Казъм Сити

ЧЕТИРИЙСЕТ И ЕДНО

“Подслона” беше дълго един километър, черно вретено, без външно осветление; забелязваше се единствено защото запречваше звездите и сребристия гръбнак на Млечния път. Почти не се виждаха други пристигащи или потеглящи кораби, а малкото, които все пак виждахме, бяха също толкова тъмни, колкото и мистериозното орбитално населено място. Щом наближихме достатъчно, единият край на вретеното се отвори навън, като се образуваха четири триъгълни части; напомняха безупречно приспособената към условията челюст на безок морски хищник. Плъзнахме се в нея, незначителни като планктон.

Помещението бе голямо колкото да поеме кораб като нашия. Задържащите скоби се разгънаха, последвани от тунелите за преминаването на пътниците, снабдени с херметически камери около екваториалния пояс на главната сфера на кораба.

“Танър е тук” — помислих си аз. Нищо чудно да бе в пълна готовност да ме убие в мига на стъпването ми в Подслона, както и всеки, който се бе приближил прекалено много до нашата вендета.

Невъзможно беше да забравя току-така този факт. От карусела изпратиха въоръжени роботи в кораба, лъскавочерни сфероиди, накичени с оръжие и сензори, които ни проверяваха за скрито оръжие. Ние, разбира се, не бяхме взели никакво; дори охранителните служби на Йелоустоун не бяха чак толкова немарливи, че да ни пуснат въоръжени. Можех само да се надявам, но не и да разчитам на това, че поради същата причина Танър също не е въоръжен.

Когато ставаше дума за Танър, човек не можеше да разчита на нищо.

Нивото на технологиите, което показваха роботите, бе много по-напред от всичко, което бях видял откакто ме бяха размразили, може би с изключение на мебелировката на Зебра. Хората без особени подобрения явно не се смятаха рисков фактор за пренасяне на заразата, но вероятно нямаше да ни допуснат, ако някой от нас имаше потенциално податлив на чумата имплант. След като роботите приключиха предварителната работа, влязоха служители от плът и кръв; тяхното оръжие не само че не изглеждаше заплашително, те дори го носеха със смутено извиняващ се вид. Бяха извънредно любезни и скоро започнах да проумявам защо.

Тук никой не идваше без покана.

Към нас трябваше да се отнасят като към почетни гости, каквито бяхме.

— Обадих се предварително — обяви Куирънбах, докато чакахме в херметическата камера да приключат с проверката на документите ни. — Рейвич знае, че сме тук.

— Надявам се, че си го предупредил за Танър.

— Направих каквото можах.

— Какво означава това?

— Означава, че Танър определено е тук. Рейвич не би го прогонил.

Потях се от притеснение, че фалшивата ми самоличност нямаше да бъде достатъчна, за да ме пуснат в Подслона. Но сега потните капки по челото ми се превърнаха в лед.

— Какви игри играе той, по дяволите?

— Очевидно смята, че двамата с Танър все още имат сметки за доуреждане. Трябва той да го е поканил.

— Той е абсолютно луд. Танър може да го убие като на шега, макар истинският му спор да е с мен. Не забравяй, че моята задача бе да изпълня определена мисия; да удържа на думата си да открия следите на Рейвич. Нямам представа дали този импулс идва от Танър или от Кауела. Но не бих искал да заложа живота си за това.

— Говори по-тихо — каза Куирънбах. — Онези роботи със сигурност са разпространили подслушвателни устройства във всеки квадратен ангстрьом в тази камера. Не забравяй, че не си тук за тихо кръвопролитие.

— Само като турист — отвърнах с гримаса аз.

Армираната външна врата се отвори отново и от пантите й се посипа ръжда.

Влезе поредният служител, този път без никакво оръжие или солидна броня. Имаше болезнено уклончив вид и ми напомняше търсещ топлинка плужек.

— Мистър Осман? Съжалявам за причиненото неудобство, но имаме административен проблем с молбата ви за достъп в Подслона.

— Така ли? — възкликнах аз, като се стараех да прозвуча леко изненадано.

Не можех да се оплача: неразумно бе да очаквам от Скай Осман нещо повече от това да ме отдалечи от атмосферата на Йелоустоун.

— Сигурен съм, че не е нещо сериозно — продължи чиновникът с изписана по лицето искреност. — Често се натъкваме на несъответствия между нашата документация и документацията на останалата част от системата. Нищо чудно след случилите се напоследък неприятности.

“Случилите се напоследък неприятности.” Имаше предвид чумата.

— Убеден съм, че проблемът ще се реши с малко по-подробно изследване на случая, с няколко физиологични проверки; нищо прекалено сложно.

Настръхнах.

— За какви физиологични проверки точно става дума?

— Сканиране на ретината и други от този род.

Чиновникът щракна с пръсти към някой или нещо, което не виждахме. Почти веднага в херметичната камера се появи друг робот, гълъбовосива сфера, учтиво лишена от каквото и да било оръжие, носеща знака на Миксмастърите.

— Няма да се подлагам на сканиране на ретината — обявих аз възможно най-спокойно.

Знаех, че странността в очите ми можеше да бъде установена и без машина. Беше достатъчно някой да ме погледне на подходяща светлина, за да установи, че в погледа ми нещо не е съвсем наред.

Забележката ми оказа върху служителя същия ефект като плесница по бузата и го накара да побледнее силно.

— Сигурен съм, че можем да се споразумеем…

— Не — настоях аз. — Много се съмнявам.

— В такъв случай се страхувам, че…

Куирънбах застана между нас.

— Остави на мен — каза ми беззвучно, само с устни той, преди да се обърне към чиновника. — Извинете моя колега, малко е нервен, когато стане дума за бюрокрация. Определено е станала някаква грешка, както несъмнено и вие си давате сметка. Ще приемете ли думата на Арджънт Рейвич?

Човекът се обърка окончателно.

— Разбира се… стига да получа някаква гаранция… и то лично…

Забелязах, че не попита кой е Арджънт Рейвич.

Куирънбах щракна с пръсти към мен.

— Чакай тук, аз ще оправя нещата с него. Не би трябвало да отнеме повече от половин час.

— Ще помолиш Рейвич да уреди въпроса?

— Да — отговори Куирънбах без следа от насмешка. — Иронично, нали?

Не се наложи да чакам дълго.

Рейвич се появи на един от екраните в помещението, където властите на Подслона държаха хората, все още неполучили разрешение за влизане. За мен не беше кой знае какъв шок да видя лицето му, тъй като вече се бях срещал с Воронов, който изглеждаше абсолютно по същия начин. Но в истинския Рейвич имаше нещо уникално, някаква същина, която Воронов не бе успял да долови и предаде. Не можех да определя точно какво. Вероятно бе просто разликата между човека, който играе и онзи, чиито намерения бяха убийствено сериозни.

— Наистина впечатляващ поврат — обяви той. Изглеждаше блед, но здрав; бялата туника без яка бе единствената дреха, която се виждаше по него. Зад гърба му на стената преплетени алгебрични символи обясняваха част от математическата теория за Превъплътяването. — Ти ме молиш за достъп тук и аз давам съгласието си.

— Пуснал си Танър — казах аз. — Сигурен ли си, че това е разумно?

— Не, но съм сигурен, че ще бъде интересно. Стига той да е този, за когото се представя, и ти да си този, за когото ти се представяш.

— Единият от нас може би иска да те убие; или и двамата.

— Ти искаш ли?

Достоен за възхищение въпрос; директен, право в целта. Направих се, че размишлявам над него, преди да отговоря:

— Не, Арджънт. Преди исках, но тогава още не бях разбрал кой съм. Откритието, че не си този, за когото си се мислил, променя смайващо приоритетите ти.

— Ако си Кауела, тогава значи моите хора са убили съпругата ти. — Гласът му беше тънък и писклив, като на дете. — Мислех, че ти ще искаш още по-силно да ме убиеш.

— Танър уби съпругата на Кауела. Фактът, че мислеше да я спаси по този начин, не променя кой знае колко нещата.

— Ти Кауела ли си в такъв случай или не?

— Може и да съм бил, някога. Сега Кауела не съществува. — Впих поглед в екрана. — И, честно казано не смятам, че някой ще скърби за него, прав ли съм?

Рейвич присви презрително устни.

— Оръжието на Кауела изтреби семейството ми — каза той. — Той продаваше оръжие, с което избиха любимите ми хора. За това с радост бих го измъчвал.

— Ако си убил Гита, това за него е по-голямо мъчение, отколкото са в състояние да му причинят ножовете и електродите.

— Така ли? Толкова ли я е обичал?

Взрях се в спомените си с надеждата да мога да му отговоря. Най-накрая единственото, което успях да му предложа, беше:

— Не знам. Бил е човек, способен на много неща. Единственото, което знам, е, че Танър я е обичал поне толкова, колкото и Кауела.

— Но Гита все пак умря. Какво причини това на Кауела?

— Превърна го в чудовище — отвърнах аз, мислейки за бялото помещение, което все още не бях в състояние да си припомня, също като кошмар, който не си в състояние да си спомниш, след като се събудиш. — Но той изля омразата си върху Танър.

— Танър обаче оцеля, нали?

— Някаква част от него. Но не непременно част, която бихме нарекли човешка.

Рейвич помълча малко, нашата среща явно бе мъчителна и за него. Най-сетне рече:

— Гита. Тя бе единствената невинна личност в цялата история, нали? Единствената, която не заслужаваше това, което се случи.

Не можех да оспорвам тези думи.

Кухата вътрешност на Подслона тънеше във вечен мрак, като град останал без електричество. За разлика от Казъм сити, тъмнината тук се поддържаше умишлено, по желание на наелите го групировки. Не се забелязваха никакви опити за пресъздаване на някаква естествена среда. Нямаше и атмосфера, ако се изключат почти хомеопатичните количества газове, а всеки квадратен сантиметър от стените бе зает от запечатани структури без прозорци, свързани от увити като черва тръби. Мъждивото сияние, което се носеше от тях, бе единственото осветление и то определено не беше достатъчно. И ако не бяха допълнително увеличените възможности на очите ми, надали щях да виждам нещо.

Но всичко наоколо вибрираше от усещане за едва сдържана мощ: непрестанно подсъзнателно бръмчене, достигащо до костите. Балконът, на който стояхме, бе ограден с непропускащо въздух стъкло, но и така ми се струваше, че стоя в ъгъла на огромно, тъмно, пълно с турбини помещение, и всеки един от генераторите работи с пълна пара.

Рейвич бе упълномощил охраната на Подслона да ме допусне вътре, при условие че заедно с останалите, ме придружат до мястото, където се намираше. Всичко това не ми допадаше особено — нещата оставаха напълно извън моя контрол — но нямахме никакъв друг избор, освен да приемем желанията му. Тук преследването приключваше — на негова територия. И, като по магия, внезапно се бе оказало, че преследваният вече не е Рейвич.

Може би това бе Танър.

Или пък аз.

Подслонът беше достатъчно малък и нямаше проблем да го обходиш от край до край, а за това помагаше допълнително сравнително слабата изкуствена гравитация, създавана от мързеливото въртене на орбиталната станция около оста и. Поведоха ни през един от свързващите тунели: широка три метра тръба от дебело опушено стъкло, с кръгли стъклени врати, заемащи цялата й ширина, които се отваряха пред нас и затваряха зад гърба ни, сякаш за да изяснят окончателно, че преминаваме като храна през хранопровод. Движехме се по главната ос на вретеното, гравитацията нарастваше, но без да достигне кой знае какви стойности. Неосветените постройки на Подслона се извисяваха над нас като стени на каньон посред нощ и не се виждаха следи, че някой друг обитава това място. Истината бе, че Подслона обслужваше клиентела, изискваща абсолютна дискретност, дори от другите клиенти, подобни на тях самите.

— Рейвич направил ли си е всички видове сканиране? — попитах аз, внезапно осъзнал учудващия факт, че този очевиден въпрос ми идва наум едва сега. — Нали е тук заради това.

— Още не — отвърна Куирънбах. — Първо трябва да се правят всевъзможни физиологични тестове, за да се подсигурят оптимални резултати: биохимия на клетъчните мембрани, свойства на невротрансмитерите, невроглия, клетъчен строеж, обем на кръвта в главния мозък, неща от този род.

— Рейвич на цялото разрушително сканиране ли ще се подлага?

— Нещо много близко до него. Казват, че все още това е начинът за получаване на най-добра резолюция.

— Веднъж след като бъде сканиран, няма да се налага да се тревожи заради дразнител като Танър.

— Не, стига Танър да не реши да го последва.

Засмях се… преди да разбера, че Куирънбах всъщност не се шегуваше.

— Къде е според теб сега Танър? — попита Зебра; тя вървеше от лявата ми страна и токчетата й чаткаха по пода, а издълженото й отражение по стените наподобяваше танцуваща ножица.

— Някъде, където Рейвич го държи под око — отвърнах аз. — Заедно с Амилия, надявам се.

— Наистина ли може да й се има доверие?

— Тя е може би единственият човек, който не е предал никой от нас — казах аз. — Поне не умишлено. Сигурен съм обаче в едно: Танър няма да й направи нищо, докато може да му бъде от полза. Но установи ли, че не може да му свърши повече никаква работа, Амилия ще бъде изложена на огромна опасност.

— Ти дойде тук, за да я спасиш ли? — попита Шантрел.

За момент ми се прииска да отговоря положително, да запазя някаква миниатюрна трошица самоуважение, претендирайки, че съм човешко същество, способно да върши и нещо друго освен зло. И може би нямаше да бъде съвсем невярно, може би Амилия бе в голяма степен причината да дойда тук, макар да знаех, че Танър искаше точно това. Но тя не беше основната причина, а последното ми желание бе да продължавам да лъжа, особено пък самия себе си.

— Дойдох да довърша започнатото от Кауела — отговорих аз. — Съвсем просто е.

Тунелът от опушено стъкло отново направи завой нагоре, към далечния връх на Подслона, и ни поведе към една от тъмните постройки. В края на разклонението ни се изпречи поредната врата, този път затворена и лъскавочерна, така че нямаше как да се види какво има зад нея.

Приближих се и долепих буза до студения метал, като наострих слух, за да чуя евентуално някакъв звук от другата страна.

— Рейвич! — извиках аз. — Пристигнахме! Отвори!

Вратата се отвори, по-тромаво от предишните, през които бяхме минали досега.

Студена зелена светлина ни обля със своята безвкусица. Внезапно осъзнах цялата сериозност на факта, че нито аз, нито който и да е от нас имаше оръжие. Можех да умра след секунда и дори да не го разбера. Бях позволил да се озова в леговището на човек, който имаше всички причини да се страхува от мен и нито една — да ми има доверие. Кой тогава беше по-големият глупак: Рейвич или аз? Нямах представа. Знаех само, че искам да се махна от Подслона при възможност, дори на секундата.

Вратата се разтвори напълно и влязохме в преддверие с бронзови стени и висящи от тавана яркозелени лампи. По стените имаше барелефи на златни символи, подобни на математическото твърдение, което видях зад гърба на Рейвич, когато разговарях с него; заклинания, от които умът можеше да се разпадне на единици и нули.

Нямаше съмнение, че той е тук.

Вратата зад нас се затвори и отпред се отвори друга, която разкри пред погледите ни значително по-обширно пространство, напомнящо интериор на катедрала. То бе окъпано в златна светлина, но стените бяха толкова далеч една от друга, че се губеха в сянка. Успявах да видя леката извивка на пода на Подслона; този ефект се засилваше от редуването на сребърните и бронзови шарки във формата на обърнато V.

Из въздуха се носеха благовония.

В далечината видях мъж, окъпан от по-ярка светлина, падаща от високия прозорец със стъклопис. Седеше в орнаментиран стол с висока облегалка и златен обков и гледаше някъде другаде, не към нас. Трима слаби двуноги слуги стояха на няколко метра от него и очевидно очакваха инструкции. Взрях се във формата на главата му, почти изгубена в сенките, и разбрах, че се намирам зад Рейвич.

Спомних си как помислих, че съм го видял, край безсмъртната риба в Казъм сити. Колко бързо реагирах, измъкнах пистолета си и заобиколих цистерната с рибата, за да го убия. Убеден съм, че щях да го направя, ако Воронов не се бе оказал със секунда по-бърз от мен.

Сега не изпитах никакво желание да го убивам.

Глас, наподобяващ стържене на шкурка, произнесе:

— Обърнете ме, за да си видя гостите, ако обичате.

Изречението бе произнесено с очевидно затруднение, думите бяха по-скоро прошепнати и подчертани със свистене на белите дробове.

Един от слугите пристъпи напред с типичното за слугите нечовешко мълчание, и завъртя стола на Рейвич.

Това, което видях, съвсем не бе онова, което очаквах.

Не, не беше възможно…

Рейвич приличаше на труп, не особено успешно поддържан от електрическата апаратура. Нямаше вид на живо същество. Нито на нещо, което има право да говори или да изкриви устни в подобие на усмивка.

Напомняше ми по-съсипана версия на Марко Ферис. Виждахме само главата и върховете на пръстите му. Останалата му част бе скрита под одеяло, от което излизаха всевъзможни жички и тръбички, водещи към компактния животоподдържащ модул от едната страна на стола — по-малък вариант на този, с който поддържах живота на Гита до завръщането ни в Къщата на влечугите. Главата му не бе нищо повече от облепен с кожа череп, кожа, която беше пурпурна, на черни петна. Очните му ябълки бяха енуклиирани и от тъмните празнини изпод клепачите му излизаха тънки кабели и се свързваха със същия животоподдържащ модул. На темето му стърчаха само няколко косъма, подобно на няколко листа, които неизменно оставаха на дървото след силния вятър. Увисналата долна челюст разкриваше езика му, подобен на черен плужек, запълнил устата.

Той вдигна ръка; тя изглеждаше много по-млада, като се изключеха няколкото старчески петна по нея.

— Виждам, че си объркан — забеляза Рейвич.

Чак сега си дадох сметка, че гласът не идваше от него, а от животоподдържащия модул. Въпреки това бе слаб. Вероятно дори беззвучното изричане на думите бе голямо усилие за него.

— Направил си го — рече Куирънбах и се приближи до мъжа, за когото все още работеше. — Направил си сканирането.

— Или това, или снощи не съм спал достатъчно — отвърна Рейвич. — Склонен съм да мисля, че е първото.

— Какво е станало? — възкликнах аз. — Нещо явно не е както трябва.

— Няма нищо, което да не е както трябва.

— Не би трябвало да изглеждаш така — обади се Куирънбах. — Имаш вид на човек на прага на смъртта.

— Може би защото наистина съм на прага на смъртта.

— Разлагането не сполучи ли? — попита Зебра.

— Не, Тейрън. Сканирането мина с абсолютен успех, така ми казаха. Строежът на невроните ми е постигнат безупречно.

— Направил си го прекалено скоро — каза Куирънбах. — Това е, нали? Не си могъл да изчакаш да минат всички медицински прегледи. И затова е станало така.

Главата на Рейвич помръдна, сякаш кимна.

— Хората като мен и Танър, и теб. — Насочи погледа си към мен. — Нямат медишинки. Почти никой на Края на небето ги няма в клетките си, освен малцината, които са могли да си позволят да ползват услугите на ултрите. Но дори и те понякога предпочитат някоя и друга процедура за удължаване на живота.

— Имахме си други грижи — казах аз.

— Разбира се, че си имахме. Затова не ни беше до този лукс. Проблемът обаче е, че имах нужда от медишинки, за да предпазят клетките ми срещу ефекта от разлагането.

— Стария стил ли? Бърз и твърд? — възкликнах аз.

— Най-добрия, ако слушаш теориите. Всичко останало е компромисно. Простият факт е, че ако искаш в машината да влезе душата ти, а не само някакъв мъглив неин отпечатък, трябва да умреш при този процес. Или най-малкото да претърпиш фатално при обикновени обстоятелства увреждане.

— Защо тогава не се предпази с медишинки? — попита Куирънбах.

— Нямаше време да се направи както трябва. Медишинките трябва да се напаснат грижливо към този, който ще ги използва, и да се въвеждат в тялото му бавно. В противен случай се стига до масивен токсичен шок. Умираш преди медишинките да са в състояние да ти помогнат.

— Ако си използвал оборудването на Силвест — обявих предпазливо аз, като си спомних всичко, което бях научил за тези експерименти, — сега нямаше дори да дишаш.

— Това бе осъвременен процес, базиращ се върху оригиналния труд на Силвест. Но иначе си прав — въпреки техническите усъвършенствания, пак трябваше да съм мъртъв. Вкараха ми обаче достатъчно широкоспектърни медишинки, за да преживея сканирането… поне временно. — Махна с ръка към животоподдържащото си оборудване и тримата слуги. — Подслона осигурява тези машини. Опитват да стабилизират увреждането на клетките и да въведат по-рафинирани варианти медишинки, но подозирам, че го правят просто по задължение.

— Мислиш, че ще умреш? — попитах аз.

— Усещам го в костите си.

Опитах да си представя как се чувства; какво е преживял в онзи, изпълнен с агония миг на улавяне на невроните, когато сякаш се озоваваш в най-яркото сияние, което е възможно да си представи човек. През този пронизващ всичко миг радиацията е проникнала под кожата, в костния мозък, превърнала го е в пепелява стъклена скулптура на самия себе си.

Бързите аналитични лъчи на разлагането, фокусирани върху клетъчна резолюция, вероятно са преминали през мозъка му със съвсем малко по-голяма бързина от скоростта на синаптичните импулси, намирайки се на крачка пред посланията на мозъчната кора, съобщаващи за нанесените на съзнанието му опустошения. Когато сканирането е стигнало до мозъчния ствол, в тази част все още не е имало никаква информация за нарушенията, претърпени от по-горните слоеве на главния мозък. Благодарение на това минимално предимство, общият отпечатък от мозъка му е останал напълно нормален, като се изключи лекото размазване, причинено от ограничената пространствено- времева резолюция на процеса. Разлагането е приключило преди Рейвич да разбере, че е започвало. А когато умът му се е преобърнал в резултат на преживения шок и цели нервни пътища са изпаднали в кома, това вече не е имало никакво значение.

Същината на Рейвич е била уловена.

И дори уврежданията не би трябвало да имат значение; не би трябвало да бъдат нещо, което медишинките да не са в състояние да оправят, почти толкова бързо, колкото причиняването им. Подобно на обстрелване със снаряд на сграда, причинило откъртване на тухли, и фанатичен екип от строители вътре в нея, които оправят разрушенията още преди падането на следващия снаряд…

Рейвич обаче, не бе тръгнал по тази пътека.

Той предпочиташе да умре, предпочиташе всяка клетка в главния му мозък и околните тъкани да бъде подложена на безмилостна атака, но да знае, че каквито и да са последствията за физическото му тяло, неговата същност ще остане, запазена за вечността, запечатана във форма, която не може да бъде изтрита от нещо толкова тривиално като убийство или война.

Част от него бе успяла.

Но не и останалата, която виждахме.

— Ако ще умираш — рекох аз, — и приемаш, че е неизбежно и явно си го знаел още преди сканирането, защо просто не умря, докато ти го правеха?

— Умрях — отвърна Рейвич. — Поне според десетина медицински критерии, които биха задоволили съда в други системи. Но аз знаех също така, че апаратурата на Подслона може да ме върне към живота, поне временно.

— Можеше да изчакаш — обади се Куирънбах. — Само още няколко дена и те щяха да нагласят безупречно точно необходимите за теб медишинки.

Кокалестите рамене на Рейвич помръднаха под одеялото, явно ги бе присвил.

— Но тогава щях да бъда принуден да приема не толкова прецизно разлагане, за да се даде шанс на медишинките да действат. Това нямаше да бъда аз.

— Предполагам, че пристигането на Танър няма нищо общо с това — попитах аз.

Идеята явно се стори забавна на Рейвич, защото устните му се разтегнаха едва-едва в нещо като усмивка. Скоро, помислих си аз, всички щяхме да видим истинската усмивка под кожата му; тази, която бе записана в костите. Не му оставаше много време.

— Танър всъщност улесни избора ми — обясни той. — Не бих го удостоил с някакво по-сериозно внимание.

— Къде е той? — поинтересува се Шантрел.

— Тук е — отговори съсухреното същество на стола. — Беше тук, в Подслона, повече от един ден. Но все още не сме се срещнали.

— Не сте се срещали? — Поклатих глава. — Че какво, в такъв случай, е правил през всичкото това време, дяволите да го вземат? И какво стана с жената, която беше с него?

— Танър подцени влиянието ми тук. Не само тук, в Подслона, а около Йелоустоун като цяло. Ти също, нали?

— Забрави за мен. Нека да поговорим за Танър. Той е далеч по-интересна тема.

Пръстите на Рейвич погалиха одеялото. Едната му ръка бе напълно скрита под него… ако разбира се имаше такава. Опитвах да свържа това ужасяващо привидение с младия аристократ, когото следях, но не виждах нищо общо помежду им. Машината го беше лишила дори от характерния му за Края на небето акцент.

— Танър дойде в Подслона с намерението да ме убие. Но главната причина да пристигне тук, бе да те накара да излезеш от сянката, в която бе потънал.

— Мислиш, че не знам ли?

— В такъв случай съм изненадан, че все пак дойде.

— С Танър имаме недовършена работа.

— Тоест?

— Не мога да го оставя да те убие. Ти не го заслужаваш. Действията ти бяха мотивирани от желанието за отмъщение и, макар да е глупаво, не е проява на безчестие.

Главата отново се наклони леко напред, този път в знак на съгласие с думите ми.

— Ако Кауела не се бе опитал да нападне отряда ми, Гита никога нямаше да умре. А той заслужаваше още по-лоша съдба от тази, която го сполетя. — Безоките дупки се вдигнаха към мен, сякаш някакъв рефлекс го караше да “погледне” към човека, към когото се обръща, макар образът да му бе предаван от някоя поставена в стола камерка. — Но, разбира се, аз точно с теб и разговарям сега. Или продължаваш да се преструваш, че не е така?

— Не се преструвам. Аз просто не съм Кауела. Вече не. Кауела умря в деня, в който открадна спомените на Танър. Това, което остана… е някой друг. Някой, който не съществуваше преди.

Едната вежда над енуклиираните очни вдлъбнатини се повдигна.

— По-добър човек?

— Веднъж Гита ме попита: “Колко дълго ще трябва да живееш, колко добрини ще трябва да направиш, за да компенсираш дори едно от злодеянията, които си извършил като по-млад?” Тогава въпросът й ми се стори странен, но сега го разбирам. Мисля, че тя е знаела. Знаела е точно какво представлява Кауела, какво е направил. Е, аз не знам отговора на този въпрос, дори сега. Но мисля да го открия.

Рейвич не изглеждаше впечатлен.

— Това ли е цялата ти недовършена работа с Танър?

— Не. Жената с него, Амилия. Тя е от ордена на Просяците, под каквато и дегизировка да пътува с него. Според мен Танър ще я убие в мига, в който няма вече да му бъде от полза.

— И си дошъл да я спасиш, излагайки се на опасност? Колко галантно.

— Галантността изобщо няма място тук. Това е… нормална човечност. — Думите ми се струваха напълно чужди, но не се срамувах да ги изрека. — Може би това място се нуждае от малко по-големи дози от нея, не мислиш ли?

— И би го убил — човека, чиито спомени носиш? Не е ли нещо като самоубийство?

— Ще се притеснявам за етичните проблеми след като изтрия кръвта от ръцете си.

— Възхищавам се от яснотата на мисълта ти — заяви Рейвич. — Така това, което предстои да се случи, ще бъде още по-интересно.

Целият се напрегнах.

— За какво говориш?

— Казах ти, че Танър е тук, нали? Имах предвид тук, буквално тук. Поръчах да го забавляват, докато пристигнеш.

Някъде зад Рейвич се очертаваше по-тъмен четириъгълник. От него излезе мъж, който приличаше много на мен.