Кафенето на лунатиците

Глава 20

Проспах неделната утрин и пропуснах църквата. Не успях да се прибера преди седем сутринта. Нямаше начин да успея за службата в десет. Господ със сигурност разбираше нуждата от сън, даже и при положение, че на него не му се налагаше да спи.

Късният следобед ме завари във Вашингтонския университет. Бях в офиса на д-р Луис Фейн, Луи за приятелите. Ранната зимна вечер изпълваше небето с пухкави розови облаци. През единствения прозорец на офиса му, като осветен екран за облаците, се показваха ивици небе. Оценили го бяха на прозорец. Повечето докторанти нямаха. Докторантите са ниско ценени на територията на колежите.

Луи стоеше с гръб към прозореца. Беше включил лампата на бюрото и тя създаваше басейн от златиста топлина срещу наближаващата нощ. Да стоим в този последен басейн от светлина изглеждаше по-интимно, отколкото би трябвало. Последна твърдина срещу мрака. Господи, днес бях обзета от меланхолия.

В офиса на Луи цареше съответният безпорядък. Едната стена бе заета от пода до тавана с етажерки, отрупани с учебници по биология, есета за природата и пълен комплект от книгите на Джеймс Хериът. Скелетът на малък кафяв прилеп беше сложен зад стъкло и окачен на стената до дипломата му. На вратата му имаше плакат с видовете прилепи, подобен на онези, които човек купува за хранилките за птици. Нали знаете, от типа „Често срещаните птици в източната част на Мисури“. Докторатът на Луи беше за адаптирането на малкия кафяв прилеп към обитаваните от хора територии.

Лавиците бяха изпълнени със сувенири, черупки от миди, парчета вкаменено дърво, шишарки, дървесна кора с изсъхнали лишеи по нея. Всички късчета и парченца, които биолозите неизменно събират.

Луи е висок около метър и шестдесет и седем, с очи, черни като моите. Косата му е права и хубава и стига малко под раменете. Не беше модна прическа като на Ричард. По-скоро изглеждаше, сякаш напоследък не му е оставало време да си подреже косата. Имаше квадратно лице, леко телосложение и изглеждаше някак безобидно. Но по ръцете му играеха мускули, докато скръстваше пръстите си и вдигаше поглед към мен. Даже и да не беше плъхолак, пак не бих му предложила да се пробваме на канадска борба.

Беше дошъл в неделя специално, за да разговаря с мен. И за мен това беше свободният ден. Беше първият уикенд от месеци насам, в който с Ричард не бяхме разговаряли дори по телефона. Той се бе обадил и бе отменил уговорката ни, заявявайки, че става дума за работи на глутницата. Нямах възможността да задам въпроси, защото човек не може да спори с телефонния си секретар. Не му се обадих. Не бях готова да разговарям с него, не и след снощи.

Тази сутрин се чувствах като глупачка. Бях казала „да“ на предложението на някой, когото не познавах. Познавах онова, което Ричард ми бе показал, външното му лице, но отвътре имаше цял нов свят, в който едва почвах да надниквам. — Какво смятате ти и професорите за отпечатъците, пратени от полицията?

— Смятаме, че е вълк.

— Вълк? Защо?

— Определено е голям представител на семейство кучета. Не е куче, остава да е вълк.

— Даже ако допуснем, че хищническият крак е примесен с човешки?

— Даже тогава.

— Възможно ли е да е Пеги Смиц?

— Пеги можеше да се контролира много добре. Защо би убила някого?

— Не знам. Защо би убила някого?

Луи се облегна назад в стола си. Той изскърца под тежестта му.

— Добър въпрос. Пеги беше пацифист до степента, която глутницата й позволяваше.

— Не се ли биеше?

— Не, освен, ако не я принудеха.

— Беше ли високо в йерархията на глутницата?

— Не трябва ли да задаваш тези въпроси на Ричард? Той е прекият наследник на трона, ако мога да се изразя така.

Просто го изгледах. Нямаше да извърна поглед, сякаш се чувствам виновна за нещо.

— Подушвам неприятности в Рая — каза той.

Игнорирах подхвърлянето. Работа, имахме да обсъждаме работа.

— Съпругът на Пеги дойде да ме види. Искаше да я потърся. Не знаеше за останалите липсващи ликантропи. Защо Пеги не му е казала?

— Много от нас опазват връзките си, преструвайки се, че не са това, което са. Обзалагам се, че Пеги не е обсъждала делата на глутницата със съпруга си.

— Колко е трудно да се преструваш?

— Колкото по-добре се контролираш, толкова е по-лесно.

— Тоест може да се направи.

— Искаш ли да прекараш живота си, преструвайки се, че не вдигаш зомбита? Никога да не говориш за това? Никога да не го споделяш? Съпругът ти да се срамува от факта или да му се повдига?

Почувствах как лицето ми пламва. Исках да го отрека. Не бях засрамена или отвратена от Ричард, но не се чувствах удобно. Не се чувствах достатъчно удобно, че да протестирам.

— Не звучи като особено приятен начин да живееш — казах аз.

— Не е.

В стаята надвисна тежко мълчание. Ако смяташе, ще си разкрия картите, грешеше. Когато всичко останало отиде по дяволите, се съсредоточете върху работата.

— Днес полицията обиколи целия район, в който бе открито тялото. Сержант Стор каза, че не са открили нищо, освен още няколко отпечатъка и малко кръв.

Истината беше, че бяха открили няколко пресни следи от сачми от пушка в дърветата около мястото на убийството, но не бях сигурна, че ми е разрешено да споделям информацията с общността на ликантропите. Това беше работа на полицията. Лъжех и пред двете страни. Не изглеждаше като особено удачен начин да провеждаш разследване на убийство или случай с изчезнал човек.

— Ако полицията и глутницата споделят информация, може и да разрешим този случай.

Той сви рамене.

— Това не е моя работа, Анита. Аз съм просто индианец, не вожд.

— Ричард е вожд — отвърнах аз.

— Не и докато Маркус и Рейна са живи.

— Не смятах, че Ричард трябва да се бие с нея за господство над глутницата. Мислех, че това спорът му е с Маркус.

Луи се разсмя.

— Ако смяташ, че Рейна ще позволи Маркус да загуби и няма да се намеси да му помогне, значи не си я срещала.

— Срещала съм я. Просто смятах, че да помогне на Маркус ще е срещу законите на глутницата.

Той отново сви рамене.

— Не знам за законите на глутницата, но познавам Рейна. Ако Ричард се заиграе с нея, може дори да му помогне да победи Маркус, но той ясно даде да се разбере, че не я харесва.

— Ричард каза, че идеята за порното с ликантропи е нейна?

Очите на Луи се разшириха.

— Ричард ти е разказал за това?

Кимнах.

— Изненадан съм. Той се срамуваше от самата идея. Рейна гореше от желание да участват заедно. Мисля, че се опитваше да го съблазни, но беше сбъркала в преценката си. Ричард е твърде затворен, за да реши да прави секс пред камера.

— Рейна е участвала в някои от филмите?

— Така съм чувал.

— Някой от плъхолаците появява ли се в тях?

Той поклати глава.

— Рафаел го забрани. Ние сме една от малкото групи, които отказаха да участват.

— Рафаел е добър човек.

— И добър плъх — добави Луи.

Усмихнах се.

— Да.

— Какво става с теб и Ричард?

— Какво имаш предвид?

— Беше ми оставил съобщение на секретаря. Каза, че има голяма новина, отнасяща се до теб. Когато се видяхме лично, ми каза, че не е нищо важно. Какво се е случило?

Не знаех какво да отговоря. Напоследък ми се случваше често.

— Мисля, че новината трябва да дойде от Ричард.

— Той спомена нещо от рода, че било твое право да решиш и не можел да говори за това. Ти пък ми казваш, че е негова работа и не можеш да говориш за това. Ще ми се един от вас да говори с мен.

Отворих уста, затворих я и въздъхнах. Имах въпроси, които се нуждаеха от отговори, но Луи беше преди всичко приятел на Ричард и чак след това мой. Лоялност и прочие. Но кого другиго можех да попитам, по дяволите? Ървинг? Той си имаше достатъчно неприятности с Ричард.

— Чух Ричард и Рафаел да говорят за контролиране на зверовете си. Това означава промяната, нали?

Той кимна.

— Да. — Изгледа ме, а очите му се присвиха. — Ако си чула Ричард да говори за звяра си, значи е бил близо до превръщането. Какво се случи снощи?

— Ако Ричард не ти е казал, Луи, не смятам, че аз мога.

— Слуховете твърдят, че си убила Алфред. Вярно ли е?

— Да.

Погледна ме, сякаш очакваше нещо повече, после сви рамене.

— На Рейна няма да й хареса.

— И Маркус не изглеждаше особено доволен.

— Но той няма да ти скочи в някоя тъмна уличка. А тя ще го направи.

— Защо Ричард не ми го каза?

— Ричард е един от най-добрите приятели, които имам. Той е лоялен, честен, грижовен, от типа „най-добрият космат бойскаут на света“. Ако има някакъв недостатък, той е, че очаква другите хора да са лоялни, честни и грижовни.

— Все пак след всичко, което е видял от Маркус и Рейна, едва ли смята, че те са приятни хорица?

— Знае, че не са приятни, но има проблем да ги види като зли. В крайна сметка, Анита, Маркус е неговият алфа мъжкар. Ричард уважава властта. От месеци се опитва да договори някакъв компромис с него. Не иска да го убива. Маркус няма подобни скрупули спрямо Ричард.

— Ървинг ми каза, че Ричард е победил Маркус, можел е да го убие, но не го е направил. Вярно ли е?

— Опасявам се, че да.

— Мамка му!

— Аха, казах на Ричард, че трябваше да го убие, но той никога не е убивал някого. Вярва, че всеки живот е ценен.

— Всеки живот е ценен — отвърнах аз.

— Някои животи просто са по-ценни от други — каза Луи.

Кимнах.

— Така е.

— Ричард промени ли се пред теб снощи?

— Боже, ти си неумолим.

— Сама каза, че това е едно от по-добрите ми качества.

— Обикновено е. — Беше все едно да те подхване Рони. Тя също никога не се отказваше.

— Промени ли се за теб?

— Би могло да се каже.

— И ти не можа да го понесеш. — Беше директно заявление.

— Не съм сигурна, Луи. Просто не съм сигурна.

— По-добре да разбереш сега.

— Предполагам, че да.

— Обичаш ли го?

— Не е твоя работа, мамка му.

— Обичам Ричард като брат. Ако ще му изтръгнеш сърцето и ще го сервираш на поднос, бих искал да знам отсега. Ако си тръгнеш, аз ще съм този, който ще му помага да събере парчетата.

— Не искам да нараня Ричард — отвърнах аз.

— Вярвам ти.

Той просто ме гледаше. Лицето му изразяваше огромно спокойствие, сякаш можеше да чака цяла нощ, за да отговоря на въпроса му. Луи беше по-търпелив, отколкото аз някога щях да бъда.

— Да, обичам го. Доволен ли си?

— Обичаш ли го достатъчно, че да прегърнеш косматата му страна? — Очите му се взираха в мен, сякаш щяха да прегорят дупка в сърцето ми.

— Не знам. Ако беше човек… проклятие.

— Ако беше човек, може би щеше да се ожениш за него? — Беше достатъчно мил, че да го зададе като въпрос.

— Може би — отвърнах аз.

Но не беше „може би“. Ако Ричард беше човек, щях да съм една много щастлива сгодена жена. Естествено, имаше и друг мъж, който не беше човек и известно време се беше опитвал да ме накара да излизам с него. Жан-Клод беше казал, че Ричард е човек, колкото е и той. Не му бях повярвала, но вече започвах. Изглежда дължах извинение на Жан-Клод. Не че някога щях да му го призная.

— Вчера в офиса ми дойде една писателка, Елвира Дрю. Пише книга за превръщачите. Звучи законно и може да е позитивна презентация — обясних му за вида на книгата.

— Всъщност звучи добре — отвърна той. — Къде се вписвам аз?

— Познай.

— Липсва й интервю с плъхолак.

— Бинго.

— Не мога да си позволя да се разкрия, Анита. Знаеш го.

— Не е нужно да си ти. Има ли някой сред вас, който би искал да се срещне с нея?

— Ще поразпитам.

— Благодаря ти, Луи — изправих се.

Той също стана и ми протегна ръка. Ръкостискането му беше твърдо, но не много силно точно каквото трябва. Зачудих се колко ли е бърз и колко ли ще му е лесно да смаже ръката ми на пихтия. Вероятно е било изписано на лицето ми, защото той каза:

— Може би е по-добре да спреш да се виждаш с Ричард, докато си изясниш нещата.

Кимнах.

— Да, може би.

За момент постояхме в мълчание. Изглежда нямаше какво повече да си кажем, така че си тръгнах. Бяха ми свършили остроумните отговори, не се сещах дори за някоя хубава шега. Едва се бе смрачило и бях уморена. Достатъчно уморена, че да ида вкъщи, да се промъкна в леглото и да се скрия. Вместо това се отправих към „Кафенето на лунатиците“. Щях да се опитам да убедя Маркус да ми позволи да разговарям с полицията. Осем липсващи, един мъртъв човек. Не беше нужно да са свързани. Но ако ставаше дума за върколак, тогава той или пък Рейна щяха да знаят кой извършва убийствата. Щяха ли да ми кажат? Може би да, може би не, но трябваше да попитам. На мен щяха да кажат неща, по-близки до истината, отколкото на полицаите. Забавно, как всички чудовища ми се доверяваха, но не и те двамата. Човек започваше да се чуди защо се чувстваха толкова комфортно край мен.

Аз вдигах зомбита и убивах вампири. Коя бях, че да хвърлям камъни?