Казъм Сити

ДВАЙСЕТ И ЕДНО

Най-накрая се събудих. Дълго лежах, окъпан в златистата утринна светлина, струяща в стаята на Зебра, и прехвърлях отново и отново сънищата в ума си, докато най-сетне успях да ги усмиря и да насоча вниманието си към ранения крак.

През нощта роботът-лечител бе извършил чудеса, използвайки значително по-напреднала медицинска техника от това, което можеше да се види на Края на небето. От раната бе останала само белезникава нова кожа, напомняща звезда; единственото увреждане бе на психическо ниво — мозъкът ми отказваше да приеме, че кракът ми е в състояние отново да изпълнява определената му роля. Станах от кушетката, направих няколко непохватни, пробни крачки и се запътих към най-близкия прозорец по стъпаловидните нива на изпочупения под, докато мебелите се отместваха услужливо, за да ме улеснят.

На дневната светлина или по-скоро на това, което минаваше за ден в Казъм сити, огромната дупка в сърцето на града изглеждаше дори още по-близка, дори още по-главозамайваща. Не беше трудно да разбереш как бе привлякла първите изследователи, дошли на Йелоустоун. Облакът от топла атмосфера, който се издигаше от бездната, се виждаше от Космоса, когато другите атмосферни условия бяха благоприятни.

Независимо дали бяха прекосили планетата с кролъри или се бяха спуснали през пластовете облаци, първата гледка към бездната бе изумителна. Нещо бе ранило планетата преди хиляди столетия и огромната отворена рана все още не бе заздравяла. Говореше се, че някои от тях слезли дълбоко в нея, екипирани само с предпазващ от неподходящо налягане скафандър, и открили съкровища, достатъчни за изграждането на цели империи. Ако не беше някаква измислица, те очевидно бяха запазили съкровищата за себе си. Това обаче не бе спряло други авантюристи, желаещи да си изпробват късмета; те бяха поставили основите на това, превърнало се по-късно във величествен град.

Не съществуваше общоприета теория за обяснение на дупката. Казъм сити лежеше в кратера, който го предпазваше от ветровете и от светкавични наводнения. Но ледниците от метан и амоняк намекваха за някаква страшна катастрофа, при това станала скоро според геологическите мащаби, достатъчно скоро, за да не бъдат заличени следите от времевите и тектоничните процеси. Най-вероятно Йелоустоун се бе приближил повече, отколкото трябва до своя съсед, газовия великан, и това бе инжектирало енергия в сърцевината на планетата, а бездната бе един от начините, по които тя бавно се излъчваше обратно в Космоса, но все пак този отдушник трябва да бе отворен по някакъв начин. Съществуваха теории за сблъскването на миниатюрни черни дупки в кората на Йелоустоун или на фрагменти кваркова материя, но никой не знаеше какво се бе случило в действителност. Не липсваха слухове и приказки за разкопки на извънземни същества, доказателства за изкуствения произход на бездната под Казъм сити. Може би извънземните бяха дошли тук поради същата причина като хората — да черпят енергия и химически елементи. От прозореца се разкриваше прекрасна гледка към подобните на пипала тръби, протегнати като жадни пръсти от града, които се губеха в пропастта.

— Не се преструвай, че не си впечатлен — обади се Зебра. — Някои са готови да убият за подобна гледка. Нещо повече, мисля, че познавам хора, които вече са убили, за да се сдобият с такава гледка.

— Честно казано, не съм изненадан.

Зебра бе влязла незабелязано в стаята. На пръв поглед изглеждаше гола, но се вгледах и установих, че е напълно облечена, но в нещо прозрачно като дим.

Държеше в ръце дрехите, които ми бяха дали Просяците — изпрани и грижливо сгънати.

Сега видях колко е слаба. Под синьо-зеления слой на дрехата цялото й тяло беше в черни линии, следващи извивките на формите и затъмняващи областта на гениталиите. Чертите едновременно омекотяваха и подчертаваха извивките и ъглите на тялото й, в резултат на което тя преживяваше метаморфоза с всяка крачка. Косата й падаше като втвърден поток до кръста, там, където започваха линиите по задните й части. Не вървеше, а се плъзгаше като балерина, малките й, подобни на копита крака, бяха предназначени по-скоро да я закотвят към земята, отколкото да поддържат тежестта й. Стана ми ясно, че ако бе избрала да участва в Играта, щеше да бъде забележителен ловец. И в крайна сметка именно тя ме бе уловила… макар и с цел да съсипе забавлението на своите врагове.

— На планетата, от която идвам — обадих се аз, — това щеше да бъде изтълкувано като предизвикателство.

— Е, тук не е Краят на небето — тя постави дрехите ми на кушетката. — Не е дори Йелоустоун. В Канъпи правим най-вече това, което ни харесва.

И прокара длани надолу по хълбоците си.

— Извини ме, ако прозвучи невъзпитано, но така ли си родена?

— Ни най-малко. Невинаги съм била жена и се съмнявам, че ще остана в този вид до края на живота си. Определено няма да ме познават винаги като Зебра. Кой би избрал да бъде хванат като в капан само в едно тяло, в една самоличност?

— Не знам — отвърнах предпазливо аз. — Почти никой от хората на Края на небето не разполагаше с нужните средства, за да се променя по един или друг начин.

— Да. Както разбирам, цялото ви време и усилия са били посветени на стремежа да се избивате помежду си.

— Доста редуцирано обобщение на нашата история, но, както ми се струва, съвсем не е далеч от истината. Какво знаеш за това, между другото?

Не за първи път, откакто бе влязла в стаята, си спомнях смущаващия сън за лагера на Кауела и как ме гледаше Гита в него. Двете със Зебра нямаха почти нищо общо, но в обърканото ми състояние на Пробуждането не беше трудно да прехвърля върху нея някои от чертите на Гита: стройната осанка, високите скули и тъмната коса. Не че не намирах Зебра привлекателна сама по себе си. Но тя бе по-странна от всяко друго човешко или каквото и да било друго същество, с което бях поделял една стая.

— Достатъчно — отговори тя. — Вашият свят предизвиква голям интерес сред някои от нас, разбира се, в перверзен смисъл. Струва ни се едновременно забавно, чудато и ужасяващо.

Кимнах към “зазиданите” в стената хора, които бях взел за произведение на изкуството.

— На мен пък случилото се тук ми се струва ужасяващо.

— О, и с пълно право. Но тези, които останахме живи, не видяхме чумата в най-ужасните й прояви. — Беше застанала съвсем близо и за първи път се усетих възбуден от нея. — В сравнение с чумата, войната ни се струва съвсем чужда. Врагът ни бяха нашите тела, нашият град.

Хванах едната й ръка и я притиснах към гърдите си.

— Коя си ти, Зебра? И защо всъщност искаш да ми помогнеш?

— Мислех, че снощи вече обсъдихме този въпрос.

— Така е, но… — Гласът ми не прозвуча убедително. — Те все още ме преследват, нали така? Ловът не е приключил, само защото ти ме доведе в Канъпи.

— Тук си в безопасност. Стаите ми са електронно защитени, така че те няма как да сторят каквото и да било с твоя имплант. Освен това Канъпи излиза извън границите на местата, където Играта може да се практикува. Играчите нямат желание да привличат прекалено голямо внимание.

— Значи ще трябва да стоя тук до края на живота си?

— Не, Танър. Само след два дни ще си в безопасност. — Измъкна ръката си и ме погали по главата, там, където беше изпъкнала от импланта. — Това, което Уейвърли е напъхал в главата ти, престава да излъчва сигнали след петдесет и два часа. Те предпочитат да играят така.

— Петдесет и два часа? Едно от правилцата, споменати от Уейвърли?

Зебра кимна.

— Разбира се, експериментираха с различна продължителност.

Беше прекалено дълго. Следата от Рейвич ставаше все по-студена, но след още два дни нямаше да имам никакъв шанс да го хвана.

— Защо играят? — попитах аз; исках да разбера дали отговорът й щеше да съвпадне с онова, което ми бе казал Хуан, хлапето от рикшата.

— Скучаят. Мнозина от нас са пост-смъртни. Дори сега, след чумата, смъртта за повечето продължава да е някаква теоретична тревога. Може би не чак толкова далечна, както преди седем години, но съвсем не оживяващата сила, каквато трябва да е за смъртен като теб. Не е онова почти беззвучно гласче, което ви подтиква да направите нещо днес, защото утре вече може да е прекалено късно… то просто не съществува за повечето от нас. През последните двеста години йелоустоунското общество почти не се е променяло. Защо да създаваш велико произведение на изкуството утре, когато можеш да планираш да направиш нещо дори още по-велико след петдесет години?

— Разбирам — промълвих аз. — Поне отчасти. Но сега трябва да е по-различно. Нали чумата превърна повечето от вас отново в смъртни? Доколкото знам, е повредила всичките ви терапии и машинките в клетките ви.

— Точно така. Наричахме тези машинки “медишинки”. Та на медишинките трябваше да се дадат инструкции да се разглобят, да се превърнат в безвредна прах, в противен случай убиваха. Но това не беше всичко. Даже генетичните техники нямаше как да се прилагат, защото зависеха до голяма степен от медишинките като посредници при процедурите за промяна на ДНК. Може да се каже, че единствените, които нямаха проблем, бяха наследилите дълголетни гени от своите родители, но те никога не са били мнозинство.

— Не всички останали обаче, е трябвало да се откажат от безсмъртието.

— Не, разбира се… — Зебра направи пауза, сякаш за да събере мислите си. — Херметиците, вече си ги видял… все още пазят машинките в себе си и те постоянно коригират всяко клетъчно увреждане. Но пък плащат за това висока цена, защото не могат да се движат свободно из града. Излизат от носилките си само на малкото места, гарантирано изчистени от спорите на чумата, но дори и там съществува известен риск.

Гледах я, опитвайки се да я преценя.

— Но ти не си херметик. Не си ли вече безсмъртна?

— Не, Танър… изобщо не е толкова просто.

— А какво тогава?

— След чумата някои откриха нова техника. С нейна помощ сме в състояние да запазим машинките в телата си… поне повечето от тях, и пак да се движим без специална защита из града. Това е нещо като лекарство — наркотик. Прави много неща и никой не знае как действа, но изглежда издига бариера между нашите машинки и чумата или отслабва спорите на чумата, попаднали в тялото ни.

— И това лекарство… какво представлява?

— Сигурна съм, че не би искал да знаеш, Танър.

— Защо не предположиш, че безсмъртието вълнува и мен?

— Така ли е?

— Хипотетично, нищо повече.

— Така си и мислех — кимна мъдро Зебра. — Там, откъдето идваш, безсмъртието е някакъв безцелен лукс, нали така?

— Но само за онези, които не са потомци на момиосите.

— Момиоси ли?

— Така наричаме замразените, пристигнали на борда на “Сантяго” — те са били безсмъртни. Но не и екипажът.

— Наричаме? Ние? Говориш така, сякаш си бил един от тях.

— Грешка на езика. Работата е там, че няма кой знае какъв смисъл да си безсмъртен, ако е малко вероятно да изкараш повече от десет години, преди да те простреля или разкъса нещо по-голямо при някоя схватка. На всичкото отгоре ултрите промениха цената и вече почти никой не е в състояние да си го позволи, дори да иска.

— А ти би ли го поискал, Танър Мирабел? — Тя ме целуна и се отдръпна, за да ме погледне в очите, както бе правила Гита в сънищата ми. — Имам намерение да правя любов с теб, Танър. Шокира ли те? Не би трябвало. Ти си привлекателен мъж. Не играеш нашите игри, дори не ги разбираш, макар да предполагам, че би се справил доста добре с тях, стига да пожелаеш. Не знам как да те разбера.

— И аз имам същия проблем. Миналото ми е непозната страна за мен.

— Хубави думи, само дето не са ни най-малко оригинални.

— Моля?

— Но в известен смисъл са верни, нали? Уейвърли сподели, че така и не успял да се сдобие с нещо определено, когато преровил паметта ти. Било като да опитваш да събереш парчета на счупена ваза. Не, не го каза точно така. Каза, че било като да опитваш да сглобиш две или дори три счупени вази, без да знаеш кое парче от коя е.

— Амнезия при размразяването — поясних аз.

— Може би. Според Уейвърли объркването било по-дълбоко, отколкото причинява тази амнезия… Но няма да говорим за него.

— Чудесно. Но ти така и не ми обясни нищо за онова лекарство.

— Защо те интересува толкова?

— Защото нищо чудно вече да съм се натъкнал на него. Става въпрос за горивото-мечта, нали? Точно него е проучвала сестра ти и са я убили именно заради тези й усилия.

Тя не отговори веднага.

— Това палто… не е твое, нали?

— Не, сдобих се с него от един доброжелател. Какво общо има то с нашия разговор?

— Покрай него за момент се усъмних, че се опитваш да ме преметнеш. Но ти наистина не знаеш кой знае какво за горивото-мечта, както виждам.

— Само допреди няколко дни даже не бях чувал за него.

— В такъв случай има нещо, което би трябвало да знаеш. Снощи ти инжектирах малко от него.

— Какво?

— Не беше много, уверявам те. Вероятно трябваше да те попитам, но ти беше ранен и изтощен, освен това знам, че рискът е незначителен. — Показа ми малкия бронзов сватбен пистолет, който бе използвала, и пълния му с гориво-мечта флакон. — Горивото предпазва онези от нас, които все още имат машинки в телата, но има и лечебни свойства. Затова ти го дадох. И ще трябва да ти инжектирам още малко.

— Ще бъде ли лесно?

На лицето на Зебра се появи лека усмивка.

— Не толкова лесно, колкото беше. Освен ако имаш постоянна връзка с Гидиън.

Готвех се да я попитам какво имаше предвид със забележката за палтото, но последните й думи ме разсеяха. Струваше ми се, че чувам това име за първи път.

— Гидиън ли?

— Той е цар в престъпния свят. Никой не знае почти нищо за него, нито дори как изглежда или къде живее. Освен че има абсолютен контрол над дистрибуцията на гориво-мечта из града и работещите за него хора си вършат извънредно сериозно работата.

— И сега ограничиха предлагането? Точно когато всички се пристрастиха към него? Може би ще трябва да поговоря с Гидиън.

— Не се замесвай повече, отколкото ти се налага, Танър. Доста лошо е да имаш вземане-даване с Гидиън.

— Говориш като че ли от личен опит.

— Точно така. — Зебра се приближи до прозореца и прокара длан по стъклото. — Вече ти казах за Мавра. Моята сестра, която обичаше тази гледка. — Кимнах, спомнил си разговора ни малко след пристигането ни тук. — Казах ти също, че е мъртва. Е, сестра ми се бе забъркала с хората на Гидиън.

— И те я убиха?

— Мисля, че никога няма да узная със сигурност. Мавра смяташе, че ни потискат, че ни лишават от веществото, от което градът ни се нуждае най-много. Горивото-мечта е опасно, Танър — не се намира в достатъчни количества, но за повечето от нас е възможно най-ценното вещество. За такова нещо хората не само убиват, за такова нещо хората водят войни.

— И тя опита да убеди Гидиън да освободи снабдяването?

— Нищо толкова наивно, Мавра беше прагматичен човек. И знаеше, че Гидиън не би се отказал така лесно от своя монопол. Но ако успееше да разбере как се произвежда, или дори само какво представлява, щеше да го каже на другите, за да могат да го синтезират сами. Най-малкото щеше да разруши монопола.

— Възхищавам й се, че е опитала. Не може да не е знаела, че може да й струва живота.

— Да. Такава беше. И никога не се отказваше от нещо започнато. — Зебра направи пауза. — Многократно й обещавах, ако нещо се случи, да…

— Продължиш оттам, докъдето е стигнала ли?

— Нещо такова.

— Може би не е прекалено късно. Когато всичко това се разнесе… — Посочих главата си. — Може би ще ти помогна да намериш Гидиън.

— Защо ще го правиш?

— Ти ми помогна, Зебра. Това е най-малкото, с което бих могъл да ти се отблагодаря.

“И също така — помислих си аз, — защото Мавра ми напомня толкова много за мен самия.” Може би е била на път да открие онова, което е търсила. А в такъв случай онези, които я бяха познавали — а аз вече се причислявах към тях — й го дължаха: те трябваше да довършат започнатото от нея. Но имаше още нещо.

Свързано беше с Гидиън и с онзи, когото ми напомняше — седящ, подобно на паяк, в тъмния център на огромна паяжина на абсолютен контрол, мислейки се за неуязвим. Сетих се отново за Кауела и съня си.

— Заради горивото-мечта, което си ми дала, ли имах толкова странен сън?

— Понякога се получава подобен ефект. Особено при първата доза. Тогава прави странни връзки между невроните в главния мозък. Но това е само половината от ефекта.

— И безсмъртен ли съм вече?

Зебра остави роклята си с цвят на дим да се свлече на пода и аз я привлякох към себе си, без да отделям поглед от очите й.

— За днес — да.

Събудих се преди Зебра, облякох изпраните от нея дрехи на Просяците и тихо засновах из стаите й, докато открих това, което търсех. Поставих ръка върху огромното оръжие, с което ме бе спасила; беше го оставила така нехайно, сякаш беше чадър. Плазмената пушка би била доста полезна на Края на небето; използването й в града би било почти неприлично. От друга страна да умреш беше също толкова сквернословно.

Вдигнах оръжието. Никога не ми беше попадало точно такова нещо, но действаше на същия принцип като другите. То обаче, беше извънредно деликатно и според мен нямаше особени шансове да оцелее, ако влезе в контакт с чумна спора. Но това не беше причина да бъде оставено така открито, сякаш подканяйки ме да го открадна.

— Лекомислено, Зебра — промълвих аз. — Наистина много лекомислено.

Сетих се за предишната нощ, когато главната й грижа изглежда бе как да се погрижи за моята рана. Разбираемо бе, че бе захвърлила пушката край вратата и по-късно бе забравила да я прибере, но въпреки всичко бе проява на небрежност. Върнах безшумно оръжието на мястото му.

Все още спеше, когато влязох отново в стаята й. Трябваше да се движа внимателно, за да не карам мебелите да мърдат повече от необходимото; не исках да я събудя. Намерих палтото й и затършувах из джобовете му.

Бяха пълни с местната валута.

Имаше и комплект напълно заредени пълнители за плазмената пушка. Натъпках парите и пълнителите в джобовете на откраднатото от Вадим палто, същото, което й се бе сторило толкова интересно, и след това започнах да водя вътрешна борба дали да й оставя бележка. В крайна сметка намерих лист и химикалка — след чумата старомодните материали за писане очевидно бяха навлезли отново в употреба. Надрасках няколко думи, като изразих благодарността си и обясних, че не съм от хората, които биха могли да чакат два дни със съзнанието, че ги преследват, макар да ми бе предложила сигурно убежище.

На излизане взех плазмената пушка.

Кабелният й автомобил бе паркиран там, където го бе оставила — в една съседна на стаите й ниша. Оказа се, че и тук бе действала бързешката — контролното табло не бе изключено и сякаш само чакаше инструкции.

Бях я наблюдавал как шофира и изводът ми беше, че по-голямата част от управлението всъщност се извършваше автоматично — шофьорът не трябваше да избира за кои кабели да се закачи, използваше ръчките и бутоните, просто за да насочи колата в конкретна посока и да определи скоростта. Останалото бе грижа на вътрешните процесори; те подбираха кабелите така, че да осигурят движението по зададения маршрут и максимална ефективност. Ако шофьорът опиташе да насочи колата към такава част на Канъпи, където нямаше кабели, тя щеше да отхвърли командата или да избере заобиколен път до желаната цел.

За управлението на кабелен автомобил явно се изискваха по-стабилни умения, отколкото си мислех, защото пътуването ми започна доста зле; струваше ми се, че се намирам в корабче, попаднало насред шквал. Все пак някак си успях да осигуря движението на автомобила напред и надолу, макар да нямах представа къде отивам. Имах съвсем определена цел в ума си, но нощната активност бе изтрила напълно чувството ми за ориентация и не знаех къде се намира апартаментът на Зебра, освен че е някъде близо до бездната. Сега поне беше ден, утринното слънце се катереше нагоре по Мрежата и пред мен се разкриваше обширна гледка към града; започвах да разпознавам някои деформирани по характерен начин сгради, които явно бях видял предишния ден, макар и от други ъгли и височина. Една от постройките например, напомняше смущаващо убедително човешка ръка, чиито пръсти се удължаваха във вид на филизи, които бързо се смесваха с други от съседни сгради. Друга пък приличаше на дъб, някои се разширяваха в нещо като пяна от разбити мехурчета, напомняща лице на поразен от проказа човек.

Автомобилът се движеше все така надолу, към безлюдната междинна част, разделяща Канъпи от Мълч, а Канъпи оставаше все по-високо над мен като облак със странна консистенция. Слизането ставаше по-бурно, точките за смяна намаляваха и се плъзгахме по все по-дълги участъци, в които кабелът не се пресичаше с други кабели.

Предполагах, че Зебра вече бе забелязала отсъствието ми. Няколко минути щяха да й бъдат достатъчни, за да установи липсата на пушката, валутата и колата… но как щеше да постъпи след това? Ако Играта бе навлязла сериозно сред обществото на Канъпи, надали щеше да докладва за осъществената от мен кражба. Първо щеше да й се наложи да обясни какво съм правил в дома й, после щеше да бъде намесен и Уейвърли и в крайна сметка двамата щяха да бъдат разкрити като саботьори.

Вече имах доста добра гледка към простиращия се отдолу Мълч; виждах неестествено изкривени пътища, наводнения и полусрутени бараки. Носеха се струйки дим от огньовете и блещукаха светлинки; поне се бях озовал в населен район. Вече дори виждах хора, рикши и животни навън и си представях, че ако отворя вратата на автомобила ще усетя миризмата на онова, което готвеха или горяха на тези огньове.

Колата се наклони и започна да пада.

И преди бе имало подобни ужасни мигове, но този като че ли продължи по-дълго. На всичко отгоре се включи някаква аларма на контролното табло. После сякаш имаше момент на нещо подобно на нормално движение, но ми се стори по-неравномерно и бързо, отколкото бе разумно. Какво ли се беше случило? Да не би кабелът да се бе скъсал или за момент колата да не бе намерила за какво да се захване и тежестта й да я бе повлякла надолу, преди да намери друг кабел?

Погледнах към контролното табло и видях пулсираща схема на кабелния автомобил, около чиято увредена част светеше червено квадратче.

Една от ръцете му липсваше.