Казъм Сити

ТРИЙСЕТИ ПЕТ

Каньонът ставаше все по-тъмен, колкото повече наближавахме Мрежата. Надвисналите постройки бяха струпани все по-несигурно една върху друга, докато най-сетне образуваха грубоват тунел, от който се процеждаха неописуеми течности. Тук надали живееше някой, макар Мълч да се бореше с проблема, породен от пренаселването.

Малко по-късно вече пътувахме под земята; мощните фарове на колата осветяваха пространството добре. От време на време виждах пробягващи в мрака плъхове, но нямаше никакъв признак от хора, човеци или свине. Плъховете се бяха появили в града чрез корабите на ултрите; те бяха продукт на генетичното инженерство и служеха на корабите като пречиствателни системи. Но преди столетия няколко от тях бяха успели да избягат и, като се бяха отърсили от лустрото на генетичните промени, бяха възвърнали някогашния си хищнически образ. Те се криеха от ярките елипси, образувани от фаровете на кабелния автомобил или плуваха пъргаво из кафявата вода.

— И така, какво искаш, Танър? — попита Куирънбах.

— Отговори.

— Това ли е всичко? Или искаш да се снабдиш със собствен запас от гориво-мечта? Хайде, можеш да ми кажеш. Все пак сме стари приятели.

— От теб се иска само да караш.

Тунелът, през който се движехме, се разклоняваше непрекъснато. Намирахме се в много стара част на града. Изглеждаше впечатляващо грохнала, но ми се струваше, че не е в резултат на чумата.

— Това наистина ли е нужно? — осведомих се аз.

— Има и други пътища, но този е известен на малцина — отвърна той. — Дискретен е и освен това създава впечатление, че движещият се по него има право да се озове в сърцето на събитията.

Почти в същия момент колата спря. Едва сега осъзнах, че се намираме върху парче суха земя, която се издигаше от водата край някаква разнебитена, покрита с петна и с мухъл стена.

— Трябва да отидем там — обяви той.

— И да не си помислил да направиш някоя глупост — предупредих го аз. — Или ще се превърнеш в интересна добавка към заобикалящия ни декор.

Все пак му позволих да ни изведе и да остави автомобила на тинестия нанос. На земята се виждаха дълбоки бразди, оставени от спирачния път на други коли. Очевидно не бяхме първите, които го използваха.

— Следвайте ме — каза Куирънбах. — Не е далече.

— Често ли идваш тук?

Този път долових в гласа му искрена нотка.

— Не, стига да зависи от мен. Аз не съм от големите играчи в операция “гориво-мечта”, Танър. Не съм от големите клечки. И вече щях да съм мъртъв, ако определени хора знаеха, че съм ви довел дотук. Какво ще кажеш визитата ни да бъде максимално дискретна?

— Зависи. Казах ти, че искам някои отговори.

Той посегна към нещо в стената.

— Няма как да те заведа близо до центъра на нещата, Танър — нали започваш да го проумяваш? Просто не е възможно. Най- добре ще бъде да отидеш сам. И даже не си мисли да създаваш неприятности. За тази цел ще ти трябва нещо повече от няколко пушки.

— Къде ни водиш в такъв случай?

Вместо да отговори, той дръпна нещо, скрито в слоя от мръсотия на стената; някакъв панел се плъзна и почти над главите ни се разкри четвъртит отвор, дълъг около два метра.

Тъй като се опасявах това да не е някакъв номер и Куирънбах да ни се изплъзне през него, аз минах пръв. След това помогнах на него да се качи, после — на Шантрел, а Зебра влезе последна, след като погледна подозрително зад гърба си. Но никой не ни следваше, а единствените свидетели бяха плъховете от тунела.

Придвижваме се приведени по нисък, четвъртит, облицован със стомана тунел, и това продължи, както ми се стори, неколкостотин метра, но нищо чудно в действителност да не бяха повече от шейсет-седемдесет. Вече бях изгубил всякакво чувство за посока, но част от съзнанието ми настояваше, че през цялото време се приближаваме все повече и повече до бездната. Нищо чудно вече да бяхме от другата страна на Мрежата за комари. И от отровната атмосфера над нас да ни делеше само дебела няколко метра скална маса.

Най-сетне, когато болката в гърба ми вече не можеше да се определи просто като дискомфорт, а стана почти парализираща, излязохме в едно доста по-обширно помещение. Куирънбах разсея тъмнината, като включи древните лампи на тавана му.

От единия до другия му край, излизайки от едната и изчезвайки в срещуположната стена, се виждаше широка три-четири метра сребърна тръба. Косо от нея излизаше друга тръба със същия диаметър, която завършваше с гладък капак.

— Познахте това, нали? — попита Куирънбах, като посочи по-дългата част на тръбата.

— Не съвсем — отвърнах аз.

Очакванията ми някой друг да е по-осведомен от мен не се оправдаха.

— Е, виждали сте я многократно. — Приближи се до тръбата. — Част от системата за атмосферно захранване на града. Стотици подобни тръби се спускат надолу към бездната. Някои пренасят въздух. Други — вода. Трети — свръхнагрята пара. — Той допря опакото на дланта си до тръбата и едва сега забелязах овалното табло на издадената й част, горе-долу със същите размери като онова на стената. — Тази обикновено пренася пара.

— А какво пренася сега?

— Няколко хиляди атмосфери. Нищо, за което си струва да се притесняваме. Куирънбах постави ръце върху таблото и го плъзна плавно настрани. Под него се разкри тъмнозелено стъкло, покрито със сребристи метални бутони. Бяха маркирани с много стар стил на писане; думите хем бяха, хем не бяха на нортски.

Американо.

Куирънбах докосна няколко бутона; последва поредица от далечни удари. Няколко секунди по-късно цялата тръба завибрира, издавайки чудовищно нисък тон.

— Притокът на пара е отклонен по друга мрежа, за да има възможност да се инспектира тръбата.

Натисна друг бутон и дебелото зелено стъкло се отмести встрани; под него се показа бронзова машинария, запълваща почти целия отвор. Във всеки край беше пълно с бутала и нагънати като хармоника участъци, изпъстрени с тръби и метални нишки, обслужващи мотори и черни засмукващи възглавнички. Трудно можеше да се разбере дали е старо творение, още от периода американо, или значително по-скорошно, от времето след чумата. Във всеки случай не изглеждаше нещо, на което може да се разчита. В средата на машината обаче, се виждаше скелетоподобно пространство с две големи меки седалки и нов набор от контролни лостове и бутони. В сравнение с него и най-тесният автомобил изглеждаше просторен.

— Започвай да обясняваш — рекох аз.

— Това е инспекционен робот — отвърна Куирънбах. — С него се осъществява движението по тръбата, проверява се за евентуални пукнатини, слаби места — неща от този род. А сега е… е, досетете се сами.

— Система за придвижване. — Без да откъсвам поглед, се питах какъв е шансът да се возиш с нея и да останеш жив и здрав. — Умно, трябва да ви се признае. Е, колко време е нужно, за да се стигне където трябва?

— Возил съм се с това нещо веднъж. Не може да се каже, че беше приятно прекарване.

— Не отговори на въпроса ми.

— Един-два часа, за да се стигне долу под нивото на мъглата. Същото време е необходимо и за връщането. Не ви съветвам да прекарвате прекалено много време там, след като пристигнете.

— Чудесно. И без това нямам подобно намерение. Ще мина ли за вътрешен човек, ако сляза с това нещо?

Куирънбах ме изгледа.

— Само вътрешни хора се придвижват по този път. Благодарение на палтото на Вадим ще те вземат за доставчик, или поне за човек от мрежата, стига да не си отваряш прекалено много устата. Просто казвай на тези, които срещнеш, че отиваш да се видиш с Гидиън.

— Изглежда лесно като детска игра.

— О, ще се справиш. И една маймуна може да управлява тази машина. Съжалявам. Не исках да те обидя. — Усмихна се припряно и нервно. — Виж, лесно е. Няма да ти бъде трудно да разбереш, като пристигнеш.

— Така е. Особено като се има предвид, че и ти идваш с мен.

— Лош ход, Танър. Лош ход.

Куирънбах започна да се оглежда за морална подкрепа.

— Танър е прав. — Зебра сви рамене. — Струва ми се напълно разумно.

— Но аз никога не съм бил близо до Гидиън. Няма да ме приемат по-сериозно, отколкото биха приели Танър. Какво ще отговоря като ме питат защо сме там?

Зебра го изгледа.

— Импровизирай, безгръбначно мекотело такова. Кажи, че си чул някакви слухове за здравословното състояние на Гидиън и искаш да провериш лично доколко са верни. Кажи, че се разказват истории за качеството на крайния продукт, достигащ до улицата. Ще подейства. Точно такава история помогна на сестра ми да се добере до Гидиън.

— Ти нямаш представа дали изобщо се е доближавала до него.

— Е, просто направи най-доброто, на което си способен, Куирънбах… Танър със сигурност ще бъде непрестанно до теб, за да ти дава цялата си морална подкрепа.

— Няма да го направя.

Зебра махна с оръжието си към него.

— Не искаш ли първо да помислиш?

Той се взря в дулото на пушката, после — в Зебра, устните му се присвиха.

— Дяволите да те вземат и теб, Тейрън. Смятай, че мостовете ти са напълно изгорени, що се отнася до професионалните ни взаимоотношения.

— Просто се качвай в онази машина, хайде.

Обърнах се към двете жени.

— Бъдете внимателни. Не мисля, че тук сте в опасност, но бъдете нащрек за всеки случай. Надявам се да се върна след няколко часа. Ще можете ли да чакате толкова дълго?

Зебра кимна.

— Мога, но не смятам да го направя. В това нещо има достатъчно място за трима ни, ако Шантрел може да държи крепостта тук.

Шантрел сви рамене.

— Не мога да кажа, че ми се нрави перспективата да прекарам няколко часа сама тук; струва ми се обаче, че бих предпочела да остана, отколкото да сляза долу. Доколкото разбирам, ти дължиш това на сестра си?

Зебра кимна.

— Тя щеше да направи същото за мен, струва ми се.

— Е, вървете. Надявам си, че пътуването ви няма да бъде напразно.

Сега бе мой ред да се обърна към Шантрел.

— Не се излагай на по-голяма опасност, отколкото е необходимо. Ще успеем да се измъкнем оттук, ако се наложи, затова, ако нещо се случи… знаеш къде е паркирана колата.

— Не се тревожи за мен, Танър. По-добре се погрижи за себе си.

— Това ми е навик. — Плеснах Куирънбах по рамото с цялата сърдечност и добродушие, които ми се нравеше да изпитам. — Е, готов ли си? Нищо не се знае. По пътя надолу може да ти дойде някакво вдъхновение, нещо дори още по-депресиращо от обикновено.

Той ме изгледа мрачно.

— Нека приключваме по-скоро с това, Танър.

Въпреки твърдението на Зебра, пространството в инспекционния робот едва стигаше за двама човека и трябваше да се притиснем извънредно неудобно, за да се побере и трети. Но издължеността и ставните връзки на Зебра бяха нечовешки и тя успя да се нагъне, неизвестно как, в оставащото място, дори процесът да й причини известен дискомфорт.

— Силно се надявам това да не продължи особено дълго — заяви тя.

— Включвай двигателя — обърнах се аз към Куирънбах.

— Танър, все още има…

— Включвай веднага проклетото нещо — възкликна Зебра. — Иначе ще тръгнем без теб, защото трупът ти ще остане тук.

Заплахата свърши работа; Куирънбах натисна някакъв бутон и машината забръмча. И тръгна из тръбата като бавна механична стоножка. Предната и задната й част се движеха конвулсивно, засмукващите й пипала се удряха по стените, но частта, в която се намирахме, се придвижваше сравнително плавно. Макар парата да бе изведена от тунела, металните части бяха горещи на пипане, а въздухът напомняше силен полъх от самия ад. Беше тясно и тъмно, като се изключи слабата светлина от основните части на контролното табло пред нас. Стените на тръбата бяха гладки като лед, излъскани от чудовищното налягане на парата. Доскоро хоризонталната тръба започна да се извива, в началото леко, а след това — почти вертикално. Седалката ми се бе превърнала в страшно неудобен хамут, от който висях, давайки си ужасено сметка за километрите път, които тепърва ни предстояха и че единственото, благодарение на което не падах в зейналите под нас дълбини, беше налягането от смукателните чашки около инспекционния робот.

— Отиваме към разпределителната станция, откъдето излизат всички тръби, нали? — попита Зебра достатъчно силно, за да надвика шума на машината. — Там го произвеждат, нали?

— Звучи логично — отвърнах аз. Тази станция беше разположена дълбоко в бездната, скрита под слоя вечна мъгла. Именно тук титанични машини засмукваха горещата, газообразна отрова от незнайните дълбини на бездната. — Там и дума не може да става дума за наличието на каквато и да е правна система, а екипът трябва да разполага с напреднали химически пособия, необходими за производството на горивото-мечта.

— Мислиш ли, че всички, които работят там, са запознати с тайната?

— Не; вероятно само малката група работници, произвеждащи наркотика, а всички останали в станцията нямат и представа за това. Така ли е, Куирънбах?

— Вече ти казах — отвърна той и премести някакъв лост, в резултат на което скоростта ни се увеличи, а бръмченето премина в рязко барабанене. — Никога не съм бил допускан близо до източника.

— Какво точно знаеш в такъв случай? Все трябва да знаеш нещо за процеса на синтезиране.

— Какво те интересува дали знам?

— Защото не виждам логика във всичко това. Чумата слага край на дейността на много неща. На имплантите, поне на сложните. На субклетъчните нанороботи, медишините, каквото и да разбирате под този термин. Била е лоша вест за пост-смъртните, нали? Терапиите, на които се подлагат, обикновено се нуждаят от намесата на тези машинки. И изведнъж им се налага да минават без тях.

— Е, и?

— Внезапно се появява нещо друго, което върши работата почти също толкова добре. Дори по-добре. В известен смисъл горивото-мечта се прилага толкова лесно, че и едно дете би могло да се справи с тази задача; не е нужно дори да бъде подлагано на специална обработка, отчитаща индивидуалните особености на този, който го използва. Освен това лекува рани и възстановява паметта. — Сетих се за мъжа, който се въргаляше по земята в отчаяна нужда от аленото вещество, макар чумата да бе погълнала вече половината му тяло. — То дори осигурява защита от чумата за хората, които не са отстранили машинките си. Прекалено хубаво е, за да бъде истина, Куирънбах.

— Което означава?

— Означава, че започвам да се питам как нещо толкова полезно е било изобретено от престъпници. Много трудно е да си представим, че е било създадено преди връхлитането на чумата, когато градът все още е разполагал с всичко необходимо за изобретяването на чудотворни нови технологии. Но пък сега? Та в някои части на Мълч нямат дори пара. И дори в Канъпи да съществуват няколко високотехнологични анклави, те са далеч по-заинтересовани да играят Играта, отколкото да създават чудотворни лекове. Но както изглежда, все пак това чудотворно средство е осигурено, макар снабдяването да е малко оскъдно.

— То не съществуваше преди чумата — заяви Зебра.

— Прекалено голямо съвпадение — отвърнах аз. — И това ме кара да се питам дали и двете нямат един и същ произход.

— Не се ласкай с мисълта, че тази идея се е появила за пръв път в твоята глава.

— Не, не бих и помислил за такова нещо. — Избърсах потта от челото си с чувството, че стоя в сауна вече повече от час. — Но трябва да признаете, че разсъжденията ми не са лишени от основание.

— Не мога да кажа. Не проявявам особен интерес към въпроса.

— Даже ако съдбата на града може би зависи от това?

— Само дето не зависи, нали? Няколко хиляди пост-смъртни, най-много десет. Горивото-мечта е безценно за онези, които са развили зависимост от него, но за мнозинството е без никакво значение. Нека умират; изобщо не ми пука. След няколко столетия всичко случило се тук ще заема само няколко реда в учебниците по история. А междувременно имам много по-значителни и амбициозни идеи. — Куирънбах намести още няколко ръчки, натисна два-три бутона. — Но аз все пак съм човек на изкуството. Останалото е просто някакво разнообразие. Ти, от друга страна… признавам, че наистина не те разбирам, Танър. Да, сега може да си поел някакво задължение към Тейрън, но интересът ти към горивото-мечта беше очевиден още докато претърсвахме кабината на Вадим. Както сам заяви, дошъл си тук да убиеш Арджънт Рейвич, а не да оправяш дребния проблем около недостатъчното производство на жалката ни индустрия за наркотици.

— Нещата се усложниха малко, това е всичко.

— И?

— Има нещо в горивото-мечта, Куирънбах. Нещо, което ме кара да мисля, че става въпрос за позната до болка ситуация.

Но все пак имаше начин да се влезе вътре. Изнамериха мястото, след като се отделиха от кораба и обикаляха бавно край него в продължение на трийсетина минути, докато откриха дупката, през която вероятно бяха влезли Оливейра и Лаго. Намираше се само на петдесетина метра от паркираната совалка на Оливейра, близо до мястото, където гръбнакът се прикрепваше към останалата част на корпуса. Беше толкова малко, че Скай го бе пропуснал при първото минаване, защото се губеше сред мехуроподобните издатини от съсипаната страна на кораба.

— Мисля, че е по-добре да се връщаме — рече Гомес.

— Ще влезем.

— Нито дума ли не чу от това, което каза Оливейра? И изобщо ли не те притеснява фактът, че този кораб, както изглежда, е направен от нещо невероятно странно? Че прилича на не особено успешен опит за копиране на нашите кораби?

— Да, притеснява ме. И ме изпълва с дори още по-голяма решимост да вляза вътре.

— Лаго също е влязъл вътре.

— Е, както виждам, просто ще трябва да се оглеждаме за него.

Скай бе вече готов. Не си беше направил труда да свали каската си след последното минаване през люка.

— Аз също искам да видя какво има вътре — обади се Норкинсо.

— Поне един от нас би трябвало да остане в совалката — заяви Гомес. — Ако корабът, чийто радар ни засече, пристигне през следващите няколко часа, би било добре тук да има някой, готов да направи нещо.

— Чудесно — каза Скай. — Ти току-що стана доброволец за тази работа.

— Не съм имал предвид…

— Не ме интересува какво си имал предвид. Просто го приеми. Ако с Норкинсо се натъкнем на нещо, което има нужда и от твоята намеса, ти ще го научиш пръв.

Напуснаха совалката, използвайки специални приспособления, за да изминат незначителното разстояние до корпуса на “Кальош”. Когато стъпиха в близост до дупката, им се стори, че се докосват до мек матрак. Стояха прави, закрепени за корпуса благодарение на прилепващите подметки на своите обувки.

Досега Скай почти бе съумял да не си зададе един очевиден и жизненоважен въпрос, но вече трябваше да го направи. Не знаеше за случай, когато корпусът на някой кораб да е трансмутирал до такова гъбоподобно състояние. Металът просто не го правеше от само себе си, дори да бе изложен на директна експлозия на антиматерия. Не, случилото се тук бе нещо, излизащо извън неговия опит. Като че ли корпусът на призрачния кораб бе заместен, атом по атом, от някаква нова и смущаващо гъвкава субстанция, повтаряща старите детайли съвсем приблизително. Формата и цветът бяха същите, но не и функцията; това бе по-скоро приблизителен двойник на първоначалния кораб. Дали изобщо сега стоеше на “Кальош” или просто беше поредното невярно предположение?

Скай и Норкинсо се приближиха към дупката, насочили дулата на оръжията към мрака пред себе си. Краищата на отвора бяха неравни и обгорени и имаха нацупения, леко набръчкан вид на полузатворена уста. Един-два метра под повърхността обаче» стената на дупката бе облицована с дебела, влакнеста маса, която отрази леко светлината на насочените им фенерчета. На Скай му се стори, че разпознава тази маса; беше матрица от извлечени диамантени влакна, поставени в епоксидна смола, бързо съхнеща паста, която се използваше за запушване на пукнатини в корпуса. Вероятно Оливейра бе забелязал слабо място в “Кальош” — сигурно бе отделил време да състави карта на плътността, преди да се заеме с тази дейност — и после го бе срязал с нещо, с лазерно фенерче или дори с отработените газове, изхвърлени от неговата совалка. След като бе пробил отвора, го беше измазал с въпросната смес, намираща се в комплекта за спешни случаи в совалката, сигурно за да му попречи да се затвори.

— Ще минем оттук — рече Скай. — Оливейра сигурно е открил най-обещаващото място за влизане. Няма смисъл да повтаряме неговите усилия, когато разполагаме с толкова малко време.

Увериха се след проверка, че вградените в скафандрите им инерционни компаси функционират точно и определят настоящата им позиция като нулева точка. “Кальош” не се въртеше около оста си, така че компасите щяха да им помагат да се ориентират, щом влезеха вътре. Но дори да се окажеше, че не могат да разчитат на тях, щяха да съумеят да открият обратния път до раната, тъй като имаха намерение да развиват нишка зад себе си.

Скай прекъсна размислите си, учуден, че бе нарекъл “рана” дупката в корпуса.

Влязоха, Скай — пръв. Дупката преминаваше в тунел с груби стени, изрязан право в корпуса, в продължение на десет-дванайсет метра. Обикновено дотогава, ако това бе “Сантяго”, щяха да са пресекли външната обвивка на корпуса и да минат през поредица от тесни сервизни кухини, между многобройни информационни и захранващи кабели и охлаждащи тръби; може би дори през един от тунелите за влака. Скай знаеше, че в определени точки корпусът бе плътен в продължение на няколко метра, но бе почти сигурен, че това не е една от тях.

Сега стените на тунела или шахтата станаха по-твърди и по-полирани, вече не приличаха толкова на слонска кожа, колкото на хитин на насекомо. Лъчът на фенерчето се плъзгаше право напред по лъскавата черна повърхност. И тогава, точно когато изглеждаше, че свършва изведнъж, шахтата сви рязко вдясно. Беше истинско усилие да се промъкнат през острия завой както бяха със скафандрите и натоварени с нужното оборудване, но поне стените бяха съвсем гладки и нямаше да закачат костюма или да му откъснат някоя важна част. Погледна назад, за да се увери, че Норкинсо го следва; по-едрата му фигура правеше това упражнение още по-трудно за него.

Най-после шахтата се разшири и след като се пресече с друга, придвижването се улесни. Скай спираше периодично и викаше Норкинсо, за да се увери, че връзката е все още наред и че нишката е опъната, макар инерционните компаси да функционираха както трябва и да отчитаха движенията им спрямо точката, в която бяха влезли.

Реши да опита радиото.

— Гомес? Чуваш ли ме?

— Силно и ясно. Какво открихте?

— Нищо. Все още. Но мисля, че можем да твърдим с известна увереност, че това не е “Кальош”. С Норкинсо вероятно сме навлезли вече на двайсет метра в корпуса и все още се движим из нещо, което ми се струва твърд материал.

Гомес изчака няколко секунди, преди да отговори.

— В това няма никакъв смисъл.

— Не, ако продължаваме да мислим, че е като нашите кораби. Аз не мисля така. Според мен е нещо съвсем друго, определено не каквото сме очаквали.

— Смяташ ли, че идва от нашата система? Че са го изпратили след нашето тръгване?

— Не. Имали са само един век, Гомес. Не мисля, че това време е достатъчно, за да измайсторят нещо такова. — Плъзгаха се все по-дълбоко. — Не ми прилича на нищо човешко. Даже нямам усещане, че сме в машина.

— Каквото и да е то обаче, отвън изглежда точно като нашите кораби.

— Да. Докато се приближиш. Предполагам, че си е променило формата, за да ни имитира; нещо като предпазен камуфлаж. И свърши работа, нали? Тайтъс… баща ми… винаги е мислел, че ни следва друг кораб на флотилията. Това бе смущаващо, но можеше да се обясни с някакво събитие от миналото. Ако знаеше, че ни следва кораб на извънземни, всичко щеше да бъде съвсем друго.

— И какво щеше да направи той?

— Не знам. Да предупреди другите кораби, може би. Щеше да предположи, че екипажът му не е настроен добронамерено.

— Може би е бил прав.

— Не знам. Той се движи след нас от много време. И не е направил кой знае какво.

Тогава се случи нещо — шум, който по-скоро почувстваха, отколкото чуха, като резониращия звън на много голяма камбана. Те плуваха във вакуум, следователно реверберацията трябва да бе предадена чрез корпуса.

— Гомес… Какво, по дяволите, беше това?

Гласът му достигна до него значително по-тих.

— Не знам. Тук нищо не се е случвало. Но изведнъж станахте доста по-неясни.

След като слизахме почти два часа, забелязах нещо далече долу в дъното на вертикално спускащата се тръба.

Беше слабо златисто сияние, но се приближаваше.

Замислих се върху епизода, който ме бе споходил току-що. Все още усещах страха на Скай при влизането в “Кальош”, безмилостен и метален като вкус на куршум. Приличаше много на страха, който сам изпитвах. И двамата слизахме в мрака на неизвестността, и двамата търсехме отговори — или възнаграждение — но също така бяхме наясно на каква огромна опасност се излагаме и нямахме представа какво ни очаква. Сходството между неговите и моите собствени преживявания беше смразяващо. Скай не просто инфектираше ума ми с образи. Сега той като че ли ме управляваше, насочваше действията ми в съответствие със собствените си дела; като кукловод, чиито нишки се простираха през три века от историята. Разтворих ръка; очаквах епизодът да е предизвикал поредното кръвотечение от дланта ми.

Тя обаче, беше абсолютно суха.

Инспекционният робот продължаваше шумно да се спуска. Нито един от последните опити на Куирънбах не накара машината да се движи по-бързо. Вече беше непоносимо горещо; според мен никой от тримата нямаше да издържи повече от три-четири часа, преди да издъхне от жегата.

Но поне ставаше по-светло.

Скоро разбрах защо. Част от тръбата под нас бе с мръсни стъклени стени. Куирънбах накара робота да се върти, така че да не могат да ни видят лесно, когато минаваме през прозрачния участък. Въпреки това, виждах ясно тъмната камера, през която се движехме, затрупана с всевъзможна машинария: огромни, подобни на печки, съдове под налягане, свързани с мрежа от лъскави, виещи се като черва тръби, тесни пътечки и висящи скелета. От пода се издигаха редици мощни турбини, наподобяващи спящи динозаври.

Бяхме стигнали до разпределителната станция.

Оглеждах се, изумен от разкриващия се пред нас безмълвен простор.

— Както изглежда няма дежурен — рече Зебра.

— Нормално ли е това? — попитах аз.

— Да — отвърна Куирънбах. — Тази част от операцията се извършва повече или по-малко сама. И щеше да бъде много неприятно, ако тримата се бяхме изсипали така в ден, когато има дежурен, и той ни забележи.

Десетки тръби, подобни на тази, по която слязохме, се издигаха до тавана — огромно овално стъкло, поддържано от черни метални стълбове — и излизаха през него. Отвън се виждаше само някаква сива саждена мъгла, тъй като разпределителната станция се намираше дълбоко в бездната и обикновено бе покрита с мъгла. Едва когато мъглата се разсея за миг, разнесена от хаотичните въздушни течения в бездната, успях да зърна великанските отвесни скални стени, които ни обграждаха от всички страни. Далече, далече над нас трябваше да се издига подобната на антена постройка, където Сибилин ме бе завела да наблюдавам скоковете в мъглата. Това се случи само преди няколко дни, но ми се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност.

Намирахме се дълбоко под града.

Инспекционният робот продължаваше да се спуска. Бях очаквал да спрем някъде край разпределителната станция, но Куирънбах насочи бавно машината още по-надолу и отново се озовахме в мрак. Може би разпределителната станция имаше и други подобни камери, намиращи се под онази, която бяхме видели току-що. Успях да се вкопча в тази идея за известно време… докато стана ясно, че слизаме много по-надолу, за да съм прав в предположенията си.

Оставихме разпределителната станция далече над себе си.

И продължавахме да се спускаме. Тръбата направи още няколко резки смени в посоката си на движение. Вече беше толкова горещо, че се изискваха усилия, за да не заспим. Устата ми бе пресъхнала като пергамент и дори мисълта за чаша студена вода бе равносилна на ментално мъчение. Неизвестно как успях да остана в съзнание; може би благодарение на разбирането, че щях да се нуждая от ясна мисъл, като пристигна там, където ни водеше роботът.

Още трийсет-четирийсет минути и тогава отново видях светлина под нас.

Този път изглежда наистина бе дошъл краят на пътуването.

— Ти също. Норкинсо, провери…

Но докато говореше, Скай насочи фенерчето си назад към шахтата, през която бяха слезли и видя, как допреди малко опънатата нишка започваше да се огъва, сякаш изведнъж бе станала по-дълга, отколкото трябва. Очевидно бе срязана някъде по-горе.

— Да се връщаме веднага — каза Норкинсо. — Не сме се отдалечили много; все още можем да намерим пътя си, ъъъ, назад.

— През плътния корпус? Нишката не се е скъсала сама.

— Гомес разполага в совалката с екипировка за рязане. Може да ни измъкне, ако знае къде се намираме.

Скай се замисли. В думите на Норкинсо имаше истина и всеки нормален човек в тяхното положение би сторил всичко, зависещо от него, за да се върне на повърхността. Част от него също искаше да постъпи по този начин. Но друга, по-силна част, беше дори още по-твърдо решена да разбере какво представлява този кораб, ако изобщо беше кораб. Вече бе почти убеден, че е извънземен и това бе първото доказателство за извънземен разум, на което някога бе ставало свидетел човешко същество. Нещото бе следвало флотилията — бавните, уязвими ноеви ковчези, загубени в безбрежното пространство. Но бе предпочело да не влиза в контакт с тях и просто да ги следва като сянка десетилетия наред.

Какво щеше да открие? Запасите, които се надяваше да намери на борда на “Кальош”, даже неупотребената антиматерия, може би щяха да се окажат незначителна награда в сравнение с това, което в действителност имаше вътре, в очакване да бъде използвано. Този кораб беше изравнил скоростта си с тази на флотилията, достигайки осем процента от скоростта на светлината, и нещо му подсказваше, че това не бе създало затруднения на извънземните. Нещо повече, достигането на въпросната скорост бе тривиално лесно. Някъде в този, като че ли прояден от червеи, плътен черен корпус, трябваше да има механизми, осигурили достигането и поддържането на тази скорост, които той все някак си би могъл да използва; не непременно да разбере, трябваше да го признае, но да експлоатира.

И може би много повече от това.

Трябваше да продължи по-нататък. Всичко друго би било равносилно на провал.

— Продължаваме — обяви Скай. — Още един час. Ще видим какво ще открием за това време и ще внимаваме да не се изгубим. Компасите са още в нас, нали така?

— Това не ми харесва, Скай.

— Тогава мисли колко много неща би могъл да научиш, Норкинсо. Мисли по какъв начин би могъл да работи този кораб, за информационната му мрежа, как е замислен, какъв е планът, по който е построен. Нищо чудно да се окажат дело на извънземни, толкова далеч от нашия начин на мислене, колкото веригата ДНК се различава от веригата на някой полимер. Ще бъде необходим специален вид ум и съзнание, дори само за да започне да проумява някои от използваните принципи. Ум с необичаен калибър. Не ми казвай, че не изпитваш изобщо никакво любопитство.

— Надявам се да гориш в ада, Скай Осман.

— Приемам това за “да”.

Инспекционният робот сви в друго разклонение на тръбата, също като онова, което Куирънбах бе намерил горе на повърхността. Бученето на засмукващите възглавници се забави, затихна и спря. Намирахме се в пълен мрак и тишина, ако не се смятаха далечните, наподобяващи гръмотевици звуци от избълваната от тръбите свръхнагрята пара в различни части на мрежата. Докоснах нагрятия метал на нашата тръба с връхчетата на пръстите си и усетих леко потрепване. Надявах се това да не означава, че към нас се е устремила вълна от изгаряща пара под налягане от хиляди атмосфери.

— Все още не е прекалено късно да се върнем — обади се Куирънбах.

— Къде ти е любопитството? — попитах аз, имитирайки Скай Осман, когато опитваше да стимулира Норкинсо да върви напред.

— На около осем километра над нас, струва ми се.

Точно в този момент някой плъзна таблото на тръбата и ни изгледа, сякаш бяхме изпратена от Казъм сити пратка с изпражнения.

— Познавам те — рече той, като кимна към Куирънбах. После кимна подред към мен и към Зебра. — Теб не те познавам. И теб определено не те познавам.

— Нито пък аз — теб — побързах да отговоря, за да не оставя предимството в неговите ръце. Междувременно започнах да се измъквам от робота, предвкусвайки предварително удоволствието от възможността да протегна крака. — А сега покажи къде мога да пийна нещо.

— Кой си ти?

— Човекът, който те моли за едно скапано питие. Какво има? Да не би някой да ти е запушил ушите със свински лайна?

Той изглежда разбра посланието. Готов бях да се обзаложа, че не беше от големите играчи в това, което ставаше долу, и че в длъжностната му характеристика в голяма степен влизаше малтретиране от страна на дошлите на визита негодници, намиращи се малко по-високо в хранителната верига.

— Хей, не се обиждай, човече.

— Ратко, това е Танър Мирабел — намеси се Куирънбах. — А това е… Зебра. Обадих се, за да предупредя, че сме на път за Гидиън.

— Да — потвърдих аз. — И ако не си получил съобщението, проблемът си е твой, а не мой.

Очевидно Куирънбах бе достатъчно впечатлен, за да му се прииска да се присъедини.

— Дяволски вярно. И дай на гадняра… дай на човека гадното питие, за което те моли. — Прокара ръкав по изсъхналите си устни. — Дай едно и на мен, Ратко, минетчия такъв.

— Минетчия ли? Добре звучи, Куирънбах, наистина добре. — Човекът го потупа по гърба. — Продължавай да вземаш уроци по убедителност — наистина си струва. — След това ме изгледа почти със симпатия, като между професионалисти. — Добре. Последвайте ме.

Ратко ни изведе от тръбата. Изражението му можеше да се разчете трудно, тъй като очите му бяха скрити зад сиви очила, снабдени с различни деликатни видове сензори. Палтото му имаше същите шарки като горната дреха на Вадим, но бе по-късо, а парчетата бяха не чак толкова недодялани и по-лъскави.

— И така, приятели — започна Ратко. — Какво ви води насам?

— Наречи го “качествена инспекция” — отвърнах аз.

— Не съм чувал някой да се е оплакал от качеството.

— В такъв случай може би не си слушал достатъчно добре — намеси се Зебра. — Става все по-трудно да си доставиш тази гадост.

— Така ли?

— Да, така — казах аз. — И не става дума само за недостига от гориво. Чистотата му създава проблеми. Със Зебра снабдяваме група клиенти’ чак до Ръждивия пояс. И получаваме оплаквания. — Стараех се да говоря разумно заплашително. — Това би могло да значи проблем някъде по веригата за доставка оттук до Ръждивия пояс. В тази верига има колкото щеш слаби брънки и, повярвай ми, разследвам ги всичките до една. Не е изключено обаче, да означава също така, че основният продукт деградира, разводнява се, както искаш го наречи. Ето защо правим това лично посещение, със съдействието на мистър Куирънбах. Искаме да се уверим, че все още съществува такова нещо като висококачествено гориво-мечта. Ако няма, значи някой лъже някого и във въздуха ще се разлетят повече лайна, отколкото при лайняна буря от десета степен. Във всеки случай, ставащото е неприятно за някого.

— Хей, слушай — рече Ратко, като вдигна длани. — Всички знаят за съществуването на проблем на нивото на източника. Но само Гидиън може да ти помогне с информация за причината.

Хвърлих въдицата напосоки.

— Както чувам, той се радвал на усамотението си.

— Няма кой знае какъв избор, нали?

Засмях се, стараейки се смехът ми да прозвучи колкото се може по-убедително, без да знам на какво всъщност се смея. Но от начина, по който се бе изказал мъжът с очилата, останах с впечатление, че според него бе изрекъл някаква шега.

— Не, така ми се струва. — Промених тона, защото вече бяхме изградили някаква, макар и доста паянтова база за взаимно уважение. — Е, какво ще кажеш да поставим отношенията си на по-приятелска основа? Ще успокоиш съмненията ми за производственото качество на продукта, като ме снабдиш с… как да се изразя — малка търговска мостра?

— Какво не е наред? — попита Ратко, бръкна в един от джобовете на палтото си и ми подаде малко, тъмночервено шишенце. — Да не си се друсал прекалено често с твоя запас?

Поех шишенцето, Зебра ми подаде своя сватбен пистолет. Знаех, че трябва да го направя, че само горивото-мечта щеше да ми позволи да отключа последните тайни от собственото си минало.

— Знаеш как стават тези работи — отвърнах аз.

Скай и Норкинсо си проправяха път напред, като непрекъснато хвърляха напрегнати погледи към компасите. Шахтата се разклоняваше и се извиваше, но дисплеите на каските им показваха неизменно тяхното положение спрямо совалката и маршрута, който бяха следвали до този момент, така че нямаше опасност да се изгубят, дори да срещнеха пречки по обратния път. Пътят, който следваха, водеше повече или по-малко към средата на кораба и сега те се движеха право напред, натам, където трябваше да се намира командната сфера. След около пет минути камбаноподобната реверберация се повтори, все едно че целият корпус бе ударен като гонг. Този път обаче звукът им се стори малко по-силен.

— Това беше капакът — обяви Норкинсо. — Сега тръгваме обратно.

— Не, продължаваме напред. Вече загубихме нишката и така или иначе ще трябва да си пробиваме път. Сега просто ще трябва да си го пробиваме по-дълго.

Норкинсо го последва, вече с явна неохота. Но нещо се променяше. Сензорите на скафандрите им уловиха следи от азот и кислород. Сякаш малко по малко в шахтата навлизаше въздух; сякаш двата дочути звъна идваха от някакъв огромен, извънземен люк на херметична камера.

— Пред нас се вижда светлина — обяви Скай, когато въздушното налягане достигна една атмосфера и продължи да се увеличава.

— Светлина ли?

— Бледожълта светлина. Не си въобразявам. Като че ли излиза от самите стени.

Той изгаси фенерчето си и нареди на Норкинсо да направи същото. За момент се озоваха в почти пълен мрак. Скай потрепери, усетил отново стария, никога неизчезващ напълно страх от тъмнината, появил се у него в детската стая по време на инцидента след експлозията. Но малко по малко очите му привикваха с околното осветление и скоро вече му се струваше, че е същото, каквото бе, докато фенерчетата им бяха включени. Всъщност, дори още по-добро, тъй като бледожълтата светлина стигаше далече пред тях и разкриваше десетки метри от тунела.

— Скай? Има и нещо друго.

— Какво?

— Внезапно започнах да се усещам така, сякаш пълзя надолу по хълм.

Прииска му се да се изсмее, но той също го почувства. Определено нещо притискаше тялото му към едната страна на шахтата. Първо беше меко, но колкото по-нататък пълзеше (вече наистина ставаше дума за пълзене), силата му нарастваше, докато се почувства почти така, сякаш е в “Сантяго” с неговата изкуствена гравитация, създадена от въртенето на кораба около оста му. Но извънземният кораб нито се въртеше около оста си, нито увеличаваше скоростта си.

— Гомес?

Отговорът, когато дойде, бе невероятно слаб.

— Да. Къде сте?

— Надълбоко. Някъде край командната сфера.

— Не мисля така, Скай.

— Това показват инерционните ни компаси.

— В такъв случай бъркат. Вашите радиовълни идват някъде от средата на гръбнака.

За втори път го обзе ужас, но сега той нямаше нищо общо с липсата на светлина. В никакъв случай не бяха пълзели толкова дълго, че да се озоват така далеч. Да не би корабът някак да бе променил формата си, докато се намираха в него? Радиоемисиите трябваше да са верни, Гомес със сигурност разполагаше с точни данни за тяхното местоположение, благодарение на триангулацията на сигнала, макар масата на намиращия се между тях и совалката корпус да правеше данните приблизителни. Но това означаваше, че компасите им бяха започнали да ги заблуждават почти веднага след влизането в кораба. А сега се придвижваха през нещо като статично гравитационно поле, по-скоро присъщо на корпуса, отколкото илюзия, създадена от ускоряване или ротация. То като че ли ги дърпаше по произволни начини, в зависимост от геометрията на шахтата. Нищо чудно, че инерционните компаси даваха погрешни данни. Гравитацията и инерцията бяха така неуловимо преплетени, че беше почти невъзможно да изкривиш едното, без да изкривиш и другото.

— Явно имат пълен контрол над полето на Хигс — възкликна Норкинсо, видимо впечатлен. — Жалко, че Гомес не е тук. Вече щеше да е изобретил теория.

Смяташе се, че полето на Хигс, както му припомни Норкинсо, прониква в целия Космос, в цялата материя. Масата и инерцията всъщност изобщо не бяха присъщи свойства на фундаменталните частици, а резултат от възпиращото въздействие от взаимодействието им с полето на Хигс… възпиращото въздействие върху всяка известна личност, опитваща да мине през пълна с нейни поклонници стая. Както изглежда Норкинсо смяташе, че строителите на кораба бяха намерили начин, позволяващ на прочутата личност да се промъкне необезпокоявана или да възпрепятстват още повече напредването й. Неговите създатели като че ли можеха да увеличават и да намаляват плътността на поклонниците и да ограничават или да увеличават способността им да досаждат на известната особа. Това, естествено, бе безнадеждно недодялан начин да си представи нещо, което Гомес, и може би дори Норкинсо, успяваха да съзрат без помощта на метафорите, виждайки право в бляскавата математическа сърцевина, но за Скай бе достатъчно. Строителите можеха да манипулират гравитацията и инерцията със същата лекота, с която манипулираха неприятната жълта светлина, при това вероятно без да се замислят много по въпроса.

А това означаваше, че предположенията му бяха верни. Ако нещо на кораба можеше да го научи на тази техника, ползата за флотилията… във всеки случай, поне за “Сантяго”, щеше да е невероятна. От години се опитваха да се отърват от излишната маса, за да са в състояние да отложат за възможно най-късно намаляването на скоростта. Ами ако имаха възможност просто да изключат масата на “Сантяго”, така, както се изключва лампа? Можеха да влязат в системата Лебед с осем процента от скоростта на светлината и да спрат рязко в орбита около Края на пътуването, прекратявайки за миг движението си. Даже да не беше възможно нещо чак толкова драстично, всяко намаляване на инерцията на кораба, дори само с няколко процента, пак щеше да им свърши чудесна работа.

Налягането сега беше доста над атмосфера и половина, макар вече да не се увеличаваше толкова бързо. Въздухът беше топъл и натежал от влага и газове, които, макар и безвредни, не присъстваха в същото съотношение в нормално дишания от тях. А неприятната жълта светлина бе достатъчно ярка, за да позволява да се чете на нея. От време на време се налагаше да пропълзяват през вдлъбнатини в шахтата, пълни с гъста, тъмна течност. Следи от нея имаше навсякъде. Подобни на кръв петна се виждаха по всички повърхности.

— Скай? Гомес е.

— Казвай. Едвам те чувам.

— Скай, слушай. След пет часа ще си имаме компания. Наближават две совалки. Знаят, че сме тук. Рискувах да насоча радара към тях, за да определя разстоянието.

Чудесно; той самият сигурно щеше да постъпи по същия начин.

— Остави нещата така. Не разговаряй с тях и не прави нищо, което ще им позволи да разберат, че сме от “Сантяго”.

— Но вие трябва да излезете веднага оттам. Все още имаме възможност да избягаме.

— С Норкинсо още не сме приключили.

— Скай, не знам дали си даваш сметка…

Той прекъсна връзката. Интересуваше го повече това, което се намираше пред тях. То се приближаваше по същата шахта. Придвижваше се със странни колебания на плоското си розово-бяло тяло, като ларва.

— Норкинсо? — каза той и насочи оръжието си натам. — Мисля, че някой идва, за да ни приветства с “добре дошли”.

Учуди се на страха в гласа си.

— Не виждам нищо. Не, почакай, сега виждам. О!

Създанието имаше размери на човешка ръка; не беше достатъчно голямо, за да им навреди физически. Не се виждаха и 'някакви опасни органи, като челюсти например. Отпред имаше само подобен на венец волан: полупрозрачни ластари, които се вееха пред него. Създанието изглежда нямаше нито очи, нито крайници, с които да манипулира. Скай си повтаряше тези успокояващи факти, но въпреки това установи с разочарование, че бе все така уплашен както и преди малко.

Ларвата обаче, не изглеждаше особено впечатлена от новодошлите. Тя просто спря и размаха призрачните си филизи към тях. Бледорозовото, разделено на части тяло придоби по-червеникав оттенък и тогава, между отделните сегменти започна да се процежда някакъв артериален секрет, който образува прясна алена локва. От локвата се надигнаха филизи и тя запълзя напред, сякаш тичаше по наклон. Скай усети, че усещането му за вертикално и хоризонтално рязко се промени и му се зави свят, сякаш бе настъпила промяна в гравитацията. Червената течност се плъзгаше към тях като алена вълна, а след това се надигна нагоре, около скафандрите им. Червеният воал премина и по прозрачната плоча пред лицето му, сякаш търсеше начин да проникне през нея. После изчезна.

Гравитацията се върна към нормалната си стойност. Все още ужасен, дишайки тежко, той наблюдаваше как локвата се върна при ларвата и влезе отново в нея. Ларвата остана червена още известно време, а след това цветът й бавно избледня до розов.

И тогава тя направи нещо много странно. Вместо да се обърне, просто се промени така, че задната й част стана предна и обратно: филизите влязоха в тялото й и излязоха от другата страна. Съществото се затътри със същите вълнообразни движения към жълтеникавите дълбини на шахтата. Все едно нищо не се бе случвало.

И тогава прозвуча някакъв глас. Избумтя през стените с достойна за Божия глас мощ; беше прекалено дълбок, за да бъде човешки.

— Хубаво е да имаш компания — заяви на португалски той.

— Кой си ти? — попита Скай.

— Лаго. Ела да ме видиш, ако обичаш; вече ни дели съвсем малко разстояние.

— А ако реша да си тръгна веднага?

— Ще ми бъде тъжно, но няма да те спирам.

След като и реверберацията от богоподобния глас заглъхна, всичко се върна в положението, в което бе преди появата на ларвата. Двамата дишаха тежко, сякаш току-що бяха спринтирали. След продължително мълчание Норкинсо се обади:

— Връщаме се в совалката. Веднага.

— Не. Продължаваме напред, както обещахме на Лаго.

Норкинсо го сграбчи за ръката.

— Не! Нима случилото се вече е изтрито от късата ти памет?

— Поканени сме на борда от нещо, което можеше вече да ни е убило, ако имаше подобно намерение.

— Нещо, което се нарече “Лаго”. Макар Оливейра да…

— Всъщност той не каза, че Лаго е мъртъв. — Скай полагаше неимоверни усилия да не допусне страха му да се прояви и в гласа. — А просто, че с него се случило нещо. На мен лично ми е интересно да разбера какво. Както и всичко останало, което този кораб или каквото и да е там, би могъл да ни каже.

— Чудесно. В такъв случай продължавай. Аз се връщам.

— Не. Оставаш тук и идваш с мен.

Норкинсо се поколеба, преди да отвърне:

— Не можеш да ме принудиш.

— Не, но определено мога да направя така, че да оцениш сам колко хубаво би било и за теб ако дойдеш. — Сега бе ред на Скай да постави длан върху ръката на своя спътник. — Използвай въображението си, Норкинсо. Тук може да има неща, които да обърнат на сто и осемдесет градуса всичките ни представи. Най- малкото, неща, които ще ни помогнат да стигнем до Края на пътуването преди другите кораби, може би дори ще ни дадат тактическо предимство, когато те пристигнат след нас и започнат да предявяват териториални претенции.

— Намираме се на извънземен кораб, а единственото, за което си в състояние да мислиш, са човешки караници за право върху земята?

— Повярвай ми, тези неща няма да ти се струват толкова незначителни само след няколко години. — Той стисна дори още по-силно ръката на Норкинсо и усети компресирането на материята на скафандъра под пръстите си. — Помисли си само! Всичко зависи от този миг. Цялата ни история може да бъде променена от това, което ще се случи тук и сега. Ние не сме дребни играчи, Норкинсо; ние сме великани. Опитай се да го проумееш, макар и за момент. И помисли за възнаграждението на хората, които строят историята. Хора като нас. — Сети се за “Сантяго” и тайната стая, където държеше инфилтратора-химерик. — Вече имам дългосрочни планове, Норкинсо. Безопасността ми е гарантирана в Края на пътуването, даже събитията да се обърнат срещу нас. Ако се случи такова нещо, ще се погрижа и за твоята сигурност, за твоята безопасност. А пък ако нещата не се обърнат срещу нас, бих могъл да те направя наистина извънредно влиятелен човек.

— А ако сега се обърна и се върна в совалката?

— Няма да ти се сърдя — промълви Скай. — Все пак това е ужасяващо място. Но няма да ти гарантирам никаква сигурност през идните години.

Норкинсо махна ръката на Скай от скафандъра си и се загледа встрани, докато намери своя отговор.

— Добре. Продължаваме. Но няма да стоим повече от един час тук.

Скай кимна, макар жестът да бе излишен, когато си в скафандър.

— Радвам се да го чуя, Норкинсо. Винаги съм знаел, че си разумен мъж.

Тръгнаха отново. Сега вече се вървеше по-лесно, сякаш шахтата имаше безкраен низходящ наклон — не бяха нужни почти никакви усили, за да се плъзгаш надолу. Скай се сети за начина, по който го бе “опипала” червената течност. Контролът върху гравитацията бе толкова точен, че течността изглеждаше като жива, носейки се като силно ускорена железоподобна отливка. Създателите на кораба владееха много повече неща от промяната на полето на Хигс. Те можеха да свирят на него като на пиано.

Каквито и да бяха, дори да изглеждаха като ларвата, сигурно бяха изпреварили с милиони години развитието на хората. Флотилията несъмнено им се струваше неизразимо примитивна. Нищо чудно даже да не бяха сигурни, че тя е продукт на разумна мисъл. Но въпреки всичко ги бе заинтригувала.

Шахтата премина в огромна пещера с гладки стени. Появиха се в по-горния край на една от стените й, но помещението бе запълнено с толкова гъста лепкава пара, че беше трудно да видят срещуположната страна. Всичко бе окъпано в неприятна жълта светлина, а подът бе скрит под огромно езеро от червена течност, вероятно дълбоко поне десетина метра. В него се виждаха множество ларви, някои почти напълно потопени. Имаше такива с малко по-различна форма и размери от тази, която бяха видели. Имаше и други, значително по-големи от човек и ластарите им включваха специализирани удължения, които бяха може би сензорни органи. Една от тях се бе вторачила в двамата новопристигнали с единственото си подобие на човешко око в края на специално стълбче. Но най-голямата ларва се намираше в средата на езерото, бледорозовото й тяло се издигаше на метри над повърхността му, а дължината й се измерваше с десетки метри. Тя обърна края на тялото си към тях и малката корона от филизи се залюля като палмови листа.

По-надолу се виждаше уста, абсурдно малка на фона на останалата част от ларвата. Имаше човешка форма, беше червена по краищата, а когато заговори с мощен, бумтящ глас, започна да се извива по характерен за човешката начин.

— Здравейте — каза ларвата. — Аз съм Лаго.

Подържах за момент шишенцето на светлината, преди да го пъхна в пистолета. Начинът, по който проблясваше червената течност — движеше се мудно, а в следващия миг — с ослепителна скорост… прекалено ми напомняше червеното езеро в сърцето на “Кальош”. Само дето “Кальош” никога не бе съществувал, нали? А нещо несравнимо по-странно, за което митът за призрачния кораб се бе прилепил като паразит. И нима този спомен на Скай не бе присъствал винаги в тайните кътчета на ума ми? Разпознах горивото-мечта почти в същия миг, в който го видях.

“В онова езеро имаше достатъчно от него, за да се удавиш” — помислих си аз.

Допрях сватбения пистолет в шията си и изстрелях течността в сънната си артерия. Горивото-мечта не беше наркотик в общоприетия смисъл. То действаше върху целия главен мозък, вместо върху определен негов участък. Единствената му цел бе да спре разрушаването на клетките и да поправи пораженията, да възвърне фокуса на паметта и да възстанови нарушените напоследък пътеки и връзки. То сякаш черпеше информация от някаква карта за последното състояние на организма, сякаш тялото носеше отпечатък, някакво енергийно поле, което се променяше по-бавно от клетките. Именно поради това горивото-мечта бе в състояние да се справя и с нараняванията, и със загубите на паметта с еднаква лекота, без да знае нищо за физиология или невроанатомия.

— Качествено е — обади се Ратко. — Аз самият използвам само най-доброто.

— Значи признаваш, че не всичко, което излиза оттук, е добро? — попита Зебра.

— Хей, както казах — едно за Гидиън.

Ратко ни поведе по поредица от виещи се, импровизирани тунели. Имаха осветление и зачатъци на под, но бяха изсечени в плътна скала. Както изглежда комплексът се намираше в стената на бездната.

— Непрекъснато чувам някакви слухове — казах аз. — За здравето на Гидиън. Някои смятат, че това е причината да позволи по улиците да се разпространява некачествено вещество. Защото е прекалено болен, за да се справя със своята част от доставката.

Надявах се да не съм изрекъл нещо, което да издаде пълното ми невежество по въпроса. Но Ратко каза само:

— Гидиън продължава да произвежда. Това е всичко, което има значение в момента.

— Ще разбера едва след като го видя, нали?

— Той не е приятна гледка, надявам се, че си даваш сметка. Усмихнах се.

— Мълвата е шило в торба.