Казъм Сити

ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ

Първо се отбих в палатката на прекупвача и продадох оръжието на Зебра, вероятно на безбожно ниска цена спрямо истинската му стойност. Но не се оплаквах: парите ме интересуваха далеч по-малко от възможността да се отърва от него, преди да са ме открили. Освен това пушката беше прекалено тежка и биеше на очи, за да може да се използва и при операцията “Рейвич”. Единственото място, където човек можеше да влезе с такава железария, без да предизвика най-малко повдигане на вежди, беше на конгрес на фетишистите на тежка артилерия.

С радост установих, че мадам Доминика все още не беше затворила. Този път не се наложи почти да ме замъкнат там, а влязох доброволно, с джобове, натежали от амунициите за пушката, които бях забравил да продам.

Тя не работи — заяви Том, момчето, което първоначално ни бе преследвало с Куирънбах, за да ни домъкне дотук.

Извадих няколко банкноти и ги поставих на масата пред очилатото лице на хлапето.

— Вече работи — рекох аз и тръгнах към вътрешното помещение на палатката.

Беше тъмно, но само след една-две секунди интериорът се откри пред мен, сякаш някой бе запалил мъждив фенер. Доминика спеше на операционната кушетка, увила обилната си анатомия в нещо, което трябва да бе започнало живота си като парашут.

— Събуди се — казах не особено силно аз. — Имаш клиент.

Очите й се отвориха бавно, като цепнатинки на надуващ се сладкиш.

— Какво е това, нямаш ли малко уважение? — Думите излязоха бързо, но прозвучаха прекалено летаргично, за да бъдат израз на реална тревога. — Не трябваше да нахълтваш така.

— Парите ми очевидно поразтопиха леда на твоя помощник. — Измъкнах още една банкнота и я размахах пред лицето й. — Как ти се струва?

— Не знам, не виждам нищо. Какво ти има на очите? Защо са такива?

— Нищо ми няма на очите — отвърнах аз и веднага се запитах доколко убедително звучах.

Все пак Лоран бе казал нещо подобно. А и от известно време нямах проблеми с виждането на тъмно.

Сподавих този ред на мисли, колкото и смущаващи да бяха, и продължих да оказвам натиск върху Доминика.

— Имам нужда да ми свършиш една работа и да ми отговориш на няколко въпроса. Не искам прекалено много, нали?

Тя повдигна туловището си от кушетката и намести долните му части в захранвания от пара хамут, който чакаше до нея. Последва звук като от изпускане на налягане. А след това Доминика се насочи към мен с грацията на гемия.

— Каква работа, какви въпроси.

— Имам нужда да ми извадиш един имплант. И после — да ти задам няколко въпроса за един приятел.

— Може би аз ще ти задам някой и друг въпрос за приятеля. — Нямах представа какво искаше да каже с това, но преди да успея да попитам, тя включи осветлението и пред мен се появиха очакващите инструменти, струпани край леглото. Сега видях, че по тях имаше петна от засъхнала кръв с най-различни нюанси. — Но това също се плаща. Покажи ми импланта. — Огледа го внимателно, опипа го с острите си пръсти и остана видимо доволна: — Прилича на имплант от Играта, но си все още жив.

Очевидно за нея това означаваше, че имплантът не можеше да е свързан по никакъв начин с Играта, и нямаше как да я обвиня за тази логика. Надали на много от преследваните участници в Играта им се удаваше да се доберат до мадам Доминика, за да се възползват от услугите й.

— Ще можеш ли да го махнеш?

— Ако невронните връзки са повърхностни, няма проблем. — С тези думи тя ме поведе към кушетката, постави пред очите си специален зрителен апарат и се вгледа в черепа ми, като дъвчеше долната си устна. — Да, невронните връзки са плитки, почти не достигат до кората на главния мозък. Това е добра новина за теб. Но много ми прилича на имплант от Играта. Как се е озовал там? Това дело на Просяците ли е? — Поклати глава и гънките по врата й затрепериха като желе. — Не, не може да са Просяците, освен ако вчера си ме излъгал като каза, че нямаш имплацти. А и раната от разреза е нова. Отпреди по-малко от двайсет и четири часа.

— От теб искам само да си свършиш работата — казах аз. — Или си тръгвам оттук и си вземам парите, които дадох вече на хлапето.

— Можеш да го направиш, но няма да намериш по-добър в бранша от Доминика. Това не е заплаха, а обещание.

— Тогава действай.

— Първо си задай въпроса — рече тя, като левитираше около кушетката, за да подготви другите си инструменти, нещо, което вършеше с впечатляваща сръчност.

Носеше част от тях в нещо като огромен джоб насред объркващите гънки на кръста си и разпознаваше търсените само опипом, без при това да си пореже или убоде пръстите.

— Имам приятел на име Рейвич — започнах аз. — Пристигна един-два дни преди мен и си изгубихме следите. Амнезия при размразяването, така казаха Просяците. Успяха да ми кажат, че е отишъл в Канъпи, но нищо повече.

— И?

— Мисля, че е много възможно да е потърсил твоите услуги. — “Или да не е могъл да ги избегне” — помислих си аз. — Сигурно е имал импланти, които е трябвало да бъдат извадени, като мистър Куирънбах, другия джентълмен, с когото пътувах. — След това й описах Рейвич. Стараех се да предам по-скоро неясната картина за външността, характерна за приятелските отношения, а не физиометричния профил, който носи в главата си убиецът за своята мишена. — Много е важно да възстановим връзката си, но засега все удрям на камък.

— Какво те кара да мислиш, че познавам този човек?

— Не знам… Колко още според теб ще струва? Още една стотачка? Ще бъде ли достатъчно да те накара да си преровиш паметта?

Паметта на Доминика не е толкова бърза по това време на деня.

— Двеста тогава. Изплува ли сега споменът за мистър Рейвич? — На лицето й се появи театрално изражение, имитиращо припомняне. Трябваше да й се признае, че го правеше стилно. — О, чудесно, толкова се радвам.

Само ако знаеше колко се радвам.

— Мистър Рейвич е специален случай.

Разбира се, че беше специален случай. Аристократ като него, пък дори от Края на небето, несъмнено имаше в тялото си почти толкова железария, колкото любител на силните усещания от времето на Бел епок, може би повече дори от някои от върховите демаршисти. И, също като Куирънбах, нямаше как да е научил за Смесената чума преди пристигането си на Йелоустоун. Нито пък, бе имал време да потърси услугите на някоя от оцелелите орбитални клиники, способни да отстранят имплантите. Несъмнено бе бързал да се добере до повърхността на планетата и да потъне в Казъм сити.

Доминика вероятно беше неговата първа и единствена възможност за спасение.

— Знам, че е специален случай — отвърнах аз. — И точно поради това знам, че имаш начин да се свържеш с него.

— И защо ми е да се свързвам с него?

Въздъхнах, работата очевидно щеше да бъде трудна или скъпоструваща, ако не и двете едновременно.

Ако предположим, че си извадила нещо от него и той е изглеждал здрав, но ден по-късно откриеш някаква аномалия в отстранения имплант… да речем следи от чума. В такъв случай би се чувствала задължена да се свържеш с него, нали?

Изражението й не се промени по време на тази тирада и реших, че се налага да прибавя известна доза безобидно ласкателство.

— Така би постъпил всеки уважаващ себе си хирург. Знам, че не всеки тук би си направил труда да гони клиентите в такава ситуация, но както спомена сама току-що, никой не е по-добър от мадам Доминика.

Тя изсумтя в знак на съгласие.

— Но информацията за клиентите е поверителна.

И двамата знаехме какво означава това.

Няколко минути по-късно олекнах с още четирийсетина банкноти, но също така се сдобих с един адрес в Канъпи, Ешър Хайтс. Нямах представа дали обозначаваше апартамент, сграда или район.

— Сега затвори очи — нареди тя и навря един от пъхнатите си в напръстник-инструмент пръсти в челото ми. — И Доминика ще сътвори поредното си чудо.

Сложи ми местна упойка, преди да се захване на работа. Изваждането на импланта не й отне много време, нито ми причини особен дискомфорт. Интересно защо Уейвърли не бе включил в импланта система, която не позволяваше чужда намеса; може би им се беше сторило малко неспортсменско. Във всеки случай, доколкото бях разбрал нещата, базирайки се на наблюденията си върху Уейвърли и Зебра, нормалните правила на Играта не предвиждаха преследвачите да имат достъп до телеметрията на импланта. Те имаха право да използват всички разрешени техники, но бърникането в нервния трансмитер правеше Играта прекалено лесна. Имплантът беше само за зрителите и хората като Уейвърли, които я контролираха.

Докато лежах на кушетката на Доминика, обмислях нехайно какви подобрения бих направил, ако зависеше от мен. Първо, щях да направя ваденето на импланта много по-трудно, като го поставя в дълбоките невронни връзки, за които се притесняваше Доминика, и щях да добавя система, изключваща чуждата намеса; нещо, което би изпържило мозъка на преносителя на импланта, ако някой се опита да го отстрани преди изтичането на определеното време. Освен това и преследвачите щяха да имат импланти, които също щяха да се отстраняват извънредно трудно. Щях да направя така, че двата типа импланти — на преследвачи и преследвани — да издават някакъв кодиран сигнал, който да разпознават и едните, и другите. И когато двете страни се доближаха на по-малко от предварително определено разстояние, да речем една градска пресечка, имплантите щяха да предупреждават и едните, и другите за създалата се близост посредством вече създадените дълбоки невронни връзки. Щях да отрежа напълно воайорите и да ги оставя да се оправят както могат. Така щях да направя Играта нещо значително по-интимно и да огранича броя на преследвачите до една определена цифра, например едно. Така всичко щеше да придобие далеч по-личен характер. А защо продължителността на преследването трябваше да се ограничава до някакви си петдесет часа? В град с подобни размери то можеше да трае спокойно десетки дни или по-дълго, стига на мишената да се даде достатъчно време, за да избяга и да се укрие в лабиринта, който представляваше Мълч. Всъщност не виждах защо арената трябваше да се ограничава само до Мълч, вместо да се използва целия Казъм сити. А защо не всяко селище на планетата? Разбира се, стига да искаха истинско предизвикателство.

Естествено, никой нямаше да се съгласи с подобни условия. Те търсеха възможност за бързо убийство, кръвопролитие, което да се осъществи най-много за една нощ с колкото се може по-малко усилия, опасност и лична ангажираност.

— O’кей — обяви Доминика и притисна стерилна марля до главата ми. — Готов сте, мистър Мирабел. — Протегна напред стиснатия между пръстите й имплант, сякаш държеше малък сив скъпоценен камък. — И ако това не е имплант от Играта, Доминика трябва да е най-кльощавата жена в Казъм сити.

— Човек никога не знае — отвърнах аз. — Стават какви ли не чудеса.

— Не и при Доминика. — Помогна ми да стана от кушетката. Леко ми се виеше свят; опипах раната — беше съвсем малка и нямаше следа от инфекция. — Не си ли любопитен? — попита тя, когато навлякох отново палтото на Вадим, благодарен за анонимността, която ми предлагаше, въпреки горещината и влагата.

— За какво? Имам предвид — за какво дали не съм любопитен?

— Казах да задаваш въпроси за приятеля си.

— Рейвич ли? Мисля, че вече приключихме с тази тема.

Тя започна да прибира инструментите си.

— Не. За мистър Куирънбах. Другия приятел, с когото беше вчера.

— Всъщност с него бяхме по-скоро познати, отколкото приятели. Та какво за него?

— Той ми плати да не ти го казвам, добри пари даде. Затова не казвам нищо. Но ти сега си богат човек, мистър Мирабел. Пред теб мистър Куирънбах изглежда беден. Разбираш ли накъде бие Доминика?

— Казваш, че Куирънбах ти е дал бакшиш, за да пазиш тайната му, но ако и аз ти дам подкуп, ще забравиш неговия, така ли?

— Умник си ти, мистър Мирабел. Операцията на Доминика не е навредила на мозъка ти.

— На седмото небе съм да го чуя.

С измъчена въздишка бръкнах отново в джоба си и я помолих да ми каже какво Куирънбах не бе искал да знам. Не бях сигурен точно какво очаквах — може би почти нищо, защото не ми беше останало време да размисля какво би могъл да крие Куирънбах.

— Той дойде тук с теб — започна тя. — Облечен като теб, с дрехи на Просяците. Поиска да му извадя имплантите.

— Кажи ми нещо, което не знам.

Тогава Доминика се усмихна сладострастно и аз разбрах, че каквото и да изречеше, несъмнено щеше да й достави удоволствие.

— Той нямаше импланти, мистър Мирабел.

— Какво означава това? Видях го да лежи на твоята кушетка. Ти го оперираше. Беше му обръснала косата.

— Той поиска да направя всичко така, че да изглежда убедително. Доминика не задава въпроси, просто прави каквото иска клиентът. Клиентът винаги има право. Особено, когато плаща добре, като мистър Куирънбах. Клиентът казва, че иска мнима операция. Да му обръсна косата, да извърша нужните движения. Но изобщо не съм му отваряла черепа. Не беше нужно. Все пак го сканирах — в главата му нямаше нищо. Вече беше чист.

— Защо тогава, дяволите да го вземат…

И внезапно всичко си дойде на мястото. Нямаше нужда да се отстраняват имплантите на Куирънбах, защото — ако изобщо някога бе имал импланти — бяха махнати преди години, по време на чумата. Куирънбах изобщо не беше от Гранд Тетон. Беше местен талант, нает да ме следи, за да разбере какво възнамерявам да правя.

Работеше за Рейвич.

Рейвич бе пристигнал в Казъм сити преди мен, докато Ледените просяци опитваха да ми върнат спомените. Няколко дни преднина не е кой знае колко голяма, но очевидно се бе оказала достатъчна, за да му даде възможност да си наеме помощници. Нищо чудно Куирънбах да беше първият, с когото се бе свързал. И той се бе върнал в орбита, за да се смеси с току-що пристигналите от други системи имигранти. Мисията му беше доста проста: да огледа внимателно размразените пасажери от “Орвието” и да прецени кой от тях би могъл да е наемен убиец.

Върнах се в спомените си към начина, по който се бяхме запознали.

Първо при мен дойде Вадим, докато стоях в общото помещение на “Стрелников”. Отървах се от него, но само след минути той се зае с Куирънбах. Бях принудил Вадим да остави Куирънбах и след това го бях смлял от бой. Добре помнех настояванията на Куирънбах да не го убивам.

Тогава бях отдал това на склонността му да прощава.

После двамата се промъкнахме в стаята на Вадим. И в началото на него определено му беше неловко да рови из вещите на гангстера… дори постави под въпрос моралността на това, което правех. Но след като оспорих мнението му, той се почувства принуден да се включи в кражбата.

През цялото време така и не видях очевидното: че Куирънбах и Вадим работеха заедно.

Куирънбах бе намерил начин да се доближи до мен, без да предизвика подозрения; начин да научи повече за мен. Двамата ме бяха изиграли много добре; Вадим несъмнено бе понатупал Куирънбах в общото помещение на “Стрелников”, но единствено с цел да се създаде илюзия, че всичко е действително такова, каквото изглежда. Трябва да бяха наясно, че нямаше да устоя на изкушението да се намеся, особено след като вече се бях спречкал с Вадим. Помнех много добре как по-късно, когато ни атакуваха като пихме кафе, Куирънбах бе стоял настрани, държан от партньора на Вадим, докато аз се оправях със самия Вадим.

Трябваше да съзра истината поне тогава.

Куирънбах бе успял да открие кой съм, а това означаваше, че е много добър в своята професия; беше ме “подушил” измежду всички пасажери на кораба… но може би реалното положение не беше точно такова. Нищо чудно Рейвич да бе наел още неколцина агенти да тръгнат подир други пътници и всеки да бе използвал различна стратегия, за да се доближи до своята мишена. Разликата бе, че останалите бяха проследили не когото трябва, докато Куирънбах — не знам дали благодарение на своята интуиция, късмет или логически умения — бе улучил десетката. Но все пак нямаше как да е сигурен. Макар да бяхме говорили доста, аз внимавах да не се издам, че съм работил като охрана на Кауела.

Опитах се да се поставя на мястото на Куирънбах.

Несъмнено с Вадим се бяха изкушавали много да ме убият. Но не можеха да го направят, преди да се убедят, че аз съм истинският убиец. Ако ме бяха убили тогава, никога нямаше да разберат със сигурност, че са пипнали когото трябва… и съмнението винаги щеше да хвърля своята сянка.

Затова Куирънбах вероятно бе планирал да ме следва дотогава, докато узнае истината, докато се убеди, че търся човек на име Рейвич поради някаква неуточнена причина. Посещението при Доминика бе важна част от дегизировката му. Явно не знаеше, че като войник нямам импланти и следователно няма да се нуждая от талантите на мадам Доминика. Но беше приел ставащото спокойно и ми бе поверил вещите си, докато той самият лежеше под ножа. “Добър ход, Куирънбах” — помислих аз. Съдържанието на багажа му бе подкрепило разказаната от него история.

В този момент се сетих за още един факт, който трябваше да ме накара да съзра истината. Прекупвачът се оплака, че записите на Куирънбах са остарели, че били копия на оригинали, които циркулирали преди няколко седмици. А Куирънбах твърдеше, че е пристигнал току-що. Ако бях прегледал документацията на пристигналите през последната седмица лайтхъгъри, дали някой от тях щеше да е дошъл от Гран Тетон? Може би, а може би — не. Зависеше от това доколко взискателен беше Куирънбах при изготвянето на своето прикритие. Съмнявах се, че стигаше чак толкова дълбоко, защото не можеше да е разполагал с повече от един-два дена за изготвянето на всичко от нулата.

Определено беше свършил много добра работа.

Приключих с Доминика малко след дванайсет часа; тогава ме споходи следващият епизод от живота на Осман. Стоях прав, подпрян на стената на Гранд Сентръл Стейшън, и наблюдавах нехайно как умел майстор на марионетки забавлява група деца. Той работеше над миниатюрна сцена, разигравайки малък модел на Марко Ферис; караше деликатна фигурка в космически скафандър да слиза по някаква скална повърхност, образувана от купчина срутена зидария. Действието вероятно се развиваше в бездната под Казъм сити, защото в основата на склона се виждаше купчина скъпоценности, пазени от свирепо на вид, деветглаво извънземно чудовище. Децата запляскаха с ръце и запищяха, когато кукловодът накара чудовището да се хвърли върху Ферис.

Точно в този миг мислите ми застинаха и епизодът нахлу, напълно оформен.

По-късно имах време да смеля виденията и се сетих за предшестващия ги епизод. Тези епизоди бяха започнали съвсем невинно, повтаряйки фактите от живота на Скай такива, каквито ги знаех. Но после започнаха да се различават от някогашната ми информация, в началото — с дребни подробности и постепенно — все по-очевидно и по-очевидно. За шестия кораб например, не се споменаваше в нито една от традиционните истории, които бях чувал, както и фактът, че Скай бе запазил жив човека, убил, може би — благодарение на осигурените му от друг средства, неговия баща. Но всичко това бяха дреболии в сравнение с идеята, че Скай бе убил капитан Балказар. Балказар не беше нищо повече от бележка под черта в нашата история — фигурираше в нея просто като един от предшествениците на Скай — но никой никога не бе предполагал, че той всъщност го бе убил.

Стиснах юмрука си, от който по пода потече кръв, питайки се с какво всъщност бях заразен.

— Нищо не можех да направя. Спеше си там, без да издава звук — как можех да предположа, че нещо не е наред?

Двамата лекари на Капитана се качиха в совалката в първия възможен миг, след като Скай обяви тревога заради стареца. Валдивия и Ренго затвориха люка зад себе си, за да имат повече място. Скай ги наблюдаваше напрегнато. И двамата изглеждаха преуморени и бледи, с торбички под очите от много работа.

— Той не извика ли, не започна ли да се задушава или нещо от този род? — попита Ренго.

— Не — отвърна Скай. — Нито звук.

Стараеше се да изглежда разстроен, но същевременно внимаваше да не преиграва. Сега Балказар вече не стоеше на пътя му и перспективата да стане капитан изведнъж бе придобила значително по-ясни очертания, сякаш внезапно се бе открил много лесен маршрут до сърцето на заплетен лабиринт. Това знаеше както той самият, така и те, и щеше да бъде дори още по-подозрително, ако не бе примесил към мъката си съвсем малка доза удоволствие от големия си късмет.

— Обзалагам се, че онези копелета от “Палестина” са го отровили — заяви Валдивия. — През цялото време бях против отиването му там, както знаеш.

— Срещата определено беше напрегната — обади се Скай.

— Вероятно повече от това не е могъл да понесе — отсъди Ренго и почеса възпалената, яркорозова кожа под очите си. — Няма защо да виним другите. Той просто не бе в състояние да понесе напрежението.

— В такъв случай нямаше какво да направя, нали?

Другият лекар оглеждаше апаратурата, обхванала гръдния кош на Балказар, закопчана с каишки и скрита под туниката, която сега бяха разтворили. Валдивия я опипа със съмнение.

— Алармата й трябваше да се включи — промълви той. — Предполагам не си чул и нея?

— Както казах, никакъв звук.

— Проклетото нещо трябва да се е развалило отново. Слушай, Скай — рече Валдивия. — Ако се разчуе, с нас е свършено. То вечно се разваляше, а напоследък ние бяхме претоварени… — Изпусна всичкия въздух от дробовете си и поклати глава, сам не можеше да повярва по колко часа им се налагаше да работят. — Е, не казвам, че не сме го поправяли, но очевидно не можехме да си прекарваме цялото време в грижи за Балказар за сметка на всички останали. Знам, че на “Бразилия” разполагат с по-добра апаратура от този боклук, но каква полза имаме ние от това?

— Съвсем малка — закима енергично Скай. — Други хора щяха да умрат, ако бяхте посветили прекалено много време на стареца. Напълно ви разбирам.

— Надявам се да е така, Скай, иначе, когато се разчуе за смъртта му, ще се разрази ужасна буря. — Валдивия погледна отново към Капитана, може би с надежда за някакво чудо, но такова така и не стана. — Сега ще започнат да ни изпитват за качеството на професионалната ни работа. Теб ще те изпекат на бавен огън заради начина, по който се справи с пътуването до “Палестина”. Рамирес и другите копелета от съвета ще се опитат да кажат, че ние сме виновни за случилото се. Повярвай ми, виждал съм как става това и преди.

— Единственото, което знаем е, че не сме виновни — заяви Скай. — Погледна към Капитана, сребристата следа от слюнка все така украсяваше еполетите му. — Той беше добър човек, служи ни добре, дълго след като трябваше да се оттегли. Но беше стар.

— Да, и щеше да умре след година-две, каквото и да се случеше. Но опитай да обясниш това на кораба.

— В такъв случай просто ще трябва да си наблюдаваме гърба.

— Скай… нали няма да кажеш нищо? От това, което споделихме?

Някой заблъска по люка, опитвайки да влезе в таксито. Скай не обърна внимание на гюрултията.

— Какво точно искате да кажа?

Лекарят си пое въздух.

— Трябва да кажеш, че апаратурата е дала предупредителен сигнал. Няма значение, че не си действал според него. Нямало е как да го направиш — не си имал нито средствата, нито знанията, и сте били далеч от кораба.

Скай кимаше, сякаш всичко това бе напълно разумно и той и без това смяташе да каже същото.

— Стига само да не споменавам, че апаратурата изобщо някога е работела?

Двамата лекари се спогледаха.

— Да — отвърна първият. — Точно така. Никой няма да те обвини, Скай. Ще видят, че си направил всичко, което си могъл.

Сега, когато успя да обърне внимание на този факт, изражението на Капитана му се стори напълно умиротворено. Очите му бяха затворени — един от лекарите бе склопил клепачите му, за да му придаде известно достойнство в смъртта. Както бе казал Клаун, напълно възможно беше да предположиш, че сънува детството си. Без значение, че детството му, преминало на кораба, бе също толкова стерилно и клаустрофобично, колкото и детството на Скай.

Блъскането по люка не преставаше.

— По-добре да пусна този, който настоява толкова — каза Скай.

— Скай… — промълви умолително първият лекар.

Скай постави длан върху ръката му.

— Не се притеснявай.

Придаде си спокоен вид и докосна бутоните, контролиращи вратата. Там чакаха поне двайсет човека и всеки от тях искаше да влезе пръв в кабината. Всички искаха да видят мъртвия Капитан, привидно загрижени, но надявайки се тайно това да не се окаже поредната фалшива тревога. Вече от няколко години Балказар бе придобил противния навик почти да умира.

— Боже мили — възкликна една жена. — Значи е вярно… Какво се случи, за Бога?

Един от лекарите понечи да отговори, но Скай беше по-бърз.

— Личното му животоподдържащо устройство не функционираше добре.

— Какво?

— Чухте ме. Наблюдавах Балказар през цялото време. Беше добре, докато апаратурата му започна да издава алармен сигнал. Разкопчах му туниката; отчетът за здравословното му състояние показваше, че е получил сърдечен удар.

— He… — изрече единият от лекарите, но със същия успех можеше да се обърне и към празно помещение.

— А ти сигурен ли си, че не е получил инфаркт? — попита същата жена.

— Не бих могъл. По това време той разговаряше с мен, а мисълта му беше кристално ясна. Нямаше никакъв признак за дискомфорт, само лека досада. Тогава апаратурата уведоми, че ще прибегне до дефибрилация. Не е нужно да обяснявам, че това го развълнува силно.

— И какво стана?

— Опитах да махна животоподдържащото съоръжение, но връзките бяха безкрайно много и си дадох сметка, че няма да се справя за броените секунди преди старта на дефибрилацията. Нямах друг избор, освен да се отдръпна от Балказар. Процедурата можеше да убие и мен, ако се докоснех до него.

— Той лъже! — възкликна лекарят.

— Не му обръщайте внимание — отвърна невъзмутимо Скай. — Принуден е да говори така, нали? Не казвам, че е направено умишлено… — Остави думата да увисне известно време във въздуха, за да може да се загнезди във въображението на хората, преди да продължи. — Не казвам, че е направено умишлено, а че е просто ужасна грешка в резултат на преработване. Погледнете ги. Тези двама мъже са на ръба на нервно изтощение. Нищо чудно, че са започнали да допускат грешки. Не трябва да ги обвиняваме прекалено силно за случилото се.

Речта му бе стъкмена така, че в паметта на хората да остане не опитът на Скай да избегне обвиненията, а великодушието му в победата, даже състраданието към победения. Всички щяха да го видят и да го аплодират, но все пак щяха да отсъдят, че заприличалите на лунатици лекари носят някаква вина. Един велик и уважаван старец бе умрял при недостойни обстоятелства. Справедливо беше да последват известни обвинения.

Беше се прикрил добре.

Аутопсията щеше да потвърди, че Капитанът е умрял от сърдечна недостатъчност, но нито аутопсията, нито информацията от животоподдържащата му апаратура щяха да определят точната хронология на смъртта.

— Справи се много добре — каза Клаун.

Така беше; но и Клаун имаше своите заслуги. Той именно му беше казал да разкопчее туниката, докато Балказар спеше, той му бе показал как да получи достъп до различните функции и да програмира дефибрилацията, макар Капитанът да бе в най-добрата форма, в която можеше да се намира през последните години. Клаун беше умен, макар на определено ниво Скай да знаеше, че това знание винаги е било негово собствено. Но Клаун го бе извадил от паметта му и той му беше благодарен за това.

— Мисля, че сме страхотен екип — промълви едва чуто Скай.

Скай наблюдаваше как телата се премятат в пространството.

Валдивия и Ренго бяха екзекутирани по най-простия начин, достъпен на борда на един космически кораб: задушиха ги в обезвъздушена херметическа камера и ги изхвърлиха в космическия вакуум. Процесът, последвал смъртта на стареца, бе продължил две години корабно време; изтощително бавно, тъй като бе подадена молба за помилване, после пък бяха открити несъответствия в разказа на Скай. Но молбите бяха отхвърлени, а Скай съумя да обясни несъответствията така, че да задоволи почти всички. А сега край съседните люкове се бе събрала тълпа от корабни служители, които се напрягаха да видят нещо в мрака. Вече бяха чули как умиращите мъже блъскат по вратата на херметичната камера, когато започна изсмукването на въздуха от нея.

Да, наказанието беше прекалено строго… особено като се имаше предвид недостига от медицински специалисти на борда на “Сантяго”. Но, от друга страна, на подобни престъпления не можеше да се гледа с лека ръка. Нямаше почти никакво значение, че не са имали намерение да убият Балказар със своята небрежност… макар и това да предизвикваше известни съмнения. На борда на един кораб небрежността не беше по-малко престъпление от бунта. Проява на небрежност щеше да бъде също така и ако случилото се с тези мъже не се използва за пример на другите.

— Ти ги уби — рече Констанца, достатъчно тихо, за да я чуе само той. — Може да си убедил другите, но не и мен. Познавам те прекалено добре, Скай.

— Изобщо не ме познаваш — изсъска той.

— О, напротив, познавам те и още как. Познавам те от съвсем малко дете. — Усмихна се до уши, сякаш говореха за нещо забавно. — Никога не си бил нормален, Скай. Винаги си се интересувал повече от извратени неща, като Слийк, отколкото от нормални хора. Или чудовища като инфилтриралия се на борда на кораба. Запази го жив, нали?

— Кого да съм запазил жив? — попита той, със също толкова напрегнато изражение като нейното.

— Инфилтриралия се като пасажер. — Тя го изгледа, присвила подозрително очи. — Ако изобщо е станало по този начин. Къде е той, между другото? В “Сантяго” има поне стотина места, където би могъл да укриеш нещо такова. Някой ден ще го намеря, да знаеш, и ще сложа край на садистичния ти експеримент, какъвто и да е той. Така, както и ще докажа, че ти насади на пачи яйца Валдивия и Ренго. Ще си получиш наказанието.

Скай се усмихна при мисълта за камерата за мъчения, където държеше Слийк и химерика. Делфинът беше с няколко степени по-ненормален от когато и да било: изтъкана от чиста омраза машина, която съществуваше, само за да причинява болка. Скай беше направил необходимото, за да накара Слийк да мисли, че химерикът е виновен за затварянето му, и сега делфинът бе поел ролята на дявола, в противовес на Господ, в който се бе превърнал Скай в очите на химерика. Беше се оказало много по-лесно да оформи съзнанието на химерика по този начин, като му даде фигура, от която да се страхува и която да презира, и друга, пред която да благоговее. Бавно, но сигурно, той се приближаваше към идеала, който Скай бе имал предвид от самото начало. Щеше да има нужда от химерика след много години и дотогава целта му щеше да бъде постигната напълно.

— Не знам за какво говориш — отвърна той.

В този момент усети нечия ръка на рамото си. Беше Рамирес, ръководителят на изпълнителния съвет; този орган представяше целия кораб и трябваше да избере нов капитан. Говореше се, че именно Рамирес ще е най-вероятният наследник на Балказар.

— Отново ли го монополизираш, Констанца? — попита той.

— Просто си припомняхме старите времена — отговори тя. — Не е нещо, което не може да почака, уверявам те.

— Той е нашата гордост, нали, Констанца? Някой друг щеше да се изкуши да даде на тези хора поне възможност за някакво съмнение, но не и нашият Скай.

— Не, в никакъв случай не и той — каза Констанца, преди да се обърне и да се отдалечи от тях.

— Във флотилията няма място за съмнения — заяви Скай, като наблюдаваше полюляването на двете тела. После кимна към Капитана, който лежеше в хладилния си ковчег. — Ако има нещо, на което да ме е научил скъпият старец, то е никъде да не оставям място за съмнение.

— Скъпият старец ли? — попита развеселено Рамирес. — Балказар ли имаш предвид?

— Той ми беше като баща. Никога вече няма да видим други от неговия сой. Ако беше жив, тези хора надали щяха да имат късмета да се отърват с нещо толкова безболезнено като задушаването. Балказар щеше да потърси някаква мъчителна смърт като единствен стабилен начин да откаже другите дори да помислят за подобно нещо. — Скай го изгледа напрегнато. — Съгласен сте, нали, сьр?

— Аз… не бих претендирал, че знам. — Рамирес сякаш бе неподготвен, но премигна и додаде: — Никога не съм имал особени прозрения за това, което ставаше в главата на Балказар, Осман. Говори се, че към края умът му вече не беше в най-добрата си форма. Но предполагам ти го знаеш много добре, защото му беше любимец. — Отново сложи ръка върху рамото на Скай. — А това означава нещо за някои от нас. Доверявахме се на преценката на Балказар така, както той се доверяваше на Тайтъс, твоя баща. Ще бъда откровен: името ти се налага… какво би казал да…

— Капитанското място? — Нямаше смисъл да се прави на неразбиращ. — Не е ли малко преждевременно? Освен това, при наличието на човек като теб, с превъзходния ти опит и дълбоки познания…

— Преди една година може би щях да се съглася. Вероятно щях да поема командването… да. Но вече не съм млад и се съмнявам, че ще мине много време, преди да започнат да се задават въпроси за моя наследник.

— Имате още много години пред себе си, сър.

— О, дано да доживея Края на пътуването, но тогава определено няма да бъда в състояние да ръководя трудните първи години от заселването. Дори ти вече няма да бъдеш млад, когато стане това, Осман… но ще си значително по-млад от някои от нас. Виждам, че имаш както енергия, така и перспективен поглед… — Рамирес го изгледа странно. — Нещо те притеснява, нали?

Скай наблюдаваше как точиците на двамата мъртъвци се разтварят в мрака, като две съвсем мънички капчици сметана, пуснати в най-черното кафе, което може да си представи човек.

— Нищо, сър. Просто мислех. Сега се отървахме от двама човека и вече няма да ги носим с нас. Дали ще можем да намалим скоростта още съвсем мъничко, когато дойде време да го направим. Така ще можем да се движим по-бързо, тоест, със сегашната си скорост, малко по-дълго. Следователно ще можем да стигнем до целта си по-рано. Което пък означава, че тези мъже ни се отплатиха с добро по един съвсем малък, почти незабележим начин за извършеното престъпление.

— На теб ти идват наум много странни неща, Осман. — Рамирес го тупна по носа и се надвеси по-близо. И преди нямаше никаква опасност някой да ги чуе, но въпреки това той зашепна: — Един съвет от мен. Не се шегувах, като казах, че името ти се споменава… но ти не си единственият кандидат, и една погрешна дума може да се отрази катастрофално върху по-нататъшните ти шансове. Ясен ли съм?

— Кристално ясен, сър.

— Добре. Тогава следи всяка своя стъпка, дръж си главата на раменете и може да ти излезе късметът.

Скай кимна. Вероятно Рамирес очакваше от него благодарност за този поверителен разговор, но това, което изпитваше Скай — и полагаше усилия да прикрие — бе абсолютно презрение. Сякаш желанията на Рамирес и неговите пионки можеха да му повлияят по някакъв начин! Сякаш имаха някакъв избор дали той или някой друг щеше да стане Капитан. Горките слепи глупаци.

— Той е едно нищо — прошепна Скай. — Но трябва да го накарам да почувства, че ни е нужен.

— Разбира се — отвърна Клаун, който никога не се отдалечаваше. — И аз бях постъпил така.