Кафенето на лунатиците

Глава 12

На земята пред нас имаше тяло. И вечният въпрос: какво правиш с мъртво тяло? Съществуваше традиционният подход.

— Ще повикам полицията — казах аз.

— Не — отвърна Маркус. В тази единствена дума имаше повече сила, отколкото във всичко, което бе казал, откакто Алфред бе прострелян.

— Той е мъртъв, хора. Ако го бях простреляла с обикновен куршум, щеше да се излекува, но използвах сребро. Трябва да повикаме ченгетата.

— Толкова много ли ти се ходи в затвора? — Въпросът дойде от Рафаел.

— Не искам да ходя в затвора, но го убих.

— Мисля, че малко ти помогнаха. — Кристин се беше приближила до нас.

Стоеше там в костюма си с цвят на розови листенца и черни обувки с високи токчета и се взираше в тялото. Струйка кръв се процеждаше към обувките й. Трябва да я беше видяла как си проправя път към нея, но не се отмести. Кръвта се стече край обувката й и продължи нататък.

Рейна застана зад Маркус. Обви ръцете си около раменете му и се наведе към врата му, достатъчно близо, за да може да шепти в ухото му. Устните й не се помръднаха, но именно нейният единствен пробождащ коментар предизвика прекрачването на ръба. Една дребна забележка.

Маркус прокара дланта си по ръката й и наведе лице, за да целуне китката й.

Погледнах покрай тях. Рафаел все още беше коленичил край тялото. Струйка кръв си проправяше път към коляното на панталона му. Изправи се бързо, а върховете на пръстите му се отъркаха в кървавия под. Вдигна пръстите към устата си. Исках да кажа „недей“, но не го направих. Той ги лапна и ги облиза от кръвта.

Тъмните му очи се стрелнаха към мен. Свали ръката си, сякаш беше засрамен, сякаш го бях хванала да върши някаква интимна физиологична нужда. Може пък и да бях.

Двамата облечени в кожи превръщачи се раздвижиха зад масите, сякаш се канеха да ме обкръжат. Отстъпих. Все още държах пистолетите извадени. Превръщачът с ръкавицата с шипове ме погледна, в ъгълчето на устата му играеше усмивка. Очите му имаха странен течносив цвят. Къдравата черна коса беше паднала като паяжина над тях. Сияеха по поразяващ начин иззад нея. Той не се опита да я махне от очите си. Мен би ме изкарала от нерви. Но може би просто не бях свикнала да хвърлям погледи през козина.

Мъжът се приближи до тялото, което значеше по-близо до мен. Вдигнах пистолетите. От това разстояние всъщност нямаше нужда човек да се прицелва. Не се чувствах по-сигурна с пистолети в двете ръце. Истината беше, че се чувствах глупаво, но не исках да губя време, докато прибирам един от тях. За да прибера файърстара, трябваше да си повдигна пуловера и да вкарам пистолета в кобура вътре в панталоните си. Вероятно можех и да успея да го направя без да поглеждам надолу, но не бях сигурна. Навикът можеше да надделее. Като при карането на автомобил. Не осъзнаваш колко дълго си гледал надолу, докато камионът не изскочи насреща. Ако Габриел беше бърз, колкото Алфред, и частица от секундата щеше да е достатъчна.

Усмивката му се разшири. Върхът на езика му очерта пълните му устни. В погледа му имаше жега. Нищо магическо, просто горещината, която всеки мъж може да вкара в очите си. Онзи поглед, който показва, че се чудят как изглеждаш гола и дали правиш хубави свирки. Грубо, но точно. Този поглед не искаше да прави любов с никого. Беше си чиста проба чукане. Дори секс е твърде мек термин.

Преборих се с желанието да се обърна. Не смеех да сваля очи от него. Но исках. Кожата ми гореше под погледа му. Почувствах как топлината се разлива към лицето ми. Не можех да го погледна в очите, без да се изчервя.

Той направи стъпка напред, малко движение, но го приближи на почти една ръка разстояние. Тялото на Алфред още не беше изстинало, а той си играеше с мен. Вдигнах пистолетите малко по-решително и ги насочих към него.

— Нека не повтаряме ситуацията още веднъж.

— Габриел, остави я на мира — обади се Кристин.

Той се обърна и я погледна.

— „Тигър, тигър, лумнал с мощ/ като факла в черна нощ,/ кой безсмъртен взор, коя ръка/ те вгради в таз дива красота?“

— Престани, Габриел — каза му тя. Беше се изчервила. Един куплет от Блейк и беше засрамена. Но защо от тази поема? Тигролак, може би? Но кой беше котенцето? Може би двамата.

Габриел се обърна към мен. Видях как нещо се приплъзна зад очите му. Някакво перверзно желание, което го караше да предприеме следващата стъпка.

— Изпробвай ме тази вечер и ще се присъединиш към приятелчето си на пода.

Той се разсмя с широко отворена уста, излагайки на показ кучешките си зъби, горни и долни, като на котка. Не бяха животински, но не бяха и човешки.

— Госпожица Блейк е под моя защита — намеси се Маркус. — Няма да я нараняваш.

— Почти остави Алфред да ме удуши, след което го подтикна да ме нападне. Нямам особено високо мнение за твоята защита, Маркус. Мисля, че ще се справя съвсем добре и сама.

— Без тези малки пистолети въобще няма да си толкова корава. — Това дойде от брюнетката рокер. Храбри думи, но стоеше на другия край на малката тълпа.

— Нямам намерение да ви предлагам канадска борба. Наясно съм, че ме превъзхождате без оръжие. Затова и ги нося.

— Отказваш защитата ми? — попита Маркус.

— Да — отвърнах му аз.

— Ти си глупачка — обади се Рейна.

— Може би, но все още съм човекът с пистолетите.

Габриел отново се разсмя.

— Тя не вярва, че можеш да я защитиш, Маркус, и е права.

— Поставяш под съмнение превъзходството ми?

Габриел се обърна с гръб към мен и се втренчи в Маркус.

— Винаги.

Маркус пристъпи напред, но Рейна го хвана по-здраво.

— Показахме достатъчно от мръсното си бельо пред госпожица Блейк за една вечер, не смятате ли?

Той се поколеба. Габриел само го гледаше. Накрая Маркус кимна.

Габриел се изсмя по особен мъркащ начин и коленичи до тялото. Натопи пръстите си в кръвта.

— Изстива толкова бързо.

Изтри ръката си в пуловера на Алфред и докосна откритата рана на гърдите му. Прокара ръката си по краищата, сякаш загребваше глазура от паница. Ръката му почервеня. Вдигна я към устата си, а кръвта се стече по ръката му. Езикът му облиза окървавените пръсти.

— Престани! — извика Маркус.

Жената коленичи от другата страна на тялото. Коленичи, навеждайки торса си със задник във въздуха, като лъв, пиещ вода от локва. Започна да лочи кръвта от пода с бързи, сигурни движения на езика.

— Исусе! — прошепнах аз.

В стаята се почувства раздвижване като вятър над житни поля. Всички бяха станали от местата си. Всички се промъкваха към тялото.

Отстъпих назад, оставяйки стената зад гърба си, и започнах да се придвижвам към вратата. Ако предстоеше лудостта по време на хранене, не исках да съм единствената непревръщачка в стаята. Не ми изглеждаше здравословно.

— Не! — Гласът на Маркус прокънтя в стаята.

Той се приближи до тялото, разбутвайки всички останали, без да помръдва и пръст. Дори Габриел се превъртя на лявата си страна и се подпря, седнал в кръвта. Жената пропълзя назад извън обсега му. Габриел остана в обхвата на господаря върколак. Погледна нагоре към Маркус, но по лицето му нямаше страх.

— Не сме животни, че да се храним с мъртвите си.

— Животни сме — отвърна Габриел и вдигна окървавената си ръка към Маркус. — Помириши кръвта и ми кажи, че не я желаеш.

Маркус извърна рязко глава и преглътна достатъчно силно, че да го чуя. Габриел се изправи на колене, приближавайки кръвта близо до лицето на Маркус.

Той отблъсна ръката, но също отстъпи от тялото.

— Помирисвам кръвта. — Гласът му беше много дрезгав, когато го каза, всяка дума се процеждаше през ниско ръмжене. — Но съм човешко същество. Това означава, че не е нужно да се поддавам на импулсите си.

Обърна гръб на тялото и си проправи път през тълпата. Наложи му се да се качи на сцената, за да намери незаето място, където да застане. Дишането му беше тежко и учестено, сякаш е бягал толкова бързо, колкото е по силите му.

Бях приблизително на половината разстояние зад подиума. Можех да видя лицето му. По кожата му имаше капчици пот. Трябваше да се махна оттук.

Белокосият мъж, който беше проговорил пръв, чудейки се с какво може да им помогне една екзекуторка на вампири, стоеше отделно от другите. Беше се навел към масата със скръстени ръце. Гледаше ме. От другия край на стаята можеше да наблюдава всичко, което пожелае. В мен бяха пистолетите, насочени към всички. В стаята нямаше никой, около когото бих искала да се навъртам невъоръжена.

Почти бях стигнала до вратата. Трябваше ми свободна ръка за нея. Разстоянието между мен и тях беше почти цялата дължина на стаята. Това беше максимумът, на който бих могла да се отдалеча, без да отварям вратата. Прибрах файърстара. Прехвърлих браунинга в дясната си ръка. Плъзнах лявата по стената зад гърба си, докато не напипах топката. Завъртях я и открехнах вратата. Бях достатъчно далеч от тях, така че им обърнах гръб и я отворих широко. И спрях.

Коридорът беше претъпкан с ликантропи. Всички ме гледаха с разширени, обсебени очи. Опрях браунинга в гърдите на най-близкия.

— Отстъпи.

Той просто ме гледаше, сякаш не бе разбрал какво съм казала. Очите му бяха кафяви и напълно човешки, но ми напомняха на погледа, характерен за куче, когато се опитва да разбере английски. Иска да го разбере, но не го схваща напълно.

Зад мен имаше раздвижване. Блъснах гърба си във вратата и я подпрях плътно до стената, оглеждайки стаята с насочен пистолет. Ако превръщачите в коридора нахлуеха вътре, бях загубена. Можех да отстрелям неколцина от тях, но не всички.

Беше мъжът, който се подпираше на масата. Вдигна ръцете си, за да покаже, че не е въоръжен, но това не помогна особено. Онова, което наистина помогна, бе фактът, че по лицето му нямаше пот. Погледът му не бе стъклен като на онези в коридора. Изглеждаше много… човешки.

— Името ми е Каспар Гундерсон. Нужна ли ви е малко помощ?

Погледнах към чакащата орда, а след това към него и отвърнах:

— Разбира се.

Каспар се усмихна.

— Ще приемете моята помощ, но не и тази на Маркус?

— Маркус не предлага помощ. Дава заповеди.

— Твърде вярно.

Рафаел се придвижи напред и застана до него.

— Никой от нас не приема заповеди от Маркус. Макар на него да му се иска.

От тълпата в преддверието се разнесе някакъв звук, смесица от вой и стенание. Отстъпих още малко назад по стената и насочих пистолета към скупчените тела. Имаше твърде много вероятни опасности, трябваше да избера някого, на когото да се доверя. Рафаел и другият мъж изглеждаха по-добър избор от тълпата.

От вътрешността на стаята се разнесе висок, дрезгав крясък. Блъснах гърба си в стената и отново се обърнах към стаята. А сега какво?

Мярнах размятани крайници през струпаните ликантропи. Чернокосата жена отметна назад главата си и изпищя.

— Тя се бори с него — каза бледият мъж.

— Да, но няма да спечели, освен, ако някой доминиращ не се намеси и й помогне — обади се Рафаел.

— Габриел няма да помогне.

— Не — отвърна Рафаел, — той се наслаждава на представлението.

— Все още не е пълнолуние, какво, по дяволите, става? — попитах аз.

— Миризмата на кръв постави началото. Габриел го подхрани. Той и Елизабет. Сега, освен, ако Маркус не може да ги контролира, всички те могат да се превърнат и да се нахранят — отговори ми Рафаел.

— И това не е хубаво?

Рафаел просто ме изгледа. Ръцете му стискаха лактите толкова силно, че кожата беше побеляла. Късо подрязаните нокти се впиваха в нея и оформяха малки капчици кръв под пръстите му. Той си пое въздух, дълбоко и пречистващо, и кимна. Дръпна пръсти от лактите си. Резките се изпълниха с кръв, но само няколко сълзяха. Дребни драскотини, малко болка. Болката понякога помага срещу опитите на вампирите да овладеят съзнанието ви.

Гласът му беше неестествен, но ясен, всяка дума бе произнесена с голямо внимание, сякаш се изискваха огромни усилия, за да говори.

— Една от бабините деветини, която е вярна, е, че след като се превърне, ликантропът трябва да се храни. — Очите му, влудяващо дълбоки, ме гледаха втренчено. Черното беше погълнало цялата белота. Блестяха като копчета.

— Нали няма да станеш косматко?

Той поклати глава.

— Звярът не ме контролира. Аз владея себе си.

Другият мъж стоеше спокойно.

— Ти защо нямаш проблеми?

— Не съм хищник. Кръвта не ме притеснява.

От коридора се разнесе скимтене. Млад мъж, който не можеше да е на повече от двадесет, лазеше на четири крака към стаята. От гърлото му, като мантра, се носеше ниско скимтене.

Вдигна глава и подуши въздуха. Главата му се обърна рязко, очите се втренчиха в мен. Запълзя в нашата посока. Очите му бяха с цвета на пролетно небе, невинни като априлска утрин. Погледът в тях не беше. Гледаше ме, сякаш се чудеше какъв ли е вкусът ми. Ако ставаше дума за човек, щях да смятам, че си мисли за секс, но сега… може би просто си мислеше за храна.

Насочих пистолета към челото му. Очите му гледаха покрай оръжието право в мен. Даже не бях сигурна, че го е забелязал. Докосна крака ми. Не го застрелях. Не се беше опитал да ме нарани. Не бях сигурна какво, по дяволите, става, но не можех да го застрелям задето ме е докоснал. Не и само заради това. Трябваше да направи нещо, за да си заслужи куршум в мозъка. Дори и от мен.

Раздвижих леко пистолета наляво-надясно пред очите му. Не го проследиха.

Ръцете му се вкопчиха в дънките ми и го изправиха на колене. Главата му беше малко над кръста ми, сините очи се взираха в лицето ми. Ръцете му обвиха талията ми. Зарови лице в корема ми в нещо като сгушване.

Потупах главата му с дръжката на пистолета.

— Не те познавам достатъчно добре, че да ти позволя да ме гушкаш, приятелче. Изправи се.

Главата му се завря под пуловера ми. Устните му нежно ме захапаха. Настръхна, ръцете му се вдървиха. Изведнъж дишането му се накъса.

Внезапно се уплаших. Предварителната игра за едни беше предястие за други.

— Разкарайте го от мен, преди да съм го наранила.

Рафаел изкрещя, извисявайки глас над зараждащия се хаос:

— Маркус!

Тази единствена дума изкънтя и настана мълчание. Към него се извърнаха лица. Лица, омазани с кръв. Елизабет, тъмнокосата жена, не се виждаше никаква. Само Маркус беше чист. Стоеше скован на сцената, но от него се носеха вибрации като от ударен камертон. Лицето му бе измъчено от огромното усилие. Гледаше ни с очите на удавник, твърдо решен да не издаде и звук по време на последното пътешествие към дъното.

— Джейсън има проблеми със самоконтрола — каза му Рафаел. — Той е от твоите вълци. Повикай го.

Габриел се изправи. Лицето му беше покрито с кръв. Оголи блестящите си зъби в усмивка.

— Изненадан съм, че госпожица Блейк все още не го е застреляла.

Рейна се изправи от трупа, на брадичката й имаше кърваво петно.

— Госпожица Блейк отказа защитата на Маркус. Тя е доминираща. Нека разбере какво означава да откаже помощта ни.

Джейсън все още стоеше притиснат вдървено към мен. Ръцете му бяха здраво стиснати, а лицето — забодено в корема ми. Можех да почувствам дъха му през ризата, горещ и твърде тежък за случващото се.

— Ти ме помоли за помощ, Маркус. Гостоприемството ти не струва.

Погледна ме кръвнишки. Даже през стаята можех да видя нервния тик, пробягващ по лицето му. Потрепване, сякаш нещо се опитваше да излезе на свобода.

— Вече е твърде късно да се говори по работа, госпожице Блейк. Нещата излязоха извън контрол.

— Без майтап. Разкарай го от мен, Маркус. Един мъртвец стига за тази вечер.

Рейна отиде при него, протягайки му окървавената си ръка.

— Нека признае господството ти. Нека признае, че има нужда от помощта ти.

Маркус ме изгледа.

— Признай господството ми и ще кажа на Джейсън да те остави.

— Ако започне да се превръща, ще го убия. Знаеш, че ще го направя, Маркус. Повикай го.

— Ако ще ти давам защитата си, трябва да признаеш превъзходството ми.

— Майната ти, Маркус. Не те моля да ме спасиш. Моля те да спасиш него. Или не ти пука за членовете на собствената ти глутница?

— Рафаел е крал — обади се Рейна, — нека той те спаси.

Мъжът потрепери. Хватката му се стегна болезнено. Изправи се, а ръцете му продължаваха да са сключени зад гърба ми. Ако ме притиснеше още малко, щях буквално да премина през него. Беше приблизително с моя ръст, така че лицата ни бяха близо едно до друго. Очите му бяха изпълнени с всепоглъщащ глад, всепоглъщаща нужда. Наклони главата си, сякаш, за да ме целуне, но потрепери отново. Зарови лице в косата ми, а устните му докосваха врата ми.

Натиснах цевта на браунинга в гърдите му. Ако се опиташе да ме захапе, беше мъртъв. Но за разлика от Алфред, който беше побойник, този Джейсън, изглежда, не можеше да се овладее, сякаш нещо го принуждаваше. Ако чаках твърде дълго, щях да съм не по-малко мъртва. Но докато не ме наранеше, ми се щеше и аз да не го наранявам. Освен това, с Алфред се бях чувствала съвсем леко готова да използвам оръжието си. Не много, но малко. Това даваше предимство на Джейсън.

Зъбите му се отъркаха по врата ми, придърпвайки малко от кожата ми в устата му. Беше стигнал границата на търпението ми, дори и да не станеше космат.

Ниско боботещо ръмжене завибрира по кожата ми. Пулсът ми туптеше в гърлото. Започнах да натискам спусъка. Не можех да чакам да ми прегризе гърлото.

Чух Каспар да вика:

— Недей, Рафаел!

Главата на Джейсън се повдигна рязко. Очите му бяха диви. Рафаел стоеше до нас и държеше ръката си пред лицето му. От дълбоките драскотини течеше кръв.

— Прясна кръв, вълче мое — каза Рафаел.

Джейсън се дръпна от мен толкова рязко, че ме захвърли към стената. Главата ми се удари в нея едва след като раменете поеха по-голямата част от удара и това бе единствената причина да не изгубя съзнание. Озовах се по задник на земята, но пистолетът все още бе в ръката ми благодарение на инстинктите. Силата на това единствено движение изпълни стомаха ми със страх. Бях му позволила да души врата ми, сякаш е човек. Можеше да ме разкъса на две с човешките си ръце. Можех и да успея да го убия преди това, но щях да съм също толкова мъртва.

Джейсън стоеше приведен пред Рафаел. По гърба му преминаха вълнички като през вода, раздвижена от вятъра. Падна свит на малко кълбо, а гърбът му пулсираше под ризата.

Рафаел стоеше над него, а кръвта му капеше по пода.

— Надявам се, че разбираш какво извърших заради теб — каза ми той.

Имах достатъчно въздух, че да му отговоря:

— Искаш ли да го застрелям?

На лицето му се изписа странно изражение, което направи черните му като копчета очи да изглеждат мъртви.

— Предлагаш ми защитата си?

— Защита-мащита. Ти ми помогна. Аз ще помогна на теб.

— Благодаря ти, но аз започнах това и трябва да го завърша. Мисля обаче, че трябва да се махнеш, преди да ти свършат сребърните куршуми.

Каспар ми подаде ръка, за да се изправя. Поех я. Кожата му беше необичайно топла, но това бе всичко. Не изглеждаше като да изпитва желание да ме докосне или изяде. Приятна промяна.

Тълпата прииждаше през вратата на групички по двама, трима и десетима. Някои се движеха като сомнамбули към тялото в далечния край на стаята. Това беше прекрасно. Други се насочиха към Рафаел и гърчещия се Джейсън. Той беше казал, че може да се справи. Но около шестима се обърнаха към мен и Каспар.

В очите им се четеше глад. Една от тях, момиче, падна на колене и започна да пълзи към мен.

— Можеш ли да направиш нещо по въпроса? — попитах аз.

— Аз съм лебед, те ме смятат за храна.

Отне ми всяка частичка самоконтрол да не го изгледам. Вторачих се в пълзящия ликантроп и казах:

— Лебед, страхотно. Имаш ли някакви предложения?

— Рани някого. Те уважават болката.

Момичето се протягаше към мен. Изгледах деликатната й ръка и не стрелях. Защитните куршуми „Глейзър“ могат да откъснат ръка. Не бях сигурна дали ликантропите се лекуват от ампутация. Насочих пистолета над главата й към едрия мъжки зад нея. Прострелях го в стомаха. Той падна с писъци на пода, а изпод пръстите му се стичаше кръв. Девойката се обърна към него и зарови глава в стомаха му.

Мъжът я отхвърли настрани. Другите прииждаха напред.

— Да се махаме, докато все още можем — обади се Каспар и тръгна към вратата.

Нямаше нужда да ме подканя втори път. Внезапно Маркус се озова там. Не го бях видяла да се приближава, твърде концентрирана в непосредствената опасност. Той дръпна двама мъже от ранения, отхвърляйки ги като играчки. Измъкна изпод синьото си ленено сако хартиена папка и ми я подаде. С глас, който приличаше повече на животинско ръмжене, каза:

— Каспар може да отговори на въпросите ти.

Обърна се и с ръмжене се вряза сред ликантропите, защитавайки мъжа, когото бях ранила. Позволих на Каспар да ме избута през вратата.

Хвърлих един последен поглед на Джейсън. Сега той представляваше маса от преливаща козина и голи мокри кости. Рафаел отново се бе превърнал в лъскавия черен човек-плъх, когото бях срещнала преди месеци. Белегът с форма на корона, прогорен на ръката му — знак, че е крал на плъховете — се виждаше ясно. Вече не кървеше. Превръщането го бе излекувало.

Вратата се затръшна. Не бях сигурна кой го направи. Двамата с Каспар стояхме в коридора, сами. Не се чуваха никакви звуци. Тишината беше толкова тежка, че пулсираше в главата ми.

— Защо не мога да ги чуя?

— Звукоизолирана стая — отвърна той.

Логично. Втренчих се в папката. Върху нея имаше кървав отпечатък от ръка. Държах я внимателно за краищата, изчаквайки кръвта да засъхне.

— Нима от нас се очаква да седнем и да проведем работна среща?

— Доколкото познавам Маркус, информацията ще е пълна. Той е много добър бюрократ.

— Но не особено добър водач на глутница.

Каспар погледна към вратата.

— Ако бях на твое място, щях да правя подобни коментари някъде другаде.

Имаше право. Огледах го. По бебешки рядката му коса беше почти бяла и изглеждаше сякаш е перушина. Поклатих глава. Не можеше да бъде.

Той ми се усмихна.

— Давай. Пипни я.

Направих го. Прокарах пръсти през косата му и тя наистина беше мека и пухкава, като долната част на птичите пера. От скалпа му се излъчваше топлина сякаш бе трескав.

— Исусе!

Нещо тежко се удари във вратата. Почувствах вибрацията през пода. Отстъпих, колебаейки се дали да прибера браунинга. Приех компромисен вариант и сложих ръката си в джоба на тренчкота. Това беше единствената ми връхна дреха с достатъчно дълбоки джобове, че да го погълнат.

Каспар отвори вратата към трапезариите. Там все още имаше вечерящи хора. Човешки същества, излезли из града. Дъвчеха своите пържоли, хапваха си зеленчуците, несъзнаващи потенциалните разрушения, които се случваха само две врати по-нататък.

Изпитах ужасяващата нужда да изкрещя. Бягайте, бягайте за живота си. Но те нямаше да разберат. Освен това „Кафенето на лунатиците“ съществуваше от години. Никога не бях чувала в него да е ставал инцидент. Естествено бях убила един човек, е, върколак, както и да е. Не смятах, че ще има останали достатъчно доказателства, които да бъдат предадени на ченгетата. Може би няколко добре оглозгани кости.

Кой знае какви бедствия са били прикривани тук?

Каспар ми подаде визитка. Беше бяла и блестяща, готическият надпис гласеше: „Каспар Гундерсон, Антики и колекционерски предмети“.

— Ако имате някакви въпроси, ще се опитам да им отговоря.

— Дори ако въпросите са относно това какво, по дяволите, представляваш?

— Дори и тогава — отвърна ми той.

Движехме се, докато разговаряхме. Предложи ми ръката си до бара във външната трапезария. Входната врата се виждаше, купонът за вечерта почти беше приключил. Слава Богу!

Усмивката замръзна на лицето ми. Познавах един от мъжете на бара. Едуард си стоеше там и отпиваше студена напитка от висока чаша. Даже не ме погледна, но знаех, че ме е видял. Каспар наклони глава на една страна.

— Нещо не е наред ли?

— Не — отвърнах му, — не. — Думите ми изскочиха твърде бързо и дори аз не си повярвах. Насилих най-добрата си професионална усмивка. — Просто вечерта беше твърде дълга.

Не ми повярва, но не давах и пет пари. Не ме биваше в спонтанните лъжи. Каспар не настоя, но докато излизахме, очите му огледаха тълпата за нещото или човека, които ме бяха обезпокоили.

Едуард изглежда приятен, обикновен мъж. Висок е около метър и седемдесет, със стройно телосложение и късо подстригана руса коса. Сега беше облечен с невзрачно черно зимно яке, дънки и обувки с меки подметки. Приличаше малко на Маркус и по свой начин беше точно толкова опасен.

Игнорираше ме без усилие, което означаваше, че може би не иска да бъде забелязан. Минах покрай него, изпълнена с желание да попитам какво става, но не исках да развалям прикритието му. Едуард е наемен убиец, специализиран във вампирите, ликантропите и други свръхестествени хуманоиди. Беше започнал като убиец на хора, но това се бе оказало твърде лесно. Едуард обичаше предизвикателствата.

Стоях в студената нощ и се чудех какво да правя. В едната си ръка държах окървавената папка. Другата стискаше браунинга. Сега, когато притокът на адреналин спадаше, ръката ми започваше да се схваща около дръжката. Бях я държала твърде дълго без да стрелям. Сложих папката под мишница и прибрах пистолета. Превръщачите бяха заети да се изяждат един друг. Вероятно можех да ида до колата си, без да имам извадено оръжие в ръка.

Едуард не излезе. Почти очаквах да го направи. Беше тръгнал на лов, но за кого? След нещата, на които бях станала свидетел тази вечер, не бях сигурна, че ловуването на ликантропи е чак толкова лоша идея.

Естествено, Ричард беше един от тях. Не исках никой да го преследва. Трябваше да попитам Едуард с какво се занимава, но нямаше да стане тази вечер. Ричард не беше вътре. Останалите можеха да се оправят. За момент се замислих за Рафаел, но се отказах. Той знаеше как изглежда Едуард, макар да не беше запознат точно с начина му на препитание.

Спрях се насред тротоара. Дали да предупредя Едуард, че Рафаел може да го разпознае и да съобщи на другите? Главата ме болеше. Нека тази вечер Смъртта се оправя сам. Вампирите ме наричаха Екзекуторката, но бяха нарекли Едуард Смъртта. В крайна сметка, аз никога не бях използвала срещу тях огнехвъргачка.

Продължих да вървя. Едуард беше голямо, страшно момче. Можеше да се грижи за себе си. А останалите в задната стаичка определено не се нуждаеха от помощта ми.

Даже и да се нуждаеха, не бях сигурна, че искам да им помагам. Което отново ме върна на папката. За какво можех да съм им нужна аз? Какво можех да направя, на което те не бяха способни? Почти не исках да разбера. Но не хвърлих папката в най-близката кофа за боклук. Истината е, че ако не я прочетях, щеше да ме гложди любопитство. Любопитството уби котката. Надявах се, че няма да направи същото и със съживителката.