От теб се иска само да бягаш.

— И после?

— Да умреш. И да го направиш добре. — Говореше мило, като снизходителен чичо. — Това е всичко, за което те молим.

— И защо го правите?

— Да отнемеш нечий живот е особена тръпка, Мирабел. Но да го направиш, когато си безсмъртен, издига целия този акт до съвсем друго ниво на възвишеност. — Направи пауза, сякаш подреждаше мислите си. — Ние не сме в състояние да усетим истински идеята за смъртта, даже в тези трудни времена. Но да отнемеш живот, особено живота на човек, който не е безсмъртен и който следователно има изострено отношение към смъртта… е, така можем да придобием задочна представа какво означава това.

— В такъв случай хората, които преследвате при тази Игра, никога не са безсмъртни?

— По принцип — не. Обикновено ги подбираме от Мълч, като задължително условие е да бъдат здрави. Искаме да ни осигурят хубаво преследване за нашите пари, разбира се, затова нямаме нищо против първо да ги нахраним както трябва.

Играта се финансираше от нелегална мрежа от участници. Те бяха предимно обитатели на Канъпи, но се носеха слухове, че броят им непрекъснато се увеличава. Присъединяваха се търсачи на удоволствия от жители на все още обитавани селища на Ръждивия пояс, отличаващи се като най-отявлени последователи на доктрината за личната свобода, както и от някои други населени места на Йелоустоун като Лорийнвил. Никой от мрежата не познаваше повече от неколцина от другите “абонати”, а самоличността им се скриваше под сложна система от хитрини и маски, така че никой да не бъде изложен в откритите светски салони на Канъпи, където все още се поддържаше илюзия за декадентска вежливост. Преследванията с цел убийство се организираха със съвсем кратко предизвестие и при всеки случай се предупреждаваха ограничен брой участници в мрежата, като ги свикваха в необитаеми части на Канъпи. Същата нощ или най-рано — предишния ден, отвеждаха жертвата от Мълч и я подготвяха.

Имплантите бяха скорошно подобрение.

Те позволяваха на по-голям брой участници да следят развитието на лова и това увеличаваше невероятно потенциалните приходи. Други помагаха при заснемането на лова, с риск след това Мълч да разпространи видеозаписите в Канъпи, а онези, които заснемеха най-зрелищните моменти, получаваха специално отличие. Простите правила на играта — те се налагаха по-стриктно от който и да е от все още действащите в града закони — определяха приетите параметри, в рамките на които можеше да се осъществи преследването, позволените оръжия и средства за откриване на следите, и изобщо кое отговаряше на определението “почтено убийство”.

— Има само един проблем — рекох аз. — Аз не съм от Мълч. Изобщо не познавам града ви и не знам как да се ориентирам. Най-вероятно няма да получите качеството, за което сте платили.

— О, ще се справим. Ще ти бъде дадено значително предимство пред ловците. Освен това, честно казано, за нас е по-скоро предимство, че не си оттук. Местните хора знаят прекалено много преки пътища и скривалища.

— Наистина неспортсменско от тяхна страна. Уейвърли, искам да знаеш нещо.

— Да?

— Ще се върна и ще те убия.

Той се засмя.

— Съжалявам, Мирабел, но съм чувал това вече неведнъж.

Кабелният автомобил се приземи и моят спътник ме подкани да изляза.

Започнах да бягам. В това време кабелният автомобил приглуши светлините си и започна да се изкачва обратно към Канъпи. И още докато се изкачваше, подобен на тъмен молец на фона на млечнобелите броеници на кабелите, други коли слизаха, подобни на светулки. Те не се насочваха право към мен — нямаше да е в духа на спорта — но определено се движеха към района на Мълч, в който се намирах.

Играта беше започнала.

Продължавах да тичам.

Ако районът на Мълч, където ме бе оставило хлапето с рикшата, можеше да бъде наречен “лош”, сега се намирах на съвсем друг тип място: територията бе толкова обезлюдена, че даже не можеше да се определи като опасна в същинския смисъл на думата… освен ако не си се оказал не по собствена воля участник в среднощно преследване. В по-ниските нива не се виждаха горящи огньове и сградите имаха изоставен вид: полусрутени и недостъпни. Пътищата по повърхността бяха дори още по-разнебитени от онези, по които бях пътувал предишния ден, напукани и изкривени като изтеглен във вид на конци карамел; от време на време изчезваха напълно под някой наводнен участък. Беше тъмно и трябваше да бъда непрестанно нащрек къде стъпвам.

Уейвърли ми беше направил нещо като услуга, като намали вътрешното осветление в колата, докато слизахме; така поне очите ми бяха свикнали с тъмнината, но въпреки това не преливах от благодарност.

Тичах и от време на време поглеждах през рамо кабелните автомобили, които се спускаха все по-ниско и се приземяваха зад най-близките постройки. Сега вече бяха достатъчно близо, за да виждам хората в тях. Кой знае поради каква причина бях решил, че ще ме преследват само мъжът и жената, които познавах, но очевидно случаят не беше такъв. Не беше изключено това просто да бе техният ред да намерят жертва, ако такива бяха правилата в мрежата, и аз да се бях появил, без да подозирам нищо, като подарък от съдбата.

Нима щях да умра така? По време на войната за малко не ме бяха убили поне десетина пъти и още толкова — докато работех за Кауела. Само Рейвич се бе опитал да го направи поне на два пъти и двата пъти за малко не успя. Винаги изпитвах, макар и неохотно, уважение към моите противници и имах усещането, че сам съм избрал да водя битка с тях и следователно приемах съдбата си, каквато и да бе тя.

Но не бях избирал нищо от този род.

“Потърси убежище” — помислих си аз. От всички страни ме заобикаляха постройки, но не беше ясно как се влиза в тях. Влезех ли веднъж вътре, движенията ми щяха да бъдат доста ограничени, но навън щях да съм твърде лесна мишена за моите преследвачи. Освен това се бях вкопчил в идеята, неподкрепена от никакви доказателства, че имплантираният в главата ми предавател може да не функционира така добре в сграда. А и подозирах, че желанието на участниците в играта не беше да се стига до ръкопашен бой и биха предпочели да ме застрелят от по-голямо разстояние, докато прекосявам някоя открита площ. Ако беше така, щях да бъда повече от щастлив да ги разочаровам, дори ако това ми осигуреше само няколко минути повече.

Затънал до колене във вода, аз газех възможно най-бързо към неосветената страна на най-близката сграда — издължена форма, която се извисяваше на седем-осемстотин метра над главата ми, преди да мутира и да се разклони като ветрило в Канъпи. За разлика от някои от другите постройки, които бях виждал, тази бе претърпяла значителни поражения на нивото на улицата, и бе цялата надупчена като поразено от гръм дърво. Някои от отворите бяха само ниши, но други трябва да стигаха по-дълбоко в мъртвото сърце на сградата, откъдето може би щях да успея да се добера до по-високите нива.

Лъчът освети безмилостно съсипаната й външност — ярка и синя. Клекнах във водата, така че да закрие напълно гърдите ми, а вонята стана почти непоносима, и изчаках прожекторът да си довърши работата. Вече дочувах гласове, издавани като че ли от глутница чакали. Абсолютно черни човешки сенки пробягваха между най-близките сгради, като си махаха една на друга; носеха разрешените от Играта инструменти за убиване.

Няколко дадени напосоки изстрела изплющяха по стената на постройката и във водата полетяха парчета мазилка. Нова светла ивица започна да опипва тази страна, като мина само на сантиметри над главата ми. Дишането ми, затруднено от натиска на мръсната вода, също приличаше на лаещо оръжие.

Поех си въздух и се потопих напълно под водата.

Не виждах нищо, разбира се, но това надали бе проблем. Като разчитах на осезанието си, аз прокарвах пръсти по стената на сградата, докато открих място, където хлътва рязко навътре. Чух нови изстрели и отново се посипа мазилка. Струваше ми се, че ще повърна всеки момент. И тогава пред вътрешния ми взор изплува усмивката на човека, уредил пленяването ми. Дадох си сметка, че исках да умре първо той, Фискети, и след това Сибилин. После щях да убия и Уейвърли и малко по малко щях да разруша целия апарат на Играта.

В същия този миг осъзнах, че ги мразя повече, отколкото мразя Рейвич.

Но той също щеше да си получи заслуженото.

Все така коленичил под нивото на водата, аз обхванах краищата на отвора и се пъхнах в сградата. Не може да бях стоял под водата повече от няколко секунди, но подадох глава над нея с такъв гняв и облекчение, че за малко не изкрещях, когато въздухът нахлу в дробовете ми. Но освен шумното дишане не издадох почти никакъв друг звук.

Открих относително сух ръб и се измъкнах напълно от мръсната вода. Останах просто да лежа известно време, докато дишането ми се успокои и до мозъка ми достигне достатъчно кислород, за да бъде в състояние да поднови мисловната си дейност, вместо просто да поддържа жизнените ми функции.

Отвън се носеха викове и изстрели, вече по-силни. Спорадично синята светлина преминаваше през цепнатините в стената и очите ми започваха да парят от нея.

Когато отново настана мрак, погледнах нагоре и забелязах нещо.

Беше бледо, по-бледо, отколкото съм си представял, че е възможно да бъде някой видим обект. Бях чел, че ретината на човешкото око по принцип е в състояние да улавя само два-три фотона едновременно, ако бъдат достигнати условия на достатъчна чувствителност. Бях чувал и даже бях срещал войници, които твърдяха, че имат невероятна способност да виждат в тъмното; войници, които пребиваваха през цялото време в тъмнина, от страх да не изгубят аклиматизацията си.

Никога не съм бил един от тях.

Погледът ми бе попаднал върху стълба или по-скоро — разрушен скелет на нещо, което някога е било стълба. Беше спираловидна и стъпалата й достигаха до площадка и после продължаваха да се изкачват по-нависоко към неравномерна пролука от бледа светлина, на чийто фон изпъкваше силуетът й.

— Той е вътре. Термална следа във водата.

Беше гласът на Сибилин или много подобен на нейния, със същия тон на арогантна увереност. Сега заговори някакъв мъж:

— Необичайно за жител на Мълч. Обикновено те не обичат да влизат вътре — чували са прекалено много истории за призраци.

— Де да бяха само историите за призраци. Там долу има и прасета. Ние също трябва да внимаваме.

— Имам карта на тази сграда. От другата страна има друг път. По-добре обаче да побързаме. Екипът на Скеймълсън е само една пресечка по-нататък и са по-добри в разчитането на следи.

Надигнах се от издатината и се отправих към съсипаното стълбище. Стигнах до него по-бързо, отколкото очаквах, защото бях преценил неправилно разстоянието. Но ставаше все по-светло. Вече можех да видя, че се изкачва десет-петнайсет метра над мен, преди да изчезне в увиснал, подобен на поничка таван; всъщност почти веднага след това си дадох сметка, че най-много от всичко приличаше на диафрагмата, разделяща коремната кухина от гръдния кош.

Въпреки остротата на зрението си обаче, не можех да преценя колко се бяха приближили моите преследвачи, нито дали стълбата беше достатъчно здрава, за да ме издържи. Ако се сгромолясаше, докато се изкачвах, щях да падна във водата, но тя бе прекалено плитка, за да се отърва без нараняване.

Въпреки това се изкачвах, като се държах за призрачните перила, където ги имаше, и избягвах дупките в стъпалата или по-големите празнини там, където изобщо нямаше стъпала. Стълбата изскърца, но аз продължавах нагоре… и не спрях, дори когато стъпалото, върху което бях стъпил току-що, се разцепи на части и цопна във водата.

Помещението под мен се освети. Облечени в черно фигури се появиха от някаква дупка в стената и тръгнаха през водата. Виждах ги съвсем ясно: Фискети и Сибилин, с черни маски и достатъчно огнестрелно оръжие за водене на локална война. Спрях на площадката, на която бях стигнал. От всички страни ме заобикаляше мрак, но беше достатъчно да се вгледам в него и детайлите започваха да изплуват като материализиращи се призраци. Може би щеше да е по-добре да тръгна наляво или надясно, вместо да продължа по-нагоре. При всяко положение трябваше да решавам бързо и с надеждата това решение да не ме отведе до задънена улица.

Тогава от мрака се появи още нещо. Беше приведено и в началото го помислих за куче. Беше обаче доста по-голямо, а плоското му лице приличаше повече на свинско. Нещото започна да се надига на краката си дотам, докъдето му позволяваше височината на тавана. Имаше човешко телосложение, но вместо с пръсти, ръцете му завършваха с типични свински крайници, които стискаха арбалет със заплашителен вид. Беше облечено в кожа и грубо обработен метал, напомнящи средновековна ризница. Кожата му беше бледа и без косми, а лицето — смесица между човешко и свинско, с достатъчно атрибути и от двата вида, за да превърне получената смесица в нещо доста объркващо. Очите представляваха две малки черни празни точки, а устата бе изкривена във вечно лакома усмивка. Зад него две други прасета приближаваха също на четири крака.

Извиках и ритнах прасето право през лицето. То падна назад с гневно грухтене и изтърва арбалета. Но другите също бяха въоръжени — те пък държаха дълги закривени ножове. Грабнах арбалета, като се молех да действа.

— Махайте се. Да не ви виждам край мен.

Прасето, което бях сритал, се изправи на четири крака. Размърда челюст, сякаш опитваше да каже нещо, но се чу само някакво сумтене. После посегна към мен — свинските му пръсти сграбчиха въздуха току пред лицето ми.

Стрелях; стрелата се заби в крака му.

Свинята изквича и падна назад, като стисна стърчащия край на стрелата. Видях кръвта, която започна да се процежда, почти фосфоресциращо ярка. Другите две прасета тръгнаха към мен, но аз се извъртях назад, все така без да изпускам арбалета. Измъкнах друга стрела от прикрепената към него торбичка, наместих я и издърпах механизма. Свинете вдигнаха ножовете си, но се колебаеха да се приближат. След това изгрухтяха ядосано и се отдалечиха в мрака, като помъкнаха ранения със себе си. За миг останах замръзнал на място, след това продължих да се изкачвам, като се надявах да стигна до празнината преди прасетата или преследвачите да са ме настигнали.

И почти успях.

Сибилин ме забеляза първа и извика, не разбрах дали от щастие или от гняв. Вдигна ръка и малкият й пистолет се появи от кобура в ръкава, който се бях досетил, че носи още предишния път. Почти едновременно помещението се изпълни с ослепителна светлина, болката от блясъка й прониза очите ми.

Първият й изстрел попадна в стълбището под мен и цялата структура се сгромоляса като спираловидна снежна буря. Сибилин трябваше да отскочи и да се наведе, за да не бъде ударена от падащите отломки, след това стреля отново. Бях на половината разстояние между тавана и това, което се намираше отдолу. Протегнах напред ръце, търсейки да се заловя за нещо. В този момент усетих, че изстрелът ме улучи в бедрото и болката започна да се разраства като разтварящ се при изгрева на слънцето цвят.

Изтървах арбалета. Той падна тъпо на площадката, откъдето едно от прасетата го измъкна светкавично с триумфиращо грухтене.

Фискети вдигна своето оръжие и стреля на свой ред, като по този начин се погрижи за това, което бе останало от стълбището. Ако се бе прицелил по-добре, или ако бях малко по-бавен, изстрелът му щеше да се погрижи и за крака ми.

Аз обаче, опитвайки да не се поддам на изгарящата болка, се плъзнах върху тавана и легнах неподвижно. Нямах представа какво оръжие бе използвала жената, дали раната ми бе причинена от вид куршум, или светлинна пулсация, или плазма, нито имаше начин да разбера доколко е сериозна. Вероятно кървях, но дрехите ми бяха прогизнали от водата, а повърхността, на която лежах, беше влажна, така че беше невъзможно да се определи кое бе кръв и кое — вода. А и за момента това нямаше значение. Бях им се изплъзнал, дори само докато намереха начин да се доберат до това ниво на сградата. Те имаха плана й, така че нямаше да им отнеме много време, ако изобщо имаше такъв път, разбира се.

— Стани, ако си в състояние.

Гласът беше спокоен и непознат и идваше не отдолу, а малко над мен.

— Хайде, нямаме много време. А, чакай. Вероятно не ме виждаш. Така по-добре ли е?

Внезапният блясък ме накара да затворя очи от болка. Над мен се бе надвесила жена, облечена в мрачните нюанси на черното като другите играчи от Канъпи: тъмни ботуши с екстравагантни токове, стигащи до бедрата й, гарвановочерно палто, което опираше до земята и се издигаше зад главата й, като я ограждаше. Тя самата бе скрита в шлем като тюл, с милиони дупчици, а половината й лице се намираше под огромни очила, напомнящи многофасетни очи на насекомо. Това, което успях да видя от лицето й, бе толкова бледо, че изглеждаше абсолютно бяло, като скица, която никога не е била оцветявана. И двете скули бяха прорязани от диагонални черни татуировки, достигащи до ъгълчетата на устата, която имаше най-тъмночервения цвят, който бях в състояние да си представя.

В едната си ръка държеше огромна пушка; дулото й с черен нагар бе насочено към моята глава. Но някак си нямах усещането, че се бе прицелила в мен.

Другата й ръка, в черна ръкавица, бе протегната към мен.

— Казах, че е по-добре да се размърдаш, Мирабел. Освен ако не си решил да умреш тук.

Тя познаваше сградата или поне тази част от нея. Не се наложи да вървим далеч. И слава Богу, защото придвижването вече определено не беше сред силните ми страни. Едва ходех, като отпусках по-голямата част от тежестта си на стената, за да облекча ранения си крак, при това не го правех нито бързо, нито елегантно. Знаех, че ще издържа не повече от четирийсетина метра, преди да се строполя в резултат на загубата на кръв, на шока или на умората.

Тя ме отведе на горния етаж, този път — невредим, и оттам излязохме на открито. Въздухът навлезе в дробовете ми като нещо прохладно, освежаващо и чисто и си дадох сметка колко ужасни бяха последните минути. Чувствах, че всеки момент може да изгубя съзнание, но все още нямах представа какво става. Дори когато жената ми посочи малкия кабелен автомобил, паркиран в нещо като осеяна с отломки пещера в стената на сградата, все още не можех да повярвам, че някой ме спасява.

— Защо правиш това? — попитах аз.

— Защото Играта смърди — отвърна тя и направи пауза, за да даде негласна команда на колата. Тя се раздвижи и тръгна към нас, а куките й, като по чудо, намираха опорни точки сред цялата тази разруха. — Играчите мислят, че имат мълчаливата подкрепа на целия Канъпи, но се заблуждават. Може би преди, когато Играта не беше толкова варварска… но не и сега.

Проснах се без сили на задната седалка. Сега вече видях, че дадените ми от Просяците панталони бяха целите в кръв, като ръждясали. Но кървенето изглежда бе спряло и макар да ми се виеше свят, състоянието ми не се бе влошило през последните минути.

Докато непознатата се наместваше на шофьорското място и се оправяше с бутоните, аз попитах:

— Имало е време, когато това не е било варварско занимание?

— Някога — да, непосредствено след чумата. — Ръцете й, все така в ръкавици, хванаха двете месингови ръчки и ги натиснаха напред; усетих как кабелният автомобил се плъзна напред, извършвайки бързи движения с телескопичните си “ръце”. — Жертвите бяха обикновено престъпници — убийци, изнасилвачи и измамници, които не даваха мира нито на Мълч, нито на Канъпи.

— В такъв случай всичко е било наред.

— Не я оправдавам. Ни най-малко. Но поне имаше някакво морално равновесие. Онези хора бяха измет. И ги преследваха също такива отрепки.

— А сега?

— Разговорлив си, Мирабел. Повечето хора, простреляни като теб, имат едно-единствено желание — да крещят. — Междувременно излязохме от пещерата и за момент ми се догади, когато започнахме да падаме надолу, преди автомобилът да открие близък кабел, за който да се залови и да коригира траекторията си. После започнахме да се издигаме. — Та на твоя въпрос — поде моята спътничка. — След време стана проблем да се намират подходящи жертви. Затова, притиснати от обстоятелствата, организаторите започнаха да стават все по… как да се изразя? Либерални?

— Разбирам — промълвих аз. — Разбирам, защото единственото, което направих, беше да се озова на неподходящо място в Мълч по погрешка. Коя сте вие, между другото? И къде ме водите?

Тя свали с едната си ръка шлема и очилата, така че, когато се обърна към мен, можах да я видя както трябва.

— Аз съм Тейрън. Но приятелите ми от съпротивителното движение ме наричат “Зебра”.

Дадох си сметка, че тази вечер я бях забелязал сред посетителите на ресторанта. Тогава ми се беше сторила красива и екзотична, а сега — дори още повече. Може би за това допринасяше фактът, че лежах, току-що прострелян, с препускащо из вените ми по-високо от нормалното количество адреналин, защото неочаквано ми се бяха притекли на помощ. Но тя наистина беше красива и много странна… и, на подходяща светлина, може би приликата й с човешкия вид бе минимална. Кожата й беше ту тебеширенобяла, ту черна. Ивиците покриваха челото и скулите й и, както помнех от видяното в заведението — почти цялата останала част от тялото й. Черни линийки излизаха от краищата на очите й, като ярка спирала, поставена с маниакална точност. Косата й представляваше твърд черен гребен, който вероятно минаваше надолу по целия й гръб.

— Не мисля, че досега съм срещал някой като теб, Зебра.

— Това не е нищо — отвърна тя. — Някои от моите приятели ме мислят за консервативна и лишена от приключенски дух. Вие не сте от Мълч, нали, мистър Мирабел?

— Знаеш името ми. Какво друго знаеш за мен?

— Не толкова много, колкото ми се иска.

Тя настрои колата да се движи на автопилот и да избира сама маршрута си и вдигна ръце от контролното табло.

— Не е ли редно все пак да караш това нещо?

— Безопасно е, Танър, повярвай ми. Контролната система на кабелния автомобил е доста интелигентна — почти толкова, колкото бяха машините ни преди чумата. Но най-добре е да не прекарваш много време долу в Мълч с такава машина.

— Колкото до предишния ми въпрос…

— Знаем, че си пристигнал в града с дрехи на Ледените Просяци и че Просяците познават човек на име Танър Мирабел. — Не успях да я попитам откъде знае всичко това, защото тя продължи да обяснява: — Не сме наясно, обаче, дали не е грижливо изградена самоличност в съответствие с някаква друга цел. Защо позволи да те пленят, Танър?

— Бях любопитен — чувствах се като повтарящ се рефрен в третокласна симфония — може би някой от ранните опити на Куирънбах. — Не знаех почти нищо за социалната стратификация на Йелоустоун. Исках да се добера до Канъпи и не знаех по какъв друг начин да го постигна, освен като заплаша някого.

— Разбираемо е. Действително няма друг начин.

— Как разбра всичко това?

— Чрез Уейвърли. — Тя ме изгледа внимателно, примигна с черните си очи и ивиците от едната страна на лицето и се събраха. — Не знам дали ти се е представил, но Уейвърли е човекът, който те улучи със зашеметяващия лъч.

— Познаваш ли го?

Зебра кимна.

— Той е един от нашите… или поне ни симпатизира, а ние разполагаме със средства, за да си подсигурим неговото сътрудничество. Той обича да задоволява определени свои вкусове.

— Той ми обясни, че е садист, но аз реших, че това е част от закачката.

— Не е било закачка, повярвай ми.

Трепнах, защото по крака ми премина болезнена вълна.

— Откъде знаеш името ми?

— Уейвърли ни го каза. Преди това никога не бяхме чували за Танър Мирабел. Но щом разбрахме кое е името ти, вече имахме възможност да получаваме потвърждение на твоите действия. Но от него не научихме кой знае какво. Едноокото копеле или лъжеше — не мога да кажа, че преливам от доверие към него — или спомените ти наистина са объркани.

— Имам амнезия от размразяването. Затова останах известно време при Просяците.

— Уейвърли май смяташе, че проблемът е по-дълбок. Че може би криеш нещо. Възможно ли е това, Танър? Ако искам да ти помогна, ще бъде добре да ти имам доверие.

— Аз съм този, за когото ме мислиш — това бе всичко, което бях в състояние да изрека в този момент.

Най-странното беше, че и аз не бях убеден дали мога да си вярвам.

Тогава се случи нещо също толкова странно: мислите ми рязко прекъснаха. Все още бях в съзнание, все още си давах сметка, че се намирам в колата на Зебра, че се движим из Казъм сити през нощта и че тя ме бе спасила от лапите на малката “ловна” дружинка на Сибилин. Осъзнавах и болката в крака си, макар вече да бе намаляла до тъпо пулсиране.

И въпреки всичко част от живота на Скай Осман току-що се бе разкрил пред мен.

Предишните епизоди ме бяха връхлетели в безсъзнателно състояние, като добре управлявани сънища, но този бе експлодирал напълно оформен в ума ми. Ефектът беше смущаващ и объркващ, и прекъсна нормалния ход на мислите ми.

Епизодът, слава Богу, не беше дълъг. Скай беше все още с Балказар (“Иисусе — помислих си аз, — помня имената дори на третостепенните герои.”); двамата все още се движеха в Космоса към мястото на срещата на борда на “Палестина”.

Какво се бе случило последния път? Точно така — Балказар каза на Скай, че шестият кораб — призрачният — съществува реално.

Корабът, който Норкинсо бе нарекъл “Кальош”.

Почти пристигнаха, докато Скай успя да огледа току-що направеното му разкритие от всички страни. “Палестина” се изправи пред тях огромен, на вид досущ като “Сантяго” — всички кораби от флотилията бяха построени горе-долу с един и същ дизайн — но без толкова много черни петна от обгаряния по въртящия се корпус. При взрива на “Исламабад” той се намираше доста по-далеч и приливът на енергия бе значително по-слаб заради действието на закона на разпространение на радиацията. Ударната вълна бе достигнала до него по-скоро във вид на топъл полъх, отколкото като убийствения поток, запечатал с огнения си дъх сянката на майка му върху собствения му кораб. Те също имаха своите проблеми, разбира се. Не им бяха спестени нито пробивите от страна на различни вируси, нито психозите, нито пучовете, и бяха загубили също толкова замразени пасажери, колкото бе загубил и “Сантяго”. И “Палестина” бе обременен с тежестта на своите мъртъвци — студени трупове, подредени по дължината на гръбнака му като гниещи плодове.

Рязък глас произнесе:

— Дипломатически полет TG5, насочване към площадката за приземяване на “Палестина”.

Скай направи каквото го бяха помолили и премина в режим на приближаване. Коридорът за достъп плуваше в пространството, “поръбен” по краищата от призрачна оранжева неонова светлина. Звездният екран започна да се върти по същия начин, по който го правеше и “Палестина”. Фигури със скафандри с непознати униформи се понесоха насреща им, за да ги приветстват, насочили оръжието си към тях, което не приличаше особено на дипломатична сърдечност.

Щом таксито паркира на едно от празните места, Скай се обърна към Балказар.

— Сър? Почти пристигнахме.

— Какво? О, по дяволите, Тайтъс… Бях заспал.

Скай се запита какво ли бе чувствал баща му към стареца. Дали някога му бе минавало през ума да го убие.

Това нямаше да го изправи пред непреодолими трудности.