Кафенето на лунатиците

Глава 34

Рейна сграбчи ръката ми, преди да успея да докосна звънеца на входната врата. Движението беше много бързо. Нямах време за никаква реакция. Ноктите й бяха дълги, с перфектен маникюр и лак с цвят на презряла тиква. Тези оранжево-кафяви нокти се забиха в китката ми достатъчно силно, за да набраздят кожата. Позволи ми да почувствам силата в деликатните й ръце. Не ме нарани, но усмивката на лицето и говореше, че би могла. Отвърнах на усмивката. Беше силна, но не беше вампир. Можех да се обзаложа, че ще успея да докопам пистолет, преди да е досчупила ръката ми. Не я счупи. Пусна ме.

— Може би Габриел и аз трябва да минем през задния вход. Нали каза, че искаш да стоим настрани. — Усмихваше се и изглеждаше толкова разумна. Белезите от нокти по кожата ми още не бяха изчезнали. — Имам предвид, само ни вижте, госпожице Блейк. Дори и да не казваме нищо, той не би могъл да ни игнорира.

Имаше право.

— И как вие двамата ще минете през задната врата, ако е заключена?

Рейна ми хвърли поглед, достоен за Едуард, сякаш й бях задала много тъп въпрос. Аз ли бях единствената, която не знаеше как се отварят ключалки?

— Добре, действайте.

Тя се усмихна и тръгна през снега. Кестенявата й коса блестеше на фона на палтото от лисичи кожи. Кафявите ботуши с високи токчета оставяха малки остри следи в топящия се сняг. Габриел я следваше по петите. Веригите по коженото му яке подрънкваха, докато вървеше. Обкованите му с метал каубойски ботуши сякаш нарочно мачкаха по-деликатните отпечатъци, оставени от Рейна.

— Никой няма да ги обърка с търговски пътници — каза Рони.

Погледнах към дънките ни, моите найкове, нейните ботуши за сняг, моето кожено яке, нейното дълго кожено палто.

— Нито пък нас — отбелязах.

— Имаш право.

Стояхме на малката веранда отпред и слушахме капчуците. Преживявахме едно от онези странни зимни затопляния, с които е известна Мисури. Снегът беше мек и се топеше като снежен човек на слънце. Нямаше да изкара дълго. Такъв обилен снеговалеж през декември не беше обичаен за тукашните земи. Обикновено не получавахме истински сняг до януари или февруари.

На г-н Смиц му отнемаше много време да дойде до вратата. Най-сетне чух движение. Нещо достатъчно тежко, че да е човек, идващ към вратата. Джордж Смиц я отвори с окървавена престилка върху дънките и светлосинята тениска.

Имаше петна от кръв на едното рамо, сякаш беше вдигал парче говеждо, което е кървяло върху него. Изтри ръцете си в престилката с отворени длани, разтривайки кожата си по тъканта, сякаш не можеше да ги изчисти. Може би просто не беше свикнал да е покрит с кръв. Или пък дланите му се потяха.

Усмихнах се и му протегнах ръка. Прие я. Дланта му беше потна. Нервен. Страхотно.

— Как сте, г-н Смиц?

Той се здрависа с Рони и ни въведе вътре. Застанахме в малко преддверие. От едната страна имаше гардероб, а на стената срещу него огледало с ниска масичка. На масата имаше ваза, пълна с изкуствени жълти цветя. Стените бяха боядисани в светложълто и пасваха на цветята.

— Може ли да взема палтата ви?

Ако беше убиец, значи беше най-учтивият убиец, когото бях срещала.

— Не, благодаря, ще ги задържим.

— Пеги винаги ми правеше забележка, ако не поискам палтата на хората. „Джордж, да не си расъл в гората, питай ги дали можеш да вземеш палтата им.“ — Имитацията звучеше точно.

Влязохме във всекидневната. Там имаше светложълти тапети със съвсем малки кафяви цветя. Кушетката, диванът за двама, креслото с падащата облегалка, всички мебели бяха в светложълто, почти бяло. Имаше още изкуствени цветя на масата от светло дърво. Жълти.

Картините по стените, джунджурийките по лавиците, даже килимите по пода бяха жълти. Все едно се намирахме в капка лимонов сок.

Или е било изписано на лицето ми, или Джордж бе свикнал с подобни реакции.

— Жълтото беше любимият цвят на Пеги.

— Беше?

— Имам предвид, е. О, Боже! — Строполи се на бледожълтата кушетка с лице, скрито в дланите на големите си ръце. Той беше единственото нещо в стаята, което не пасваше на жълтите дантелени завеси. — Толкова е ужасно да се чудиш.

Погледна към нас. В очите му блестяха сълзи. Беше представление, достойно за „Оскар“.

— Госпожица Симс каза, че има новини за Пеги. Открихте ли я? Добре ли е?

Очите му бяха толкова искрени, че чак болеше да ги гледаш. Все още не можех да кажа дали лъже. Ако не бях видяла снимките му с друга жена, нямаше да мога да повярвам. Естествено, изневярата не беше убийство. Можеше да е виновен за едното и невинен за другото. Сигурно.

Рони седна на кушетката колкото се може по-далече от него, но все пак на достатъчно дружелюбно разстояние. Беше по-задушевна, отколкото исках да съм с копелето. Ако въобще успея да се омъжа и съпругът ми ми изневерява, няма аз да съм изчезналата.

— Моля, седнете, госпожице Блейк. Съжалявам, не се представям като особено добър домакин.

Разположих се на ръба на креслото с падаща облегалка.

— Мислех, че работите в строителството, г-н Смиц. Каква е историята с престилката?

— Бащата на Пеги не може да се справя сам с магазина. Прехвърли й го преди години. Може да се наложи да напусна строителството. Но знаете ли, той е част от семейството. Не мога да го зарежа в беда. Пеги вършеше по-голямата част от работата. Тате е почти на 92. Просто не може да се справя с всичко.

— Вие ли наследявате месарницата? — попитах аз. Автоматично превключихме на доброто ченге и лошото ченге. Познайте кое бях аз. Той примигна насреща ми.

— Ами да. Предполагам.

Този път не попита дали тя е добре. Просто ме гледаше с одухотворените си очи.

— Обичате ли жена си?

— Да, разбира се. Що за въпрос е това? — Вече изглеждаше по-малко тъжен и повече ядосан.

— Рони — казах аз тихо.

Тя извади снимките от чантата си и му ги подаде. Първата снимка показваше как прегръща тъмнокоса жена. Пеги Смиц беше блондинка.

Лицето му смени цвета си. Не толкова към червено, колкото към лилаво. Той хвърли снимките на масата, без да разглежда останалите. Те се разпиляха и разкриха образи на него и жената в различни степени на разсъблеченост, как се целуваха, награбваха, как почти го правеха изправени.

От червено лицето му стана лилаво. Очите му се изцъклиха. Изправи се, а дъхът му излизаше на пресекулки.

— Какво, по дяволите, е това?

— Мисля, че снимките са красноречиви — отвърнах аз.

— Наех ви, за да откриете жена ми, не да ме шпионирате. — Той се обърна към Рони и се извиси над нея. Големите му ръце оформиха още по-големи юмруци. Мускулите му изпъкнаха, вените се откроиха като червеи.

Рони се изправи, използвайки ръста си от метър и седемдесет и пет в своя полза. Беше спокойна. Ако се притесняваше, че се изправя срещу мъж, който я превъзхождаше с 45 килограма, не й личеше.

— Къде е Пеги, Джордж?

Той погледна първо към мен, а после пак към Рони. Вдигна ръка, сякаш щеше да я удари.

— Къде скри тялото?

Завъртя се светкавично към мен. Аз просто си седях и го гледах. Щеше да му се наложи да заобиколи или да мине през масата за кафе, за да стигне до мен. Бях доста сигурна, че мога да се измъкна. Или да извадя оръжие. Или да го изхвърля през прозорец. Последното ми звучеше все по-добре и по-добре.

— Напуснете къщата ми.

Рони отстъпи назад, така че да е извън обсега му. Той стоеше като лилава планина и се олюляваше между нас.

— Напуснете къщата ми.

— Не можем да го направим, Джордж. Знаем, че си я убил. — Може би „знаем“ беше твърде силна дума, но „почти сме сигурни, че си я убил“ не звучи по правилния начин. — Освен ако наистина не смяташ да размахаш юмруци, мисля да поседя, Джорджи-бой.

— Да, Джордж, непременно седни.

Не погледнах зад мен, за да видя къде е Рейна. Не смятах, че Джордж наистина ще ме нарани, но беше по-добре да бъдем внимателни. Отместването на погледа от тип, който тежи над 90 килограма, звучеше като лоша идея.

Той гледаше Рейна. Изглеждаше объркан.

— Какво, по дяволите, е това?

Рони промълви:

— О, Боже! — Взираше се зад мен с отворена уста.

Нещо ставаше зад гърба ми, но какво? Стоях с поглед, съсредоточен върху Джордж, но той вече не ме гледаше. Отстъпих настрани за всеки случай. Когато разстоянието бе достатъчно, че да съм в безопасност, вече можех да погледна към вратата.

Рейна беше облечена с кафяво копринено боди, ботуши с висок ток и нищо друго. Коженото пълто беше разтворено и кървавочервената подплата драматично подчертаваше тялото й.

— Мислех, че ще стоиш настрани, освен ако не те повикам.

Тя пусна кожата в пухкава купчина на пода. Разходи се грациозно из стаята, поклащайки всичко, което можеше да мърда.

С Рони се спогледахме. Тя беше тази, която изрече думите на глас:

— Какво става?

Свих рамене. Нямах ни най-малка представа.

Рейна се наведе над изкуствените цветя на масичката за кафе, предоставяйки на Джордж Смиц дълъг, подробен изглед към стройните си задни части.

Цветът бавно се оттегли от лицето му. Ръцете му бавно се отпуснаха. Изглеждаше объркан. Добре дошъл в клуба.

Рейна му се усмихна. Изправи се много бавно, предоставяйки на Джордж този път много добър изглед към стегнатите си гърди. Очите му бяха залепнали за деколтето й. Изправи се и прокара ръце по бодито, завършвайки с движение над слабините. Джордж, изглежда, имаше проблеми с преглъщането.

Рейна тръгна към него, докато не го приближи на един пръст разстояние. Погледна го и промълви с пълните си чувствени устни:

— Къде е Джейсън?

Той се намръщи.

— Кой е Джейсън?

Тя го погали по бузата с лакираните си нокти. Те започнаха да излизат от кожата й все по-дълги и по-дълги, докато не се превърнаха в огромни хищнически нокти. Върховете им все още бяха с цвят на презрели тикви.

Заби ги под брадичката му, натискайки достатъчно леко, че да не пробие кожата.

— Само един лек натиск и веднъж месечно ще се наслаждаваш на виенето срещу луната.

Беше лъжа. Все още се намираше в човешката си форма. Не бе заразна. Кръвта се оттегли от лицето му. Кожата му бе с цвета на неизбелена хартия.

— Къде е тялото на жена ви, г-н Смиц? — попитах аз. Заплахата беше добра и си струваше повече от един въпрос.

— Не знам… не знам за какво говорите…

— Не ме лъжи, Джордж. Не ми харесва. — Тя вдигна другата си ръка пред лицето му и ноктите изскочиха като оголени ножове.

Той изхленчи.

— Къде е Пеги, Джордж? — прошепна Рейна. Гласът и все още беше прелъстителен. Спокойно можеше да е прошепнала „обичам те“, а не заплаха.

Продължи да държи ноктите под брадичката му и бавно започна да сваля другата ръка. Очите му я последваха. Опита се да премести главата си надолу, но ноктите го спряха. Той ахна.

Рейна разряза кървавата престилка. Две бързи силни замахвания. Дрехите отдолу бяха непокътнати. Това си беше талант.

— Аз… убих я. Аз убих Пеги. О, Господи! Застрелях я.

— Къде е тялото? — Аз зададох въпроса. Рейна, изглежда, се наслаждаваше твърде много на игричките си, за да обръща внимание на детайлите.

— В бараката отзад. Има пръстен под.

— Къде е Джейсън? — попита Рейна. Допря върховете на ноктите си до слабините му.

— О, Господи, не знам кой е Джейсън. Моля ви, не знам. Не знам. — Гласът му излизаше на пресекулки.

Габриел влезе в стаята. Беше зарязал якето някъде и носеше прилепнала черна тениска, кожени панталони и ботуши.

— Не му стиска достатъчно, че да е убил Джейсън и другите.

— Така ли е, Джордж? Не ти ли стиска? — Рейна допря гърдите си към неговите, а ноктите й продължаваха да са под брадичката и върху слабините му. Долните започнаха да натискат плата на дънките, без напълно да го пробиват.

— Моля ви, моля ви, не ме наранявайте.

Рейна приближи лицето си много близо до неговото. Ноктите й го принудиха да се изправи на пръсти или да му разцепят брадичката.

— Жалък си. — Тя заби нокти в дънките и разкъса плата.

Джордж припадна. Рейна трябваше да отдръпне ръцете си, за да не го разпори. Запази си почти идеално парче от дънките му. Изпод дупката се показаха белите му слипове.

Габриел коленичи до тялото, балансирайки на пръсти.

— Този човек не е убил Джейсън.

— Жалко — отвърна Рейна.

Наистина беше жалко. Някой беше убил осем, не, седем превръщани. Осмата беше Пеги Смиц. Убиецът и беше на килима с разкъсан дюкян. Кой ги беше убил и защо? Защо някой ще иска седем ликантропа? Нещо ми прещрака. Нагата беше одран жив. Ако вместо това беше ликантроп, някоя вещица би могла да използва кожата, за да се превърне в змия. Това беше начин да станеш превръщач с всички предимства, но без недостатъците. Така луната не те контролираше.

— Анита, какво има? — попита Рони.

— Трябва да ида до болницата и да разговарям с някого.

— Защо? — Само един поглед беше достатъчен, за да накара Рони да зареже темата. — Добре, ще се обадя на ченгетата. Но аз карах.

— Проклятие.

Погледнах през прозореца и мярнах кола, преминаваща по улицата. Беше зелена мазда. Познавах я.

— Може и да си намеря превоз. — Отворих вратата и тръгнах по тротоара, махайки с ръка. Колата намали, след което паркира до колата на Рони.

Прозорецът се отвори с едно натискане на копчето. Едуард седеше зад волана с чифт тъмни очила, скриващи очите му.

— Следвам Рейна от дни. Как ме забеляза?

— Просто късмет.

Той се ухили.

— Не чак толкова прост.

— Нужен ми е превоз.

— Ами Рейна и нейният малък кожен приятел?

Хрумна ми да му кажа, че Габриел е другият участник в снъф-филма, но ако го направех сега, щеше да иде и да го убие. Или поне нямаше да иска да ме откара до болницата. Какво да се прави, приоритети.

— Можем или да ги закараме у тях, или да ги оставим да си хванат такси.

— Такси — отвърна той.

— И аз предпочитам така.

Едуард повъртя из квартала, за да ме изчака. Рейна и Габриел бяха склонени да си повикат такси, което да ги вземе пред друга къща. Не искаха да разговарят с полицията. Представете си. Джордж Смиц се свести и Рейна го убеди да си признае пред полицията, когато последната пристигнеше. Аз се извиних на Рони, че я зарязвам и тръгнах надолу по улицата, за да се срещна с Едуард. Потеглихме към болницата, за да разговарям с нагата, с надеждата, че е дошъл в съзнание.