Кафенето на лунатиците

Глава 15

Срещата ми в един часа беше с Елвира Дрю. Елегантният й маникюр изпъкваше около чашата с кафе, докато отпиваше. Лакът й беше прозрачен и караше връхчетата на пръстите й да блестят като черупки на морски охлюв, безцветни, докато не бъдат облени от светлина. Останалата част от нея беше не по-малко изискана. Роклята й бе с онзи интересен цвят, който в един момент изглежда син, а в следващия — зелен. Наричаха го синьо-зелен, но не беше точно. Роклята бе почти зелена. За да проблясва по този начин, сякаш със свой собствен живот, подобно на козина, тъканта трябваше да е скъпа. Вероятно струваше повече от целия ли гардероб.

Дългата й руса коса се спускаше по гърба, оформена елегантна линия. Това беше единственият детайл, който не си пасваше. Роклята, маникюрът, обувките с подходящ цвят, почти незабележимият грим, всичко това щеше да си отива с изискана, но сложна прическа.

Харесах я, че е оставила косата свободна и почти недокосната.

Когато вдигна очи, за да срещне моите, разбрах защо е похарчила толкова много за роклята. Бяха със същия изумителен синьо-зелен цвят. Комбинацията спираше дъха.

Стоях срещу нея, отпивах от кафето и се радвах, че съм се нагласила. В повечето случаи щеше да ме накара да се чувствам като бедната братовчедка от провинцията. Днес обаче можех да отстоявам позицията си.

— С какво мога да ви помогна, госпожо Дрю?

Тя се усмихна и в усмивката се съдържаше всичко, което човек би очаквал. Правеше го, сякаш знаеше ефекта, който има върху повечето хора. Почти се притеснявах да я видя край някой мъж. Ако предизвикваше такава реакция у мен, направо се ужасявах какъв ли ще е ефектът при Джеймисън или Мани.

— Писателка съм. Работя по книга за превръщачите.

Усмивката ми поувяхна по краищата.

— Наистина ли? И какво ви води в офисите на „Съживители“ ООД?

— В книгата всяка глава е за различна животинска форма. Представям исторически факти — всички добре известни превръщачи от различните епохи, а в края персонален профил на съвременен превръщам.

Лицето започваше да ме боли и съзнавах, че усмивката ми представлява по-скоро оголване на зъби, отколкото нещо друго.

— Звучи ми като интересно четиво. А сега бихте ли ми казали как мога да ви помогна?

Тя премигна насреща ми с изумителните си очи. Изглеждаше объркана. Справяше се доста добре. Само преди момент бях видяла проблясъците на интелигентност в очите й. Тъпата блондинка беше просто представление. Щеше ли да проработи, ако бях мъж? Надявах се, че не.

— Липсва ми едно интервю. Трябва да намеря плъхолак. Интервюто може да е изцяло поверително. — Тъпата блондинка изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. Беше видяла, че не се връзвам.

Интервюто „може да“, а не „ще е“ поверително. Въздъхнах и се отказах от усмивката.

— Какво ви кара да смятате, че мога да ви намеря плъхолак?

— Г-н Вон ме увери, че ако някой в района може да ми помогне, това сте вие.

— Наистина ли е казал това?

Тя се усмихна с блеснали очи.

— Изглеждаше много сигурен, че можете да ми помогнете.

— Шефът ми обещава много неща, госпожо Дрю. Повечето от които не му се налага да осигурява лично. — Изправих се. — Бихте ли изчакали само за момент? Искам да се посъветвам с г-н Вон.

— Ще ви чакам точно тук. — Усмивката й беше все така сладка, но нещо в очите й ми подсказа, че знае точно какъв вид съветване съм си наумила.

Външният офис е решен в бледозелено, като се започне от тапетите с тънките ориенталски шарки и се стигне до вълнистия килим. Във всяка незаета ниша цъфтяха най-различни растения. Бърт смяташе, че придават на офиса домашен щрих. Според мен изглеждаха като евтин декор за джунгла.

Мери, дневната ни секретарка, усмихнато вдигна очи от клавиатурата. Беше над петдесетте, с руса коса, която беше малко твърде жълта, за да е естествена.

— Имаш ли нужда от нещо, Анита? — Усмивката й беше приятна. Почти не съм я виждала в лошо настроение. Беше добро качество за рецепционистка.

— Аха, да се видя с шефа.

Наклони главата си на една страна, а в очите и се появи предпазливост.

— Защо?

— Така или иначе трябва да имам записана среща с Бърт за днес. Казах на Крейг да я включи в графика.

Тя погледна в книгата за уговорки.

— Крейг я е записал, а Бърт я е отменил. — Усмивката беше изчезнала. — Днес наистина е много зает.

Това преля чашата. Отправих се към вратата на шефа.

— В момента е с клиент — обади се Мери.

— Прекрасно — отвърнах й.

Почуках и отворих вратата, без да чакам разрешение.

Бюрото на Бърт заема по-голямата част от боядисания в бледосиньо офис. Беше най-малкият от трите кабинета, но си беше негов за постоянно. Останалите трябваше да се редуваме. В колежа е играл футбол и все още си личеше. Широки рамене, силни ръце, ръст над метър и деветдесет с ясното съзнание за всеки сантиметър. Морският му тен беше изчезнал с настъпването на зимата. Късата моряшка подстрижка на бялата му коса изглеждаше по-малко драматична на фона на по-бледата кожа.

Очите му имаха цвета на мръсно стъкло, някакъв вид сиво. Същите тези очи в момента се взираха в мен.

— С клиент съм, Анита.

Отделих време за един поглед към мъжа, който стоеше срещу него. Беше Каспар Гундерсон. Днес бе облечен в бяло, което подчертаваше всичко. Не можех да си обясня как е възможно да съм го гледала и въобще да си помисля, че е човек. Той се усмихна.

— Госпожица Блейк, предполагам — протегна ми ръка.

Поех я.

— Ако може да изчакате навън само за момент, господин…

— Гундерсон.

— Г-н Гундерсон, налага се да разговарям с г-н Вон.

— Мисля, че може да почака, Анита — обади се Бърт.

— Не — отвърнах му, — не може.

— Да, може.

— Искаш ли да проведем този конкретен разговор пред клиент, Бърт?

Изгледа ме, а малките му сиви очички изглеждаха още по-малки, докато се мръщеше насреща ми. Беше зъл поглед. Никога не действаше срещу мен. Усмихна се напрегнато.

— Настояваш ли?

— Схванал си.

Той си пое дълбоко въздух и го издиша бавно, сякаш броеше до десет. После се обърна към Каспар с най-добрата си професионална усмивка.

— Ще ни извините ли за няколко минути, г-н Гундерсон? Няма да отнеме много време.

Каспар стана, кимна ми и напусна. Затворих вратата след него.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като нахлуваш така, докато разговарям с клиент? — Бърт се изправи, а широките му рамене се разпростряха почти от едната стена до другата.

Трябваше да измисли нещо друго, а не да се опитва да ме сплашва с размери. Винаги съм била най-дребното хлапе в квартала. Твърде отдавна не се впечатлявах от размери.

— Казах ти, повече никакви клиенти, които са извън длъжностната ми характеристика.

— Работата ти е такава, каквато аз кажа, че е. Аз съм ти шеф, помниш ли? — Наведе се над бюрото, подпрян на ръце.

Наведох се срещу него.

— Снощи ми изпрати случай с изчезнал човек. Какво, по дяволите, разбирам от изчезнали хора?

— Жена му е ликантроп.

— И това означава, че трябва да му приберем парите?

— Ако можеш да му помогнеш, да.

— Прехвърлих го на Рони. Бърт се отпусна назад.

— Виждаш ли, помогнала си му. Никога нямаше да открие госпожица Симс без твоята помощ.

Отново изглеждаше разбран. Не исках да е разбран.

— В момента в офиса ми е Елвира Дрю. Какво, по дяволите, се предполага да правя с нея?

— Познаваш ли някакви плъхолаци? — Беше седнал с ръце, кръстосани върху леко изпъкналия му корем.

— Това няма значение.

— Познаваш, нали?

— И какво, ако кажа „да“?

— Уреди й интервю. Сигурно поне един иска да е известен.

— Повечето ликантропи се мъчат всячески да запазят в тайна какви са. Разкриването заплашва работата им, браковете им. Миналата година имаше един случай в Индиана, където баща загуби попечителството над децата си след пет години в полза на бившата си жена, защото се разбра, че е превръщач. Никой не иска да рискува подобна публичност.

— Виждал съм интервюта с превръщачи по телевизията.

— Те са изключение, Бърт, не правило.

— Тоест няма да помогнеш на госпожа Дрю?

— Не, няма да й помогна.

— Няма да се опитвам да апелирам към алчността ти, въпреки че тя ни предложи много пари. Но си помисли как една положителна книга за ликантропията би помогнала на приятелчетата ти превръщачи. Позитивните публикации винаги са добре дошли. Преди да я отрежеш, поговори с приятелите си. Виж какво мислят по въпроса.

— Не даваш и пет пари за положителното представяне на общността на ликантропите. Развълнуван си заради парите.

— Така е.

Бърт беше безскрупулно копеле и не му пукаше кой е наясно с това. Трудно е да спечелиш битка, когато не можеш да обидиш някого. Седнах срещу него. Изглеждаше доволен от себе си, сякаш знаеше, че е победил. Не беше познал.

— Не ми харесва да стоя срещу клиентите и да не знам какво, по дяволите, искат. Повече никакви изненади. Първо ще обсъждаш клиентите с мен.

— Както поискаш.

— Държиш се разумно. Какво не е наред?

Усмивката му се разшири, а малките му очички заблестяха.

— Г-н Гундерсон ни предложи много пари за услугите ти. Два пъти повече от нормалната тарифа.

— Това са доста пари. Какво иска?

— Да вдигнеш от мъртвите негов прародител. Жертва е на семейно проклятие. Някаква вещица му е казала, че ако той разговаря с предшественика, върху когото е било хвърлено първоначалното проклятие, може и да успее да го премахне.

— Защо е удвояването на тарифата?

— Проклятието е хвърлено върху един от двама братя, но той не е сигурен върху кого точно.

— Значи трябва да вдигна и двамата.

— Ако сме късметлии, само единия.

— Но ти ще задържиш и допълнителните пари при всички случаи.

Бърт кимна енергично, щастлив като алчен ловец на бисерни миди.

— Даже е част от длъжностната ти характеристика, а и освен това, дори ти не би оставила човек да прекара живота си с пера по главата, ако можеш да му помогнеш, нали?

— Самодоволно копеле. — Гласът ми прозвуча уморено дори и в моите уши.

Бърт просто се усмихна. Знаеше, че е спечелил.

— Нали ще обсъждаш с мен клиенти, при които не става дума за вдигане на зомбита или убиване на вампири? — попитах аз.

— Щом имаш време да прочетеш информацията за всеки клиент, с когото се срещам, то аз определено ще имам време да пиша доклад.

— Не е нужно да чета за всеки клиент, само за онези, които ми изпращаш.

— Но, Анита, нали знаеш, че е въпрос на щастлив жребий кой от вас е на работа в конкретния ден.

— Майната ти, Бърт.

— Накара госпожа Дрю да чака достатъчно дълго, не мислиш ли?

Изправих се. Нямаше смисъл. Бях надиграна. Той го знаеше, знаех го и аз. Единственото, което ми оставаше, бе елегантно отстъпление.

— Срещата ти за два часа е отменена. Ще кажа на Мери да ти изпрати Гундерсон.

— Има ли нещо, което не би включил в графика като клиент, Бърт?

Изглеждаше, сякаш се е замислил по въпроса за около минута, след което поклати глава.

— Ако могат да си платят таксата, не.

— Ти си едно алчно копеле.

— Знам.

Нямаше смисъл. Не можех да спечеля. Отправих се към вратата.

— Носиш оръжие. — Той звучеше вбесен.

— Да, и какво от това?

— Мисля, че посред бял ден можеш да се срещаш с клиенти в офиса ни, без да си въоръжена.

— Не смятам така.

— Просто прибери пистолета в чекмеджето на бюрото, както правеше преди.

— Няма. — Отворих вратата.

— Не искам да се срещаш с клиентите въоръжена, Анита.

— Това си е твой проблем. Не мой.

— Мога да го направя твой — отвърна ми Бърт.

Лицето му беше зачервено, а гласът — натежал от гняв. Може би все пак щяхме да се скараме. Затворих вратата.

— Смяташ да ме уволниш ли?

— Аз съм твой шеф.

— Можем да спорим за клиенти, но оръжието не е предмет на преговори.

— Плаши клиентите.

— Изпращай придирчивите при Джеймисън.

— Анита — изправи се като яростна буря, — не желая да носиш оръжие в офиса.

Усмихнах се сладко.

— Майната ти, Бърт.

Толкова по въпроса за елегантното оттегляне.