Кафенето на лунатиците

Глава 24

„Престъпни удоволствия“ се намира в сърцето на вампирския квартал. Блестящият неонов надпис кървеше в нощта и придаваше на тъмнината кървавочервени отсенки като от далечен пожар. От много време не бях идвала в квартала невъоръжена след смрачаване. Добре де, имах ножа, което си беше по-добре от голи ръце, но срещу вампир не беше кой знае колко по-добре.

Стивън беше до мен. Един върколак не е лош бодигард, но някак си той не изглеждаше достатъчно страшен. Беше само 3–4 сантиметра по-висок от мен и слаб като върба с точно нужната ширина на раменете, че да изглежда мъжествен. Да се каже, че панталоните му бяха прилепнали, не бе достатъчно. Бяха кожени и изглеждаха като нарисувани, сякаш му бяха втора кожа. Беше много трудно да не се забележи, че задникът му е стегнат и твърд. Коженото яке стигаше до кръста му, така че нищо не скриваше гледката.

Отново носех черния тренчкот. Беше леко изцапан с кръв, но ако я почистех, щеше да е мокър. Мокрото нямаше да ме държи топла. Пуловерът ми, един от любимите ми пуловери, беше с отпран ръкав до нивото на сутиена ми. Щеше да е твърде студено без връхна дреха. Гретхен ми дължеше един пуловер. Може би, след като си вземех пистолетите, щяхме да си поговорим за това.

Три широки стъпала водеха до затворените врати, пазени от вампира Бъз. Това беше най-ужасното име за вампир, което бях чувала някога. Беше страхотно, ако си човек, но Бъз звучеше съвсем неподходящо за вампир. Великолепно име за бияч пред заведение. Беше висок и мускулест, с късо подстригана черна коса. Изглеждаше така, сякаш носи същата черна тениска, с която бе облечен и през юли.

Знаех, че вампирите не могат да измръзнат до смърт, но нямах представа, че не чувстват студ. Повечето вампири се опитват да се правят на хора. Носят палта през зимата. Може би нямаха нужда от тях по същия начин, по който Гретхен нямаше нужда да вади ножа от гърлото. Може би всичко беше преструвка.

Той се усмихна, оголвайки зъби. Реакцията ми, изглежда, го разочарова.

— Пропусна представление, Стивън. Шефът е ядосан.

Стивън сякаш се смали. Бъз изглеждаше по-голям и доволен от себе си.

— Стивън ми помагаше. Не мисля, че Жан-Клод ще има нещо против.

Бъз ми хвърли бърз поглед, най-сетне виждайки лицето ми.

— По дяволите, какво се е случило с теб?

— Ако Жан-Клод иска да знаеш, ще ти каже — отвърнах аз и го подминах.

На вратата имаше голям надпис: „Забранено внасянето на кръстове, разпятия или други свещени предмети“. Бутнах вратата и продължих да вървя, а кръстът ми беше безопасно окачен на врата. Ако го искаха тази вечер, можеха да го измъкнат от студените ми, мъртви ръце.

Стивън ме следваше по петите, сякаш беше уплашен от Бъз. Бъз не беше толкова стар вампир, нямаше и двадесет години. Около него все още витаеше усещането за „живост“. Абсолютната застиналост, присъща на старите вампири, все още не го бе засегнала. Тогава защо върколакът се страхуваше от него? Добър въпрос.

Беше неделя вечер и мястото бе претъпкано. Никой ли не беше на работа утре? Шумът ни заля като вълна от почти твърд звук. Онзи богат, изпълнен с мърморене звук на много хора в малко пространство, решени да си прекарат добре. Светлините бяха максимално блестящи. Малката сцена бе празна. Намирахме се между две представления.

На вратата ни посрещна руса жена.

— Имате ли някакви свещени предмети за деклариране? — Усмихна се, докато го казваше. Девойчето, проверяващо за свещени предмети.

— Не. — Аз също се усмихвах, докато отговарях. Не ме разпитва, просто се усмихна и се отдалечи. Намеси се мъжки глас:

— Само за момент, Шелиа.

Високият вампир, който крачеше към нас, беше прекрасна гледка. Имаше високи изваяни скули и къса, идеално оформена руса коса. Беше твърде мъжествен, за да е красив, и твърде перфектен, за да е реален. Последния път, когато бях идвала, Робърт се подвизаваше като стриптийзьор. Изглежда, се бе преместил в мениджмънта.

Шелиа зачака, поглеждайки първо Робърт, а после мен.

— Тя ме излъга?

Робърт кимна.

— Здрасти, Анита.

— Здрасти. Ти ли си управител сега?

Той кимна.

Не ми харесваше това. Веднъж вече ме беше провалил или по-скоро не бе успял да изпълни заповедите на Жан-Клод. Не бе успял да опази някого в безопасност.

Този някой бе умрял. Робърт не получи и драскотина, докато се опитваше да спре чудовищата. Трябваше поне да пострада, докато се опитва. Не настоявах, че трябва да загине, докато се старае да опази хората, но трябваше да вложи повече усилия. Никога не му повярвах или простих напълно.

— Носиш свещен предмет, Анита. Трябва да го предадеш, освен, ако не става дума за полицейска работа.

Погледнах нагоре към него. Очите му бяха сини. Погледнах надолу и пак нагоре, и осъзнах, че мога да посрещна погледа му. Беше над стогодишен, съвсем не толкова силен, колкото Гретхен, но въпреки това не би трябвало да мога да го гледам в очите.

Очите му се разшириха.

— Трябва да го предадеш. Такива са правилата. Може би това, че успявах да го гледам свободно, ми даде кураж или пък просто ми се беше събрало достатъчно за една вечер.

— Гретхен тук ли е?

Той изглеждаше изненадан.

— Да, в задната стая с Жан-Клод е.

— В такъв случай не мога да ти предам кръста.

— Значи не мога да те пусна. Жан-Клод е категоричен по този въпрос. — В гласа му се долавяше намек за неудобство, почти страх. Хубаво.

— Погледни добре лицето ми, Боби бой. Гретхен направи това. Ако е тук, ще задържа кръста.

Между перфектните му вежди се появиха бръчки.

— Жан-Клод каза: „Без изключения“. — Позволих му да пристъпи по-близо. Сниши гласа си, доколкото беше възможно, така че да се чува над шума. — Каза ми, че ако отново не оправдая доверието му по какъвто и да било въпрос, независимо важен или не, ще ме накаже.

Обикновено смятах подобни изявления за жалки или жестоки. Този път бях съгласна с настоящото.

— Иди и питай Жан-Клод — отвърнах аз.

Той поклати глава.

— Не мога да ти се доверя, че ще останеш на място. Ако минеш покрай мен с кръста, ще съм се провалил.

Това започваше да става досадно.

— Може ли Стивън да иде да попита?

Робърт кимна.

Може да се каже, че Стивън се беше залепил за мен. Още не се бе възстановил от забележката на Бъз.

— Жан-Клод ядосан ли ми е за това, че пропуснах изпълнението си?

— Трябва да се обадиш, ако не можеш да изпълниш номера си — каза Робърт. — Наложи се да изляза вместо теб.

— Хубаво е да си полезен — обадих се аз.

Робърт ми се намръщи.

— Стивън трябваше да се обади.

— Водеше ме на лекар. Проблем ли имаш с това?

— Жан-Клод може и да има.

— Тогава повикай големия мъж и да го попитаме. Омръзна ми да стоя на вратата.

— Анита, колко мило от твоя страна да ни удостоиш с присъствието си. — Гретхен направо мъркаше в очакване.

— Робърт не ме пуска да вляза.

Тя обърна поглед към вампира. Той отстъпи назад. А дори не беше прибегнала към никаква част от онази впечатляваща магия. За стогодишен труп Робърт се плашеше твърде лесно.

— Очаквахме я, Робърт. Жан-Клод няма търпение да я види.

Той преглътна тежко.

— Беше ми казано да не пускам никой, носещ свещени предмети, освен, ако не е от полицията. Без изключения.

— Дори и за любимката на Господаря. — Тя вложи много ирония в последното изказване.

Робърт или не я усети, или я игнорира.

— Докато Жан-Клод не ми каже друго, тя няма да премине с кръст.

Гретхен започна да обикаля около нас. Не бях сигурна кой изглеждаше по-притеснен.

— Свали този малък кръст и да приключваме.

Поклатих отрицателно глава.

— Не.

— Не ти помогна кой знае колко по-рано тази вечер.

Имаше право. За пръв път осъзнах, че дори не бях помислила да извадя кръста си. Бях посегнала към оръжията, но не и към вярата си. Беше адски тъжно.

Докоснах с пръст студеното сребро на верижката.

— Кръстът остава.

— Вие двамата ми разваляте удоволствието. — Начинът, по който го каза, го направи да звучи като много лошо нещо. — Ще ти върна едно от оръжията.

Само преди момент бих се съгласила, но не и сега. Бях засрамена, че не бях посегнала към кръста по-рано. Нямаше да й попречи да ми се нахвърли в началото. Беше твърде силна за това. Но можеше да я прогони от Луи. Трябваше да спра да пропускам църковни служби, даже и да не можех да се наспя.

— Не.

— Това ли е твоят начин да се измъкнеш от уговорката ни? — Гласът й беше нисък и изпълнен с първите нотки на гнева.

— Държа на думата си — отвърнах аз.

— Ще я придружа вътре, Робърт — каза тя и вдигна ръка, за да пресече оплакванията му. — Ако Жан-Клод те обвини, кажи му, че съм заплашила да разкъсам гърлото ти.

Тя пристъпи към него, докато единственото, което разделяше телата им, бе един дъх. Едва когато застанеха по този начин, човек осъзнаваше, че Робърт е по-висок с глава и половина. Гретхен изглеждаше по-голяма.

— Не е лъжа, Робърт. Смятам, че си слаб, че си пречка. Бих те убила още сега, ако господарят ни нямаше нужда и от двамата. Ако все още се страхуваш от Жан-Клод, спомни си, че той те иска жив. Аз — не.

Робърт преглътна толкова тежко, че трябва да е заболяло. Не отстъпи. Точка в негова полза. Тя скъси и последното разстояние помежду им и той отскочи назад, сякаш беше прострелян.

— Добре, добре, води я.

Устните на Гретхен се изкривиха от отвращение. По един въпрос постигахме съгласие: не харесвахме Робърт. Щом имахме нещо общо, можехме да открием и други неща. Можеше пък да станем приятелки. Да бе, как не.

Нивото на шума бе спаднало до мърморене на заден план. Вниманието на всички бе приковано в нас. Страхотно ги забавлявахме.

— Не се ли предполага сега да има някакъв номер на сцената? — попитах аз.

Робърт кимна.

— Да, трябва да го представя.

— Отивай да си вършиш работата, Робърт. — Думите бяха пълни с презрение. Гретхен много я биваше в това.

Робърт ни остави, видимо облекчен.

— Мекотело — казах тихичко.

— Хайде, Анита, Жан-Клод ни чака. — Тя се отдалечи наперено, а дългото и бледо палто се развяваше зад нея.

Със Стивън разменихме погледи. Той сви рамене. Последвах я, а той се движеше зад мен, сякаш се страхуваше да не ме изгуби.

Кабинетът на Жан-Клод приличаше на домино. Изцяло бели стени, бял килим, черно лакирано бюро, черен офис-стол, черна кожена кушетка до едната стена и два черни стола с прави облегалки пред бюрото. Бюрото и столовете бяха ориенталски, с емайлирани рисунки на жирафи и жени с развяващи се роби. Винаги съм харесвала бюрото, не че щях да си го призная на глас.

В единия ъгъл беше поставен лакиран черен параван. Не го бях виждала преди. Беше голям и го закриваше изцяло. По паравана се извиваше дракон, изрисуван с оранжево и червено, с огромни кръгли очи. Беше приятна добавка към стаята. Помещението не беше уютно, но бе стилно. Също като Жан-Клод.

Той седеше на кожената кушетка, облечен целия в черно. Ризата имаше висока стегната яка, която подчертаваше лицето му. Трудно можеше да се каже къде свършва косата и започва ризата. Яката бе прихваната на гърлото с рубинен медальон с размерите на палец. Ризата бе разкопчана надолу до колана и разкриваше триъгълник от много бледа кожа. Единствено медальонът пречеше на ризата да се разтвори напълно.

Маншетите бяха широки и плътни като яката и почти скриваха ръцете му. Вдигна една ръка и забелязах, че са отворени от едната страна, така че да може да използва ръцете си. Облеклото му се допълваше от черни дънки и черни кадифени ботуши.

Медальона бях виждала и преди, но ризата определено беше нещо ново.

— Елегантно — казах аз.

Той се усмихна.

— Харесва ли ти? — Изправи маншетите, сякаш имаше нужда.

— Приятна промяна спрямо бялото е — отвърнах му.

— Стивън, очаквахме те по-рано — гласът му бе достатъчно мек, но се усещаше някакъв спотаен привкус на нещо тъмно и неприятно.

— Стивън ме заведе на лекар.

Тъмносините му очи се обърнаха към мен.

— Последното полицейско разследване е загрубяло?

— Не — отвърнах аз.

Погледнах към Гретхен. Очите й бяха приковани в Жан-Клод.

— Кажи му — промълви тя.

Не мисля, че имаше предвид да я обвиня в опит за убийство. Време беше за малко честност или поне за малко драма. Бях сигурна, че Жан-Клод няма да ни разочарова.

— Стивън трябва да напусне сега — заявих.

Не исках да загине, докато се опитва да ме защити. Не ставаше за нищо друго освен за пушечно месо. Поне срещу Жан-Клод.

— Защо? — попита той. Звучеше подозрително.

— Давай — обади се Гретхен.

Поклатих глава.

— Няма нужда Стивън да присъства.

— Излез, Стивън — каза Жан-Клод. — Не съм ти ядосан, че пропусна представлението си. Анита е по-важна за мен от това да дойдеш навреме на работа.

Хубаво беше да знам това.

Стивън направи движение, което почти приличаше на поклон пред Жан-Клод, хвърли ми поглед и се поколеба.

— Давай, Стивън. С мен всичко ще е наред.

Не се наложи да го убеждавам повторно. Изчезна.

— Какво става с теб, ma petite?

Погледнах към Гретхен. Имаше очи само за него. Лицето й изглеждаше гладно, сякаш е чакала този момент от дълго време. Вгледах се в тъмносините му очи и осъзнах, че мога да го правя и без вампирските белези. Можех да го гледам в очите.

Жан-Клод също го забеляза. Очите му се разшириха съвсем леко.

— Ма petite, тази вечер си пълна с изненади.

— Още нищо не си видял.

— Непременно продължавай. Обичам изненадите.

Съмнявах се, че тази щеше да му хареса. Поех си дълбоко въздух и го казах бързо, сякаш това щеше да направи преглъщането по-лесно, като лъжица, пълна със захар.

— Ричард ме помоли да се оженим и аз се съгласих. Можех да добавя и „но вече не съм сигурна“, обаче не го направих. Бях твърде объркана, че да представям нещо различно от голите факти. Ако се опиташе да ме убие, може би щях да добавя подробности. Дотогава… щях да изчакам.

Жан-Клод просто стоеше на място. Въобще не се помръдваше. Отоплението се включи и аз подскочих. Вентилационната шахта беше над кушетката. Въздухът си играеше с косата му, с плата на ризата, но беше все едно да наблюдаваш манекен. Косата и дрехите се движеха, но останалото беше като камък.

Мълчанието се проточи и изпълни стаята. Отоплението спря и тишината беше толкова дълбока, че можех да чуя кръвта, пулсираща в ушите ми. Беше като покоя преди съзиданието. Осъзнаваш, че предстои нещо голямо, просто не знаеш какво точно. Оставих тишината да ме обгърне. Нямаше да съм тази, която щеше да я наруши, защото се страхувах от предстоящото. Това абсолютно спокойствие беше много по-изнервящо, отколкото би бил гневът. Не знаех какво да правя с него, затова и не предприех нищо. Начин на поведение, за който рядко съжалявам.

Гретхен беше първата, която наруши тишината.

— Чу ли я, Жан-Клод? Ще се омъжва за друг. Обича друг.

Той премигна веднъж — дълго, грациозно движение на миглите.

— Попитай я дали ме обича, Гретхен.

Гретхен застана пред мен, препречвайки погледа на Жан-Клод.

— Какво значение има? Ще се омъжва за друг.

— Попитай я! — Беше заповед.

Гретхен се извъртя рязко към мен. Костите на лицето й изпъкваха под кожата, устните и бяха изтънели от гняв.

— Ти не го обичаш.

Не беше точно въпрос, затова го оставих без отговор. Гласът на Жан-Клод се извиси мързеливо, пълен с някакъв тъмен подтекст, който не разбирах.

— Обичаш ли ме, ma petite?

Изгледах изпълненото с ярост лице на Гретхен и отговорих:

— Предполагам, че няма да ми повярваш, ако кажа не.

— Не можеш ли просто да кажеш „да“?

— Да, в някакво тъмно, извратено ъгълче на душата си те обичам. Доволен ли си?

Той се усмихна.

— Как можеш да се омъжиш за него, ако ме обичаш?

— Обичам и него, Жан-Клод.

— По същия начин ли?

— Не.

— Как така ни обичаш по различен начин?

Въпросите ставаха все по-подвеждащи.

— Как да ти обясня нещо, което дори самата аз не разбирам?

— Опитай.

— Ти си като велика шекспирова трагедия. Ако Ромео и Жулиета не се бяха самоубили, щяха да се намразят след година. Страстта е форма на любов, но не е истинска. Не е трайна.

— А какво чувстваш към Ричард? — Гласът му бе изпълнен с някаква силна емоция. Трябваше да е гняв, но я чувствах по различен начин. Почти като емоция, за която ми липсваха думи да я опиша.

— Аз не просто обичам Ричард, харесвам го. Наслаждавам се на компанията му. Аз… — мразех да се обяснявам. — О, по дяволите, Жан-Клод, не мога да го облека в думи. Мога да си представя как прекарвам живота си с Ричард, но не мога да направя същото с теб.

— Определихте ли дата?

— He — отвърнах аз.

Наклони главата си на една страна и започна да ме изучава.

— Казваш истината, но има някаква частица, която е лъжа. Какво спестяваш, ma petite?

Намръщих се.

— Казах ти истината.

— Но не цялата.

Не исках да му казвам. Щеше да се зарадва твърде много. Почувствах се леко нелоялна спрямо Ричард.

— Не съм напълно сигурна за сватбата с Ричард.

— Защо не? — Имаше нещо в лицето му, което сякаш бе надежда. Не можех да му позволя да си направи погрешните изводи.

— Видях го да става странен. Почувствах… силата му.

— И?

— И сега не съм сигурна.

— И той не е достатъчно човек за теб. — Жан-Клод отметна глава назад и се разсмя. Радостно изливане на звук, което ме покри като шоколад. Тежко и сладко, и дразнещо.

— Тя обича друг — обади се Гретхен. — Има ли значение, че се съмнява в него? Съмнява се и в теб. Тя те отхвърли, Жан-Клод. Това не е ли достатъчно?

— Ти ли направи това на лицето й?

Тя направи тесен кръг, като тигър в клетка.

— Тя не те обича колкото мен. — Коленичи пред него с ръце, докосващи краката му, и лице, взиращо се в неговото. — Моля те, аз те обичам. Винаги съм те обичала. Убий я или й позволи да се ожени за този мъж. Тя не заслужава обожанието ти. Той я игнорира.

— Добре ли си, ma petite?

— Добре съм.

Гретхен заби пръсти в дънките му, вкопчвайки се него.

— Моля те, моля те!

Не я харесвах, но болката, безнадеждната болка в гласа й беше ужасяваща. Беше се опитала да ме убие и въпреки това я съжалявах.

— Остави ни, Гретхен.

— Не! — Тя се вкопчи в него.

— Забраних ти да я нараняваш. Ти не се подчини. Би трябвало да те убия.

Тя просто стоеше на колене и гледаше нагоре към него. Не можех да видя изражението й и бях благодарна за това. Не ме биваше по обожанието.

— Жан-Клод, моля те, моля те, направих го заради теб. Тя не те обича.

Ръката му внезапно се озова около врата и. Не го бях видяла да мръдва. Беше магия. Каквото и да ми позволяваше да го гледам в очите, не го спираше да си играе с ума ми. Или просто беше много бърз. Как не.

Тя се опита да говори. Пръстите му се свиха и думите излязоха като кратки задавени звуци. Той стоеше прав и я издърпваше на крака. Ръцете и се обвиха около кръста му, опитваше се да му попречи да я обеси. Той продължи да я вдига, докато краката и не се заклатиха във въздуха. Знаех, че би могла да се бори с него. Бях почувствала силата в тези привидно деликатни ръце. Като изключех ръката на кръста му, тя въобще не се съпротивляваше. Щеше ли да му позволи да я убие? Щеше ли той да го направи? Можех ли просто да стоя и да наблюдавам?

Той стоеше, облечен в прекрасната си черна риза, изглеждаше едновременно елегантен и апетитен и държеше Гретхен във въздуха с една ръка. Тръгна към бюрото си, като продължаваше да я държи. Безпроблемно поддържаше равновесие. Даже ликантроп не би могъл да направи това. Не и по този начин. Наблюдавах как стройното му тяло се движи по килима и знаех, че може да се преструва колкото си иска, но това не беше човешко. Той не беше човек.

Постави краката й на килима от далечната страна на бюрото. Разхлаби хватката си над гърлото й, но не я пусна.

— Жан-Клод, моля те. Коя е тя, че Господарят на града да трябва да се моли за нейното внимание?

Той продължаваше да държи ръката си на врата й, но не стискаше. Със свободната си ръка отмести паравана. Той се сгъна и разкри ковчег. Беше поставен върху обвит с плат пиедестал. Дървото бе почти черно и полирано до огледален блясък. Очите на Гретхен се разшириха.

— Жан-Клод, Жан-Клод, съжалявам. Не я убих. А можех. Питай я. Можех да я убия, но не го направих. Питай я. Питай я! — Гласът и беше изпълнен с паника.

— Анита? — Тази единствена дума се приплъзна по кожата ми, плътна и предвещаваща нещастие. Бях много доволна, че не аз бях ядосала гласа.

— Можеше да ме убие с първата атака — казах аз.

— Защо смяташ, че не го е направила?

— Мисля, че се разсея, докато се опитваше да удължи нещата. Да им се наслаждава повече.

— Не, не, само я заплашвах. Опитвах се да я уплаша. Знаех, че няма да искаш да я убия. Знаех го, в противен случай щеше да е мъртва.

— Винаги си била лош лъжец, Гретел. Гретел?

Повдигна капака на ковчега с една ръка и я притегли по-близо до него.

Тя се измъкна с рязко движение от него. Ноктите му оставиха кървави бразди по гърлото й. Стоеше зад офис-стола, използвайки го като преграда между себе си и него, сякаш щеше да й помогне. По гърлото й се стичаше кръв.

— Не ме карай да те принуждавам, Гретел.

— Името ми е Гретхен и е такова от над сто години. Това беше първата истинска проява на дух, която виждах от нейна страна спрямо Жан-Клод. Преборих се с желанието да я аплодирам. Не беше трудно.

— Беше Гретел, когато те намерих, и все още си Гретел. Не ме карай да ти припомням какво си, Гретел.

— Няма да вляза в тази проклета кутия доброволно. Няма да го направя.

— Наистина ли искаш Анита да те види в най-лошата ти светлина?

Смятах, че вече съм я видяла.

— Няма да вляза. — Гласът й беше твърд, не уверен, но упорит. Наистина го мислеше.

Жан-Клод стоеше съвсем неподвижен. Вдигна ръка с ленив жест. Нямаше друга дума, с която да се опише. Движението беше почти танцово.

Гретхен се олюля и се хвана за стола за опора. Лицето й сякаш се сви. Случващото се не бе извличане на енергия, на което бях станала свидетел по-рано. Не се появи неземният труп, който би ми разкъсал гърлото и би танцувал в кръвта. Плътта се изцеждаше, прилепваше стегнато по костите. Тя изсъхваше. Не остаряваше, а умираше.

Отвори устата си и изкрещя.

— Господи, какво става с нея?

Гретхен стоеше, вкопчила тънките си като на птица ръце в облегалката на стола. Изглеждаше като мумифициран труп. Яркото й червило представляваше отвратителна резка върху лицето. Даже жълтата й коса бе изтъняла, суха и чуплива като слама.

Жан-Клод тръгна към нея все така грациозен, все така прекрасен, все така чудовищен.

— Аз ти дарих вечен живот и аз мога да го отнема, никога не го забравяй.

Тя издаде нисък хленчещ звук. Вдигна умоляващо една крехка ръка към него.

— В кутията. — Гласът му направи последната дума мрачна и ужасяваща, сякаш бе казал „ада“, и наистина го мислеше.

Беше избил от нея желанието за съпротива или може би „откраднал“ беше правилната дума. Никога не бях виждала нещо подобно. Нова вампирска сила, за която във фолклора нямаше дори намек. Проклятие.

Гретхен пристъпи треперливо към ковчега. Още две болезнени, провлачени стъпки и изпусна облегалката на стола. Падна, а тънките й като кости ръце поеха цялото й тегло, точно както не трябваше. Добър начин да си счупиш ръцете. Гретхен, изглежда, не се притесняваше за счупени кости. Не я винях.

Коленичи на пода с увиснала глава, сякаш нямаше сили да се изправи. Жан-Клод просто стоеше и я гледаше. Не направи опит да й помогне. Ако беше който и да е друг освен Гретхен, вероятно аз бих помогнала.

И най-вероятно бях направила някакво движение в нейна посока, защото Жан-Клод ми направи знак да стоя настрани.

— Ако в този момент се храни от човек, цялата й сила ще се върне. Тя е много уплашена. Не бих я изкушавал точно сега, ma petite.

Останах на място. Не бях планирала да и помагам, но не ми харесваше да наблюдавам случващото се.

— Пълзи — каза той.

Тя започна да пълзи. Това ми стигаше.

— Доказа своето, Жан-Клод. Ако я искаш в ковчега, просто я вдигни и я сложи там.

Той ме погледна. На лицето му бе изписано нещо подобно на забавление.

— Изпитваш жалост към нея, ma petite. Тя е смятала да те убие. Знаеш го.

— Нямам проблем да я застрелям, но това… — Не можех да намеря думи. Той не просто я унижаваше. Лишаваше я от личността й. Поклатих глава. — Измъчваш я. Ако е заради мен, видях достатъчно. Ако го правиш за себе си, престани.

— Правя го заради нея, ma petite. Забравила е кой е господарят й. Месец или два в ковчега ще й го припомнят.

Гретхен беше достигнала подножието на пиедестала. Бе сграбчила плата с две ръце, но нямаше сили да се изправи.

— Мисля, че й бе напомнено достатъчно.

— Ти си толкова строга, ma petite, толкова прагматична и все пак внезапно нещо предизвиква съжалението ти. А съжалението ти е силно, колкото и омразата ти.

— Но не и наполовина толкова забавно.

Той се усмихна и вдигна капака на ковчега. Вътрешността, естествено, беше от бяла коприна. Коленичи и вдигна Гретхен. Крайниците й стояха по странен начин в обятията му, сякаш съвсем не функционираха. Докато я прехвърляше над ръба на ковчега, дългото й палто се плъзна по дървото. Нещо в джоба й изтрака, плътно и тежко.

Беше ми почти неприятно да попитам, почти:

— Ако това в джоба й е пистолетът ми, искам си го обратно.

Той я постави почти нежно върху коприната, след което претърси джобовете й. Вдигна браунинга с една ръка и започна да затваря капака. Костеливите й ръце се вдигнаха нагоре в опит да спрат спускането му.

Докато гледах как тези тънки ръце удрят въздуха, почти оставих въпроса да заглъхне.

— Трябва да има още един пистолет и нож.

Очите му се разшириха, но кимна. Подаде ми браунинга. Пристъпих напред и го взех. Бях достатъчно близо, за да видя очите й. Бяха бледи и замъглени като очите на много възрастните хора, но в тях имаше останало достатъчно изражение за ужаса й.

Те се въртяха диво и се взираха в мен. В погледа й се четеше няма молба. Отчаяние бе твърде мека дума, за да го опише. Гледаше към мен, а не към Жан-Клод, сякаш знаеше, че съм единствената в стаята, на която й пука. Дори това да притесняваше Жан-Клод, нямаше как да се разбере по изражението му.

Прибрах браунинга в кобура под рамото си. Беше приятно да го имам отново. Подаде ми файърстара.

— Не мога да открия ножа. Чувствай се свободна да я претърсиш сама, ако искаш.

Погледнах надолу към сухата, сбръчкана кожа, към лицето без устни. Вратът й бе тънък като на пиле. Поклатих глава.

— Не го искам чак толкова.

Той се разсмя и дори сега звукът се уви около кожата ми като кадифе. Весел социопат.

Затвори капака и Гретхен нададе ужасяващи звуци, сякаш се опитваше да крещи, но нямаше глас да го направи. Тънките й ръце тропаха по капака.

Жан-Клод защрака ключалките и се наведе над затворения ковчег.

— Спи — прошепна той. Звуците почти моментално намаляха. Повтори думата и те съвсем престанаха.

— Как го правиш?

— Как я накарах да пази тишина ли?

Поклатих глава.

— Всичко.

— Аз съм нейният господар.

— Не, Николаос беше твоя господарка, но не можеше да прави това. Щеше да ти го причини, ако можеше.

— Проницателно от твоя страна и съвсем вярно. Аз създадох Гретхен. Николаос не ме е създала. Когато си господар вампир и създадеш някого, това ти дава определени сили над него. Както и сама видя.

— Николаос беше създала повечето вампири в малкия си антураж, нали?

Той кимна.

— Ако тя можеше да прави това, на което току-що станах свидетел, щях да го видя. Щеше да се изфука.

Той се усмихна леко.

— Отново проява на проницателност. Има разнообразни сили, които господарят вампир може да притежава. Призоваване на животно, левитация, устойчивост на сребро.

— Затова ли ножовете ми не нараниха Гретхен?

— Да.

— Но всеки господар вампир има различен арсенал от дарове.

— Арсенал, думата е точна. А сега, до къде бяхме стигнали, ma petite? А, да, мога да убия Ричард.

Пак се започваше.