Кафенето на лунатиците

Глава 3

Част от хората се изнизаха преди края на мюзикъла, за да избегнат тълпата. Аз винаги оставах до самия край. Струваше ми се нечестно човек да се промъква навън, преди да е успял да аплодира. Освен това мразех да изпускам края на каквото и да било. Вярвах, че точно това късче, което не видя, ще е най-добрата част.

Ентусиазирано се включихме в овациите на крака. Никога не съм живяла в друг град, който да дава толкова много овации на крака. Трябва да призная, че понякога, както тази вечер например, шоуто беше прекрасно, но съм виждала хора да се изправят за продукции, които не го заслужават. Не ставам, освен ако наистина не го мисля.

Ричард седна обратно, след като запалиха светлините.

— Бих предпочел да изчакам, докато тълпата се поразреди. Ако нямаш нищо против.

Погледът в очите му казваше, че смята, че няма да имам.

Наистина нямах. Карахме отделни коли. Щом напуснехме „Лисицата“, вечерта приключваше. Очевидно никой от нас не искаше да си тръгва. За себе си знаех със сигурност.

Облегнах се на седалките пред нас и погледнах надолу към него. Той ми се усмихна с очи, блестящи от желание, ако не от любов. Аз също се усмихвах. Изглежда, не можех да се удържа.

— Знаеш ли, това е доста сексистки мюзикъл — каза той.

Замислих се за момент, след това кимнах.

— Аха.

— Но ти харесва?

Кимнах отново.

Очите му се присвиха леко.

— Мислех си, че може да се почувстваш обидена.

— Имам по-важни неща, за които да се притеснявам, отколкото това дали „Момчета и кукли“ представя балансиран поглед върху света.

Той се разсмя — кратък, щастлив звук.

— Чудесно, за момент си помислих, че ще трябва да разкарам колекцията си от записи на Роджърс и Хамърстийн3.

Внимателно се вгледах в лицето му, опитвайки се да реша дали ме поднася. Не изглеждаше да е така.

— Наистина ли колекционираш саундтракове на Роджърс и Хамърстийн?

Той кимна, а очите му блестяха шеговито.

— Само Роджърс и Хамърстийн или всякакви мюзикъли?

— Нямам ги всички, но да, всякакви мюзикъли.

Поклатих глава.

— Какво не е наред?

— Ти си романтик.

— От устата ти звучи, сякаш е нещо лошо.

— Тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ е окей, докато е на сцената, но няма много общо с реалния живот.

Беше негов ред да проучи лицето ми. Очевидно това, което видя, не му хареса, защото се намръщи.

— Тази среща беше твоя идея. Ако не ти харесва идеята за цялото това щастие, защо ме доведе тук?

Свих рамене.

— След като те поканих на официална среща, не знаех къде да те заведа. Не исках да е обичайното. Освен това харесвам мюзикъли. Просто не смятам, че отразяват реалността.

— Не си толкова корава, на колкото се правиш.

— Напротив — отвърнах. — Съм.

— Не вярвам. Мисля, че харесваш тази тъпотия с „и заживяха щастливо“ точно толкова, колкото и аз. Но вече те е страх да вярваш в нея.

— Не ме е страх, просто съм внимателна.

— Разочаровала си се твърде много пъти?

Направи го да звучи като въпрос.

— Може би.

Кръстосах ръце на корема си. Някой психолог би казал, че съм се затворила и съм станала некомуникативна. Майната им.

— За какво си мислиш?

Свих рамене.

— Моля те, кажи ми.

Взрях се в прямите му кафяви очи и ми се дощя да си ида вкъщи сама. Вместо това отговорих:

— „И заживяха щастливо“ е просто лъжа, Ричард, и е такава, откакто навърших осем години.

— От смъртта на майка ти — каза той.

Само го погледнах. Бях на двадесет и четири години и болката от тази първа загуба все още беше прясна. Можеш да се справиш с нея, да я изтърпиш, но никога — да й избягаш. Никога не съм вярвала истински във великото добро място. Никога не съм вярвала, че лошите неща няма да връхлетят и да отнесат всичко. По-скоро бих се борила с дузина вампири, отколкото с един безсмислен инцидент.

Той отлепи ръката ми от мястото, където се бе вкопчила в рамото ми.

— Няма да умра пред теб, Анита. Обещавам ти.

Някой се разсмя — нисък кикот, който докосна кожата ми като връхчета на пръсти. Само една личност притежаваше този почти осезаем смях — Жан-Клод. Обърнах се и той беше там, застанал в средата на пътеката. Не го бях чула да се приближава. Не бях почувствала никакво движение. Той просто се беше появил сякаш с магия.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Ричард.