Кафенето на лунатиците

Глава 22

Изправих се внимателно. Светът не се завъртя. Чудесно. Приближих се до Луи. Тялото на човека-плъх лежеше много неподвижно и тъмно на тревата. Коленичих и отново ми се зави свят. Изчаках да премине, застанала на четири крака. Когато светът отново стана стабилен, поставих ръка на покритите му с козина гърди. Въздъхнах облекчено, щом почувствах, че се повдигат и отпускат под дланта ми. Беше жив, дишаше. Фантастично.

Ако беше в човешката си форма, щях да проверя раната на врата му. Бях почти сигурна, че докосването на кръвта му, докато е в животинска форма, няма да ме зарази с ликантропия, но все пак не и сто процента. Имах си достатъчно проблеми и без да ми се налага да ставам космата веднъж месечно. Освен това, ако трябваше да избирам животно, определено нямаше да е плъх.

Сирените се приближаваха. Не бях сигурна какво да правя. Беше лошо ранен, но бях виждала Ричард в по-тежко състояние и той се бе излекувал. Дали му е била нужна медицинска помощ да се излекува? Не знаех. Можех да скрия Луи в храстите, но ако това означаваше да го оставя да умре? Ако ченгетата го видеха в тази му форма, с тайната му бе свършено. Животът му щеше да се превърне в пълна бъркотия само защото ми бе помогнал. Не ми изглеждаше честно.

От острата му муцуна се разнесе дълга въздишка. През тялото му преминаха тръпки. Козината му започна да изчезва, сякаш имаше отлив. Странните плъхоподобни крайници започнаха да се изправят. Извитите му крака се изпънаха. Наблюдавах как човешката му форма се надига от козината като фигура, хваната в лед.

Луи лежеше на тъмната трева блед, гол и съвсем човешки. Никога преди не бях виждала обратния процес. Беше точно толкова впечатляващо, колкото и промяната в животинска форма, но не толкова плашещо, вероятно заради крайния продукт.

Раната на врата му приличаше повече на животинско ухапване, отколкото на вампирско, с разкъсана кожа, но два от белезите бяха по-дълбоки, от зъби. Вече нямаше кръв. Докато наблюдавах, отново прокърви. Не можех да кажа със сигурност заради тъмнината, но изглеждаше, сякаш раната започва да заздравява. Проверих пулса му. Беше равномерен, силен, но пък какво разбирах аз? Не бях лекар.

Сирената замлъкна, но светлините пулсираха в мрака зад дърветата като цветни светкавици. Ченгетата идваха и аз трябваше да реша какво да правя. Главата ми се чувстваше по-добре. Зрението ми бе ясно. Замайването, изглежда, беше изчезнало. Естествено, не бях правила нови опити да се изправя. Можех да го нося; не твърде бързо и не твърде надалече, но можех. Следите от ухапването започваха да се затварят. По дяволите, до сутринта щеше да се е излекувал. Не можех да позволя на ченгетата да го видят и не можех да го зарежа тук. Не знаех дали ликантропите могат да измръзнат до смърт, но не исках да си изпробвам късмета тази вечер.

Покрих го с палтото си, като го увих около него, докато го повдигах. Нямаше да е хубаво, ако получи измръзвания на някои деликатни места. Ще вземеш да изгубиш някой пръст и си я втасал.

Поех дълбоко въздух и се изправих с него на рамене. На коленете ми това не им допадна. Но се изправих на крака и зрението ми се замъгли. Стоях и се борех с внезапно раздвижилия се свят. Паднах на колене. Заради допълнителното тегло бе доста болезнено.

Полицията идваше. Ако не се разкарах моментално, можех и просто да се откажа. Отказването не спадаше към положителните ми качества. Изправих се на едно коляно и напънах с последни сили. Коленете ми буквално изкрещяха от усилието, но бях на крака. Пред очите ми преминаха черни вълни. Просто стоях и чаках да се разнесат. Този път замайването не бе толкова лошо. Гаденето бе по-неприятно. Щях да повръщам по-късно. Останах на тротоара. Не вярвах, че ще се справя със снега. Освен това даже градските ченгета могат да проследят такива отпечатъци. Редица дървета ме скриваха от посоката на светлините. Тротоарът минаваше покрай една сграда. Веднъж да я подминех и щях да мога да се върна до колата си. Идеята да карам докато зрението ми ту се влошава, ту се оправя, не беше добра, но ако не успеех да се отдалеча от ченгетата, всичките ми усилия щяха да отидат на вятъра. Трябваше да стигна до колата. Трябваше да отведа Луи по-далече.

Не погледнах назад, за да проверя дали мигащите светлини озаряват района. Гледането назад нямаше да помогне, а и с Луи на раменете ми се изискваха много усилия да се обърна. Поставих единия крак пред другия и крайчецът на сградата се изви покрай нас. Бяхме извън полезрението им, даже и да подминеха дърветата. Прогрес. Страхотно.

Сградата се простираше от лявата ми страна като някакъв тъмен монолит. Разстоянието до края й сякаш се увеличаваше. Поставих единия крак пред другия. Ако просто се концентрирах над вървенето, можех да се справя. Луи сякаш олекваше. Това не беше добре. Нима щях да припадна, но все още не го осъзнавах?

Вдигнах поглед и видях, че съм стигнала края на сградата. Губеше ми се известно време. Лош знак. Бях готова да се обзаложа, че имам мозъчно сътресение. Нямаше да е твърде лошо, ако припадна, нали? Защо ли не вярвах, че е така?

Надникнах иззад ъгъла, като се концентрирах да не фрасна краката на Луи в сградата. Отне ми много повече концентрация, отколкото би трябвало.

Полицейските светлини разкъсваха мрака. Колата бе спряна на края на паркинга с една отворена врата. Радиото изпълваше нощта с изкривени звуци. Изглеждаше празна. Взирането в нещо толкова отдалечено предизвика вълна от чернота пред очите ми. Как, по дяволите, щях да карам? Щях да решавам проблемите един по един. На първо време, да замъкна Луи до джипа, извън полезрението им.

Отстъпих от предпазващата ме сграда. Беше последното ми прикритие. Ако ченгетата се появяха сега, докато преминавах през паркинга, всичко свършваше. В неделя вечер нямаше много коли на паркинга за посетители. Джипът ми бе паркиран под една от уличните лампи. Винаги, когато бе възможно, паркирах на осветено място. Правило за безопасност номер едно за жени, пътуващи сами след мръкване. Джипът изглеждаше, сякаш е в светлината на прожекторите. Светлината вероятно не бе толкова ярка. Просто изглеждаше такава, защото се опитвах да се промъкна.

Някъде по средата на разстоянието до колата осъзнах, че раната на главата не е единственият проблем. Естествено, можех да вдигна такъв товар, даже да вървя с него, но не вечно. Коленете ми трепереха. Всяка стъпка ставаше все по-бавна и изискваше повече усилия. Ако отново се строполях, нямаше да мога да вдигна Луи. Дори не бях сигурна, че самата аз ще съм в състояние да се изправя.

Единият крак пред другия, просто единият крак пред другия. Концентрирах се над краката си, докато гумите на джипа не влязоха в полезрението ми. Ето, не беше толкова трудно.

Ключовете за колата, естествено, бяха в джоба на палтото. Натиснах бутона на верижката, който отключваше вратите. Пронизителният звук, сигнализиращ отварянето, ми прозвуча достатъчно силен, че да пробуди и мъртвите. Отворих средните врати, като балансирах Луи само с една ръка. Оставих го да падне на задната седалка. Палтото се разтвори и разкри част от голото тяло. Явно съм се почувствала по-добре, отколкото си мислех, защото отделих време да преметна палтото над слабините и долната част на гърдите му. Едната ръка остана да виси навън, отпусната и странна, но всичко беше наред. Чувството ми за благоприличие можеше да се справи с една гола ръка.

Затворих вратата и мярнах отражението си в страничното огледало. Едната страна на лицето ми бе кървава маска, по чистите части имаше кървави ожулвания. Вмъкнах се в джипа и измъкнах от жабката бебешки кърпички с алое и ланолин. Бях започнала да ги взимам, за да се справям с кръвта от вдигането на зомбита. Вършеха по-добра работа от обикновения сапун и вода, които носех преди. Изтрих достатъчно кръв, че да не ме спре първото ченге, покрай което премина, и се разположих зад волана.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Полицейската кола все още стоеше самотна, като куче, очакващо господаря си. Моторът избръмча. Превключих на скорост и дадох газ. Джипът изви към една улична лампа, сякаш беше магнит. Набих спирачки и си благодарих, че съм си сложила предпазния колан.

Добре, значи бях леко дезориентирана. Включих светлината на сенника, за която се предполага, че е сложена, за да може да проверите грима си и вместо това проверих очите си. Зениците бяха еднакви. Ако едната бе разширена, това би могло да означава, че имам вътрешен кръвоизлив в главата. Хората умират от подобни неща. При подобна ситуация щях да ни предам на ченгетата, за да бъдем закарани до болницата. Но нещата не бяха чак толкова зле. Надявах се.

Изключих светлината и бавно подкарах джипа. Ако карах много бавно, автомобилът нямаше да иска да целуне уличната лампа. Страхотно. Малко по малко излязох от паркинга, като очаквах да чуя викове зад себе си. Нищо. Улицата беше тъмна и претъпкана с паркирани автомобили от двете страни. Пропълзях по нея с около петнадесетина километра в час, страх ме беше да вдигна по-висока скорост. Отстрани изглеждаше, сякаш карам през автомобилите от едната страна. Илюзия, но въпреки това адски изнервяща.

По-голяма улица и нечии фарове прободоха очите ми. Сложих ръка, за да предпазя зрението си, и за малко да се врежа в една паркирана кола. Мамка му! Трябваше да отбия, преди да се ударя в нещо. След четири пресечки най-сетне открих бензиностанция с телефони отпред. Не бях сигурна колко зле изглеждам. Не ми се щеше някой свръхприлежен чиновник да се обади в полицията след всички усилия, които бях положила да се измъкна незабелязано.

Вкарах джипа на паркинга. Ако се престараех и отнесях някоя от бензиновите колонки, можеше и да се обадят на ченгетата. Отбих пред една от телефонните кабинки. Паркирах и бях изключително облекчена, че стоя неподвижно.

Измъкнах четвърт долар от пепелника. Единственото, което някога бе поставяно в него бе ресто. Когато излязох от колата за пръв път, осъзнах колко е студено без палто. Студът пропълзя по гърба ми на мястото, където пуловерът бе разпран. Набрах номера на Ричард, без да се замислям. На кого другиго можех да се обадя? Включи се секретарят.

— Проклятие, бъди си вкъщи, Ричард, бъди си вкъщи.

Сигналът прозвуча.

— Ричард, Анита е. Луи е ранен. Вдигни, ако си там. Ричард, Ричард, мамка му, Ричард, вдигни — наведох чело към студения метал на телефонната будка. Вдигни, вдигни, вдигни. Ричард! По дяволите!

Той вдигна, а гласът му звучеше, сякаш бе останал без дъх.

— Анита, аз съм. Какво има?

— Луи е ранен. Раните му се излекуват сами. Как обясняваш подобно нещо в спешното отделение?

— Не обясняваш — отвърна ми той. — Имаме лекари, които могат да се погрижат за него. Ще ти дам адрес, на който да отидеш.

— Не мога да шофирам.

— Ранена ли си?

— Да.

— Колко лошо?

— Достатъчно, че да не искам да шофирам.

— Какво ви се е случило?

Разказах му доста съкратена версия на вечерните събития. Просто атака на вампир, без определен мотив.

Не бях готова да му съобщя, че трябва да кажа на Жан-Клод за нашия годеж, защото не бях сигурна, че сме сгодени все още. Той беше попитал, аз се бях съгласила, но в момента не бях сигурна. Дори не бях сигурна дали Ричард още е сигурен.

— Дай ми адреса. — Направих го. — Знам бензиностанцията, за която говориш. Спирам там, когато от време на време посещавам Луи.

— Чудесно. Кога можеш да дойдеш?

— Сигурна ли си, че ще си добре, докато дойда?

— Естествено.

— Защото, ако не си, се обади на полицията. Не рискувай живота си само за да опазиш тайната на Луи. Той не би искал подобно нещо.

— Ще го имам предвид.

— Не се прави на корава пред мен, Анита. Не искам да ти се случи нещо лошо.

Усмихнах се с чело притиснато към телефона.

— Благодарение на това успях да стигна дотук. Просто ела, Ричард. Ще чакам.

Затворих, преди да стане сантиментален. Чувствах се твърде окаяно, за да понеса проява на прекалено съчувствие.

Върнах се обратно в колата. Вътре беше студено. Бях забравила да включа парното. Пуснах го на пълна мощност. Коленичих на седалката и проверих Луи. Не беше помръднал. Докоснах китката му, проверявайки за пулс. Беше силен и равномерен. Вдигнах едната му ръка за проба и я оставих да падне обратно. Никаква реакция. Не бях и очаквала да има.

Обикновено ликантропът остава в животинската си форма между осем и десет часа. Превръщането по-рано отнема много енергия. Даже и да не беше ранен, Луи щеше да спи през остатъка от нощта. Въпреки че сън е твърде мека дума. Не можете да ги пробудите от това състояние. Не беше впечатляващ метод за оцеляване. Точно както сънят през деня не помага особено на вампирите. Това беше начинът на еволюцията да помогне на нас, хилавите хорица.

Отпуснах се на мястото си. Не бях сигурна колко време ще отнеме на Ричард да стигне дотук. Хвърлих поглед към сградата на бензиностанцията. Мъжът на касата четеше списание. За момента не ни обръщаше никакво внимание. Ако наблюдаваше, щях да ни преместя извън осветеното място. Не исках да започне да се чуди защо стоим там, но щом не обръщаше внимание, нямаше да мърдаме.

Отпуснах се назад и подпрях глава на облегалката. Искаше ми се да затворя очи, но не го направих. Бях съвсем сигурна, че имам мозъчно сътресение. Заспиването не беше добра идея. Бях се оправяла и от по-лошо нараняване на главата, но Жан-Клод го бе излекувал. Все пак белег на вампир беше малко прекалена мярка за леко сътресение.

Това беше първият случай, в който бях тежко ранена, откакто загубих белезите на Жан-Клод. Те ме бяха направили по-трудна за нараняване и се лекувах по-бързо. Нелош страничен ефект. Един от другите ефекти беше способността да гледам вампирите в очите, без да могат да ме омагьосват. Както бях гледала Гретхен.

Как бях успяла да я гледам в очите безнаказано? Нима Жан-Клод ме беше излъгал? Имаше ли някой останал белег? Още един въпрос, който да му задам, щом го видех. Естествено, след като му съобщях новината, адът щеше да се стовари и нямаше да има повече въпроси. Е, може би един въпрос. Щеше ли Жан-Клод да се опита да убие Ричард? Вероятно.

Въздъхнах и затворих очи. Внезапно се почувствах уморена, толкова уморена, че не исках да ги отворя. Сънят започна да ме поглъща. Отворих очи и се поизправих на седалката. Може би беше просто напрежение, адреналинът, който спираше своето действие, или пък беше сътресение. Включих осветлението на тавана и отново проверих Луи. Дишането и пулсът му бяха стабилни. Главата му бе обърната на една страна, а вратът опънат, така че разкриваше раната. Следите от ухапването оздравяваха. Не можех да видя как се случва, но всеки път, щом погледнех, изглеждаха по-добре. Все едно да наблюдаваш цъфтенето на цвете. Виждаш ефекта, но никога не успяваш да видиш самото действие.

Луи щеше да се оправи. Но щеше ли Ричард да е добре? Бях казала „да“, защото в конкретния момент го мислех. Можех да се видя как прекарвам живота си с него. Преди Бърт да ме открие и да ми покаже как да използвам таланта си, за да правя пари, имах живот. Ходех на планина, на къмпинг. Бях биолог и смятах, че ще продължа с магистратура и докторат и до края на живота си ще изучавам свръхестествени създания. Нещо като свръхестествената Джейн Гудол6. Ричард ми беше припомнил всичко това, как бях смятала, че ще протече животът ми. Не бях планирала да го прекарам затънала до гуша в кръв и трупове. Наистина.

Да се поддам на Жан-Клод означаваше да призная, че няма нищо друго освен смърт, освен насилие. Секси, привлекателен, но въпреки това мъртъв. Смятах, че с Ричард имам шанс за живот. Нещо по-добро. След снощи дори не бях сигурна дали е така.

Твърде много ли беше да искам някого, който е човек? По дяволите, познавах доста жени на моята възраст, които въобще не можеха да си уредят среща. И аз бях от тях преди Ричард. Добре де, Жан-Клод би ме извел, но аз го отбягвах. Не можех да си представя да излизам с него, сякаш е обикновен човек. Можех да си представя, че правим секс, но не и че излизаме. Мисълта как ме взема в осем, връща ме обратно и е доволен от целувка за „лека нощ“ ми изглеждаше нелепа.

Останах на колене, взирайки се в Луи. Страхувах се да се обърна и да се настаня удобно, страхувах се, че ще заспя и няма да се пробудя. Не бях наистина уплашена, но се притеснявах. Едно посещение в болницата може и да не беше лоша идея, но първо трябваше да кажа на Жан-Клод за Ричард. И да му попреча да го убие.

Подпрях глава на ръцете си и зад челото ми се появи дълбока, пулсираща болка. Добре. Главата трябваше да ме боли след всичкия бой, който бе отнесла. Фактът, че не ме болеше, ме бе притеснил. Можех да живея с едно добро главоболие.

Как щях да опазя Ричард жив? Усмихнах се. Ричард беше алфа вълк. Какво ме караше да помисля, че не може да се погрижи за себе си? Бях виждала на какво е способен Жан-Клод. Бях го виждала, когато въобще не беше човек. Може би, след като видех Ричард да се променя, щях да имам различно мнение. Може би нямаше да се държа толкова покровителствено. Да, може би и адът щеше да замръзне.

Обичах Ричард. Наистина. И казах искрено онова „да“. Поне до снощи мислех така. Преди да почувствам как силата му се прокрадва по кожата ми. Жан-Клод беше прав за едно нещо. Ричард не беше човек. Снъф филмът го беше възбудил. Нима идеята за секс на Жан-Клод бе също толкова странна? Никога нямаше да си позволя да разбера.

Някой почука на прозореца. Подскочих и се завъртях рязко. Пред очите ми заплуваха черни кръгове. Когато зрението ми се възвърна, видях лицето на Ричард пред стъклото.

Отключих вратите и той отвори едната. Посегна към мен, но се спря. Колебанието върху лицето му беше болезнено. Не беше сигурен, че ще му позволя да ме докосне. Извърнах глава, за да не гледам изписаната болка. Обичах го, но любовта не бе достатъчна. Всички онези приказки, розови романи, сапунени опери са пълни с лъжи. Любовта не побеждава всичко.

Внимаваше да не ме докосне. Гласът му бе безразличен:

— Добре ли си, Анита? Изглеждаш ужасно.

— Чудесно е да знам, че изглеждам, както се чувствам — отвърнах му аз.

Пипна бузата ми, приплъзвайки пръсти над кожата, призрачно докосване, което ме накара да потреперя. Проследи краищата на ожуленото. Заболя ме и се отдръпнах. Петна кръв украсиха върховете на пръстите му и пробляснаха на уличното осветление. Наблюдавах как се взира в кръвта. Видях как мисълта пробягва зад кафявите му очи. За малко да оближе пръстите си, както бе направил Рафаел. Изтри ги в палтото си, но вече бях видяла колебанието. Той знаеше, че съм го видяла.

— Анита…

Задната врата се отвори и аз се завъртях рязко, посягайки към последния нож, с който разполагах. Светът потъмня и ме обляха вълни на гадене. Движението беше твърде рязко. Върколакът Стивън стоеше в рамката на полуотворената врата и се взираше в мен. Изглеждаше, сякаш е замръзнал, а сините му очи бяха разширени. Гледаше към сребърния нож в ръката ми. Това, че бях сляпа и твърде зле за да го използвам, изглежда, му беше убягнало. Може би поради факта, че бях коленичила и се движех към него. Бях искала да нанеса удар, макар и сляпа като прилеп, без да вземам под внимание възможността, че този някой можеше и да има право да се намира там.

— Не ми каза, че ще доведеш някого.

— Трябваше да го спомена — съгласи се Ричард.

Успокоих се и се отпуснах на колене върху седалката.

— Да, трябваше да го споменеш.

Ножът блестеше на светлината. Изглеждаше остър като бръснач и добре поддържан. Така си беше.

— Просто щях да проверя как е Луи — каза Стивън. Звучеше леко разтърсен. Беше облечен с черно кожено яке със сребърни капси, закопчано стегнато по врата му. Дългата му, къдрава руса коса падаше напред върху якето. Изглеждаше като женствен рокер.

— Добре — отвърнах аз.

Стивън погледна покрай мен към Ричард. По-скоро почувствах, отколкото видях кимването му.

— Всичко е наред, Стивън. — Имаше нещо в гласа му, което ме накара да се обърна бавно към него.

Имаше нещо странно, изписано на лицето му.

— Може би наистина си толкова опасна, колкото се преструваш, че си.

— Не се преструвам, Ричард.

Той кимна.

— Може би наистина е така.

— Това проблем ли е?

— Предполагам, че не, стига да не стреляш по мен или по членовете на глутницата ми.

— За глутницата не мога да обещая.

— Те са под моя защита.

— Тогава се погрижи да ме оставят на мира.

— Ще се биеш ли с мен заради това? — попита той.

— А ти ще се биеш ли с мен?

Той се усмихна, но в усмивката нямаше радост.

— Не бих могъл да се бия с теб, Анита. Никога не бих могъл да те нараня.

— По това се различаваме, Ричард.

Наведе се, сякаш да ме целуне. Нещо на лицето ми го спря.

— Вярвам ти.

— Добре. — Прибрах ножа в канията. Гледах лицето му, докато го правех. Нямаше нужда да гледам къде прибирам острието. — Никога не ме подценявай, Ричард, нито мен, нито нещата, които съм готова да направя, за да остана жива. Да запазя другите живи. Не искам никога да се бием, не и по този начин, но ако не държиш глутницата си под контрол, ще се наложи.

Той се отдръпна от мен. Лицето му изглеждаше почти ядосано.

— Това заплаха ли е?

— Нещата не подлежат на контрол и ти го знаеш. Не мога да обещая, че няма да ги нараня, освен, ако не ми гарантираш, че ще се държат прилично. А ти не можеш да го направиш.

— Не, не мога. — Не му харесваше да го признае.

— В такъв случай не ме карай да обещавам нищо.

— Поне можеш ли да се опиташ да не ги убиваш като първи вариант?

Обмислих предложението.

— Не знам. Може би.

— Не можеш ли просто да кажеш: „Да, Ричард, няма да убивам приятелите ти“?

— Ще бъде лъжа.

Той кимна.

— Предполагам, че ще е така.

Чух скърцането на кожа от задната седалка, докато Стивън се движеше наоколо.

— Луи е в безсъзнание, но ще се оправи.

— Как го вкара в джипа? — попита Ричард.

Изгледах го, без да отговарям.

Имаше благоприличието да изглежда засрамен.

— Пренесла си го. Знаех си. — Нежно докосна раната на челото ми. Все още болеше. — Даже и с тези рани си го пренесла.

— Вариантите бяха или това, или да го оставя на ченгетата. Какво щеше да стане, ако го бяха натоварили на линейка и раните му започнеха да се лекуват по този начин?

— Щяха да разберат какво представлява — отвърна Ричард.

Стивън се беше облегнал на задната част на седалката с брадичка, подпряна на ръцете. Изглежда беше забравил, че почти го бях намушкала или пък бе свикнал да го заплашват. Може би. Отблизо очите му бяха с впечатляващия син цвят на метличина. С русата коса, надиплена около лицето му, изглеждаше като една от онези китайски кукли, които човек купува от специалните магазини и никога не позволява на децата да си играят с нея.

— Мога да заведа Луи у нас — каза той.

— Не — отвърнах аз.

И двамата ме изгледаха изненадано. Не бях сигурна какво да кажа, но знаех, че Ричард не може да дойде с мен в „Престъпни удоволствия“. Ако исках да ми остане някаква надежда, че мога да ни опазя живи, Ричард не трябваше да е в светлината на прожекторите, когато съобщях новината.

— Мислех да те закарам у вас — обади се Ричард или в най-близката болница, според това от какво имаш нужда.

Такова щеше да е и моето желание, но не и тази вечер.

— Луи е най-добрият ти приятел. Мислех, че може да искаш да се погрижиш за него.

Той се взираше в мен, а прекрасните му кафяви очи се присвиха подозрително.

— Опитваш се да се отървеш от мен. Защо?

Сърцето ме заболя. Не можех да измисля качествена лъжа. Не вярвах, че ще се върже на някоя недомислена.

— До каква степен вярваш на Стивън?

Въпросът, изглежда, го извади от равновесие.

— Вярвам му.

Първата му реакция бе да каже „да, вярвам му“, но не беше обмислил отговора.

— Не, Ричард, имам предвид, вярваш ли му, че няма да каже на Жан-Клод или на Маркус?

— Няма да кажа на Маркус нищо, което ти не искаш — обади се Стивън.

— А на Жан-Клод? — попитах аз.

Стивън, изглежда, се почувства неудобно, но все пак отговори:

— Ако зададе директен въпрос, трябва да му дам директен отговор.

— Как е възможно да си по-предан на Господаря на града, отколкото на собствения си водач на глутница?

— Следвам Ричард, а не Маркус.

Хвърлих поглед на Ричард.

— Малък бунт в двореца?

— Рейна искаше той да участва във филмите. Аз се намесих и попречих.

— Маркус вероятно те мрази много — казах аз.

— Страхува се от мен — отвърна Ричард.

— Още по-лошо.

Ричард не каза нищо. Той познаваше ситуацията по-добре от мен, дори и да не желаеше да направи решителната стъпка.

— Добре, планирах да кажа на Жан-Клод, че си ми предложил.

— Предложил си й? — В гласа на Стивън се долавяше весела нотка на изненада. — Тя съгласи ли се?

Ричард кимна.

По лицето на Стивън се изписа наслада.

— Само така. — Внезапно изражението стана тъжно. Беше все едно да наблюдаваш преминаващия вятър над тревиста поляна, всичко бе изписано на повърхността. — Жан-Клод ще пикае газ.

— И аз не бих могла да го кажа по-точно.

— Тогава защо ще му казваш тази вечер? — попита Ричард. — Защо не изчакаш? Вече не си сигурна, че искаш да се омъжиш за мен, нали?

— Не съм — отвърнах аз.

Не ми харесваше да го призная, но беше истина. Обичах го, но ако нещата отидеха още по-далече, щеше да е твърде късно. Ако имах някакви съмнения, сега бе моментът да ги изчистя. Докато се взирах в лицето му и долавях сладката миризма на афтършейва му, ми се искаше да мога с лека ръка да отхвърля предпазливостта. Да се озова в прегръдките му. Но не можех. Просто не можех, не и ако не бях сигурна.

— Тогава защо въобще ще му казваш? Освен, ако не планираш да избягаме и да ми пристанеш, и не си ми казала, все още разполагаме с някакво време.

Въздъхнах. Обясних му защо трябва да го направя тази вечер.

— Не можеш да дойдеш с мен.

— Няма да те пусна да идеш сама — отвърна той.

— Ричард, ако си там, когато той разбере, ще се опита да те убие, а аз ще се опитам да го убия, за да те защитя. — Поклатих глава. — Ако лайното падне във вентилатора, цялата работа може да свърши като „Хамлет“.

— Как така като „Хамлет“? — попита Стивън.

— С всички мъртви — отвърнах аз.

— О!

— Ще убиеш Жан-Клод, за да ме защитиш, дори и след онова, на което стана свидетел снощи?

Изгледах го. Опитах се да разчета какво се криеше зад очите му, за да разбера дали има някой, с когото наистина да разговарям. Все още си беше Ричард. С любовта му към природата и всякакви дейности, които ще те накарат да се изцапаш, и с усмивка, която ме сгряваше до върха на пръстите. Не бях сигурна, че мога да се омъжа за него, но бях убедена, че не бих могла да позволя на никого да го убие.

— Да.

— Няма да се омъжиш за мен, но би убила някого заради мен. Не го разбирам.

— Попитай ме дали те обичам, Ричард. Отговорът си остава „да“.

— Как бих могъл да те оставя да се изправиш срещу него сама?

— Досега съм се справяла достатъчно добре и без теб.

Докосна челото ми и потреперих от болка.

— Не изглеждаш добре.

— Жан-Клод няма да ме нарани.

— Не можеш да си напълно сигурна — отвърна той. Имаше право.

— Не можеш да ме защитиш, Ричард. Присъствието ти ще убие и двама ни.

— Не мога да те пусна сама.

— Не ми се прави на мъжкар, Ричард. Това е лукс, който не можем да си позволим. Ако положителният отговор на предложението за женитба те кара да се държиш като идиот, нещата могат да се променят.

— Ти си взе думите обратно.

— Но не е и твърдо „не“ — казах аз.

— Фактът, че просто се опитвам да те защитя, ще те накара да кажеш „не“?

— Не ми трябва защитата ти, Ричард. Дори не я искам.

Той наклони глава, подпря я на облегалката и затвори очи.

— Ако се правя на белия рицар, ще ме напуснеш.

— Ако смяташ, че трябва да се правиш на белия рицар, значи въобще не ме познаваш.

Той отвори очи и ме погледна.

— Може би искам да съм твоя бял рицар.

— Това си е твой проблем.

Той се усмихна.

— Предполагам, че е така.

— Ако можеш да закараш джипа до апартамента ми, ще хвана такси.

— Стивън може да те закара — каза той. Предложи го без дори да се замисли какво ще каже Стивън по въпроса. Беше арогантно.

— Не, ще хвана такси.

— Нямам нищо против — обади се Стивън. — И без това тази вечер трябва да се връщам в „Престъпни удоволствия“.

Погледнах го.

— С какво си изкарваш прехраната, Стивън?

Той положи бузата на ръката си и ми се усмихна. Успя да изглежда едновременно очарователен и секси.

— Стриптийзьор съм.

Естествено, че беше. Искаше ми се да отбележа, че е отказал да участва в порнофилм, но въпреки това се съблича. Обаче свалянето на дрехите, докато останеш по изискано бельо, не беше едно и също с правенето на секс пред камера. Дори не беше близо до това.