Кафенето на лунатиците

Глава 26

На вратата се почука и тя се отвори, без Жан-Клод да е дал позволение. Някой нахалстваше. Рейна влезе наперено през вратата. Нахална беше едно от описанията й.

Беше облечена в ръждив тренчкот, стегнат силно през кръста с колан. Катарамата се люлееше свободно, докато влизаше грациозно в стаята. Свали от главата си разноцветен шал и разлюля кестенявата си коса, която проблясва игриво на светлината.

Зад нея беше Габриел, който бе облечен с черен тренчкот. Еднакви облекла. Дрехата отиваше на косата и странните му сиви очи по същия начин, по който облеклото на Рейна й пасваше. От долната част до върха на ухото му проблясваха обици. Всяка една бе сребърна.

Каспар Гундерсон ги следваше по петите. Беше облечен със светло вълнено палто и една от онези шапки с малко перо на периферията. Приличаше на елегантната версия на бащата-мечта от 50-те години. Не изглеждаше щастлив да е тук.

Робърт стоеше колебливо на вратата.

— Казах им, че си зает, Жан-Клод. Казах им, че не желаеш да бъдеш обезпокояван.

Буквално кършеше ръце от безпокойство. След като бях станала свидетел на случилото се с Гретхен, не го обвинявах, че се страхува.

— Влез, Робърт, и затвори вратата след себе си — каза Жан-Клод.

— Наистина трябва да нагледам следващото представление. Аз…

— Влез и затвори вратата, Робърт.

Стогодишният вампир направи, каквото му бе наредено. Затвори вратата и се облегна на нея с ръка на дръжката, сякаш това щеше да го опази. Десният ръкав на ризата му беше срязан и от пресните следи от нокти течеше кръв. По гърлото му имаше още кръв, сякаш нечия ноктеста ръка го бе вдигнала за него. Както Жан-Клод бе постъпил с Гретхен, но с нокти.

— Казах ти какво ще се случи, ако ме подведеш отново, Робърт. Независимо дали за нещо малко, или голямо. — Гласът на Жан-Клод бе шепот, който изпълни стаята като вятър.

Робърт падна на колене върху белия килим.

— Моля ви, господарю, моля ви.

Протегна ръце към Жан-Клод. Гъста капка кръв падна върху килима. Кръвта изглеждаше много червена на фона на снежнобялото.

Рейна се усмихна. Бях готова да се обзаложа от чии нокти бяха белезите на Робърт. Каспар отиде до кушетката и седна, дистанцирайки се от представлението. Габриел ме гледаше.

— Хубаво палто — каза той.

И двамата носехме черни тренчкоти. Страхотно.

— Благодаря — отвърнах аз.

Той се усмихна, демонстрирайки заострени зъби.

Исках да го попитам дали изпитва болка от сребърните обици, но Робърт издаде тих хленчещ звук и се обърнах към основното представление.

— Ела при мен, Робърт. — В гласа на Жан-Клод имаше достатъчно жар, че да се опариш.

Робърт беше почти проснат на килима и се самоунижаваше.

— Моля ви, господарю. Моля ви, недейте.

Жан-Клод пристъпи към него достатъчно бързо, че черната му риза да се развее като миниатюрно наметало. Бледата му кожа проблясва на фона на черния плат. Спря пред треперещия вампир. Ризата му се завихри около внезапно притихналото тяло. Жан-Клод стоеше напълно неподвижно. Платът притежаваше повече живот, отколкото той. Исусе!

— Той се е опитал, Жан-Клод — казах аз. — Остави го на мира.

Жан-Клод втренчи в мен бездънно сините си очи. Отклоних поглед от тях. Може би бях в състояние да срещам погледа му безнаказано, но от друга страна… Той винаги бе пълен с изненади.

— Бях останал с впечатлението, че не харесваш Робърт, ma petite.

— Не го харесвам, но видях достатъчно наказания за една вечер. Няколко минути по-рано те са го разранили до кръв само защото не ги е пуснал в кабинета ти. Защо не си ядосан заради това?

Рейна тръгна към Жан-Клод. Острите токчета на високите й обувки с цвят на мед оставяха вдлъбнатини по килима. Пътека от прободни рани.

Жан-Клод наблюдаваше приближаването й. Изражението му бе неутрално, но имаше нещо в стойката му. Дали се страхуваше от нея? Може би. Тялото му излъчваше предпазливост, докато тя се приближаваше. Не беше доволен. Ситуацията ставаше все по-любопитна и по-любопитна.

— Имаме среща с Жан-Клод. Чувствата ми щяха да бъдат наранени, ако ни бяха върнали от вратата.

Прекрачи Робърт, демонстрирайки голяма част от крака си. Не бях сигурна, че носи нещо под тренчкота. Робърт не се опита да надзърне. Замръзна, потрепвайки, когато палтото й докосна гърба му.

Рейна стоеше изправена с добре оформените си прасци и почти докосваше Робърт. Той не се отдръпна от нея. Изглеждаше замръзнал, сякаш можеше да се престори, че не е там и всички да забравят за него. Щеше му се.

Тя стоеше толкова близо до Жан-Клод, че телата им се докосваха. Сякаш се бе вклинила между двата вампира. Очаквах Жан-Клод да отстъпи назад и да й осигури малко пространство. Не го направи.

Тя прокара пръсти под ризата му и постави ръцете си от двете страни на голия му кръст. Начервените й устни се разтвориха и се наведе към него. Целуна го, а той стоеше като статуя под ръцете и. Но не й каза да върви по дяволите.

Какво, по дяволите, ставаше?

Рейна повдигна лице, колкото да може да говори.

— Жан-Клод не иска да обиди Маркус. Нуждае се от подкрепата на глутницата, за да контролира града. Нали така, любими?

Той постави ръце на тънкия й кръст и отстъпи назад. Ръцете й се плъзнаха по кожата му, докато най-накрая остана напълно извън обсега й. Наблюдаваше го по начина, по който змиите гледат малките птички. Не бе нужно човек да е вампир, за да усети страстното й желание. „Очевидно“ бе твърде мека дума.

— С Маркус имаме договорка — каза Жан-Клод.

— Каква договорка? — попитах аз.

— Какво те интересува, ma petite? Ти ще се срещаш с мосю Зееман. Нима на мен не ми е позволено да се виждам с други хора? Предложих ти моногамия и ти ме отхвърли.

Не бях мислила за това. Не ми допадаше. Проклятие.

— Не ме притеснява споделянето, Жан-Клод.

Рейна застана зад него, прокарвайки дълги лакирани нокти по кожата му. Ръцете й се сключиха на гърдите му, а брадичката й почиваше на рамото му. Този път Жан-Клод се отпусна в ръцете и. Облегна се назад към нея, докато бледите му ръце галеха нейните. Гледаше към мен, докато го правеше.

— Какво те притеснява, ma petite?

— Изборът ти на партньорки.

— Ревнуваш ли? — попита Рейна.

— Не.

— Лъжкиня.

Какво се предполагаше да кажа? Че ми е неприятно да гледам как го е налазила? Така беше. Което ме притесняваше повече, отколкото факта, че го опипва.

Поклатих глава.

— Просто се чудех колко далеч би стигнал, за да си осигуриш благоразположението на глутницата.

— О, до края — отвърна Рейна и се премести така, че да застане пред него. С токчетата бе по-висока от Жан-Клод. — Ще дойдеш с мен, за да си поиграем.

Целуна го с едно бързо движение, после падна на колене пред него, гледайки нагоре.

Жан-Клод погали косите й. Изящните му бледи ръце повдигнаха лицето й. Наведе се към нея, сякаш да я целуне, но гледаше към мен, докато го правеше.

Нима чакаше да му кажа да не го прави? В началото изглеждаше почти уплашен от нея. Сега се чувстваше напълно удобно. Знаех, че ме дразни. Опитваше се да ме накара да ревнувам. И успяваше.

Целуна я бавно и продължително. Когато вдигна глава, устните му бяха изцапани с червилото й.

— Какво си мислиш, ma petite?

Вече не можеше да чете мислите ми, един от плюсовете да нямаш вампирски белези.

— Че ми падаш в очите, щом си правил секс с Рейна.

Габриел се разсмя топло.

— О, не е правил секс с нея, още не. Тръгна към мен с дълги плавни крачки. Отметнах тренчкота и показах браунинга.

— Нека не издивяваме.

Той развърза колана на собствения си тренчкот и вдигна помирително ръце. Отдолу не носеше риза. Имаше пиърсинг със сребърна халка на лявото зърно и на пъпа.

Самата гледка ме накара да потръпна.

— Мислех, че среброто наранява ликантропите. Като алергия.

— Изгаря — отвърна той. В гласа му се долавяше лека дрезгавина.

— И това хубаво ли е? — попитах аз.

Габриел бавно свали ръце, плъзгайки палтото си надолу. Обърна се бавно, докато дрехата падаше, като при стриптийз. Не видях други сребърни халки. Завъртя се рязко, докато палтото се свличаше от ръцете му и при връхната точка на завъртането си го метна към мен. Ударих палтото, отхвърляйки го от себе си. Това беше грешка.

В следващия миг той беше върху мен, а тялото му буквално ме сплеска на пода. Ръцете ми се оказаха приковани към гърдите, в капан под палтото му. Кръстът му блокираше файърстара. Посегнах към браунинга и ръката му разкъса шлифера ми, сякаш бе от хартия, изтръгвайки оръжието изпод рамото ми. За малко не изтръгна кобура и част от плътта ми при това движение. За около секунда лявата ми ръка представляваше кълбо сурова болка. Когато отново можех да я почувствам, броунингът го нямаше, а аз се взирах в лицето на Габриел на десетина сантиметра от моето.

Изви бедрата си така, че заби файърстара в телата ни. Вероятно го заболя повече, отколкото мен.

— Това не боли ли? — попитах аз. Гласът ми бе изненадващо спокоен.

— Харесвам болката — отвърна той.

Постави върха на езика си върху брадичката ми и облиза устата ми. Разсмя се.

— Бори се по-силно. Натисни с тези малки ръчички.

— Харесваш болката? — попитах аз.

— Аха.

— Значи ще се влюбиш в това. — Забих ножа в горната част на стомаха му.

Той издаде кратък звук, нещо средно между сумтене и въздишка. По тялото му пробягна тръпка. Повдигна се над мен, като все още ме затискаше от кръста надолу, сякаш правеше женски лицеви опори.

Повдигнах се заедно с него, забивайки ножа по-надълбоко, и придвижих острието нагоре, режейки плътта му.

Габриел разкъса шлифера на парчета, но не се опита да сграбчи ножа. Подпря се с ръце от двете ми страни, взирайки се надолу в ножа и окървавените ми длани.

Зарови лице в косите ми, отпускайки се съвсем леко. Помислих, че е изгубил съзнание, когато прошепна:

— По-дълбоко.

— О, Исусе.

Острието бе стигнало почти до основата на гръдната му кост. Когато я достигнех, едно рязко движение нагоре щеше да прониже сърцето му.

Легнах обратно на пода, за да имам по-добър ъгъл за смъртоносния удар.

— Не го убивай — обади се Рейна. — Нужен ни е.

На нас? Ножът бе на път към сърцето му, когато той се претърколи от мен със заслепяваща скорост. Озова се по гръб на не много голямо разстояние. Дишаше много бързо, а гърдите му се повдигаха и отпускаха. По кожата му течеше кръв. Очите му бяха затворени, а устните — извити в полуусмивка.

Ако беше човек, би могъл да умре по-късно през нощта. Вместо това лежеше усмихнат на килима. Завъртя главата си на една страна и отвори очи. Странните му сиви очи гледаха към мен.

— Беше прекрасно.

— Исусе Христе! — възкликнах аз.

Изправих се на крака, използвайки кушетката за опора. Бях покрита с кръвта на Габриел. Ножът лепнеше от нея.

Каспар седеше в ъгъла й и ме гледаше. Беше се сгушил в палтото си с разширени очи. Не го обвинявах.

Изтрих ръцете си и острието в черната кушетка.

— Благодаря за помощта, Жан-Клод.

— Беше ми казано, че вече си доминираща, ma petite. Човек не трябва да се меси във вътрешните борби за доминация. — Той се усмихна. — Освен това не се нуждаеше от помощта ми.

Рейна коленичи край Габриел. Наведе лице към кървящия му стомах и започна да ближе с дълги, бавни движения на езика. Гърлото й се разтрисаше от конвулсии, докато преглъщаше.

Нямаше да ми прилошее. Нямаше да ми прилошее. Погледнах към Каспар.

— Какво правиш с тези двамата?

Рейна вдигна покритото си с кръв лице.

— Каспар е нашето опитно зайче.

— Какво би трябвало да означава това?

— Той може да се превръща колкото често си пожелае. Не губи съзнание. Използваме го, за да тестваме потенциални звезди на филмовите ни продукции. За да проверим как реагират, когато някой сменя формата си насред нещата.

Щеше да ми прилошее.

— Моля те, не ми казвай, че го карате да се променя насред секс с цел прослушване за снимки.

Рейна наклони глава на една страна. Езикът й облиза устните, почиствайки ги от кръвта.

— Знаеш за нашите скромни филми?

— Аха.

— Изненадана съм, че Ричард ти е казал. Той не одобрява тези забавления.

— Участваш ли във филмите?

— Каспар не иска да играе в тях — отвърна Рейна, след което се изправи и тръгна към кушетката. — Маркус не желае да принуждава никой да участва. Но Каспар ни помага с прослушванията. Нали така, Каспар?

Той кимна в отговор. Взираше се в килима и влагаше много усилия да не погледне към нея.

— И защо сте тук тази вечер? — попитах аз.

— Жан-Клод ни обеща малко вампири за следващия филм.

— Вярно ли е?

Лицето на Жан-Клод беше безизразно, прелестно, до неразгадаемо.

— Робърт трябва да бъде наказан.

Намръщих се при тази смяна на темата.

— Ковчегът е пълен.

— Винаги има други ковчези, Анита.

Робърт пропълзя напред.

— Съжалявам, господарю. Съжалявам. — Не докосна Жан-Клод, но пропълзя близо до него. — Не мога да понеса кутията отново, господарю. Моля ви.

— Самият ти се страхуваш от Рейна, Жан-Клод. Какво очакваш да направи Робърт по въпроса?

— Не се страхувам от Рейна.

— Добре, но те са превъзхождали Робърт. Знаеш, че е така.

— Може би си права, ma petite.

Робърт погледна нагоре. На красивото му лице за момент проблясна надежда.

— Благодаря ви, господарю. — Погледна към мен. Благодаря ти, Анита.

Свих рамене.

— Можете да ползвате Робърт за следващия си филм — каза Жан-Клод.

Робърт го сграбчи за крака.

— Господарю, аз…

— О, хайде, Жан-Клод, не го давай на нея.

Рейна се отпусна на кушетката между Каспар и мен. Изправих се. Тя преметна ръка през неговите рамене. Той потрепери.

— Достатъчно хубав е. Всеки вампир може да понесе сериозно наказание. Напълно приемливо — каза тя.

— Видя ги как се държаха тази вечер — обадих се аз. — Наистина ли искаш да причиниш подобно нещо на един от собствените си хора?

— Нека Робърт реши — отвърна Жан-Клод. — Кутията или Рейна.

Робърт погледна към ликантропката. Тя му се усмихна с окървавени устни.

Той наведе глава, така че да я вижда, после кимна.

— Не и кутията. Всичко друго е по-добро от това.

— Тръгвам си — казах аз.

Стигаше ми толкова междувидова политика за една вечер.

— Не искаш ли да видиш шоуто? — попита Рейна.

— Мисля, че вече го видях.

Тя хвърли шапката на Каспар през стаята.

— Събличай се.

Прибрах ножа в канията и вдигнах браунинга от килима, където го бе захвърлил Габриел. Бях въоръжена. Не че ми беше помогнало особено.

Каспар стоеше на кушетката. Бялата му кожа бе порозовяла. Очите му блестяха. Ядосан. Засрамен.

— Аз бях принц много преди предците ви да открият тази страна.

Рейна постави брадичка на рамото му, като продължаваше да го прегръща.

— Знаем колко аристократична е породата ти. Бил си принц и толкова голям, лош ловец, толкова непослушно момче, че една вещица те е прокълнала. Превърнала те е в нещо красиво и безвредно. Надявала се е, че ще се научиш как да си нежен и добър. — Тя облиза ухото му, докато прокарваше ръце през перушинестата му коса. — Но ти не си мил и добър. Сърцето ти е точно толкова студено, а гордостта — точно толкова несломима, колкото и преди един век. А сега си свали дрехите и се превърни в лебед за нас.

— Това не ви е нужно заради вампира — отвърна й той.

— Не, направи го за мен. Направи го, за да може Анита да види. Направи го, за да не те нараним двамата с Габриел. — Гласът й ставаше все по-нисък. Всяка следваща дума — все по-премерена.

— Не можете да ме убиете, дори и със сребро.

— Но можем да те накараме да искаш да умреш, Каспар.

Той изкрещя, нисък, дрезгав вик на безсилие. Изправи се рязко и дръпна палтото си. Копчетата се скъсаха и нападаха по килима. Метна палтото в лицето на Рейна.

Тя се разсмя.

Отправих се към вратата.

— О, не си тръгвай още, Анита. Каспар може и да е трън в задника, но наистина е доста красив.

Погледнах назад.

Спортното сако и вратовръзката на Каспар бяха захвърлени на пода. Разкопчаваше бялата си риза с бързи, ядосани движения. В средата на гърдите му имаше ивица бели пера. Нежен и пухкав като великденска патица.

Поклатих глава и продължих към вратата. Не побягнах. Не вървях по-бързо от нормалното. Това бе най-храброто нещо, което направих за цялата вечер.