Кафенето на лунатиците

Глава 7

От дясната страна на пътя, точно преди да излезете на Четиридесет и четвърта магистрала, можете да мернете величествени стари къщи. Скрити са зад огради от ковано желязо и масивни порти. По времето, когато са били построени, тези домове са минавали за върха на елегантността. Същото се отнася и за квартала. В наши дни градските къщи са остров сред надигащия се потоп от общински жилища и деца с мъртви очи, които се избиват за чифт скъсани гуменки. Но старите богаташи останаха, решени да бъдат елегантни, дори това да ги убие.

Във Фентън заводът на „Крайслер“ продължава да е най-големият работодател. Има един страничен път, който минава покрай ресторанти за бързо хранене и местни офиси, но магистралата подминава всичко това. Права линия, която върви напред, без да се обръща. Сградата на „Мариц“ пресича магистралата с покрита пешеходна зона, която изглежда достатъчно голяма, че да приюти офиси. Привлича вниманието като твърде агресивно гадже, но пък знам имената на фирмите вътре, което не може да се каже за повечето от останалите сгради по протежението на 44-та. Понякога агресивността работи.

Планините Озарк се издигат от двете страни на пътя. Изглеждат меки и заоблени. Нежни планини. През слънчевите есенни дни, с дървета, покрити с ярки цветове, те зашеметяват със своята красота. В студената декемврийска нощ, когато единствено фаровете на колата ми правеха компания, приличаха на спящ великан, полегнал край пътя. Имаше достатъчно сняг, че да блести между голите дървета. Тъмните форми на вечнозелените видове бяха като постоянни сенки на лунната светлина. Една варовикова скала проблясваше в бяло на мястото, където планината бе разцепена, за да се копае чакъл.

В полите на планината бяха струпани къщи. Спретнати ферми с веранди отпред, направени само за седене. И не чак толкова спретнати къщи от небоядисано дърво с ръждиви тенекиени покриви. Насред пустите полета се мяркаха ограждения за добитък, но никакви ферми наблизо. Един-единствен кон стоеше в студа с наведена глава и търсеше връхчетата на убитата от студа трева. Много хора държаха коне в района след Еурека — хора, които не можеха да си позволят да живеят в Ладю или Честърфийло, където къщите струваха над половин милион долара парчето, но пък получавате ограда, заграждения за тренировки и място за добитъка в задния си двор. Тук всичко, което имате, е навес, ограждение за добитък и километри до дома, но пък поне имате дом. Твърде много главоболия заради един кон.

Бялата табела на крайпътен знак проблесна на светлината на фаровете. Намалих. В стълба се бе ударила кола и го бе наклонила като пречупена дръжка на цвете. Знакът бе труден за разчитане от създалия се ъгъл от шестдесет градуса. Вероятно по тази причина Долф ми бе казал да гледам за ударения знак вместо за името на улицата.

Отбих по тесния път. В Сейнт Луис снегът беше около седем-осем сантиметра, тук бе по-скоро към петнайсет. Пътят не беше изринат. Извиваше се рязко нагоре и продължаваше към хълмовете. Следи от гуми, подобни на колелета на каруца, образуваха две линии през снега. Полицейските коли бяха изкачили хълма. Джипът ми също можеше да се справи. Ако бях с новата, можеше и да ми се наложи да газя из пресния сняг на високи токчета, въпреки че имах чифт найкове в багажника. И все пак обувките за джогинг не бяха кой знае какво подобрение. Може би трябваше да си купя чифт ботуши.

В Сейнт Луис не вали кой знае колко. Това бе един от най-сериозните снеговалежи, на които бях ставала свидетел през последните четири години. Ботушите не изглеждаха особено необходими.

Дърветата се бяха превили над пътя. Голи клони подскачаха на светлините на фаровете. Мокри, замръзнали стволове се извиваха към шосето. През лятото пътят щеше да представлява тунел от листа, а сега изглеждаше като поредица от черни кости, изскочили изпод снега.

На върха на хълма имаше масивна каменна стена. Сигурно беше висока над три метра и успешно скриваше всичко от лявата страна на пътя. Вероятно това беше манастирът.

На около девет-десет метра по-нататък в стената имаше плакет точно до металната врата с шипове. Надписът „Манастир Св. Амброуз“ беше изобразен с издължени букви, метал върху метал. Пътят се извиваше напред и изчезваше от поглед зад един завой на хълма. Точно срещу входа имаше по-малък черен път. Следите от гуми продължаваха и изчезваха зад следващия хълм. Ако я нямаше вратата за ориентир, вероятно щях да пропусна отбивката. Едва след като извих джипа под ъгъл, светлините попаднаха върху следи, водещи надясно.

Зачудих се какво ли го очакваше целия тежък трафик занапред. Не беше мой проблем. Завих по по-малкия път. По джипа задраскаха клонаци и залющиха блестящата боя като нокти — тебеширена дъска. Страхотно, просто страхотно.

До този момент не бях имала чисто нова кола. Първото изтракване, след като бях преминала през покрит със сняг надгробен камък, беше най-тежко. Последвалите поражения бяха по-лесни за понасяне. Да-а-а бе!

От двете страни на тесния път се откри голяма ливада с убити от зимата посеви, стигащи до кръста, натежали от снега. Проблясващи светлини в червено и синьо се носеха над тях и гонеха мрака. Ливадата свършваше рязко в перфектна права линия на мястото, където косачката я бе подрязала. В края на пътя се издигаше бяла ферма със закрита веранда. Колите бяха навсякъде като разпръснати детски играчки. Надявах се, че пътят прави обратен завой под снега. Противното означаваше, че бяха паркирани върху тревата. Баба ми Блейк мразеше, когато хората паркираха върху тревата.

Двигателите на доста от колите, в това число и линейката, бяха включени. Вътре седяха хора и чакаха. Но защо? Обикновено, докато стигнех до местопрестъплението, цялата работа беше приключила. Някой чакаше, за да отнесе тялото, след като свършех с огледа, но дотогава хората, занимаващи се с местопрестъплението, вече бяха свършили работата си и заминали. Тук ставаше нещо.

Спрях до колата на шериф от Сейнт Джерард Каунти. Един полицай стоеше от страната на шофьорското място, подпрян на покрива. Взираше се в групата хора край фермата, но се обърна, за да ме погледне. Не изглеждаше щастлив от това, което видя. Шапката с периферия предпазваше лицето му, но оставяше ушите и тила му открити на студа. Беше блед, луничав и висок най-малко метър и деветдесет. Раменете му бяха много широки под тъмното зимно палто. Изглеждаше като грамаден мъж, който винаги е бил едър и си мисли, че това го прави корав. Косата му имаше някаква бледа отсянка, която абсорбираше цветовете на полицейските лампи и изглеждаше ту червена, ту синя. Същото се отнасяше и за лицето му, и за снега, и за всичко останало.

Излязох от колата много внимателно. Снегът се изсипа около крака ми, намокри чорапите и ми напълни обувката. Бях премръзнала и мокра и се бях вкопчила здраво във вратата на колата. Високите токчета и снегът не си пасват. Последното нещо, което исках, беше да се изтърся по задник пред представител на шерифската служба на Сейнт Джерард Каунти. Трябваше просто да взема найковете от задната седалка и да ги обуя, докато бях в колата. Вече беше твърде късно. Заместник-шерифът вървеше много целенасочено към мен.

Спря на една ръка разстояние. Обикновено не позволявам на непознати мъже да се приближат толкова много, но за да отстъпя, трябваше да пусна вратата на колата. Пък и беше полицай, не трябваше да се страхувам от полицията. Нали?

— Това е работа на полицията, госпожо. Ще трябва да ви помоля да напуснете.

— Казвам се Анита Блейк. Работя със сержант Рудолф Стор.

— Не сте полицай. — Изглеждаше много сигурен в това.

Тонът му ме подразни.

— Не, не съм.

— Тогава ще трябва да напуснете.

— Може ли да кажете на сержант Стор, че съм тук… моля. — Никога не е излишно да си учтив.

— Вече два пъти ви помолих съвсем учтиво да напуснете. Не ме карайте да го правя трети път.

Само трябваше да протегне ръка, да ме сграбчи за рамото, да ме бутне обратно в джипа и нещата приключваха. Определено нямаше да извадя пистолет срещу ченге при толкова много други полицаи на изстрел разстояние. Не ми се искаше да ме застрелят тази вечер.

Какво можех да направя? Затворих вратата и се облегнах на нея. Ако внимавах и не мърдах много-много, можеше и да не падна. Ако ли пък паднех, може би щях да мога да пледирам за полицейска бруталност.

— Защо направихте това?

— Карах четиридесет и пет минути и зарязах срещата си, за да дойда дотук. — Пробвайте се да докоснете добрата му страна. — Нека разговарям със сержант Стор и ако той каже, че трябва да напусна, ще се махна.

— Не ми пука, ако ще да сте долетели от друг щат. Махате се. Веднага.

Очевидно нямаше добра страна.

Посегна към мен, а аз отстъпих назад, отвъд обсега му. Левият ми крак попадна върху заледен участък и се озовах по задник в снега.

Заместникът изглеждаше леко слисан. Без да се замисля, ми предложи ръката си. Издрапах обратно на крака, подпирайки се на бронята на джипа, като същевременно се отдръпнах още от заместник Сърдитко. Той се усети. Намръщените линии по челото му станаха още по-дълбоки.

По палтото ми се бяха закачили мокри буци сняг, които се топяха и стичаха на вадички по краката ми. Започвах да се вбесявам.

Той тръгна да заобикаля джипа. Отстъпих в обратна посока, като използвах ръцете си, за да се подпирам на колата.

— Можем да си играем на гоненица около колата, ако желаете, заместник, но няма да си тръгна, преди да говоря с Долф.

— Вашият сержант не е командващият тук. — Той пристъпи малко по-близо.

Аз се отдръпнах.

— В такъв случай, намерете някой, който е.

— Не е нужно да разговаряте с никой освен с мен — отвърна той.

После направи три бързи стъпки към мен. Аз отстъпих по-бързо. Ако продължавахме в същия дух, щяхме да се гоним около колата като във филм на братя Маркс или пък ставаше дума за „Ченгетата от Кийстоун“?

— Бягаш от мен.

— С тези обувки, сигурно се шегуваш.

Почти стигнах до багажника на джипа. Скоро щяхме да сме там, откъдето започнахме. Сред пращенето на полицейските радиостанции можеха да се чуят ядосани гласове. Един от тях звучеше като Долф. Не бях единствената, която имаше проблеми с местните ченгета. Въпреки това, изглежда, бях единствената, която гонеха около кола.

— Спри където си! — нареди ми той.

— И ако не спра?

Той отвори закопчалката на кобура. Ръката му застана върху дръжката на пистолета. Нямаше нужда от думи.

Тоя тип беше откачен.

Можех и да успея да извадя пистолета си преди него, но той беше ченге. Предполагаше се, че е от добрите. Старая се да не застрелвам добрите. Освен това, пробвайте да обясните на другите ченгета защо сте застреляли един от техните. Стават адски раздразнителни от подобни неща.

Не можех да извадя пистолета си. Не можех да го надбягам. Канадската борба въобще не влизаше в сметките. Направих единственото нещо, за което се сетих. Изкрещях:

— Долф, Зербовски! Довлечете си задниците тук.

Виковете спряха, сякаш някой им беше дръпнал шалтера. Тишината и пращенето на радиостанциите бяха единствените звуци. Погледнах към мъжете. Долф гледаше в моята посока. Извисяваше се над всички със своите два метра. Помахах му с ръка. Не френетично, но исках да съм сигурна, че ме е видял.

Заместникът извади пистолета си. Костваше ми цялото самообладание, което имах, за да не посегна към моя. Но този откаченяк си търсеше извинение. Нямаше да му го поднеса наготово. Ако въпреки това ме простреляше, щях да се вбеся.

Пистолетът му беше Магнум 357, страхотен за лов на китове. Беше абсолютно смъртоносен за всичко на два крака. Което беше човек. Чувствах се много човешки, докато се взирах в цевта му. Очите ми се стрелнаха към лицето му. Вече не се мръщеше. Изглеждаше изпълнен с решимост и много сигурен в себе си, сякаш можеше да дръпне спусъка и да му се размине.

Искаше ми се отново да извикам Долф, но не го направих. Глупакът можеше да дръпне спусъка. От това разстояние и с този калибър щях да остана на място. Всичко, което можех да направя, бе да стоя в снега, хваната за колата, с бавно изтръпващи крака. Поне не ме беше накарал да вдигна ръце. Предполагам, че не искаше да се изтърся отново, преди да е пръснал мозъка ми върху новата боя на колата.

Детектив Клайв Пери беше този, който тръгна към нас. Тъмното му лице отразяваше светлините като абанос. Беше висок, макар и не колкото заместника от ада. Стройното му тяло беше облечено в палто от бледа камилска вълна. На главата си носеше шапка, която пасваше перфектно с него. Беше хубава шапка и не можеше да бъде дръпната достатъчно надолу, че да покрие ушите му. С повечето хубави шапки е така. Трябва да си вземете евтина, нещо плетено, което ще съсипе прическата, ако искате да запазите ушите си топли. Не нещо стилно. Естествено, аз въобще не носех шапка. Не исках да си разбърквам косата.

Долф отново беше почнал да крещи на някого. Не можех да кажа на какъв цвят униформа викаше, имаше поне два, от които да си избере. Мярнах диво размахвана ръка, но останалата част от човека беше скрита зад малката тълпа. Никога не съм виждала някой да размахва юмруци в лицето на Долф. Когато си над два метра и с телосложение на кечист, повечето хора са леко уплашени от теб. Което вероятно е мъдро.

— Госпожице Блейк, не сме съвсем готови за вас — каза Пери.

Винаги се обръщаше към хората с титла и фамилия. Беше един от най-учтивите мъже, които някога съм срещала. Говореше спокойно, работеше много и беше любезен. Какво ли беше направил, че да се озове в Отряда на привиденията?

Пълното наименование на отряда е Регионален отряд за свърхестествени разследвания. Занимава се с всички свръхестествени престъпления в района. Нещо като постоянен подвижен специален отряд. Не мисля, че някой беше разчитал, че отрядът наистина ще разрешава някакви случаи. Но успеваемостта му беше достатъчно голяма, че да поканят Долф да чете лекции в Куонтико. Да преподаваш на отдела във ФБР, който се занимава със свръхестественото, не е дребна работа.

Продължих да се взирам в заместника и пистолета му. Нямаше да отклоня поглед втори път. Не смятах, че наистина ще ме застреля, но не бях сигурна. Нещо в лицето му казваше, че ще го направи и че може би дори му се иска да го направи. Дайте оръжие на някои хора и те се превръщат в хулигани. Легално въоръжени хулигани.

— Здравейте, детектив Пери. Заместникът и аз, изглежда, имаме проблем.

— Заместник Айкенсен, нима оръжието ви е извадено? — Гласът на Пери беше мек, спокоен, глас, с който да разговаряш със самоубийци или луди, останали без заложници.

Айкенсен обърна глава и погледна към Пери.

— Никакви цивилни на местопрестъплението, заповед на шерифа.

— Не мисля, че шериф Тайтъс е имал предвид да застрелвате цивилните, заместник.

Айкенсен отново погледна към Пери.

— Подиграваш ли ми се?

Имаше достатъчно време. Можех да извадя пистолета си. Исках да го забия в ребрата му. Исках го обезоръжен, но реших да се държа прилично. Отне ми повече усилие на волята, отколкото беше нормално, но не извадих оръжието. Не бях готова да убия копелето. Ако вадите оръжие, винаги има шанс някой да свърши мъртъв. Затова, освен ако не искате някой да умре, просто не го правите, това е. Но нещо дълбоко вътре ме заболя, когато заместникът се обърна отново към мен и пистолетът му все още беше изваден. Дотук егото ми бе понесло доста обиди, но можех да живея с това, и същото важеше за заместник Айкенсен.

— Шерифът каза, че не трябва да допускам в периметъра никой друг освен полицията.

„Периметър“ беше доста сложна думичка за толкова тъп човек. Естествено, беше военен термин. Вероятно от години си е умирал да го използва в някой разговор.

— Заместник Айкенсен, това е нашият експерт по свръхестественото, Анита Блейк.

Той поклати глава.

— Никакви цивилни, освен, ако шерифът не одобри.

Пери погледна обратно към Долф и онова, което както осъзнах, беше шерифът.

— Той не допуска дори нас до тялото, заместник. Какви са според вас шансовете шериф Тайтъс да разреши на цивилен?

В този момент Айкенсен се ухили по особено неприятен начин:

— Малки и никакви.

Все още държеше оръжието стабилно насочено към тялото ми. Наслаждаваше се на това.

— Свалете оръжието и госпожица Блейк ще се махне — каза Пери.

Отворих уста да кажа „как ли пък не“, но той лекичко поклати глава. Имаше план, което не можеше да се каже за мен.

— Не приемам заповеди от детективи чернилки.

— Завижда — обадих се аз.

— Какво?

— Че той е детектив от големия град, а ти не си.

— Не е нужно да слушам и твоите глупости, кучко.

— Госпожице Блейк, моля, оставете ме да се справя с това.

— С нищо не можеш да се справиш — обади се Айкенсен.

— Вие отказахте всякакво съдействие и се държахте изключително грубо, вие и вашият шериф. Може да ме наричате както си поискате, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, но не мога да ви позволя да насочвате оръжие към един от нашите хора.

По лицето на Айкенсен пробяга някакво изражение. Можех да видя как мисълта му се пробужда за живот. Пери също беше полицай. Вероятно имаше оръжие, а Айкенсен се беше обърнал с гръб към него. Заместникът се завъртя със страшна скорост, вдигайки пистолета по време на движението. Ръката му се прегъна.

Посегнах към оръжието си.

Празните ръце на Пери бяха разперени далече от тялото му, показвайки, че е невъоръжен.

Айкенсен дишаше тежко. Вдигна пистолета на нивото на главата с две ръце, спокойно, без да бърза.

Някой ни забеляза и изкрещя:

— Какво, по дяволите? Наистина.

Насочих браунинга към гърба на Айкенсен.

— Замръзни, Айкенсен, или ще те отнеса.

— Не си въоръжена.

Запънах петлето. При автоматичните пистолети не е нужно да го правите преди да стреляте, но издава приятен драматичен звук.

— Не ме претърси, задник.

Към нас тичаха хора и крещяха, но нямаше да пристигнат навреме. Бяхме само ние тримата насред психиделичния сняг, чакахме.

— Свали пистолета, Айкенсен, веднага.

— Не.

— Свали го или ще те застрелям.

— Анита, не е нужно да стреляш. Той няма да ме нарани — каза Пери. Това беше единственият случай, в който използва първото ми име.

— Нямам нужда някаква чернилка да ме защитава.

Раменете му се напрегнаха.

Не можех да видя ръцете му достатъчно добре, за да съм сигурна, но реших, че започва да натиска спусъка. Започнах да натискам моя.

Нечий силен глас прогърмя:

— Айкенсен, свали проклетото оръжие!

Айкенсен насочи оръжието към небето, просто така. Въобще не се бе опитвал да натиска спусъка. Просто беше нервен. Почувствах как в основата на гърлото ми се заформя кикот. Почти го застрелях заради това, че е нервен. Преглътнах смеха и отпуснах пръста си. Дали заместник Откачалко осъзнаваше, че се е отървал на косъм? Единственото, което го бе спасило, бе спусъкът на браунинга. Беше твърд. Има твърде много оръжия, при които е нужно съвсем леко натискане.

Той се обърна към мен с все още извадено, но ненасочено оръжие. Моето обаче беше насочено. Започна да навежда оръжието, така че пак да ме вземе на прицел.

— Ако този пистолет се наведе дори още сантиметър, ще те застрелям.

— Айкенсен, казах да разкараш проклетото оръжие. Преди някой да е загинал.

Човекът, който вървеше с гласа, беше висок около метър и шестдесет и седем и вероятно тежеше над деветдесет килограма. Изглеждаше идеално объл, като наденичка с ръце и крака. Зимното му яке беше опънато върху малкото заоблено тумбаче. Двойната му брадичка беше украсена от сива брада. Очите му бяха малки, почти изгубени в подпухналото лице. Значката му блестеше отпред на якето. Не я беше оставил от вътрешната страна върху ризата. Беше я забол отвън, където детективите от големия град нямаше как да я пропуснат. Нещо като да си разкопчаеш дюкяна, за да може компанията да види, че си добре надарен.

— Тая чернилка…

— Не одобряваме подобен език, заместник, знаеш го.

От израза на Айкенсен човек можеше да реши, че шерифът му е казал, че няма Дядо Коледа. Обзалагах се, че шерифът беше старомоден в най-лошия смисъл на думата. Но в тези малки светещи очички имаше интелигентност, което не можеше да се каже за Айкенсен.

— Махни го, момче, това е заповед! — Южняшкият му акцент се задълбочаваше, дали от показност или защото започваше да се дразни на Айкенсен. Акцентите на много хора се усилват, когато са подложени на стрес. Не беше от Мисури. Отнякъде по-далече на юг.

Най-сетне Айкенсен свали неохотно оръжието. Обаче не закопча кобура. Просеше си боя. Радвах се, че не съм тази, която ще му натрие носа. Естествено, ако бях дръпнала спусъка преди Айкенсен да вдигне оръжието във въздуха, никога нямаше да разбера, че всъщност не се кани да натиска спусъка. Ако всички ние бяхме ченгета, а той — престъпник, всичко щеше да приключи с един чист изстрел. Исусе!

Шериф Тайтъс сложи ръцете си в джобовете и ме погледна.

— Госпожице, сега можеш да прибереш и твоето. Айкенсен няма да застреля никого.

Просто го изгледах с отпуснат пистолет, насочен във въздуха. Канех се да го прибера, преди да ми го каже. Не си падам особено по това да ми нареждат. Просто го гледах.

Лицето му все още изглеждаше приятелски, но очите му бяха изгубили блясъка си. Не обичаше да му се противопоставят. Страхотно. Направо ми оправи вечерта.

Трима други заместници стояха зад гърба на Тайтъс. Всичките изглеждаха намръщени и готови да направят всичко, което им нареди шерифът. Айкенсен се присъедини към тях с ръка, колебаеща се близо до току-що прибраното оръжие. Някои хора така и не се научават.

— Анита, прибери оръжието. — Обикновено приятният тенор на Долф звучеше рязко и гневно. Сякаш това, което искаше да каже, бе „застреляй копелето“, но щеше да е трудно да го обясни на началниците си.

Макар официално да не ми беше началник, го послушах. Заслужил си го беше.

Прибрах пистолета.

Долф е сякаш изграден от ъгли. Черната му коса е поостригана много късо, оставяйки ушите открити на студа. Ръцете му бяха прибрани в джобовете на дълго черно непромокаемо палто. То изглеждаше твърде тънко за времето, но може би беше подплатено. Въпреки че беше малко твърде грамаден, че да има място и за него, и за подплата.

Той привика мен и Пери настрана и каза тихо:

— Кажете ми какво стана.

Направихме го.

— Наистина ли мислиш, че щеше да те застреля?

Пери за момент заби поглед в утъпкания сняг, после вдигна очи.

— Не съм сигурен, сержант.

— Анита?

— Помислих си, че ще го направи, Долф.

— Сега не ми звучиш сигурна.

— Единственото, в което съм сигурна е, че щях да го застрелям. Натисках спусъка, Долф. Какво, по дяволите, става? Ако ще убивам ченге тази вечер, бих искала да знам защо.

— Не мислех, че някой е толкова тъп, че да извади оръжие — отговори Долф. Раменете му се изгърбиха, а платът на палтото се изпъна, за да удържи движението.

— Ами, не гледай натам — казах аз, — но заместник Айкенсен все още държи ръката си над пистолета. Направо го сърби да го извади отново.

Долф си пое дълбоко въздух през носа и го изпусна шумно като бяла пара през устата.

— Да идем да си поговорим с шериф Тайтъс.

— Говорим си с шерифа повече от един час — каза Пери. — Той не слуша.

— Знам, детектив, знам.

Долф продължи да върви към чакащия шериф и заместниците му. С Пери го последвахме. Какво друго можехме да направим? Освен това, исках да разбера защо целият отряд криминалисти стоеше наоколо и бездействаше.

С Пери застанахме от двете страни на Долф като стражи. Без въобще да се замисляме, и двамата останахме на стъпка по-назад от него. В края на краищата, той беше водачът ни. Но автоматичното подреждане ме дразнеше. Искаше ми се да пристъпя напред и да бъда равна, само че бях цивилна. Не бях равна. Независимо колко дълго се въртях наоколо, независимо какво правех, не бях ченге. Това имаше значение.

Ръката на Айкенсен беше здраво вкопчена в дръжката на оръжието. Дали наистина щеше да го извади срещу всички нас? Със сигурност дори и той не беше толкова тъп. Гледаше ме с очи, изпълнени с гняв. Може пък да беше толкова тъп.

— Тайтъс, кажи на човека си да махне ръката си от оръжието — каза Долф.

Тайтъс погледна към Айкенсен и въздъхна.

— Айкенсен, разкарай проклетата си ръка от проклетия пистолет.

— Тя е цивилна. Извади оръжие на полицай.

— Имаш късмет, че не те гръмна — отвърна му Тайтъс. — Сега закопчай кобура и успокой малко топката или ще те изпратя да си вървиш вкъщи.

Лицето на Айкенсен изглеждаше още по-намръщено, но закопча кобура и прибра ръцете си в джобовете на палтото. Бяхме в безопасност, освен ако не държеше деринджър там. Естествено, той беше точно от типа келеши, които биха носили резервно оръжие. В интерес на истината, понякога и аз правех същото, но само когато нивото на опасност бе високо. До гушата, вместо до задника.

Зад гърба ни снегът изхрущя изпод нечии стъпки. Обърнах се наполовина, така че да държа Айкенсен под око и да мога да видя новодошлите.

Трима души в морскосини униформи застанаха от другата ни страна. Високият мъж отпред имаше на шапката значка, която гласеше „шеф на полицията“. Единият от заместниците му беше висок и твърде млад, за да се бръсне. Беше толкова тънък, че изглеждаше направо мършав. Вторият заместник беше жена. Каква изненада. Обикновено съм единствената жена на местопрестъплението. Беше дребна, съвсем малко по-висока от мен, слаба, с късо постригана коса, скрита под широкополата шапка. Единственото, което можех да забележа на примигващите светлини беше, че всичко по нея бе бледо, от очите до косата. Беше хубава по някакъв ефирен начин, сладка. Стоеше разкрачена, с ръце на кожения полицейски колан. Носеше оръжие, което бе малко голямо за ръцете й. Обзалагах се, че нямаше да й хареса да я нарекат сладка.

Или щеше да е още един трън в задника, подобно на Айкенсен, или щеше да се окаже сродна душа.

Шефът на полицията беше с поне двадесет години по-възрастен и от двамата заместници. Беше висок, не колкото Долф, но то пък кой ли беше? Имаше прошарени мустаци, бледи очи и бе хубав по един суров начин. От онези мъже, които не са били особено привлекателни като млади, но годините са придали на лицето им характер, дълбочина. Като Шон Конъри, който изглежда по-добре на шестдесет, отколкото на двадесет.

— Тайтъс, защо не позволиш на тези хора да си свършат работата? Измръзнали сме, уморени сме и искаме да си вървим.

Малките очички на Тайтъс се оживиха. В тях имаше много гняв.

— Това е работа на окръга, Гароуей, не е градска. Ти и хората ти сте извън юрисдикцията си.

— Холмс и Линд бяха на път за работа, когато по радиостанцията съобщиха, че е намерено тяло. Твоят човек Айкенсен каза, че е зает и ще му отнеме най-малко час, докато дойде при него. Холмс предложи да остане с тялото и да подсигури, че местопрестъплението ще остане чисто. Моите заместници нито са докосвали, нито са правили нещо. Те просто наглеждаха сцената, докато хората ти дойдат. Какъв е проблемът с това? — попита Гароуей.

— Гароуей, убийството беше установено на наша територия. Наша работа е да се погрижим за него. Не ни е нужна никаква помощ. А ти нямаше право да викаш Отряда на привиденията, без първо да се посъветваш с мен — отвърна му Тайтъс.

Полицейски началник Гароуей разтвори ръце, сякаш да отблъсне нещо.

— Холмс видя тялото. Тя се обади. Смята, че жертвата не е убита от човек. Според процедурата се обаждаме на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания винаги, когато подозираме наличието на свръхестествена дейност.

— Айкенсен и Трой обаче не смятат, че иде реч за нещо свръхестествено. Ловец е изяден от мечка и малката дама тук се паникьосва.

Холмс отвори уста, но началникът й вдигна ръка.

— Всичко е наред, Холмс.

Тя се успокои, но това определено не й хареса.

— Защо не попитаме сержант Стор какво мисли за убития мъж? — предложи Гароуей.

Бях достатъчно близо, за да чуя как Долф въздъхна.

— Тя не е имала право да допуска хора близо до тялото без нас, за да наблюдаваме — каза Тайтъс.

Долф се обади:

— Господа, имаме мъртво тяло в гората. Местопрестъплението няма да стане по-прясно. Докато стоим и спорим, се унищожават ценни доказателства.

— Нападение на мечка не е местопрестъпление, сержант — повтори Тайтъс.

— Госпожица Блейк е нашият експерт по свръхестественото. Ако тя каже, че е нападение на мечка, си отиваме по домовете. Ако обаче каже, че случаят е свръхестествен, ще ни оставите да си вършим работата и ще се отнасяте към мястото като местопрестъпление. Съгласни?

— Госпожица Блейк. Госпожица Анита Блейк?

Долф кимна.

Тайтъс ми хвърли бърз поглед, сякаш се опитваше да ме фокусира.

— Ти си Екзекуторката?

— Някои хора ме наричат така, да.

— Това дребно момиченце тук е убило над дузина вампири? — В гласа му имаше присмех, неверие.

Свих рамене. Всъщност бройката вече беше по-голяма, но част от тях се водеха неразрешени убийства. Не е нещо, което исках полицията да узнае. Вампирите имат права и ликвидирането им без разрешение е убийство.

— Аз съм законният екзекутор на вампири за района. Някакъв проблем ли имате с това?

— Анита — обади се Долф.

Погледнах първо към него, а след това обратно към шерифа. Нямаше да кажа нищо повече, честно, но той продължи:

— Не вярвам, че дребно момиченце като теб би могло да извърши всички онези неща, за които съм чувал.

— Вижте, студено е и е късно. Нека видя тялото и ще можем да се приберем по домовете си.

— Няма нужда цивилна жена да ми казва как да си върша работата.

— Край, това е — заявих аз.

— Анита? — намеси се Долф. Тази едничка дума ме предупреждаваше да не продължавам, да не казвам или правя нищо, независимо какво.

— Лизахме достатъчно задници относно юрисдикцията за една вечер, Долф.

Появи се мъж, който ни предложи димящи чаши на поднос. Миризмата на кафе се смеси с аромата на сняг. Мъжът беше висок. Доста такива се размотаваха наоколо тази вечер. Кичур светлоруса коса засенчваше едното му око. Носеше очила с кръгли метални рамки, които караха лицето му да изглежда още по-младо, отколкото бе в действителност. Беше нахлупил над ушите си тъмна плетена шапка. Плътни ръкавици, разноцветен анорак, дънки и туристически ботуши завършваха облеклото му. Не изглеждаше модерно, но пък беше облечен според времето. Краката ми се бяха вкочанили в снега.

Приех с благодарност чашата кафе. Ако щяхме да стоим и да спорим каквото и да е горещо нещо звучеше като страхотна идея.

— Благодаря.

Мъжът се усмихна.

— Пак заповядайте.

Всички си взимаха чаши, но не всички благодаряха. Къде им бяха обноските?

— Шериф съм на този окръг много преди да се родите, госпожице Блейк. Това е моят окръг. Не ми е нужна помощ от такива като вас — каза Тайтъс и отпи от кафето си. Беше един от благодарилите.

— Такива като мен? Какво ще рече това?

— Зарежи, Анита.

Погледнах към Долф. Не исках да оставя нещата така. Отпих от кафето. Дори само ароматът намали гнева ми и ме накара да се чувствам по-спокойна. Погледнах малките свински очички на Тайтъс и се усмихнах.

— Какво е толкова смешно? — попита той.

Отворих уста, за да му кажа, че той е смешният, но кафеджията се намеси:

— Аз съм Самюел Уилямс. Тукашният пазач. Живея в малката къща зад природния център. Аз открих тялото. — Държеше вече празната табла отпусната до тялото си.

— Аз съм сержант Стор, г-н Уилямс. Това са колегите ми детектив Пери и госпожица Блейк.

Уилямс наклони глава в знак на признателност.

— Нас ни познаваш, Самюел — каза Тайтъс.

— Да, познавам ви. — Не изглеждаше особено радостен от факта.

Кимна към началник Гароуей и заместниците му.

— Казах на заместник Холмс, че не смятам, че е било обикновено животно. Все още мисля така, но ако е била мечка, тя направо е заклала човека. Всяко животно, което направи такова нещо, ще го извърши отново. — Погледна надолу към снега, а след това обратно нагоре, като човек, излизащ от дълбока вода. — Яло е части от тялото. Издебнало го е и се е отнесло с него като с плячка. Ако наистина е мечка, трябва да бъде хваната, преди да го направи отново.

— Самюел има научна степен по биология — обади се Тайтъс.

— Както и аз — отвърнах. Естествено, моята беше по свръхестествена биология, но хей, биологията си е биология, нали?

— Работя по доктората си — добави Уилямс.

— Да, като изучаваш лайната на бухалите — обади се Айкенсен.

Не беше лесно да се каже, но мисля, че Уилямс се изчерви.

— Изучавам хранителните навици на бухалите.

Имах степен по биология. Знаех какво означава това. Той събираше изпражнения на бухали и топченца повръщано, за да ги изучава. Тоест Айкенсен беше прав. Горе-долу.

— Докторатът по орнитология или по стригиология ще бъде? — попитах аз. Бях горда, че съм си спомнила латинското наименование на бухалите.

Уилямс ме изгледа с чувство на сродство в очите.

— Орнитология.

Тайтъс изглеждаше така, сякаш е глътнал червей.

— Не ми е нужна диплома от колеж, за да различа нападение на мечка, когато го видя.

— Последното съобщение за забелязана мечка в Сейнт Джерард Каунти датира от 1941 г. — намеси се Уилямс. — Не мисля, че някога е съобщавано за нападения от мечки.

Изводът увисна във въздуха. Откъде ли Тайтъс можеше да различи меча атака, след като никога не беше виждал такава?

Шерифът изля кафето си в снега.

— Виж какво, колежанче…

— Може да е мечка — обади се Долф.

Всички се обърнахме към него. Тайтъс кимна.

— Това повтарям и аз.

— В такъв случай е най-добре да се обадите за хеликоптер и да докарате някакви кучета.

— За какво говорите?

— Животно, което е накълцало човек и го е изяло, е способно да нахлуе в къща. Кой знае колко хора може да убие мечката. — Лицето на Долф беше неразгадаемо и толкова сериозно, сякаш наистина вярваше в това, което казва.

— Вижте, не искам да докарвам кучета. Ще настане паника, ако хората разберат, че има подивяла мечка на свобода. Спомняте ли си как всички откачиха, когато онази питомна пума избяга преди пет години. Хората стреляха и по сенките.

Долф просто го изгледа. Всички го изгледахме. Ако беше мечка, трябваше да се отнасяме с нея като с мечка. Ако не беше…

Тайтъс пристъпи с неудобство в снега.

— Може би госпожица Блейк трябва да огледа мястото. — Той почеса студения връх на носа си. — Не ми се ще да предизвикаме паника заради погрешни причини.

Не искаше хората да си мислят, че има кръвожадна мечка на свобода. Но нямаше нищо против да смятат, че има чудовище на свобода. Или пък може би шериф Тайтъс не вярваше в чудовища. Може би.

Както и да е, бяхме на път към мястото на убийството. На предполагаемото убийство. Накарах всички да изчакат, докато си обуя найковете и работните дрехи, които държа за местопрестъпления и екзекуциите на вампири. Мразя да си цапам дрехите с кръв. Освен това тази нощ работните дрехи бяха по-топли от чорапогащника ми.

Тайтъс накара Айкенсен да остане при колите. Надявах се да не застреля някого, докато ни нямаше.