Едуард се беше подпрял на джипа ми с кръстосани ръце. Дъхът му излизаше под формата на пара и замъгляваше въздуха. Температурата беше спаднала чувствително с падането на мрака. Смразяващият студ се беше завърнал. Капчуците бяха замръзнали. Снегът хрущеше под обувките ни.
— Какво правиш тук, Едуард?
— Щях да се кача до апартамента ти, когато те видях да слизаш.
— Какво искаш?
— Да участвам в играта.
Изгледах го.
— Просто така. Не знаеш в какво съм замесена, но искаш да си част от него.
— Като те следвам ми се удава възможност да убивам много хора.
Тъжно, но вярно.
— Нямам време за спорове. Влизай.
Той се плъзна на задната седалка.
— Кого точно ще убием тази вечер?
Ричард запали мотора. Аз си сложих колана.
— Да видим. Имаме ченге-ренегат и неизвестният, който стои зад отвличането на седем превръщачи.
— Значи не са вещиците?
— Не и за всички случаи.
— Как мислиш, ще имам ли възможност да убия някой ликантроп? — Мисля, че дразнеше Ричард.
Той не се обиди.
— Обмислях кой би могъл да ги отвлече без борба. Трябва да е някой, на когото са имали доверие.
— На кого биха вярвали? — попитах аз.
— На някой от нас.
— Уха — обади се Едуард, — в тазвечершното меню има ликантроп.
Ричард не го поправи. Ако за него нямаше проблем, значи и за мен нямаше.