Кафенето на лунатиците

Глава 42

Тайтъс беше първият, който влезе през вратата.

— Много съм разочарован от всички вас. Кармайкъл ми каза, че почти се е получило, когато този се намесил.

Каспар се взираше в Ричард, сякаш го виждаше за пръв път. Може би никога преди не беше виждал наполовина човек, наполовина вълк, но нещо в стойката му подсказваше, че не това е причината.

— Маркус не би могъл да направи това, което ти си сторил.

— Джейсън не искаше да я нарани — отвърна Ричард. — Искаше да направи онова, което е правилно.

— Е, Пернатко — обади се Кармайкъл, — какво следва сега?

Бях седнала на каменния под. Джейсън се бе свил край далечната стена, застанал на ръце и колене, и се клатушкаше напред-назад, напред-назад. От гърлото му излизаше ниско стенание.

— Той е почти на ръба — отвърна Каспар. — Малко кръв ще го тласне отвъд него. Даже алфа не би могъл да го удържи при наличието на прясна кръв.

Не ми хареса как прозвуча това.

— Госпожице Блейк, бихте ли дошли до решетките, моля.

Придвижих се така, че да държа под око стенещия върколак и въоръжената групичка отвън.

— Защо?

— Направете го или Кармайкъл ще ви застреля. Не ме карайте отново да започвам да броя, госпожице Блейк.

— Не мисля, че искам да се приближа до решетките.

Тайтъс извади своя 45-и калибър и се приближи до другата клетка. Едуард седеше на пода. Погледна към мен и си казах, че ако успеем да се измъкнем, всички те бяха мъртви. Ричард все още стоеше при решетките с ръце, обвити около тях.

Тайтъс се загледа в животинското му лице и подсвирна.

— Мили Боже! — Насочи пистолета към гърдите на Ричард. — Това са сребърни куршуми, госпожице Блейк. Ако сте се обадили на Гароуей, така или иначе, няма да имаме време за два лова. Гароуей не знае, че сте тук и това ни дава малко време, но нямаме цялата нощ. Освен това си мисля, че този вълк тук може да е твърде опасен. Така че, ако продължите да ме ядосвате, ще го убия.

Срещнах погледа на Ричард.

— Така или иначе, ще ни убият. Не го прави — каза той.

Гласът му все още бе ръмжене, толкова басово, че предизвика тръпки по гръбнака ми.

Щяха да ни убият. Но не можех да стоя и просто да гледам, не и ако бях в състояние да удължа неизбежното. Пристъпих към най-близките до тях решетки.

— Сега какво?

Тайтъс остана с пистолет, насочен към Ричард.

— Протегнете ръце през решетките, моля.

Исках да кажа „не“, но вече бяхме установили, че все още не искам да гледам как Ричард умира. Това правеше отказа някак празен. Проврях ръце през решетките, което ме обърна с гръб към върколака. Това не беше хубаво.

— Хванете китките й, господа.

Свих ръце в юмруци, но не ги дръпнах обратно. Щях да го направя, нали?

Кармайкъл сграбчи лявата ми китка. Брадатият Фийнстийн хвана дясната. Фийнстийн не държеше много здраво. Бих могла да се измъкна, но ръката на Кармайкъл беше като топла стомана. Втренчих се в очите му и не открих никаква милост. Фийнстийн започваше да става гнуслив. Сивокосия с пушката стоеше в средата на стаята и се отдалечаваше от ставащото. Кармайкъл обаче беше на линия за пълната програма.

Тайтъс се приближи и започна да сваля превръзката на ръката ми. Преборих се с желанието да го попитам какво прави. Мисля, че знаех. Надявах се да греша.

— Колко шева ви направиха, госпожице Блейк?

Не бях сгрешила.

— Не знам, спрях да броя на двадесет.

Той остави превръзката да падне на пода. Извади собствения ми нож и го задържа така, че да отрази светлината. Малко фукане никога не е излишно.

Опрях глава в решетките и си поех дълбоко въздух.

— Ще отворя част от раната. Ще срежа няколко шева.

— И сама се досетих.

— И няма да се съпротивлявате?

— Действайте.

Айкенсен се приближи.

— Нека аз да го направя. Дължа й малко кръв.

Тайтъс ме изгледа, сякаш искаше позволение. Демонстрирах му най-доброто си празно изражение. Той подаде ножа на Айкенсен.

Айкенсен задържа острието малко над първия шев близо до китката. Усетих, че очите ми се разширяват. Не знаех какво да правя. Да гледам звучеше като кофти идея. Да не гледам изглеждаше още по-лошо. Да ги помоля да не го правят беше безполезно и унизително. Някои вечери просто няма добри възможности за избор.

Сряза първия шев. Почувствах как се скъса, но изненадващо не ме заболя чак толкова. Погледнах настрани. Шевовете се разкъсваха един след друг. Можех да се справя.

— Трябва ни кръв — каза Кармайкъл. Погледнах обратно точно навреме, за да видя как Айкенсен допира върха на ножа до раната. Щеше да я отвори наново, бавно. Това щеше да боли. Мярнах Едуард в другата клетка. Беше станал на крака. Гледаше ме. Опитваше се да ми каже нещо. Очите му се плъзнаха надясно.

Сивокосия се отдалечаваше от представлението. Стоеше близо до другата клетка. Очевидно можеше да те застреля, но мъченията не му се нравеха.

Едуард ме погледна. Мисля, че знаех какво искаше. Поне се надявах да е така.

Ножът се заби в кожата ми. Ахнах. Болката беше остра и внезапна, както при всички повърхностни рани, само че тази щеше да продължи дълго. Кръвта потече в широка линия надолу по кожата ми. Айкенсен заби върха на ножа още на милиметьр. Дръпнах рязко ръце. Фийнстийн изпусна хватката си. Посегна към съдраната ми ръка. Кармайкъл стегна захвата си.

Не можех да се освободя, но можех да се строполя на пода и да движа ръката си твърде много, за да я уцелят с ножа.

Започнах да пищя и да се боря упорито. Ако на Едуард му трябваше диверсия, щях да му я осигуря.

— Една жена в клетка и вие тримата не можете да се справите с нея. — Тайтъс пристъпи с поклащане напред.

Сграбчи лявата ми ръка, докато Кармайкъл държеше китката ми. Дясната ми ръка беше обратно в клетката при мен.

Фийнстийн се рееше около клетката, без да е сигурен какво да направи. Ако ще си плащаш, за да ловиш чудовища, е нужно да си по-добър в насилието, отколкото беше той. Кобурът му се намираше близо до решетките.

Продължавах да крещя, извивайки лявата си ръка. Тайтъс държеше ръката ми под неговата, затисната към тялото му. Хватката на Кармайкъл върху китката ми беше болезнена. Най-накрая ме обуздаха. Айкенсен вкара ножа в раната и започна да реже.

Фийнстийн се наведе надолу сякаш да помогне. Изкрещях и се наведох към решетките. Не извадих пистолета му. Вместо това сграбчих спусъка и го натиснах към тялото му. Изстрелът го улучи в стомаха и той падна назад.

В пещерата проехтя втори изстрел. Главата на Кармайкъл се пръсна върху Тайтъс. Широкополата му шапка беше покрита с кръв и мозък.

Едуард стоеше изправен с пушка, подпряна на рамото. Сивокосия лежеше отпуснат край решетките на клетката. Вратът му бе извит под странен ъгъл. Ричард беше коленичил до тялото. Той ли го бе убил?

Зад мен се разнесе звук. Нисък, гърлен плач. Тайтъс измъкна пистолета си. Все още държеше ръката ми затисната. Фийнстийн се търкаляше по земята. Оръжието му се намираше твърде далече.

Зад мен се разнесе ниско ръмжене. Чух движение. Джейсън се връщаше да си поиграе. Страхотно.

Тайтъс изви ръката ми напред, почти измъквайки я от ставата. Завря пистолета си в бузата ми. Цевта беше студена.

— Свали пушката или ще натисна спусъка.

Лицето ми бе притиснато към решетките и пистолета. Не можех да погледна зад себе си, но можех да чуя как нещо лази към мен.

— Променя ли се?

— Не още — отвърна Ричард.

Едуард все още държеше пушката вдигната и се целеше в Тайтъс. Айкенсен изглеждаше замръзнал на едно място с окървавения нож в ръце.

— Свали я, русолявко. Веднага или тя умира.

— Едуард.

— Анита — отвърна той.

Гласът му звучеше както обикновено. И двамата знаехме, че може да застреля Тайтъс, но ако пръстът на шерифа трепнеше, докато умира, и аз си отивах с него. Избори.

— Направи го — казах аз.

Той дръпна спусъка. Тайтъс се сгърчи върху решетките. Кръв опръска лицето ми. Парче от нещо по-гъсто от кръв се плъзна надолу по бузата ми. Дишах на пресекулки. Тайтъс се изтърколи край решетките, все така стиснал пистолета си в ръце.

— Отвори клетката й — каза Едуард.

Нещо докосна крака ми. Трепнах и се обърнах рязко. Джейсън сграбчи кървящата ми ръка. Силата му беше невероятна. Можеше да ми счупи китката. Наведе лице към раната и започна да ближе кръвта, както котката ближе сметана.

— Отвори клетката или и ти умираш.

Айкенсен стоеше неподвижно.

Джейсън ближеше ръката ми. Езикът му милваше раната. Болеше, но преглътнах изпъшкването. Никакви звуци. Никаква борба. Беше се справил чудесно, като не ми се бе нахвърлил, докато се борех с мъжете отвън. Но търпението на върколака не е безкрайно.

— Веднага! — каза Едуард.

Айкенсен подскочи, след това се хвърли към вратата. Пусна ножа ми на пода и започна да бърника ключалката.

Джейсън захапа ръката ми съвсем леко. Изпъшках. Не можах да се сдържа. Ричард изкрещя, страховито и без думи.

Джейсън се отдръпна от мен.

— Бягай — каза и заби лице в локвата кръв на пода. Гласът му беше напрегнат, по-скоро ръмжене, отколкото думи: — Бягай.

Айкенсен отвори вратата. Излязох на заден ход. Джейсън отметна глава към небето и изкрещя:

— Бягай!

Изправих се на крака и побягнах. Айкенсен затръшна вратата след мен. Джейсън се гърчеше на пода. Падна на земята, обхванат от конвулсии. От устата му излизаше пяна. Ръцете му се свиваха в спазми и се протягаха към нещо, невидимо за мен. И преди бях виждала хора да се променят, но никога толкова яростно. Приличаше на особено неприятен пристъп на епилепсия или на някой, умиращ от стрихнин.

Вълкът изхвърча от тялото му в почти завършена форма, като жетварка, излизаща от старата си кожа. Човекът вълк се хвърли към решетките. Ноктите замахнаха към нас. И двамата се отдръпнахме. От челюстите му капеше пяна. Зъбите изщракаха във въздуха и аз знаех, че ще ме убие и след това ще ме изяде. Такава бе природата му, такъв беше той.

Айкенсен се взираше във върколака. Наведох се и вдигнах захвърления нож.

— Айкенсен?

Той се обърна към мен, все още стреснат и пребледнял.

— Изпита ли удоволствие, като застрелваше заместник Холмс в гърдите?

Той се намръщи насреща ми.

— Пуснах те. Направих, каквото ми каза.

Пристъпих по-близо до него.

— Спомняш ли си какво ти казах, че ще се случи, ако нараниш Уилямс?

Той ме погледна.

— Помня.

— Добре.

Забих ножа в слабините му. Забих го до дръжката. По ръката ми потече кръв. Той впери поглед в мен, а очите му започнаха да стават стъклени.

— Обещанието си е обещание — казах.

Той падна и аз оставих собственото му тегло да прокара ножа през коремната му област. Очите му се затвориха, а аз извадих острието.

Изтрих го в якето му и взех ключовете от вкочанената му ръка. Едуард беше преметнал пушката на рамо, използвайки презрамката й. Ричард ме гледаше така, сякаш ме вижда за пръв път. Даже със странно оформеното му лице и кехлибарени очи можех да кажа, че не одобрява действията ми.

Отключих вратата им. Едуард излезе. Ричард го последва, но се взираше в мен.

— Не беше нужно да го убиваш. — Думите бяха негови, макар гласът да не беше.

Двамата с Едуард стояхме и гледахме алфа върколака.

— Напротив, трябваше.

— Ние убиваме, защото трябва, не за удоволствие и не от гордост — каза Ричард.

— Ти може би — отвърнах аз. — Но останалите от глутницата, останалите превръщачи не са толкова придирчиви.

— Полицията може би е на път — включи се Едуард. — Едва ли искаш да си тук.

Ричард погледна към хищния звяр в другата клетка.

— Дайте ми ключовете и ще изведа Джейсън през тунела. Мога да помириша външния свят.

Подадох му ключовете. Върховете на пръстите му докоснаха дланта ми. Ръката му се сключи конвулсивно около ключовете.

— Не мога да издържа още дълго. Тръгвайте.

Погледнах в странните му кехлибарени очи. Едуард ме докосна по рамото.

— Трябва да вървим.

Тогава чух сирените. Вероятно те бяха чули изстрелите.

— Бъди внимателен — казах аз.

— Ще бъда.

Оставих Едуард да ме издърпа нагоре по стълбите. Ричард падна на земята с лице, скрито в ръцете му. Вдигна глава нагоре, костите му вече бяха по-дълги. Издължаваха се от лицето му, сякаш беше от глина.

Спънах се по стълбите. Единствено ръката на Едуард предотврати падането ми. Обърнах се и се затичахме нагоре. Когато отново погледнах назад, Ричард го нямаше.

Едуард пусна пушката на стълбите. Вратата се отвори с трясък и полицията нахлу. Едва тогава осъзнах, че Каспар го няма.