Кафенето на лунатиците

Глава 31

Гореща вана. Отново в голямата тениска, анцуга и чорапите. Щях да съм най-зле облеченият човек в стаята. Планирах да заменя онази черна роба при първа възможност.

Седяха на кушетката толкова далече един от друг, колкото беше възможно. Позата на Жан-Клод бе манекенска, с една ръка на гърба на кушетката и другата на страничната облегалка. Единият му крак бе преметнат на коляното на другия и демонстрираше меките му ботуши. Ричард се бе свил на своя край с едно коляно, притиснато към гърдите, а другото — свито на кушетката.

Ричард изглеждаше удобно настанен. Жан-Клод сякаш очакваше да се появи някой бродещ фотограф. Двамата мъже в живота ми. Едва издържах гледката.

— Трябва да поспя малко, така че тези, които не остават, да се разкарат.

— Ако имаш предвид мен, ma petite, нямам намерение да напусна, освен, ако и Ричард не дойде с мен.

— Стивън ти е казал защо съм тук — обади се Ричард. — Тя е наранена и не трябва да остава сама.

— Погледни я, Ричард. Изглежда ли ти зле? — Той протегна изящна ръка. — Признавам, че е понесла малко наранявания, но не се нуждае от помощта ти. Вероятно не се нуждае и от моята.

— Аз поканих Ричард да остане. Теб не съм.

— О, всъщност ме покани, ma petite.

— Първо престани да ме наричаш така. И второ, кога съм те поканила?

— Последния път, когато бях тук. Мисля, че беше през август.

Мамка му, бях забравила. Това беше твърде небрежно. Бях изложила Ричард на опасност. Нещата тъкмо се нареждаха, но не съобразих, че го оставям сам на място, където Жан-Клод може да влиза и излиза по желание.

— Веднага мога да се погрижа за това — отвърнах аз.

— Ако подобен драматичен жест ще ти достави удоволствие, давай. Но Ричард не трябва да прекарва нощта тук.

— Защо не?

— Мисля, че си от онези жени, които щом отдадат тялото си, отдават и сърцето. Ако преспиш с нашия мосю Зееман, мисля, че няма да има връщане назад.

— Сексът не е обвързване — отвърнах аз.

— За повечето хора не е, но в твоя случай мисля, че е точно това.

Фактът, че ме познаваше толкова добре, ме накара да се изчервя. Проклет да е.

— Не планирам да спя с него.

— Вярвам ти, ma petite, но виждам начина, по който го следиш с очи. Той си седи тук и изглежда сладък и топъл, и много жив. Ако не бях дошъл, когато се прибра, дали щеше да му устоиш?

— Да.

Той сви рамене.

— Възможно е. Силата на волята ти е ужасяваща, но не мога да поема този риск.

— Не ми вярваш, че няма да му се нахвърля?

Отново онова свиване на рамене, което би могло да означава всичко. Усмивката му беше подканяща и снизходителна.

— Защо? Да не би и ти да си падаш по него?

Въпросът го свари неподготвен. Изненадата, изписана по лицето му, си струваше ядосаното изражение на Ричард. Жан-Клод погледна към Ричард. Посвети му пълното си внимание. Втренчи се в него с очи, шарещи по тялото му в бавен, интимен танц. Погледът му се спря не на слабините или гърдите, а на врата.

— Вярно е, че кръвта на превръщачите може да е по-сладка от човешката. Диво преживяване е, ако успееш да го направиш, без да те разкъсат.

— Звучиш като изнасилвач — обадих се аз.

Усмивката му разцъфна в изненадващо проблясване на зъби.

— Не е лошо сравнение.

— Знаеш ли, това беше обида.

— Знам, че беше предвидено да е.

— Мислех си, че имаме споразумение — каза Ричард.

— Имаме.

— Значи можеш да стоиш и да говориш за мен като за храна, но пак имаме споразумение.

— Ще е приятно да те взема по много причини, но имаме уговорка. Няма да се отметна от нея.

— Каква уговорка? — попитах аз.

— Ще изследваме общите си сили — отвърна Жан-Клод.

— И какво означава това?

— Не сме сигурни — обади се Ричард. — Още не сме изяснили подробностите.

— Току-що се разбрахме да не се избиваме взаимно, ma petite. Дай ни малко време, за да планираме нещата и нататък.

— Добре. Тогава изчезвайте и двамата.

Ричард се изправи на кушетката.

— Анита, чу Лилиан. Трябва да те будят на всеки час.

— Ще си наглася алармата. Виж, Ричард, добре съм. Обличай се и тръгвай.

Изглеждаше объркан и леко наранен.

— Анита.

Жан-Клод не изглеждаше объркан или наранен. Изглеждаше самодоволен.

— Ричард няма да прекара нощта тук. Доволен ли си?

— Да.

— Ти също няма да прекараш нощта тук.

— Не съм и смятал. — Изправи се и се обърна с лице към мен. — Ще напусна веднага, щом си получа целувката за лека нощ.

— Твоята какво?

— Моята целувка. — Заобиколи кушетката и застана пред мен. — Признавам, че си те представях облечена в нещо по… — той подръпна ръкава ми — …изкусително, но човек се задоволява с онова, което може да получи.

Дръпнах ръкава от ръцете му.

— Още не си получил нищо.

— Вярно е, но съм изпълнен с надежда.

— Нямам представа защо — отвърнах аз.

— Споразумението ми с Ричард се базира на това, че всички ние излизаме. Ти излизаш с Ричард и излизаш с мен. И двамата те ухажваме. Едно задушевно, малко семейство.

— Може ли да ускорим нещата? Искам да си лягам.

Между очите му се появи лека бръчка.

— Анита, не ме улесняваш.

— Ура.

Бръчката се изглади и той въздъхна.

— Човек би казал, че трябва да се откажа от надеждата все някога нещата да стават по лесния начин с теб.

— Да — отвърнах аз, — би трябвало.

— Целувка за лека нощ, та… Анита. Ако наистина имаш намерение да излизаш с мен, няма да е последната.

Погледнах нагоре към него. Искаше ми се да му кажа да върви по дяволите, но имаше нещо в начина, по който беше застанал.

— И какво ще стане, ако кажа, че няма целувка?

— Тогава ще се махна за тази вечер — пристъпи към мен така, че почти се докосвахме. Платът на ризата му докосваше предната част на тениската ми. — Но ако даваш целувки на Ричард и не ми позволяваш подобни привилегии, уговорката ни отпада. Ако аз не мога да те докосвам, а той може, няма да е особено честно.

Бях се съгласила да излизаме заедно, защото тогава ми се беше сторило добра идея, но сега… Не се бях замисляла за всички усложнения. Излизане, целувки, контене. Гадост!

— Не се целувам, докато не мине първата среща.

— Но ти вече си ме целувала, Анита.

— Не и по собствено желание.

— Кажи ми, че не ти хареса, ma petite.

Щеше да ми хареса да излъжа, но никой от двамата нямаше да се хване.

— Ти си едно досадно копеле.

— Не толкова, колкото ми се иска да бъда.

— Не е нужно да правиш нищо, което не желаеш — обади се Ричард. Беше коленичил на кушетката, а ръцете му стискаха облегалката.

Поклатих глава. Не бях сигурна, че мога да го обясня на глас, но ако щяхме да го правим, Жан-Клод бе прав. Не можех да държа ръката на Ричард и да не държа неговата. Въпреки че ми даваше реален стимул да не стигам до края с Ричард. Каквото повикало, такова се обадило и прочее.

— След първата ни среща можеш да получиш доброволна целувка, не и преди това. — Щях да пробвам стария колежански номер.

Той поклати отрицателно глава.

— Не, Анита. Ти самата ми каза, че харесваш, а не просто обичаш Ричард. Че можеш да си представиш как прекарваш живота си с него, но не и с мен. Вероятно той е по-приятен компаньон. Не мога да се състезавам с него по този параграф.

— Това определено е самата истина — отвърнах аз.

Той ме изгледа с тези сини, сини очи. Не използваше силата си, но в погледа му имаше тежест. Не магия, но нещо не по-малко опасно.

— Но в една област мога да се съревновавам.

Можех да почувствам погледа му върху тялото си, сякаш ме докосваше. Тежестта му ме накара да потреперя.

— Престани.

— Не. — Една дума, нежна, гальовна. Гласът му бе една от най-приятните му страни. — Една целувка, Анита, или прекратяваме нещата тук и сега. Няма да те изгубя без борба.

— Ще се биеш с Ричард тази вечер само защото не искам да те целуна.

— Не става дума за целувката, ma petite. Заради това, което видях тази вечер, когато се срещнахте на вратата. Виждам ви как се превръщате в двойка пред очите ми. Трябва да се намеся сега или всичко е загубено.

— Ще използваш гласа си, за да я впримчиш — обади се Ричард.

— Без номера тази вечер, обещавам.

Щом казваше без номера, значи наистина го имаше предвид. Веднъж дадеше ли дума, държеше на нея. Което значеше също и, че би се борил с Ричард заради целувката. Бях оставила и двата пистолета в спалнята. Мислех си, че сме в безопасност поне тази вечер. Бях твърде уморена, за да се занимавам с това точно сега.

— Добре.

— Не е нужно да правиш нищо, което не искаш, Анита — каза отново Ричард.

— Ако всички ще умрем в кървав сблъсък, нека е за нещо по-значимо от една целувка.

— Искаш да го направиш — каза Ричард. — Искаш да го целунеш.

Не звучеше доволен.

Какво се предполагаше да отговоря?

— Това, което искам най-много в момента, е да се озова в леглото, сама. Искам да поспя малко.

Това поне беше истина. Може би не цялата истина, но достатъчно, че да ми спечели объркан поглед от Ричард и раздразнена въздишка от страна на Жан-Клод.

— Добре, щом задължението е толкова неприятно, нека приключим с него бързо — каза Жан-Клод.

Стояхме толкова близо един до друг, че нямаше нужда да прави още една стъпка, за да се притиснат телата ни. Опитах се да вдигна ръце, така че да ни държа разделени. Дланите ми се плъзнаха по голата кожа на корема му. Отдръпнах се от него, свивайки ги в юмруци. Усещането за кожата му остана като закачено по пръстите ми.

— Какво има, ma petite?

— Остави я на мира — обади се Ричард.

Стоеше до кушетката със свити в юмруци ръце. По кожата ми пробягваха тръпки от сила. Неговата енергия пълзеше навън като бавен вятър. Косата му падаше върху едната страна на лицето му. Гледаше през завеса от коса. Лицето му бе скрито от сенки. По кожата му блестеше светлина и я оцветяваше в оттенъци на сиво, златно и черно. Стоеше там и внезапно бе започнал да изглежда див. Из стаята се разнесе ниско, гъделичкащо гръбнака ръмжене.

— Престани, Ричард.

— Той използва силите си върху теб — гласът му бе неузнаваем. Ниско басово ръмжене, което излизаше от човешко гърло. Бях благодарна за сенките. Благодарна, че не мога да видя какво става с лицето му.

Бях толкова притеснена, че Жан-Клод може да започне кавга, че въобще не ми бе минало през ума, че Ричард може да е инициаторът.

— Не използва силите си върху мен. Просто докоснах кожата му. Това е.

Той пристъпи напред на светло и лицето му се оказа нормално. Какво ли се случваше в това прекрасно гърло, зад тези меки вкусни устни, че правеше гласа му толкова чудовищен?

— Обличай се и изчезвай.

— Какво? — Устните му се раздвижиха, но навън излезе същият ръмжащ глас. Беше все едно да гледаш лошо дублиран филм.

— Ако на Жан-Клод не му е разрешено да те напада, и на теб със сигурност не ти е позволено. Смятах, че той е единственото чудовище, с което трябва да се разправям. Ако не можеш да се държиш като човек, Ричард, напусни.

— А какво става с моята целувка, ma petite?

— И двамата стигнахте до максимума тази вечер казах аз. — Всички вън.

Смехът на Жан-Клод изпълни мрака.

— Както желаеш, Анита Блейк. Внезапно вече не съм толкова притеснен за теб и мосю Зееман.

— Преди да започнеш да се поздравяваш, Жан-Клод — оттеглям поканата си.

Разнесе се нещо подобно на свръхзвуково изпукване. Стаята се изпълни със страховит грохот. Вратата се отвори с трясък и се удари в стената. Вътре, като невидима река, нахлу вятър, развя дрехите ни и разроши косите ни.

— Не е нужно да го правиш — каза Жан-Клод.

— Напротив, нужно е.

Сякаш невидима ръка го изблъска през вратата и я трясна след него.

— Съжалявам — каза Ричард. Ръмженето започваше да се разсейва. Гласът му бе почти нормален. — Пълнолунието е твърде скоро, за да си позволявам да се ядосвам до такава степен.

— Не искам да слушам повече. Просто си тръгвай.

— Анита, съжалявам. Обикновено не губя контрол по този начин. Дори и пълнолунието да е толкова скоро.

— Какво беше по-различно тази вечер?

— Никога преди не съм бил влюбен. Изглежда, това пречи на концентрацията ми.

— Ревността е причината — казах аз.

— Кажи ми, че няма причина да ревнувам, Анита. Накарай ме да повярвам.

Въздъхнах.

— Върви си, Ричард. Все още ми предстои да почистя пистолетите и ножовете, преди да мога да си легна.

Той се усмихна и поклати глава.

— Предполагам, че тази вечер не успях да те успокоя с това до каква степен съм човек.

Заобиколи кушетката и се наведе, за да прибере пуловера си от пода, където бе оставен прилежно сгънат.

Нахлузи го през глава и измъкна от джоба на дънките си ластик, за да хване косата си на конска опашка. Дори и през пуловера можех да видя как се движат мускулите му. Нахлузи обувките си и се наведе да ги завърже.

Палтото му бе дълго и стигаше чак до глезените. В полумрака изглеждаше като наметало.

— Предполагам, че и аз няма да получа целувка.

— Лека нощ, Ричард.

Той си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Лека нощ, Анита.

Тръгна си. Заключих вратата. Почистих оръжията си и се мушнах в леглото. След представлението, което бяха изнесли Ричард и Жан-Клод, единственото, което исках в леглото си тази вечер, беше броунингът. Добре де, пистолетът и един плюшен пингвин.