Казъм Сити

ЕДИНАЙСЕТ

Събудих се, целият разтреперан. Опитвах се да се измъкна от пипалата на съня за Осман. Чувството бе съвсем ясно, все още можех да се усетя там заедно със Скай, който гледаше как отнасят ранения му баща. Огледах дясната си длан на мъждивата светлина в миниатюрното помещение. Кръвта в центъра й беше черна и лепкава като катран.

Сестра Душа бе казала, че щамът е безобиден, но нищо засега не показваше, че съм на път да се справя сам с него. Не можеше да става и дума да отложа преследването на Рейвич, но предложението да остана още една седмица в “Айдълуайлд”, докато специално обучени професионалисти се преборят с вируса в организма ми, внезапно ми се стори безкрайно по-привлекателно от перспективата да се справям сам с него. На всичкото отгоре нямах представа дали вирусът, макар и по-слаб, беше достигнал вече пиковата точка в своето развитие.

Сега ме обзе познато и не особено приятно усещане — гадеше ми се. Изобщо не бях свикнал на нулева гравитация, а Просяците не ми бяха дали хапчета, за да направят пътуването ми по-поносимо. Размишлявах няколко минути, за да реша дали си заслужава да изоставя стаичката, или да си остана да лежа и да изтърпя дискомфорта, докато стигнем до Глитър Банд. В крайна сметка стомахът ми победи и реших да отида в общата централна част на кораба. Една от табелите с инструкции в кабината уведомяваше, че там ще мога да си купя нещо, което ще се справи с неразположението.

Дори придвижването до общата част се оказа по-голямо приключение, отколкото ми беше нужно. В широко сферично помещение някъде в предната част на кораба се предлагаха лекарства, храна и развлечения, но до него се стигаше единствено през лабиринт от клаустрофобично ниски коридорчета, които се виеха около и през машинното отделение. Инструкциите в стаичката ми не препоръчваха бавно придвижване — пасажерът сам трябваше да прави заключение за състоянието на вътрешната изолация от ядрено облъчване в тези участъци.

По пътя натам мисълта за съня не ми излизаше от главата.

Нещо ме притесняваше и аз се питах дали случилото се в него имаше нещо общо с онова, което знаех вече за Осман. Не бях специалист по неговия живот (поне преди), но човек нямаше как да не познава някои основни факти, ако е израснал на Края на небето. Знаехме как е започнал да се страхува от тъмното след временното спиране на енергийното захранване на “Сантяго” при взривяването на другия кораб. Знаехме също така, че майка му бе загинала при този инцидент. Лукреция явно е била добра жена, обичана от цялата флотилия. Тайтъс, бащата на Скай, вдъхвал едновременно респект и страх, но не и омраза. Наричали го каудильо — силният мъж. Всички бяха единодушни, че макар Скай да бе отгледан по необичаен начин, родителите му не можеха да бъдат винени за последвалите престъпления.

Скай не бе имал много приятели, но помнехме имената на Норкинсо и Гомес, както и че бяха съучастници, ако не и равностойни партньори, в случилото се по-късно. И всички знаехме, че Тайтъс е бил ранен тежко от някакъв саботьор, внедрен сред пасажерите. Беше умрял няколко месеца по-късно, когато саботьорът се бе измъкнал от държащите го каиши в корабния лазарет и го бе доубил, тъй като той все още се възстановявал от раните си и бил наблизо.

Но сега бях озадачен. Сънят се бе отклонил към непознати за мен факти. Не помнех някой някога да е споменавал за вероятността да е имало още един кораб, мрачен призрачен кораб, следващ флотилията като прословутия “Кальош”. Дори името “Кальош” не пробуждаше никакви спомени в мен. Какво ставаше? Нима индоктриналният вирус имаше толкова подробна информация за живота на Скай, че разкриваше непознати за мен факти, или бях заразен с недокументиран щам, съдържащ скрити детайли от историята, неизвестни на повечето други щамове? И дали тези допълнения и разкрасявания бяха исторически точни (но просто недобре известни), или бяха чиста измислица, добавена от отегчени представители на сектата, опитващи се да поразнообразят своята религия?

Нямаше как да разбера… засега. Но както изглежда ми предстоеше да сънувам и други части от живота на Осман, независимо дали това ми харесва или не. Не можеше да се каже, че приветствах тези сънища, нито пък начина, по който ме лишаваха от възможността да планирам какво да сънувам, но поне вече започвах да изпитвам известно любопитство как ще се развият събитията по-нататък.

Движех се мъчително бавно напред, като си налагах да не мисля повече за тях и да се съсредоточа върху мястото, към което се бе отправил “Стрелников”.

Глитър Банд.

Бях чувал за него, дори на Края на небето. Мястото беше достатъчно прочуто — едно от петдесетината, известни със своята привлекателност и на другите слънчеви системи, дори на светлинни години разстояние. В десетки заселени светове Глитър Банд се бе превърнал в нарицателно за място на неограничено изобилие, лукс и лична свобода. Той бе всичко, което бе и Казъм сити, но без неизбежната тежест на гравитацията. Хората се шегуваха, че ще отидат там, когато забогатеят или сключат брак с човек, чието семейство има нужните връзки. В нашата система нямаше нищо, което да може да се сравни по блясък и великолепие с него. За мнозина той може би изглеждаше митично, защото нямаше кой знае каква вероятност да отидат някога там.

Но Глитър Банд съществуваше в действителност.

Представляваше огърлица от десет елегантни, богати населени места в орбитата на Йелоустоун, поредица от архологии[2] и градове-цилиндри, подобна на сияние от звезден прах, разхвърлян из света. Макар да бе върховното хранилище за богатствата на системата, Казъм сити беше известен със своя консерватизъм, който се коренеше в тристагодишната му история и необозримото чувство за собствена значимост. Затова пък Глитър Банд непрекъснато се обновяваше, кварталите му се оформяха отново и отново, демонтираха се и се създаваха пак. Субкултурите процъфтяваха като хилядолистни лотоси, преди техните поддръжници да решат да изпробват нещо ново. Докато изкуството в Казъм сити граничеше само със сериозното, в Глитър Банд се насърчаваше почти всичко. Шедьоврите на един художник съществуваха само в кратките мигове, когато можеха да бъдат изваяни от кваркоглуонова плазма и да се задържат в стабилно състояние; съществуването им се намекваше само посредством неуловима поредица от изводи. Друг пък използваше зарядите, получавани при разделянето на ядрото, за да създава ядрени мълнии, приемащи за момент външността на известни личности. Извършваха се диви обществени експерименти: доброволни тирании, при които хиляди хора по собствено желание се отдаваха под властта на диктаторски държави, за да се избавят от необходимостта да правят морално-етичен избор в живота си. Съществуваха населени места, чиито жители доброволно се подлагаха на манипулации, потискащи висшите им мозъчни функции, за да могат да живеят като овце под грижите на машини. Имаше и такива, които искаха да имплантират съзнанието им на маймуни или делфини и в резултат се отдаваха на борба за власт над група дървета или на печални сонарни фантазии. Учени, с преструктурирани от патърн джъглърите мозъци, се гмуркаха дълбоко в метастроежа на пространство-времето, осъществявайки сложни експерименти на границата на самото съществуване. Говореше се, че един ден щяха да намерят начин за придвижване с по-голяма от светлинната скорост и да открият тайната на своите съюзници, за да инсталират нужните съоръжения в населените им места. Първият признак, по който всички щяха да разберат за това, щеше да бъде внезапното изчезване на половината Глитър Банд.

Накратко, Глитър Банд бе място, където едно средно любопитно човешко същество би могло с лекота да пропилее половин живот. Но аз не мислех, че Рейвич ще прекара много време там, а че ще предпочете повърхността на Йелоустоун. Несъмнено желанието му щеше да бъде да се изгуби колкото се може по-скоро в Казъм сити.

И аз не възнамерявах да изоставам много след него.

Най-сетне допълзях до общата част, като все още се борех с гаденето, и огледах десетината пътници в сферата. Макар да разполагаха със свободата да се носят до желаното от тях място (в момента двигателите на кораба бяха изключени), всички бяха предпочели да останат привързани. Намерих свободен ремък на стената, пъхнах единия си лакът в него и заоглеждах спътниците си с привидно слаб интерес. Бяха струпани на групички от по двама-трима човека, докато слугата на сферата се движеше по въздуха, тласкан от миниатюрни вентилаторчета. Прескачаше от една групичка към друга и предлагаше разни неща, които вадеше от множеството отвори по тялото си. Напомни ми робот-убиец, безмълвно търсещ следващата си жертва.

— Няма защо да си толкова нервен, приятел — обади се зад мен на русиански плътен глас, който свързваше напевно думите. — Това е просто робот.

Явно не бях на себе си. Някой се беше промъкнал зад мен, без да усетя. Обърнах се безстрастно към говорещия. И се озовах пред планина от плът, закриваща половината помещение. Розовото му, като че ли одрано лице, беше триъгълно и се крепеше за тялото му на врат, по-дебел от бедрото ми. Косата му започваше само на около сантиметър от веждите: дълга черна коса, зализана върху скалпа. Гъсти черни мустаци бяха надвиснали над широката му уста с извити надолу ъгълчета, а тънката като бръснач линия на брадата очертаваше огромната му квадратна челюст. Беше кръстосал ръце пред гърдите като танцьор на казачок, а хипертрофиралите мускули издуваха горната му дреха. Дългото палто от парчета твърда, лъскава материя улавяше светлината и я отразяваше във вид на милиони отблясъци. Той като че ли гледаше не в мен, а през мен, сякаш бях от стъкло.

“Неприятности” — помислих си аз и отговорих:

— Никой не е нервен.

— Хей, приказливецо. — Непознатият надяна през ръката си най-близкия застопоряващ ремък. — Престо опитвам да завържа разговор, да.

— Чудесно. А сега върви да го завързваш някъде другаде.

— Защо си толкова неприятелски настроен? Не харесваш ли Вадим, приятел?

— Бях готов да подходя към теб с известни съмнения — отвърнах аз на нортски, макар да се справях прилично с русиански. — Но като се замисля… не, май няма да го направя. И преди да сме се опознали по-добре, не съм ти никакъв приятел. А сега си върви и ме остави да мисля.

— Ще помисля за това.

В този момент слугата спря до нас. Без да усеща напрежението помежду ни, тъй като не беше нищо повече от глупав процесор, той попита с какво може да ни услужи, все едно бяхме най-обикновени пътници. Преди огромният мъжага да успее да каже нещо, аз си поисках една доза скопуламинедекстроза — най-старото и най-евтино известно лекарство против гадене. Като всички пасажери, бях отворил корабна кредитна сметка за пътуването, макар да не бях убеден, че разполагам с достатъчно средства за въпросното лекарство. Слугата обаче удовлетвори желанието ми; на тялото му се появи отвор, през който се показа спринцовка за еднократна употреба за подкожни инжекции.

Взех я, навих ръкава на лявата си ръка и я забих така, сякаш се готвех за биологична атака.

— Хей, правиш го като професионалист. Без никакво колебание. — Човекът говореше като че ли с искрено възхищение и бавно, тъй като бе преминал на нортски. — Да не си лекар?

Пуснах ръкава върху червената точица, останала на мястото на боцването.

— Не точно. Но работя с болни хора.

— А?

Кимнах.

— Ще бъда щастлив да ти направя една демонстрация.

— Аз не съм болен.

— Това никога не е било проблем в миналото, можеш да ми имаш доверие

Не бях сигурен, че е започнал да проумява посланието, което се опитвах да му предам — че не бях идеалният събеседник за следващия ден. Пъхнах използваната спринцовка обратно в слугата; лекарството започваше да се справя с гаденето — оставаше само леко неприятно усещане. Съществуваха далеч по-ефикасни средства срещу космическа болест, но дори да ги предлагаха тук, надали щях да имам необходимите за покупката им средства.

— Костелив орех си — рече другият и кимна, движение, което напълно обяснимо се удаваше трудно на дебелия му врат. — Допада ми. Но доколко си костелив всъщност?

— Не мисля, че е твоя работа, но можеш да провериш.

Слугата се помота още няколко мига край нас, преди да реши да отплува по въздуха до следващата групичка. В сферата току-що бяха пристигнали още няколко човека и се оглеждаха с болезнено изражение. Иронично беше, че след като бяхме изминали толкова много светлинни години между звездите, ние получавахме за първи път съзнателна представа за пътуване в Космоса точно на това разнебитено корабче.

Непознатият ме изгледа. Струваше ми се, че почти чувам усилено въртящите се в черепа му зъбчати колелца. Несъмнено бе свикнал да сплашва по-лесно хората, към които се обръщаше.

— Както казах, аз съм Вадим. Всички ме наричат така. Просто Вадим. Истински образ съм… част от онова, което може да бъде наречено “местен колорит”. А ти си?

— Танър — отвърнах аз. — Танър Мирабел.

Той кимна бавно, мъдро, сякаш името му говореше нещо.

— Това ли е истинското ти име?

— Да.

Беше истинското ми име, но не губех нищо, ако го използвам. Рейвич все още нямаше как да го е научил, макар със сигурност да знаеше, че някой го следи. Кауела прикриваше много добре своите операции, криеше самоличността на служителите си. Рейвич най-много да се бе снабдил от Просяците със списък с имената на всички пасажери на “Орвието”, но така определено нямаше да разбере кой от цялото това множество възнамеряваше да го убие.

Вадим опита да вложи в тона си приятелски интерес.

— Откъде си, Мийра-бел?

— Не ти трябва да знаеш — рекох аз. — И моля те, Вадим, преди малко се изказах съвсем сериозно. Не ми се разговаря с теб, дори да си местен колорит.

— Но аз имам бизнес предложение, Мийра-бел. Нещо, което трябва да чуеш, така мисля.

Продължаваше да гледа през мен с едното си око. Другото се взираше през рамото ми, нефокусирано.

— Не се интересувам от бизнес, Вадим.

— А би трябвало. — Тук понижи глас. — Опасно място е това, към което сме се запътили. Опасно, опасно място. Особено за новодошли.

— И какво му е толкова опасно на Глитър Банд?

Той се усмихна, но почти веднага стана сериозен.

— Глитър Банд… да. Наистина много интересно. Сигурен съм, че няма да откриеш това, което… което си очаквал. — Замълча, поглаждайки с длан наболата си брада. А още дори не сме споменавали Казъм сити, а?

— Опасността е относително понятие, Вадим. Не знам какво означава тук, но там, откъдето идвам, означава много повече от вечно съществуващата вероятност да допуснеш обществен гаф. Мисля, че ще мога да се справя с Глитър Банд, повярвай ми. И с Казъм сити също.

— Мислиш, че знаеш какво е опасност? Ако питаш мен, даже нямаш представа къде отиваш, Мийра-бел. Явно си истински невежа. — Замълча, като играеше с обшитото си с различни парчета палто; отраженията на светлината се разлетяха във всички посоки изпод пръстите му. — Затова ти говоря сега, разбра ли? Аз съм твоят добър самарянин.

Усетих накъде бие.

— Искаш да ми предложиш защита, така ли?

Вадим трепна.

— Толкова груба дума. Моля те, не я употребявай повече. Предпочитам да говорим за взаимната полза от охраняването, Мийра-бел.

Кимнах.

— Искам да направя някои уточнения, Вадим. Ти си местен човек, нали? Струва ми се, че си вечното присъствие в този кораб. Прав ли съм?

Той се ухили, припряно и нервно.

— Да речем, че се оправям в този кораб по-добре от който и да е наскоро размразен. И да речем, че имам влиятелни съдружници в Йелоустоун. Съдружници с мускули. Хора, които могат да се погрижат за новодошлия, да направят необходимото, за да не си навлече… ъъъ, неприятности.

И ако новодошлият отклони вашето предложение, какво става? Дали въпросните съдружници няма да се превърнат в източник на неприятности?

О, ама ти си бил циник.

Сега бе мой ред да се усмихна.

Знаеш ли какво, Вадим? Ти явно си човек с голямо въображение. Тази твоя мрежа от сътрудници изобщо не съществува, нали? Влиянието ти се простира точно до корпуса на този кораб… но дори и там не е чак толкова всепроникващо, а?

Той отпусна колосалните си ръце, но ги скръсти отново почти веднага.

Внимавай какво говориш, Мийра-бел… предупреждавам те.

Не, аз те предупреждавам, Вадим. Вече щях да съм ти видял сметката, ако те мислех за нещо повече от досадна муха. Върви да си изпробваш късмета с някой друг. — Кимнах към залата. — Има предостатъчно кандидати. А най-добре би било да се върнеш в миризливата си кабинка, за да поработиш над техниката си на убеждаване. Наистина смятам, че трябва да измислиш нещо по-убедително от заплахата от насилие в Глитър Банд. Защо не предлагаш модни съвети?

Ти май наистина не знаеш, а, Мийра-бел?

Какво не знам?

Вадим ме изгледа със съжаление и за част от секундата се усъмних дали все пак не бях преценил грешно ситуацията. Но той поклати глава, откопча задържащия го към стената ремък и се отправи нататък, а палтото му се вееше след него като мираж. В този момент корабът промени своята мощност и в резултат траекторията на Вадим придоби форма на разтеглена дъга, която го доближи до друг току-що влязъл самотен пътник: нисък, с наднормено тегло оплешивяващ мъж с пребледняло като брашно лице.

Наблюдавах как Вадим се ръкува с него и започна да разиграва същия номер, който бе опитал с мен.

Почти ми се прииска да му пожелая късмет.

Сред пътниците имаше приблизително еднакъв брой представители и на двата пола. Бях сигурен, че двама-трима от тях са от Края на небето, очевидно аристократи, но те не ме интересуваха. Отегчен опитах да хвана нещо от разговора им, но акустиката на помещението сливаше думите в неразличимо бръмчене. Успях все пак да доловя, че говорят на нортски. Малцина от Края на небето говореха свободно нортски, но почти всички го разбираха до известна степен; това бе единственият език, употребяван от всички фракции, и затова се използваше в дипломацията и в търговията. На юг говорехме кастелански — официалният език на “Сантяго”, естествено, с малко примеси от другите езици, използвани от флотилията. На север говореха някаква особена смесица от иврит, фарси, урду, пенджабски и стария предтеча на нортския, наречен “английски”, но най-вече — португалски и арабски. По принцип аристократите владееха нортски по-добре от обикновения гражданин; това се смяташе за отличителен белег на изтънченост. Аз трябваше да говоря добре нортски по професионални причини; пак заради същото говоря повечето северни езици и се справям приемливо с русиански и каназиански.

На Глитър Банд и в Казъм сити със сигурност разбираха русиански и нортски, дори и с посредничеството на машини, но езикът на демаршистите, преоткрили Йелоустоун, беше каназианският, предателска амалгама от квебекски френски и кантонски. Казваха, че само пълната с лингвистични процесори глава била в състояние да овладее както трябва каназианския — толкова странен беше този език, дотолкова граматиката му не се побираше в рамките на всеобщите граматически принципи на останалите човешки езици.

Щях да се притесня, ако демаршистите не бяха толкова съвършени търговци. В продължение на повече от две столетия Йелоустоун беше център на зараждащата се междузвездна търговска мрежа, осигуряваше най-новите достижения за нововъзникналите колонии и се възползваше след това като вампир от тях, когато достигнат известно ниво на технологична зрялост. За тях бе комерсиална необходимост да се справят с десетки езици.

Разбира се, опасности нямаше да липсват. В това отношение Вадим беше абсолютно прав, но те не бяха от онези, за които си мислеше той. Те щяха да бъдат по-фини, породени от непознаването ми на нюансите на една култура, намираща се поне двеста години пред моята собствена. А резултатът най-вероятно нямаше да бъде нещо лошо за мен самия, а пълният провал на мисията ми. Това бе достатъчно голяма опасност, за да ме държи нащрек. Нямаше нужда обаче да купувам фалшива протекция от негодници като Вадим.

Нещо привлече погледа ми. Причината пак беше Вадим, но този път раздвижването беше по-забележимо.

Беше се счепкал с току-що влезлия човек; двамата се бяха вкопчили един в друг, все така привързани с ремъците към стената на общото помещение. Онзи изглежда се радваше на надмощие, но нещо в движенията на Вадим, които бяха прекалено отпуснати, ми подсказа, че той умишлено го караше да се мисли за по-силен. Другите пасажери не им обръщаха никакво внимание и го правеха със завидно майсторство, може би благодарни, че побойникът не бе избрал тях.

Внезапно поведението на Вадим се промени.

Само след миг прикова новодошлия до стената, очевидно по доста болезнен начин, и блъсна здраво чело в ужасеното му лице. Онзи понечи да каже нещо, но Вадим затисна устата му с длан, така че се чу само някакво мучене, последвано от вечерята на човека, която потече във вид на неприятна гъста каша между пръстите на побойника. Той се отдръпна отвратен. А после стовари юмрука си в стомаха му, точно в областта под гръдния кош. Човекът се закашля дрезгаво, очите му се напълниха с кръв; опита да си поеме въздух, преди да е получил нов удар.

Но Вадим бе приключил с него. Спря само колкото да избърше ръка в платнените тапети на помещението, после отвърза ремъка, явно с намерението да се махне оттук.

Пресметнах траекторията си на движение така, че да се приземя на около метър от двамата. Вадим ме изгледа шокирано.

— Мийра-бел… Мислех, че приключихме с преговорите?

Усмихнах се.

— Току-що ги поднових, Вадим.

Закрепих се здраво за стената. И ударих Вадим със същата непринудена лекота, с която преди малко той бе ударил новодошлия, приблизително на същото място. Вадим се преви надве като наквасена хартиена фигурка и изпъшка глухо.

Сега вече присъстващите изгубиха интерес към своите разговори.

Обърнах се към тях:

— Не знам дали този човек се е обърнал вече с предложението си към вас, но според мен той не е професионалистът, за който се представя. Ако сте си купили защита от него, значи сте си хвърлили парите на вятъра.

Вадим успя да проговори:

— Смятай, че вече си мъртъв, Мийра-бел.

— Тогава няма от както да се страхувам. — Погледнах към жертвата му. Тя бе възвърнала донякъде цвета на лицето си и избърса устата си с ръкав. — Добре ли сте? Не видях как започна сбиването.

Човекът отговори на нортски, но с толкова силен акцент, че го разбирах трудно. Беше нисък, със структура на булдог. И приликата не се ограничаваше само с физиката. Имаше свадливо изражение, сплескан нос и скалп, осеян нарядко с много къси, щръкнали косми.

Той приглади дрехите си.

— Да… добре съм, благодаря. Негодникът започна да ме заплашва словесно, а после премина към физическа саморазправа. Надявах се, че някой ще предприеме нещо, но аз като че ли се бях превърнал в част от декора.

— Да, забелязах. — Огледах неодобрително останалите пасажери. — Вие обаче не му се дадохте.

— Не особено успешно.

— Опасявам се, че нашият Вадим не разпознава храбрия жест, когато го види. Сигурен ли сте, че сте добре?

— Така ми се струва. Малко ми се гади, това е всичко.

— Почакайте.

Щракнах с пръсти към слугата, който витаеше в кибернетична нерешителност на няколко метра от нас. Опитах се да купя още една доза от лекарството против гадене, но се оказа, че съм изчерпал корабния си кредит.

— Благодаря — стисна челюсти човекът. — Но мисля, че аз разполагам с достатъчно средства в моята сметка.

И заговори на машината на каназиански, прекалено бързо и тихо, за да чуя какво, и миг по-късно се появи нова спринцовка за еднократна употреба.

Обърнах се към Вадим, докато непознатият си биеше инжекцията.

— Вадим, ще проявя великодушие и ще ти позволя да си тръгнеш. Но не искам да те виждам отново в тази стая.

Той ме изгледа, присвил устни, с капчици повърната храна, полепнали като снежинки по лицето му.

— Ние с теб не сме приключили, Мийра-бел.

Измъкна се от ремъка си, поспря, за да огледа пасажерите, очевидно в опит да възвърне поне отчасти достойнството си, преди да излезе. Но това бяха пропилени усилия, защото имах наум нещо друго за него.

— Чакай — рекох аз, точно когато се готвеше да излезе. — Нали не мислиш, че ще ти разреша да си тръгнеш, преди да върнеш това, което си откраднал?

Той се поколеба и се обърна, за да ме погледне.

— Не съм откраднал нищо от теб. — После се обърна към другия човек. — Нито от вас, мистър Куирънбах…

— Така ли е? — попитах аз.

Куирънбах също се поколеба и преди да отговори, погледна към Вадим.

— Да… да. Не е откраднал нищо от мен. Преди малко разговарях за първи път с него.

— А как е положението с останалите? — повиших глас аз. — Онова копеле взело ли ви е нещо?

Всички мълчаха. Горе-долу това и бях очаквал. Никой не искаше да признае пръв, че е бил измамен от кокошкар като Вадим, след като видяха колко жалък беше всъщност.

— Виждаш ли — обади се Вадим. — Никого не съм окрал, Мийра-бел.

— Може би не тук — отвърнах аз. Пресегнах се със свободната си ръка и дръпнах плата на палтото му. Твърдите парчета бяха студени и сухи като змийска кожа. — Ами останалите пасажери на кораба? Сто на сто си пообарал някой и друг от тях, откакто напуснахме “Айдълуайлд”.

— И какво от това, дори да съм го направил? — попита почти шепнешком той. — Какво те засяга, а? — Тонът му се променяше с всяка секунда. Той се гърчеше пред мен, ставаше безкрайно по-сговорчив от човека, който втезе преди малко в общото помещение. — Какво искаш, за да не се бъркаш повече? Колко ще струва, за да се оттеглиш и да ме оставиш на мира?

Трябваше да се изсмея.

— Ама ти май наистина се опитваш да ме купиш?

— Винаги си заслужава да опиташ.

Нещо вътре в мен се скъса. Блъснах отново Вадим в стената, толкова силно, че му изкарах за пореден път въздуха и започнах да го налагам. Червената пелена на гнева ме обви като топла, приятна мъгла. Усетих как ребрата му се чупят под юмрука ми. Вадим опитваше да отвръща на ударите, но аз бях по-бърз, по-силен, гневът ми — по-справедлив.

— Стоп! — каза някакъв глас, идващ като че ли някъде от безкрая. — Спри, той си получи заслуженото.

Това бе Куирънбах, който ме дърпаше от Вадим. Двама от другите пасажери се бяха приближили и оглеждаха с ням ужас свършеното от мен. Лицето на Вадим се бе превърнало в пихтиеста маса, от устата му капеха бляскави капки кръв. Сигурно и аз изглежда горе-долу така, когато Просяците приключиха с мен.

— Искаш да проявя снизходителност към него, така ли? — попитах аз.

— Вече свърши толкова, че не може да става и дума за снизходителност — отвърна Куирънбах. — Не мисля, че е нужно да го убиваш. Ами ако казва истината и действително има приятели?

— Той е едно нищо — заявих аз. — Има толкова влияние, колкото имаме ти или аз. Но дори да имаше… запътили сме се към Глитър Банд, а не към някакво погранично селище, където цари пълно беззаконие.

Куирънбах ме изгледа много странно.

— Ами ти май наистина говориш сериозно, а? Действително ли си убеден, че пътуваме за Глитър Банд?

— Не е ли така?

— Глитър Банд не съществува — промълви Куирънбах. — Не съществува от години. Движим се към съвсем друга цел.

От раната, която представляваше лицето на Вадим, се дочу нещо неочаквано: някакъв гъргорещ звук, който не можеше да бъде обяснен по никакъв друг начин освен като отмъстително изсмиване.