Казъм Сити

ТРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ

— Излез — каза Шантрел, когато вратата се отвори и окървавеното и наранено лице на Куирънбах се подаде оттам. — Ти също — добави тя, като насочи дулото на пушката си към другия тежковъоръжен човек, който за разлика от своя колега, бе все още в съзнание.

— Мисля, че ти дължа благодарност — промълвих не особено уверено аз. — Надявала си се, че ще оцелея от тази атака, нали?

— Така ми се стори. Добре ли си, Танър? Изглеждаш ми блед.

— Ще ми мине.

Тримата приятели на Шантрел, намусено невъзмутими, вече бяха отвели Воронов в нейната кола и в момента той се грижеше за натрошената си китка. Бяха ми хвърлили само по един остър поглед, но не можех да ги виня. При последната ни среща бях пробил с по един куршум бедрото на всеки от тях.

— Ще си навлечете сериозни неприятности — обяви Куирънбах, когато всички се настанихме в автомобила и можеше да разчита на пълното внимание на Шантрел. — Които и да сте.

— Аз знам коя е тя — обади се Воронов, без да откъсва поглед от китката си, за която вече се грижеше слугата на колата. — Шантрел Самартини. Участничка в Играта. Една от най-добрите.

— Откъде, по дяволите, знаеш? — попита Куирънбах.

— Защото беше с Мирабел през нощта, в която той опита да ме убие. Направих справка за нея.

— Не особено подробна — отсъди Куирънбах.

— Гледай си работата. Държа да ти напомня, че ти трябваше да го следиш, ако си забравил.

— Хайде, хайде, момчета — обади се Зебра, поставила непринудено оръжието си върху коленете. — Не е нужно да се джавкатехамо защото ви взеха големите пушки.

Куирънбах размаха показалец към Шантрел.

— Защо, по дяволите, Тейрън все още държи оръжие, Самартини? Тя е една от нас, ако все още не си го разбрала.

— Според Танър тя е престанала да работи за вас преди известно време — усмихна се Шантрел. — Честно казано, не съм изненадана.

— Благодаря — отвърна предпазливо Зебра. — Но все пак не съм сигурна поради каква причина ми оказвате доверие. Аз лично определено не бих постъпила така.

— Танър каза, че трябва да го направя. С него имаме някои несъгласия, но съм готова да приема думата му за това. Мога ли да ти се доверя, Зебра?

Тя се усмихна.

— Нямаш кой знае какъв избор, както ми се струва. — И додаде: — Е, Танър, какво правим сега?

— Точно това, което имаше предвид Куирънбах — тръгваме за Подслона.

— Шегуваш се, нали? Трябва да е капан.

— Но и единственият начин, по който бих могъл да сложа край на това. И Рейвич също го знае.

Куирънбах не каза нищо в продължение на няколко минути, сякаш не бе сигурен дали е победил или бе загубил непоправимо. Най-сетне заяви предпазливо:

— Тогава ще трябва да отидем до космическото пристанище.

— В крайна сметка ще стигнем и дотам. — Сега бе мой ред да играя игрички. — Но първо искам да отида на едно друго място, Куирънбах. По-близко. И мисля, че знаеш как да ме заведеш там.

Извадих шишенцето с гориво-мечта, което ми бе дала Зебра, вече празно.

— Това говори ли ти нещо?

Не бях сигурен дали Куирънбах е по-близо до центъра за производство на горивото-мечта от Вадим, но бе логично да го предположа. Вадим носеше запас от него, но малката му империя за изнудване бе ограничена до Казъм сити и космическото пространство около него, следователно бе напълно възможно Куирънбах да беше донесъл шишенцата при предишното си посещение.

Което означаваше, че може би знае местонахождението на източника.

— Е? — обадих се Отново аз. — Близо ли съм до целта?

— Нямаш представа в какво се набъркваш, Танър. Никаква представа.

— Остави на мен да се тревожа за това. Значи се притесняваш да ни заведеш там?

— Къде да ни заведе? — осведоми се Шантрел.

Обърнах се към нея.

— Споразумях се със Зебра да продължа разследването, което е правила сестра й, преди да изчезне.

Шантрел погледна към Зебра.

— Какво стана?

— Сестра ми задаваше прекалено много неудобни въпроси за горивото-мечта — промълви тя. — Убийците на Гидиън не й простиха и оттогава изгарям от желание да разбера защо. Та тя дори не правеше опити да затвори производството, просто искаше да открие нещо повече за източника.

— Повече от сигурно е, че няма да се окаже това, което очакваш — погледна ме умолително Куирънбах. Отдалечавахме се от Гранд Сентръл Стейшън, където оставихме Воронов и тежковъоръжения професионалист. — За Бога, Танър. Вразуми се. Не е нужно да се впускаш в пътешествия от този род, особено като се има предвид, че си външен човек. Не ти трябва — нито пък имаш право — да се бъркаш в нашите работи.

— Не му е и нужно — обади се Зебра.

— О, спести ми справедливото възмущение. Ти самата използваш веществото.

Тя кимна.

— Както и още няколко хиляди човека. Най-вече, защото нямаме кой знае какъв избор.

— Избор винаги има — отвърна той. — Светът изглежда малко по-мрачен без импланти. Е, научи се да живееш по този начин. А ако не ти харесва, остава подходът на херметиците.

Зебра поклати глава.

— Без импланти започваме да умираме от старост; поне повечето от нас. С тях сме принудени да живеем половин живот, скрити страхливо в машини. Съжалявам, но това не е кой знае какъв избор, ако питаш мен.

— В такъв случай не може да се каже, че имаш морално основание да се противиш срещу горивото-мечта.

— Не се противя, досадни човече. Искам да разбера само защо снабдяването с това вещество е толкова лошо, когато имаме такава голяма нужда от него. С всеки следващ месец го намираме все по-трудно. Всеки следващ месец плащам на Гидиън, който и да е той, малко повече за безценния ми елексир.

— Такава е природата на търсенето и предлагането.

— Да го ударя ли вместо теб? — попита духовито Шантрел. — Няма да ми представлява никакъв проблем.

— Много великодушно от твоя страна — отговори Зебра, очевидно доволна, че двете бяха намерили общ интерес. — Но ми се струва, че засега ни е нужен в съзнание.

Кимнах.

— Поне докато ни заведе до центъра за производство. Шантрел? Сигурна ли си все още, че искаш да дойдеш с нас?

— Щях да остана на гарата, ако не исках, Танър.

— Знам. Но начинанието е опасно. Напълно възможно е да не се върнем всички.

— Прав е — обади се Куирънбах, който явно все още се надяваше, че има шанс да ме разубеди. — На ваше място щях да се замисля сериозно за това. Няма ли да е по-разумно да отидем там по-късно, с подходящо подготвен за тази цел взвод от хора и може би дори с нещо подобно на план?

— И да пропуснем да се възползваме от пълното ти внимание? — възкликнах аз. — Това е голям град, Куирънбах, а Ръждивият пояс е даже още по-голям. Кой може да каже дали ще те видя отново някога, ако се споразумеем да отложим малкото си пътуване?

Той изсумтя.

— Е, не можете да ме принудите да ви заведа там.

Усмихнах се.

— Ще останеш изненадан. Мога да те принудя да направиш всичко, стига да поискам. Въпрос на нерви и натиск.

— Ще ме мъчиш, това ли искаш да кажеш?

— Да речем, че ще приложа някои убедителни доводи.

— Голямо копеле си, Мирабел.

— Ти само ни закарай.

— И гледай къде караш — обади се Зебра. — Движим се прекалено ниско, Куирънбах.

Тя имаше право. Движехме се само на стотина метра над върховете на най-високите коптори на Мълч, на всичкото отгоре с предизвикващи гадене резки хлътвания надолу поради липсата на достатъчно кабели на тази височина.

— Знам какво правя — отвърна той. Така че млъквайте и просто се наслаждавайте на пътуването.

Внезапно се озовахме над тесен каньон, слизайки по един-единствен кабел, който се губеше в мръсната вода с цвят на карамел. Огньове горяха в копторите от двете ни страни, параходи пухтяха в двете в двете посоки.

— Бях прав, нали — обърнах се аз към Куирънбах. — С Вадим сте един екип.

— Мисля, че е по-добре отношенията ни да бъдат определени като между господар и роб, Танър. — Управляваше автомобила доста майсторски и сложи край на слизането ни в мига, в който стигнахме до самата вода. Играта на Вадим — големия, глупав главорез? Изобщо не беше игра.

— Убих ли го?

Той потърка едно от собствените си натъртени места.

— Нищо, което горивото-мечта да не може да оправи.

Кимнах.

— И аз си мислех нещо такова. И какво е това, Куирънбах? Ти трябва да знаеш. Синтезират ли го?

— Зависи какво разбираш под “синтезиране” — отговори той.

— Явно е полудял — заяви Скай. — Заседнал е тук и му е станало ясно, че няма как да се върне у дома. Няма никаква загадка.

— Мислиш ли, че Лаго е реална личност? — попита Гомес.

— Може би. Но всъщност това няма значение. Пак ще влезем в кораба, нали? Ако го открием, ще знаем, че е било истина. — Скай правеше всичко възможно да звучи разумно. — Ами ако е убил Лаго? Може да са се скарали за нещо. Не е изключено именно убийството на приятеля му да го е подлудило.

— Ако, разбира се, приемем, че е бил луд — рече Гомес. — А не съвсем разумен човек, на когото се е наложило да се изправи пред нещо ужасно.

Няколко минути по-късно се отделиха от совалката на Оливейра, като го оставиха така, както го бяха намерили. И предпазливо се отправиха към неувредената страна на кораба.

— Пораженията са ограничени изцяло от едната страна — промълви Гомес. — Не са като обгарянето на корпуса, което “Сантяго” претърпя при експлодирането на “Исламабад”. Но геометричният обхват е същият, не мислите ли?

Скай кимна, а в съзнанието му изплува прогореният в корпуса силует на майка му. Случилото се с “Кальош” беше съвсем различно, но определено — следствие от някаква повреда.

— Не виждам как между двете би могла да съществува връзка — отговори той.

От командното табло прозвуча камбанка — една от автоматичните предупредителни системи, които Норкинсо бе инсталирал набързо. Скай го погледна.

— Какво означава това? Да не би да имаме някакъв проблем?

— Не технически, но, ъъъ… все пак проблем. Някой току-що ни сканира.

— Откъде? От флотилията ли?

— От тази посока, но не точно оттам. Мисля, че е друга совалка, Скай… и тя приближава към совалката, от която се отделихме току-що.

— Може би следвайки следата от изгорелите ни газове? — предположи Гомес. — Колко ни остава?

— Не мога да кажа, без да насочим към тях радарен лъч. Може да бъде както цял ден, така и шест часа.

— По дяволите! Е, тогава нека да влезем и да видим какво ще намерим.

Вече бяха заобиколили от другата страна на командната сфера и търсеха удобно място за приземяване. Скай не искаше да се приземят вътре в “Кальош”; имаше доста удобни повърхности, където совалката можеше да се установи временно. При нормални условия корабът щеше да реагира на приближаването им с активирането на някой от специално предназначените си за тази цел входове. Щяха да се включат насочващи светлини и от входа да се подадат поддържащи скоби, които да помогнат на совалката да се насочи правилно в последните няколко метра от своето движение. Ако в него бе останала все още някаква мощност, тези механизми трябваше да се събудят, дори да не бяха действали десетилетия. Но нищо не се случи, дори след като совалката извести приближаването си със специалния сигнал.

— Добре — заяви Скай. — Ще постъпим като Оливейра и ще използваме нашите скоби.

Доближи совалката до един от входовете и активира скобите, които излязоха и безмълвно се впиха в корпуса на “Кальош”. После совалката започна да се притегля по-близко към него, като паяк, който се катери по нишка от своята паяжина. Скобите като че ли не се бяха забили здраво — започнаха да излизат, като куки, забити в жива плътно засега щяха да свършат работа. Дори ако совалката се отделеше от кораба, докато тримата бяха все още вътре, автопилотът й нямаше да й позволи да се отдалечи.

Все така в скафандри, те се приближиха до люка. Скай беше паркирал чудесно, така че той съвпадаше безупречно с отвора на “Кальош”, а бутоните за ръчно управление се намираха от едната страна в специално пригодена за тази цел вдлъбнатина. От личния си опит със “Сантяго” Скай знаеше колко добре са замислени люковете; дори някой от тях да не беше отварян от години, ръчният контрол пак действаше безупречно.

Беше просто. Достатъчно бе да завъртиш една ръчка и външната врата щеше да се открехне. В междинната камера имаше по-сложно табло, чиито бутони даваха възможност в космическия вакуум да нахлуе въздух от кораба. Ако от другата страна нямаше налягане, преминаването там се осъществяваше дори още по-лесно.

Протегна скритата си в ръкавицата длан, готов да стисне ръчката. Но в мига, в който пръстите му я обгърнаха, той разбра, че нещо не е наред.

Изобщо нямаше усещането, че стиска метал.

Все едно държеше жива плът.

Но в същия миг, в който умът му отчете този факт, друга негова част изпрати до ръката му сигнал да направи въртеливото движение, което щеше да открехне вратата. Ръчката обаче, не можеше да се завърти. Тя просто се деформира в ръката му, сякаш бе направена от някаква желеподобна маса. Приближи се още, така че защитното стъкло на скафандъра пред лицето му почти се допря до командното табло. Чак сега видя защо ръчката никога нямаше да свърши очакваното: беше се сляла с таблото, както впрочем и всички останали бутони. Погледна към вратата, този път внимателно. Между ръчката и вратата нямаше никакъв процеп; всичко бе едно цяло.

“Кальош” като че ли бе направен от сиво тесто.

Кабелният автомобил се превърна в поредното превозно средство върху реката на Мълч. Куирънбах използваше ръцете му, за да го придвижва по мудното течение; те се бяха разтегнали на две страни и се отблъскваха по надвисналите над бреговете коптори. Очевидно не изпълняваше тази маневра за първи път.

— Наближаваме краищата на купола — обяви Зебра и посочи право пред нас.

Беше права. Един от слетите куполи на Мрежата за комари слизаше дотук, а паянтовите постройки достигаха току до мръсната му кафява повърхност. Много трудно беше да повярваш, че надвисналият, полегат таван, някога е бил прозрачен.

— Вътрешния или външния край? — попитах аз.

— Вътрешния — отвърна Зебра. — Което означава…

— Знам какво означава — прекъснах я аз. — Куирънбах ни води към бездната.