Кафенето на лунатиците

Глава 1

Оставаха две седмици до Коледа. Слаб период от годината за съживяване на мъртъвци. Последният ми клиент за вечерта стоеше срещу мен. До името му нямаше бележка. Нищо, което да казва дали става дума за вдигане на зомби или убиване на вампири. Нито дума. Което вероятно означаваше, че ще иска от мен нещо, което аз не бих искала или не бих могла да направя. Периодът преди Коледа е мъртвило, без това да е някакъв каламбур. Шефът ми, Бърт, приемаше всякаква работа.

Джордж Смиц беше висок мъж, доста над метър и осемдесет. Имаше широки рамене и мускулесто тяло. Не мускулите, които получаваш от вдигане на тежести и тичане по пътечки във фитнеса. Мускули в резултат на тежък физически труд. Бих се обзаложила, че е строителен работник, фермер или нещо подобно. Беше едър и набит, с дълбоко заседнала под ноктите чернилка, която сапунът не можеше да измие.

Стоеше пред мен и съсипваше евтината си шапка, като я мачкаше в огромните си ръце. Кафето, което беше приел, изстиваше на края на бюрото ми. Не бе отпил повече от глътка.

Пиех кафето си от коледната чаша, каквато Бърт бе настоял всички да си донесат. Лична празнична чаша, която да добави малко домашен уют към офиса. На моята имаше елен по халат и чехли, с коледни лампички, закачени за рогата, който вдигаше празнична наздравица с шампанско и казваше: „Звънкайте, звънчета.“

Бърт не хареса чашата ми кой знае колко, но си замълча, вероятно уплашен какво друго бих могла да донеса. Беше много доволен от облеклото ми за вечерта. Блуза с висока яка, толкова наситено червена, че трябваше да нося грим, за да не изглеждам бледа. Полата и съчетаното с нея сако бяха в тъмнозелено. Не се бях облякла така за Бърт. Бях се облякла за срещата си.

На ревера ми блестеше сребристото очертание на ангел. Изглеждах много коледно. Деветмилиметровият „Браунинг Хай Пауър“, от своя страна, въобще не беше празничен, но тъй като бе скрит под сакото, това нямаше особено значение. Можеше и да притесни г-н Смиц, но той изглеждаше достатъчно разтревожен, че да не му пука. Поне докато не решах да го използвам срещу него.

— И така, г-н Смиц, с какво мога да ви помогна? — попитах го аз.

Беше се вторачил в ръцете си и само очите му се повдигнаха и ме погледнаха. Жест, присъщ на малко момче, жест на несигурност. Стоеше странно върху лицето на голям мъж като него.

— Имам нужда от помощ и не знам към кого другиго да се обърна.

— И от каква точно помощ се нуждаете, г-н Смиц?

— Става дума за жена ми.

Изчаках да продължи, но той се втренчи в ръцете си. Шапката му се бе превърнала в смачкана топка.

— Искате да вдигна жена ви от мъртвите ли? — попитах.

При тези думи вдигна очи, разширени от тревога.

— Тя не е мъртва. Знам го.

— В такъв случай как бих могла да ви помогна, г-н Смиц? Аз вдигам мъртъвци и съм легален екзекутор на вампири. Какво от описанието на професията ми би помогнало на жена ви?

— Г-н Вон каза, че знаете всичко за ликантропията — каза го, сякаш това беше достатъчно. Не беше така.

— Шефът ми твърди много неща, г-н Смиц. Но какво общо има ликантропията с жена ви?

За втори път питах за жена му. Уж говорех на английски, но вероятно въпросите ми всъщност бяха на суахили и аз просто не го осъзнавах. Или пък случилото се бе твърде ужасно, за да се изрича на глас. Това е често явление в работата ми.

Той се наведе напред с очи, втренчени в лицето ми. Не можах да се сдържа и също се наведох.

— Пеги, това е жена ми, е ликантроп.

Премигнах насреща му.

— И?

— Ако се разчуе, ще изгуби работата си.

Не му възразих. По закон нямате право на дискриминация срещу ликантропите, но в действителност се случва твърде често.

— Какво работи Пеги?

— Касапин е.

Ликантроп, който е касапин. Беше твърде перфектно. Но разбирах защо би могла да загуби работата си. Обработка на храна с потенциално фатално заболяване. Не ми се вярва. Аз го знаех и министерството на здравеопазването знаеше, че ликантропията може да се предава само при атака в животинската форма. Повечето хора не го вярват. Не мога да кажа, че ги обвинявам изцяло. И аз не искам да съм космата.

— Ръководи магазин за месни специалитети. Бизнесът е добър. Наследи го от баща си.

— Той също ли беше ликантроп?

Смиц поклати глава.

— Не, Пеги беше нападната преди няколко години. Оцеля… — сви рамене. — Но… знаете как е.

Наистина знаех.

— Тоест жена ви е ликантроп и ще загуби бизнеса си, ако се разчуе. Това го разбрах. Но как мога да ви помогна?

Преборих се с желанието да погледна часовника си. Билетите бяха в мен. Ричард не можеше да влезе сам.

— Пеги изчезна.

Аха.

— Не съм частен детектив, г-н Смиц. Не се занимавам с изчезнали хора.

— Но аз не мога да ида в полицията. Може да разберат.

— От колко време е изчезнала?

— Два дни.

— Моят съвет е да отидете в полицията.

Той упорито поклати глава.

— Не.

Въздъхнах.

— Не знам нищо за откриване на изчезнали хора. Вдигам мъртъвци, убивам вампири, това е.

— Г-н Вон каза, че можете да ми помогнете.

— Обяснихте ли му какъв е проблемът?

Той кимна.

По дяволите! С Бърт щяхме да имаме дълъг разговор.

— Полицаите работят добре, г-н Смиц. Просто им кажете, че жена ви е изчезнала. Не споменавайте ликантропията. Вижте какво ще открият.

Не ми харесваше да съветвам клиент да укрива информация от полицията, но при всички случаи беше по-добре, отколкото въобще да не ходи.

— Г-це Блейк, моля ви, притеснявам се. Имаме две деца.

Започнах да изреждам всички причини, поради които не мога да му помогна, после се спрях. Имах идея.

— „Съживители“ ООД има договор с частен детектив. Вероника Симс е участвала в множество свръхестествени случаи. Може и да е в състояние да ви помогне.

— Мога ли да й вярвам?

— Аз й вярвам.

Изгледа ме продължително, след което кимна.

— Добре, как да се свържа с нея?

— Нека да и се обадя, за да видя дали може да ви приеме.

— Това ще е страхотно, благодаря.

— Искам да ви помогна, г-н Смиц. Просто издирването на изчезнали брачни партньори не ми е специалност.

Набрах телефона, докато говорех. Знаех номера на Рони наизуст. Тренирахме заедно поне два пъти седмично, без да споменавам обичайното кино, вечеря и прочее. Най-добри приятелки, концепция, която повечето жени така и не надрастват. Попитайте някой мъж кой е най-добрият му приятел и той ще трябва да помисли. Няма да може да отговори веднага. Докато жената може. Мъжът може дори да не успее да се сети за името на най-добрия си приятел. Жените следят тези неща. Мъжете — не. Не ме питайте защо.

Включи се секретарят на Рони.

— Рони, Анита е, ако си там, вдигни.

Телефонът изщрака и секунда по-късно разговарях с оригинала.

— Здрасти, Анита. Мислех, че тази вечер си на среща с Ричард. Проблем ли има?

Виждате ли, най-добри приятелки.

— Не и със срещата. Имам един клиент, за когото смятам, че е по-скоро по твоята част, отколкото по моята.

— Разкажи ми — отвърна тя.

Направих го.

— Препоръча ли му да иде в полицията?

— Да.

— Но той не иска?

— Не.

Тя въздъхна.

— Ами и преди съм се занимавала с изчезнали хора, но обикновено след като полицията е свършила всичко, което е могла. Те имат ресурси, до които нямам достъп.

— Това ми е ясно — отговорих й.

— И няма да промени мнението си?

— Не мисля.

— Тоест или аз, или…

— Бърт е приел работата, макар да е знаел, че става дума за изчезнал човек. Може да се пробва да я даде на Джеймисън.

— Джеймисън не може да различи задника си от дупка в земята, ако става дума за нещо различно от вдигане на мъртви.

— Да, но е винаги готов да разшири репертоара си.

— Попитай го дали може да дойде в офиса ми… — Тя направи пауза, докато прелистваше графика със срещите си. Изглежда бизнесът вървеше. — Утре сутрин в девет.

— Исусе, винаги си била ранобудна.

— Един от малкото ми недостатъци — отговори ми Рони.

Попитах Джордж Смиц дали утре в девет часа сутринта му е удобно.

— Не може ли да ме приеме тази вечер?

— Иска да се видите тази вечер.

Тя помисли около минута.

— Защо не? Не е като да имам гореща среща, за разлика от някои други хора. Естествено, прати го насам. Ще почакам. Петък с клиент е по-добре от петък вечер самичка, предполагам.

— Просто временно си на сухо — отвърнах й аз.

— А при теб има порой. — Много смешно.

Тя се разсмя.

— Ще очаквам пристигането на г-н Смиц. Наслаждавай се на „Момчета и кукли“1.

— Ще се наслаждавам. До утре сутрин за нашето бягане.

— Сигурна ли си, че ме искаш там толкова рано, в случай че готиният пич реши да остане?

— Познаваш ме достатъчно добре — казах й аз.

— Да, така е. Просто се шегувам. До утре.

Затворихме. Дадох на г-н Смиц визитката на Рони, указания как да стигне до офиса й и го отпратих. Рони беше най-доброто, което можех да направя за него. Все още се притеснявах, че не иска да ходи в полицията, но хей, не ставаше дума за моята жена.

Беше казал, че има две деца. Не е мой проблем. Наистина. Крег, нощният ни секретар, беше на бюрото, което означаваше, че минава шест часа. Закъснявах. Наистина нямаше време да споря с Бърт за r-н Смиц, но…

Погледнах към кабинета му. Беше тъмен.

— Шефът тръгна ли си?

Крег вдигна поглед от клавиатурата на компютъра. Има къса, по бебешки пухкава кафява коса. Носи кръгли очила, които пасват на кръглото му лице. По-слаб е и по-висок от мен, но в крайна сметка, кой не е. Няма трийсет години, женен е, с две бебета.

— Г-н Вон си тръгна преди около тридесет минути.

— Така изглежда — промърморих аз.

— Нещо не е наред ли?

Поклатих глава.

— Запиши ми среща с него за утре, за да си поговорим малко.

— Не знам, Анита, графикът му е доста натоварен.

— Намери начин, Крег. Или ще нахлуя по време на някоя от другите срещи.

— Ти си луда — каза ми той.

— Можеш да се обзаложиш. Намери време. Ако ти се развика, кажи му, че съм те заплашила с пистолет.

— Анита — каза той с усмивка, сякаш се шегувах.

Оставих го да прелиства тефтера със срещите в опит да ме смести някъде. Държах на думата си. Бърт щеше да разговаря с мен утре. Декември беше най-слабият сезон за вдигане на зомбита. Хората, изглежда, смятаха, че това не може да се прави около Коледа, сякаш е черна магия или нещо подобно. Така че Бърт уреждаше други неща, за да не се отпускаме. Почвах да се уморявам от клиенти, за чиито проблеми не можех да направя нищо. Смиц не беше първият за този месец, но щеше да е последният.

С тази ободряваща мисъл си облякох палтото и тръгнах. Ричард чакаше. Ако трафикът ми сътрудничеше, можех и да успея да стигна преди началното изпълнение. Трафикът в петък вечер, как ли пък не.