Кафенето на лунатиците

Глава 9

Мракът беше тежък и студен. Два часът след полунощ е забравено от бога време, независимо за кой сезон става дума. В средата на декември два часът е замръзналото сърце на вечната зима. Или може би просто бях обезкуражена. Лампата над стълбите, водещи към апартамента ми, светеше като пленена луна. Всички светлини имаха мразовит и замайващ вид. Леко нереален. Във въздуха се носеше мараня, подобна на недорасла мъгла.

Тайтъс ме беше помолил да се навъртам наоколо, в случай че намерят някого в района. Бях най-добрият им шанс да разберат дали човекът е ликантроп, или някой невинен глупак. Доста по-добър вариант от това да отрежеш нечия ръка, за да провериш дали има козина от вътрешната страна на тялото. Ами ако сгрешиш, какво ще направиш, ще се извиниш ли?

Имаше малко следи от ликантроп, водещи до мястото на убийството. По мое предложение бяха направени гипсови отливки. Изпратиха се копия до факултета по биология във Вашингтонския университет. За малко да предложа да ги адресират до д-р Луис Фейн. Той преподаваше биология там. Беше един от най-добрите приятели на Ричард. Приятен тип. Плъхолак. Дълбока, мрачна тайна, която можеше да бъде заплашена, ако започнех да му изпращам отпечатъци от лапи на ликантропи. Адресирането до факултета гарантираше до голяма степен, че Луи ще ги види.

Това беше най-големият ми принос за вечерта. Все още претърсваха, когато си тръгнах. Пейджърът ми беше с мен. Ако откриеха гол човек в снега, можеха да ми се обадят. Въпреки че, ако пейджърът ми се включеше преди да успея да поспя малко, щях да се вбеся.

Когато затръшнах вратата на колата си, имаше ехо. Вратата на друга кола също бе затръшната. Бях уморена, но си бе автоматична реакция да огледам малкия паркинг за втората кола. Ървинг Гризуолд стоеше четири коли по-надолу, облечен в оранжев гащеризон „Дей-Гло“, с раирано шалче, увито около врата. Кафявата му коса създаваше къдрав ореол около плешивото му теме. Над кръглото му носле се мъдреха малки кръгли очила. Изглеждаше весел и безвреден, и освен това беше върколак. Изглежда, тази вечер ми вървеше на превръщачи.

Ървинг беше репортер в „Сейнт Луис Поуст Диспач“. Всяка история за мен или за „Съживители“ ООД обикновено беше подписана от него. Усмихна ми се, докато се приближаваше. Просто вашият квартален, приятелски настроен репортер. Да бе.

— Какво искаш, Ървинг?

— Така ли посрещаш някой, който е прекарал последните три часа, чакайки те в колата си?

— Какво искаш, Ървинг? — Може би, ако продължавах да повтарям въпроса отново и отново, щях да го откажа.

Усмивката изчезна от малкото му кръгло лице. Изглеждаше сериозен и притеснен.

— Трябва да поговорим, Анита.

— Дълъг разговор ли ще бъде?

Сякаш се замисли за момент, след което кимна.

— Възможно е.

— Тогава ела горе. Ще направя малко истинско кафе.

— Истинско кафе в смисъл вместо фалшиво кафе?

Насочих се към стълбите.

— Ще ти направя чаша яванско, от което да ти поникнат косми на гърдите.

Той се разсмя.

Осъзнах, че без да искам съм изрекла шега. Знам, че Ървинг е превръщач. Даже съм го виждала във вълчата му форма. Но все забравям. Той е приятел и като човек въобще не изглежда свръхестествен.

Седяхме на малката кухненска масичка, отпивайки ванилово-лешниково кафе със сметана. Сакото ми беше преметнато на облегалката на кухненския стол. По този начин кобурът ми беше видим.

— Мислех, че тази вечер си на среща, Блейк.

— Бях.

— Интересна среща.

— Едно момиче никога не може да бъде твърде предпазливо.

Ървинг духна към чашата си и отпи деликатно. Очите му се щураха насам-натам и запаметяваха всеки детайл. Даже и след дни щеше да е в състояние да опише стаята изцяло чак до найковете и чорапите за джогинг пред кушетката.

— Какво има, Ървинг?

— Страхотно кафе. — Не смееше да ме погледне в очите. Това беше лош знак.

— Какво не е наред?

— Ричард казвал ли ти е нещо за Маркус?

— Водачът на вашата глутница, нали?

Ървинг изглеждаше изненадан.

— Казал ти е?

— Тази вечер узнах, че алфата ви се казва Маркус. Има борба за водачеството. Маркус иска Ричард мъртъв. Ричард казва, че няма да се бие с него.

— О, той вече се би с него — каза Ървинг.

Беше мой ред да се изненадам.

— Тогава защо Ричард не е водач на глутницата?

— Ричард се погнуси. Държеше го в ръцете си, Блейк, с нокти, опрени на гърлото му. — Ървинг поклати глава. — Смяташе, че след като Маркус се оправи, ще могат да поговорят, да стигнат до компромис. — При тези думи издаде груб звук. — Приятелят ти е идеалист.

Идеалист. Беше почти същото като глупак. Жан-Клод и Ървинг бяха на едно мнение. Не се случваше често.

— Обясни.

— Можеш да се придвижиш нагоре в йерахията на глутницата, като се биеш. Ако спечелиш, се местиш с позиция нагоре. Ако загубиш, оставаш където си. — Той отпи голяма глътка кафе със затворени очи, сякаш за да поеме топлината. — Докато не се сбиеш с водача на глутницата.

— Нека да позная. Битка до смърт.

— Няма убийство, няма нов лидер.

Поклатих глава, кафето ми стоеше недокоснато пред мен.

— Защо ми казваш тези неща, Ървинг? Защо сега?

— Маркус иска да се срещнете.

— Защо Ричард не ми го каза лично?

— Ричард не иска да те замесва.

— Защо не? — Ървинг продължаваше да отговаря на въпросите ми, но отговорите не помагаха кой знае колко.

Той сви рамене.

— Ричард не отстъпва пред Маркус. Ако Маркус каже черно, Ричард казва бяло.

— Защо Маркус иска да ме види?

— Не знам.

— Да бе.

— Честно, Блейк, не знам какво става. Нещо голямо е, но никой не споделя с мен.

— Защо не? Ти си превръщач.

— Освен това съм репортер. Преди години направих грешката да отпечатам статия. Ликантропът, с когото разговарях, излъга. Каза, че никога не ми е давал разрешение да го цитирам. Изгуби работата си. Някои от другите искаха да ме издадат, така че и аз да изгубя своята. — Той се приведе до чашата с кафе. Очите му бяха далечни, изпълнени със спомени. — Маркус каза „не“, за тях съм бил по-ценен като репортер. Оттогава никой не ми вярва.

— Злопаметна банда — коментирах аз.

Отпих от кафето си и установих, че е започнало да изстива. Ако пиех достатъчно бързо, щеше да е приемливо, едва-едва.

— Никога не прощават и никога не забравят — отвърна Ървинг.

Звучи като нещо лошо, но е един от основните ми принципи, така че не можех да се оплача особено.

— И така, Маркус те е изпратил тук, за да разговаряш с мен. За какво?

— Иска да се срещнете. Да говорите за някаква работа.

Напълних чашата си отново. Този път с по-малко захар. Започнах да се разбуждам и раздразвам.

— Нека си запише среща и дойде в офиса ми.

Ървинг поклати глава.

— Маркус е известен хирург. Нали знаеш какво ще се случи, ако се появят дори и най-леки съмнения какъв е?

Разбирах това. При някои професии може да ти се размине, ако си превръщач. Лекарската не беше от тях. Все още го имаше зъболекаря от Тексас, който беше съден от пациентка. Твърдеше, че прихванала ликантропия от него. Глупости. Това не се прихваща от човешки ръце, заврени в устата ти. Но случаят не беше забравен. Хората не бяха особено толерантни по отношение на косматковци, лекуващи блестящите зъбки на децата им.

— Добре, изпратете някой друг в офиса. Сигурно Маркус вярва на някого.

— Ричард е забранил на всички да се срещат с теб.

Изгледах го.

— Забранил?

Ървинг кимна.

— Всеки по-нисшестоящ в глутницата може да се свърже с теб само на свой риск.

Започнах да се усмихвам, но спрях. Беше сериозен.

— Не се шегуваш.

Той вдигна три пръста в поздрав.

— Честна скаутска.

— И как така си тук? Искаш да се придвижиш нагоре в йерархията на глутницата ли?

Той пребледня. Съвсем честно, той пребледня.

— Аз? Да се бия с Ричард? По дяволите, не.

— Значи Ричард няма да има нищо против, че разговаряш с мен.

— О, ще има.

Намръщих се.

— Маркус ще те защити ли?

— Ричард издаде конкретна заповед. Маркус не може да се бърка.

— Но ти е наредил да дойдеш при мен.

— Аха.

— И какво ще спре Ричард да те натупа заради това?

Ървинг се ухили.

— Мислех си, че ти ще ме защитиш.

Разсмях се.

— Ах ти, копеле!

— Може би, но те познавам, Блейк. Няма да ти хареса, че Ричард е скрил информация от теб. Определено няма да ти хареса, че те пази. Освен това, аз съм ти приятел от години. Не мисля, че ще стоиш и ще гледаш безучастно, докато гаджето ти ме пребива.

Ървинг ме познаваше по-добре от Ричард. Не беше много успокоителна мисъл. Нима бях подлъгана от едно хубаво лице и приятно чувство за хумор? Нима не бях видяла истинския Ричард? Поклатих глава. Възможно ли е да съм се заблудила толкова много? Надявах се, че не.

— Имам ли защитата ти? — Все още се усмихваше, но в очите му имаше нещо. Страх може би.

— Нужно е да го кажа на висок глас, за да е официално ли?

— Аха.

— Това да не е някакво правило на тайната ликантропска общност?

— Едно от тях.

— Имаш моята защита, но в замяна искам информация.

— Казах ти, че не знам нищо, Блейк.

— Кажи ми какво е да си ликантроп, Ървинг. Ричард изглежда, е решен да ме държи на тъмно. Не обичам да съм в неведение.

Ървинг се усмихна.

— И аз така чух.

— Ти ще си моят водач в света на косматковците, а в замяна аз ще държа Ричард по-далеч от теб.

— Съгласен.

— Кога иска да ме види Маркус?

— Тази вечер. — Ървинг има приличието да изглежда засрамен.

Поклатих глава.

— Няма начин. Отивам си в леглото. Ще се срещна с Маркус утре, не тази вечер.

Той заби поглед в кафето, а пръстите му докосваха чашата.

— Иска да е тази вечер. — Погледна към мен. — Защо мислиш, че киснех навън в колата си?

— Не съм на повикване при всяко чудовище в града. Дори не знам за какво иска да ме види Косматия. — Облегнах се назад и кръстосах ръце. — Няма начин да изляза тази вечер, за да си играя с превръщачи.

Ървинг се размърда неспокойно в стола си, а ръцете му въртяха бавно чашата за кафе по масата. Отново не смееше да ме погледне в очите.

— Сега пък какво не е наред?

— Маркус ми каза да уредя среща с теб. Ако откажа, ще бъда… наказан. Ако дойда тук, Ричард ще ми се ядоса. Хванат съм в капан между двама алфа мъжкари, и не мога да се справя.

— Да не би да ме молиш да те защитя и от Маркус освен от Ричард?

— Не — поклати глава той, — не. Ти си добра, Блейк, но не си на нивото на Маркус.

— Радвам се да го чуя.

— Ще се срещнеш ли с него тази вечер?

— Ако откажа, ще си навлечеш ли неприятности?

Той се втренчи в кафето си.

— Ще повярваш ли, ако кажа „не“?

— Не.

Погледна ме, а кафявите му очи бяха много сериозни.

— Ще се вбеси, но ще оживея.

— Но ще те нарани. — Не беше въпрос.

— Аха. — Една-единствена дума, изречена съвсем меко, колебливо. Не беше обичайно за Ървинг.

— Ще го видя, но при едно условие. Че ти присъстваш на срещата.

Лицето му разцъфна в усмивка, която се разпростря от ухо до ухо.

— Ти си истински приятел, Блейк. — Цялата тъга беше изчезнала, измита от примамливата перспектива да разбере какво става. Дори и затънал до уши в неприятности, Ървинг си оставаше репортер. Това беше същността му и бе по-силно от ликантропията.

Само усмивка си струваше срещата. Освен това исках да разбера дали Ричард наистина е в опасност. Срещата с мъжа, който го заплашваше, беше единственият сигурен начин да се уверя в това. Пък и не ми пукаше за някой, който заплашва приятелите ми. Покритите със сребро куршуми само забавят вампирите, освен ако не ги уцелиш в главата или в сърцето. Сребърните куршуми ще убият върколак, без право на обжалване, без възможност за излекуване, директна смърт.

Маркус можеше да си спомни този факт. Ако прекалеше, можеше и аз да му го припомня.