Казъм Сити

ЧЕТИРИЙСЕТ И ДВЕ

Отново усетих спазъма на потребността — войнишкия инстинкт да грабна инструмент, причиняващ смърт. Но нямах нищо под ръка, а и знаех, че въпреки цялото си бабаитство, не бих могъл да убия хладнокръвно Танър Мирабел. Наистина бе почти като да се застрелям сам.

Сестра Амилия от Ледените просяци се появи зад него, буквално изплува от мрака в петното от златистата светлина. Вече не носеше дрехите на своя орден; облеклото й беше функционално и старомодно. Не можех обаче да я объркам с никой друг. На врата си носеше символа на Просяците, снежинката.

Танър се приближи и застана зад стола на Рейвич. Беше с тъмно палто, стигащо почти до пода, по-висок, отколкото очаквах, с два-три сантиметра повече от мен, и се държеше различно. Въпреки физическата ни прилика, наперената му походка бе само един от елементите на телесната хореография, по които се различавахме. Не изглеждахме като близнаци, но спокойно можехме да бъдем братя или един и същ човек, видян при различно осветление. Мисля, че нямах жестокото изражение на Танър, но може би просто не се бях поглеждал в огледалото в подходящия момент.

Амилия заговори първа:

— Какво става? Не разбирам.

— Добър въпрос — заяви Танър и постави скритата си в ръкавица ръка върху облегалката на стола на Рейвич. — Много добър въпрос. — После се взря в невиждащото лице на мъжа, когото бе дошъл да убие. — Всеки път, когато решиш да отговаряш, действаш без много да се бавиш, красавецо.

— Значи си даваш сметка кой съм? — попита Рейвич.

— Да. Очевидно си се подложил на бързия и гаден тип сканиране. Нека да отгатна какво ти причини той. Мащабна нервна, клетъчна и генетична травма. Тукашните идиоти сигурно са те наблъскали с медишинки, но то е като да опитваш да укрепиш срутваща се сграда със сламки за пиене. Ако съдя по вида ти, остават ти най-много още няколко часа, ако не и по-малко. Прав ли съм?

— Направо си безпогрешен — отвърна Рейвич. — Надявам се това да ти носи известна утеха.

— Утеха за какво?

Сега Танър опипваше с връхчетата на пръстите си главата на Рейвич, така, както друг би опипвал повърхността на някакъв античен глобус.

— Пристигна твърде късно, за да ме убиеш.

— Бих могъл да коригирам нещата.

— Много добре. Но каква ще бъде ползата? Бих ти благодарил и с последния си дъх, ако смажеш това съсипано тяло. Всичко, което съм, всичко, което някога съм знаел или чувствал, е запазено за вечни времена.

Танър направи крачка назад. Сега тонът му придоби делови нотки.

— Сканирането успешно ли беше?

— Напълно. Сега, докато говоря, пускат симулацията ми някъде из безбрежните процесори на Подслона. Резервни копия от мен вече са изпратени до пет други населени места, които дори аз не мога да назова. Можеш да взривиш атомна бомба в Подслона и пак няма да промениш абсолютно нищо.

Вече беше ясно, че Рейвич, с когото бях разговарял само преди час, бе всъщност сканираното му копие. Двамата играеха заедно, бяха конспиратори. Рейвич имаше право — каквото и да стореше сега Танър, беше без значение. Никое от действията му вече нямаше смисъл. И може би нямаше значение и за него самия, тъй като, като ме привлече тук, бе постигнал основната си цел.

— Ти ще умреш — заяви той. — И очакваш да повярвам, че това няма значение за теб?

— Не знам какво вярваш. И, честно казано, Танър, не ме интересува.

— Кой си ти? — попита Амилия, по лицето й бе изписано крайно недоумение. Стана ми ясно, че той бе успял да поддържа доверието й досега, криейки истинската природа на мисията си. — Защо говориш за убийство?

— Защото с това се занимаваме — намесих се аз. — И двамата те излъгахме. Разликата е, че аз никога не съм възнамерявал да те убия.

Танър посегна към нея. Но не беше достатъчно бърз, прекалено се бе доближил до Рейвич. Амилия отстъпи няколко крачки, видимо напълно объркана.

— Моля те, кажи ми какво става!

— Няма време — отвърнах аз. — Просто трябва да ни повярваш. Излъгах те и съжалявам. Но когато го направих, не бях аз.

— По-добре му повярвай — намеси се Шантрел. — Той рискува живота си, като дойде тук, и го направи най-вече заради теб.

— Тя казва истината — додаде Зебра.

Погледнах Танър в очите. Той продължаваше да стои зад стола на Рейвич. Тримата слуги стояха инертно, сякаш не забелязваха ставащото около тях.

— Ти си сам, Танър — рекох аз. — Мисля, че ние те бием по брой. — Обърнах се към другите. — Ще се справим с него, ако ме оставите да водя. Аз нося спомените му и мога да предвиждам всеки негов ход.

Куирънбах и Зебра застанаха от двете ми страни, Шантрел остана малко по-назад, а Амилия се оттегли още по-назад.

— Внимавайте — прошепнах аз. — Той може би е успял да вмъкне оръжие въпреки проверките.

Направих две крачки към трона на Рейвич.

Нещо се размърда под одеялото. Другата му ръка, която не се виждаше досега, се появи изпод него, стиснала малък, богато украсен пистолет. Вдигна го с впечатляваща бързина, цялата му безпомощност изчезна в мига, в който се прицели и даде три изстрела. Куршумите прелетяха покрай мен и оставиха ослепителни сребристи отпечатъци в ретината ми.

Куирънбах, Зебра и Шантрел се свлякоха на пода.

— Махнете ги! — изграчи Рейвич.

Слугите се оживиха и се плъзнаха край мен като призраци, после коленичиха и вдигнаха телата. Отнесоха ги нататък в мрака, като връщащи се в тъмната гора призраци, натоварени с трофеи.

— Мръсник — процедих аз.

— Няма им нищо — отвърна Рейвич и пъхна отново ръка под одеялото. — Само са упоени.

— Защо?

— И аз се питах същото — додаде Танър.

— Те развалят симетрията. Сега сте само двамата, не виждате ли? Съвършеният завършек на вашето преследване. — Наклони черепа си към мен. — Трябва да признаеш, че простотата е неустоимо привлекателна.

— Какво искаш? — попита Танър.

— Това, което искам, вече го получих. Вие двамата в една стая. Отне ми известно време, а?

— Не достатъчно дълго — обадих се аз. — Ти знаеш повече, отколкото признаваш, нали?

— Ще кажа само, че информацията, с която се сдобих преди тръгването си от Края на небето, бе меко казано интригуваща.

— Може би знаеш повече от мен? — попитах аз.

Рейвич измъкна отново пистолетчето изпод одеялото, но този път го насочи към Танър. Прицелването му беше приблизително, но все пак накара Танър да отстъпи от стола, така че двамата се озовахме на еднакво разстояние от него. После произнесе:

— Защо вие не ми кажете какво си спомняте? А след това аз ще попълня празнините. — Кимна към Танър. — Мисля, че ти можеш да започнеш.

— Откъде искаш да започна?

— Може би от смъртта на съпругата на Кауела, тъй като ти я причини.

Обзе ме особен импулс да го защитя.

— Той не я уби нарочно, гадняр такъв. Опита се да й спаси живота.

Има ли значение? — процеди презрително Танър. — Просто направих това, което трябва.

— За нещастие не улучи — каза Рейвич.

Танър като че ли не го чу. Беше започнал да говори, да си припомня това, което помнех и аз.

— Може би не улучих, може би улучих. Може би знаех, че предпочитам да я убия, вместо да я оставя жива, без да бъде моя.

— Не — прекъснах го аз. — Не беше така. Ти се опита да я спасиш…

Но вече не бях убеден, че наистина е било така.

— После разбрах, че с Гита е свършено — продължи Танър. — Но можех да спася Кауела. Неговите рани не бяха толкова тежки. Затова ги свързах с животоподдържаща апаратура, докато пристигнахме в Къщата на влечугите.

Кимнах несъзнателно заради спомена от адски дългото пътуване обратно през джунглата, когато се опитвах да потисна болката от собствената си рана в крака. Само дето не се бе случило с мен… беше се случило с Танър и го знаех просто от неговите спомени…

— Когато се върнах, ме посрещна друг от персонала на Кауела. Поеха телата от мен и направиха каквото могат за Гита, макар да знаеха, че е безсмислено. Кауела прекара няколко дни в кома, но в крайна сметка дойде на себе си. Не помнеше почти нищо от случилото се.

Спомних си събуждането от дълъг сън без сънища, задушаван от треската, разяждан от усещането, че съм набит на кол. Не помнех нищо от станалото. Поисках да се видя с Танър и ми съобщиха, че е ранен, но е жив. Никой не спомена нищо за Гита.

— Танър дойде да ме види — подех разказа аз. — Видях, че е изгубил едното си стъпало и разбрах, че с нас се е случило нещо много лошо. Но не помнех почти нищо, освен че бяхме тръгнали на север, за да нападнем от засада групата на Рейвич.

— Попита за Гита. Спомни си, че тя беше с нас.

Сега в съзнанието ми започнаха да се връщат фрагменти от този отдавна забравен разговор, сякаш ги виждах през слоеве тензух.

— И ти ми каза. Всичко. Можеше да излъжеш, да измислиш нещо, което да те защити, да кажеш, че са я убили хората на Рейвич… Но не го направи. Разказа го точно така, както се бе случило.

— Какъв смисъл щеше да има? — попита Танър. — В крайна сметка така или иначе щеше да си го спомниш сам.

— Но ти сигурно си знаел.

— Какво трябва да е знаел? — намеси се Рейвич.

— Че ще те убия за това.

— А! — От животоподдържащия модул на Рейвич се изтръгна флегматичен смях. — Вече почти стигнахме до сърцевината на всичко.

— Не мислех, че ще ме убиеш — уточни Танър. — Мислех, че ще ми простиш. Даже не смятах, че има какво да ми се прощава.

— Може би не си ме познавал така добре, както си мислел.

— Може би.

Рейвич потропваше по орнаментираната странична облегалка на стола си, почернелите му нокти почукваха по метала.

— И ти заповяда да го убият — обърна се той към мен. — Но по начин, отговарящ на твоите мании.

— Не си спомням — отвърнах аз.

Това бе почти истина.

Помнех как гледам надолу към Танър в бялото помещение без покрив. Помнех как той бавно осъзна какво го очаква, как разбра, че не е сам. Че нещо друго поделяше с него това пространство.

— Кажи ми какво си спомняш ти — каза Рейвич на Танър.

Тонът му беше безизразен и лишен от всякаква емоция като синтетичния глас на Рейвич.

— Помня, че бях изяден жив. Това не се забравя бързо, повярвайте ми.

И аз си спомних как хамадриадата умря почти на мига от непривичните за тази планета отрови, които се съдържаха във всяко човешко същество; фатално несъответствие на метаболизмите. Животното получи спазъм и се нави като празен пожарникарски маркуч.

— Разрязахме я — продължих аз. — Измъкнахме Танър от гърлото й. Той не дишаше. Но сърцето му все още биеше.

— Можеше да сложиш край на това веднага — намеси се Рейвич. — Един нож в сърцето и щеше да се свърши. Но ти трябваше да вземеш още едно нещо от него, нали така?

— Имах нужда от неговата самоличност. В частност — от спомените му. Затова накарах да поддържат живота му със специалната апаратура, докато бъде приготвено съоръжението за изтегляне на спомени.

— Защо? — попита Рейвич.

— За да тръгна след теб. Вече знаех, че си напуснал планетата, че скоро ще се качиш на някой лайтхъгър за Йелоустоун. Бях наказал Танър. Сега трябваше да направя същото и с теб, заради Гита. Но за тази цел трябваше да стана Танър.

— Можеше да станеш който и да е от планетата.

— Неговите умения ми вършеха работа. Освен това ми беше под ръка. — Направих пауза. — Не трябваше да бъде за постоянно. Потиснах собствената си идентичност достатъчно дълго, за да се кача на кораба. Спомените на Танър трябваше да избледнеят постепенно. Щяха да останат, но така, както са сега — отделени от моите.

— Ами другите ти тайни?

— Очите ми ли? Това наистина трябваше да го скрия. И се получи. Но сега те възвърнаха промененото си състояние. Може би точно така съм искал да стане.

— Ти все още не си спомняш всичко — усмихна се страховито Рейвич. — Очите ти съвсем не са всичко.

— Ти пък откъде знаеш?

Той повдигна ръка и почука със странен многозначителен жест по това, което бе останало от зъбите му.

— Забравяш, че вече бях убедил ултрите да те предадат. Съвсем просто беше да узная останалото, което са направили за теб. — Усмихна се отново. — Трябваше да знам с кого си имам работа, нали разбираш. На какво си способен.

— И сега знаеш ли?

— Мисля, че си от хората, способни да изненадат дори самите себе си, Кауела. Само дето твърдиш, че не си него, разбира се.

— Мразя го толкова, колкото го мразиш и ти — отвърнах аз. — Видях нещата от перспективата на Танър. Знам какво е направил с него. Той не съм аз.

— Значи симпатизираш на Танър?

Поклатих глава.

— Танър, когото познавах, умря в една яма. Няма значение, че нещо е оцеляло. Това не е той. Това е чудовище, създадено от Кауела.

Танър се усмихна подигравателно.

— Мислиш, че можеш да ме убиеш?

— Нямаше да дойда тук, ако не мислех.

Танър се запъти бързо към стола. Смяташе да убие Рейвич, бях сигурен. Но Рейвич го изпревари, извади пистолета си, преди Танър да успее да направи и две крачки.

— Хайде де — рече той. — Какъв смисъл има да си уреждате сметките, ако не го направите пред публика?

Сетих се за Амилия, скрита някъде в мрака. Какво ли си мислеше?

Танър отстъпи крачка и вдигна празните си ръце, скрити в ръкавици.

— Вероятно се питаш как останах жив — обърна се той към мен.

— Подобен въпрос ми е минавал през ума.

— Не трябваше да ме оставяш жив, макар да живеех само благодарение на медицинската апаратура. — Поклати жално глава. — Не можеше да го направиш, не и след като змията не оправда очакванията ти. Затова каза на един от хората си да го направи вместо теб, а ти си плю на петите и офейка от Къщата на влечугите.

Това бе вярно, но едва след като го чух от неговата уста, спомените ми изкристализираха окончателно.

— Тръгнах на юг — додадох аз. — Към един лагер на отстъпници от Северната коалиция. Те имаха хирурзи. Знаех, че ще бъдат в състояние да потиснат работата на ултрите, да създадат камуфлаж на гените ми и да направят външността ми подобна на Танъровата. Винаги съм възнамерявал да се върна в Къщата на влечугите, преди да напусна планетата.

— Но така и не ти се удаде — поде по-нататък разказа Рейвич. — Хора от Северната коалиция нахлуха в Къщата на влечугите, докато вас с Дитерлинг ви нямаше. Убиха всичките ти хора с изключение на Танър, към когото изпитваха уважение, макар и неохотно. Върнаха го в съзнание.

— Голяма грешка — намеси се Танър. — Макар и без едно стъпало, взех оръжието им и ги избих до един.

Не си спомнях нищо такова… дори смътно. Разбира се, че нямаше да си го спомням — беше се случило с Мирабел след като му откраднах спомените.

— Какво стана после? — попитах аз.

— Разполагах с месец, за да се добера до борда на лайтхъгъра, преди да бе напуснал орбита. — Танър се наведе и се почеса по глезена под палтото. — Не бях закъснял много. Оправих си крака и тръгнах веднага след теб. Аз убих Дитерлинг, как иначе според теб успях да се приближа толкова до него? Влязох в колата и го застрелях.

Направи жест, сякаш възпроизвеждаше убийството.

Това бе класически случай на заблуда.

Танър се изправи с пъргаво, гъвкаво движение. В ръката му проблесна нож и полетя по отмерена с компютърна точност траектория из стаята. Прицелването му беше безупречно; бе взел дори пренебрежимо малкото отклонение, причинявано от бавното въртене на Подслона.

Ножът се заби в тила на Рейвич.

От модула излетя дигитален стон; изкуствено стабилизираният звук продължи, дори когато главата на Рейвич увисна безжизнено напред върху гърдите. Пистолетът се изплъзна от ръката му и издрънча на пода. Посегнах към него, знаех, че това е вероятно единственият ми шанс поне да се изравня с Танър.

Но той бе по-бърз. Блъсна ме, аз полетях, гръбнакът ми изпука, когато се стоварих върху пода, и всичкият въздух излезе със свистене от белите ми дробове. Кракът на Танър ритна оръжието небрежно, то изхвърча от осветеното петно и мракът го обгърна.

Танър измъкна ножа от черепа на Рейвич; мономолекулярното острие проблясваше с правилните си фигурки, като нефтено петно във вода.

“Няма да рискува да хвърли ножа — помислих си аз. — Ако не улучи, ще изгуби единственото си оръжие…”

— С теб е свършено, Кауела. Краят ти настъпи.

Държеше ножа в едната си ръка. С другата издърпа оптичното захранване от празните очни кухини на Рейвич и от тях потекоха тънки струйки полусъсирена кръв.

— За теб свърши още преди много време — казах аз и пристъпих по-близо към него.

Той размаха ножа, острието му очерта сребърни дъги и разцепи въздуха с такава точност, че не се чу абсолютно никакъв звук.

— Какво те прави тогава това?

Мирабел блъсна тялото на Рейвич от стола; слабата, покрита с одеяло фигура се свлече на пода като торба сухи съчки.

— Не знам — отговорих аз. — Но определено не нещо подобно на теб.

Стараех се да определя точния момент на размахването на ножа, да се концентрирам върху онези спомени на Танър, които биха ми послужили сега, като например всичко за ръкопашния бой.

Беше невъзможно. Нямаше начин да се справя с него, освен това той имаше предимството, че не трябва да полага специални усилия, за да извади на бял свят спомените си. Те идваха сами, дълбоко залегнали в съзнанието му, подобни на рефлекси.

Хвърлих се към него с надеждата да извия свободната му ръка, да го накарам да загуби равновесие, преди да ме е улучил с острието.

Не избрах добре момента.

Не усетих самото срязване, само студа, който се промъкна след него. Не смеех да погледна надолу, но с периферното си зрение виждах разреза в гърдите си, право през дрехите. Не беше достатъчно дълбок, за да ме убие, не стигаше по-долу от ребрата, но се дължеше единствено на късмет. Следващия път обаче, вече нямаше да му се изплъзна. Сигурен бях.

— Танър!

Не бе моят глас. Амилия викаше някъде от мрака. Зърнах я, полуизгубена в сянката, устремена към мен.

Разбира се. За нея все още бях Танър. Тя нямаше друго име за мен.

Държеше пистолета на Рейвич.

— Хвърли ми го! — извиках аз.

Тя го хвърли. Пистолетът падна на пода, после се хлъзна няколко метра по-нататък, от скъпоценната му украса полетяха парченца.

Обърнах гръб на Танър и хукнах към него.

Паднах на колене и се плъзнах, докато стигнах до оръжието. Стиснах го.

Ножът на Танър полетя във въздуха и се заби в ръката ми. Изтървах пистолета, извиках от болка; острието на ножа стърчеше от дланта ми като платно на яхта.

Танър затича към мен в полумрака. С премрежени от сълзи очи вдигнах оръжието със здравата си ръка и опитах да се прицеля в него.

Стрелях и усетих деликатния откат на пистолета. Облакът от куршуми прелетя покрай него; не го улучих за някакви си сантиметри. Прицелих се и стрелях пак.

Нищо.

Танър се стовари с всички сили отгоре ми и за по-сигурно изрита по-надалеч безполезното оръжие. Принуди ме да се отпусна на пода, коленичи върху ми като победител и продължи да се бори с мен, докато аз се опитвах да го наръгам с парчето от ножа, което стърчеше от дланта ми.

Той хвана китката ми над прободената ръка и се усмихна за миг. Беше победил. Знаеше го. Трябваше само да измъкне ножа от дланта ми и да го обърне срещу мен.

С ъгълчето на окото си видях трупа на Рейвич; устата му бе зейнала и малкото му зъби блестяха на златистата светлина в помещението.

Спомних си как се бе потупал по зъбите.

И най-сетне си спомних другото нещо, което Кауела бе купил от ултрите; трансформацията, която стигаше по-дълбоко от зрението, помощника на ловеца, за който не бе споменавал никога пред Танър Мирабел.

“Какъв смисъл има да ловуваш нощем, след като не можеш да убиеш това, което си хванал?”

Отворих широко челюсти, по-широко, отколкото позволяваше обичайната човешка анатомия. Изглежда имах някакъв допълнителен мускул, за чието съществуване не знаех до този момент, мускул, закрепен високо на небцето ми. Нещо изпращя в челюстта ми абсолютно безболезнено.

Със здравата си ръка обхванах главата на Танър и я обърнах с лице към мен, докато той продължаваше да се бори с ножа, мислейки, че това ще му помогне.

Погледна в устата ми и явно го видя.

— Мъртъв си — казах аз. — Както виждаш не съм купил от тях само змийско зрение.

Усетих как отровните ми жлези се активират и изпомпват отрова по изключително тънките каналчета, преминаващи през отровните зъби.

Дръпнах Танър към себе си, като последна прегръдка на отдавна изгубен брат.

И забих зъби дълбоко във врата му.