Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 7

Малко по-рано същата сутрин на благоприятно разстояние от всички тези събития, на благоприятно разстояние от добре оразмерения прозорец, през който се втичаше студената светлина на ранния предиобед, в едно снежнобяло легло лежеше възстар едноок мъж. На пода подобно на килната палатка почиваше вестник. Той беше захвърлен там точно преди две минути, малко след десет часа според часовника на нощното шкафче.

Стаята не беше голяма, но затова пък беше обзаведена с благотворно добър вкус, сякаш беше стая в скъпа частна болница или клиника, каквато всъщност си и беше — намираше се в болницата „Уудшед“, разположена насред принадлежащите на болницата неголеми, но добре поддържани имоти, в покрайнините на неголямо, но добре поддържано селце в Котсуълдс.

Мъжът беше буден, но това не го радваше.

Кожата му беше много изискано стара — като възстар, отпуснат, прозрачен пергамент на лунички. Изключително крехките му ръце лежаха леко сгънати върху чистите ленени чаршафи и потреперваха почти незабележимо.

Неговото име се произнасяше по различни начини, като господин Одуин, или Уодин, или Один8. Той беше — е — бог и освен това беше точно това, което е най-малко привлекателно у всички богове — беше разгневен бог. Единственото му око святкаше.

Беше разгневен от това, което беше прочел във вестника, а именно — че друг бог си беше изтървал нервите и беше създал проблеми. Във вестника, разбира се, не се казваше точно това. Не се казваше: „Бог изтървава нервите си, създава проблеми на летището“, а чисто и просто се описваха опустошенията, без да се извежда каквото и да е смислено заключение от фактите. Цялата тази история беше абсолютно незадоволителна във всяко едно отношение поради своята поразителна несмисленозаключимост, своята донищонедостигаемост и поради дразнещото (от гледна точка на вестника) отсъствие на купове от трупове. Имаше, разбира се, някаква загадка около липсата на камари от избити хора, но вестниците щяха да са къде-къде по-доволни от по една добра, здрава кланица дневно, отколкото от такива постни загадки.

Один обаче не срещаше никаква трудност в тълкуването на фактите. Върху всички статии по случая беше изписано името „Тор“9, но толкова едро и очебийно, че само друг бог можеше да го разчете. Старият господин беше захвърлил сутрешния вестник с раздразнение и в момента се опитваше да се съсредоточи върху отпускащите си упражнения, за да не се вбеси прекалено много от прочетеното. Те се състояха от вдишване по определен начин и издишване по друг и бяха полезни за кръвното му налягане и така нататък. Не че щеше да умре или нещо такова — ха!, — но несъмнено в този момент от живота си — ха! — предпочиташе да не взима нещата прекалено навътре.

Най-много от всичко обичаше да спи.

За него спането беше изключително важна дейност. Обичаше да проспива въздълги периоди, огромни отрязъци от време. Смяташе обикновения нощен сън за несериозно отношение към нещата. Наслаждаваше се на здравото поспиване през нощта и за нищо на света нямаше да се лиши от него, но не го приемаше дори за бледо подобие на истинския сън. Обичаше при възможност да заспива в единадесет и половина сутринта и най-вече ако дотогава си беше подремвал. Леката закуска и бързият сутрешен тоалет, докато подменяха чаршафите му, бяха единствените действия, към които все още проявяваше някакъв интерес, но много внимаваше да не се разсънва в тези критични мигове, за да не провали здравия си следобеден сън. Понякога прекарваше в сън по цяла седмица и смяташе това за добра дрямка. Беше проспал цялата 1986-а година, но не смяташе, че е загубил.

Сега за свое най-дълбоко раздразнение обаче осъзнаваше, че скоро щеше да му се наложи да се появи на сцената и да изпълни свещения си, вбесяващ дълг. Свещен, защото беше божествен или поне свързан с богове, и вбесяващ заради бога, с който беше свързан.

Той разтвори крадешком завесите, като за целта използува единствено божествената си воля. Въздъхна тежко. Трябваше да обмисли всичко, а освен това беше и време за сутрешния му тоалет.

Натисна звънеца за повикване на санитаря. Санитарят надлежно се появи в добре изгладена зелена престилка, издоброутри жизнерадостно и се зае с приготвянето на чехлите и халата. Той помогна на Один при ставането от леглото, което напомняше по-скоро на разопаковане и изваждане на препариран гарван от кутия, и го съпроводи в бавното му пътешествие до банята. Один се придвижваше вдървено като глава, окачена между кокили, увити в раиран хавлиен халат. Санитарят познаваше Один като господин Одуин и не си даваше сметка, че е бог — нещо, за което Один предпочиташе да си трае, и предпочиташе Тор да беше предпочел същото.

Тор беше бог на гърма и, честно казано, се държеше точно като такъв. Той явно не желаеше или беше неспособен, или просто прекалено тъп, за да разбере или приеме… Один се възпря. Усети, че отново беше започнал да се увлича в мислени тиради. Сега му предстоеше да прецени спокойно какво да прави с Тор, а тъкмо се беше отправил към най-подходящото място за едно добро обмисляне.

Веднага щом Один влезе с вдървена походка в банята и затвори вратата, в стаята му влетяха две медицински сестри и подмениха завивките на леглото с безпогрешни движения, като пригладиха новия чаршаф, опънаха го, вкараха одеялото в плика и го подпъхнаха. Едната от сестрите, явно старшата, беше закръглена и достопочтена, а другата — по-млада, по-мургава и общо взето с по-лекокрил вид. Вестникът беше вдигнат от пода и внимателно сгънат, подът беше бързо опрахосмукачен, завесите — отново придърпани, цветята и недокоснатият плод — подменени със свежи цветя и пресен плод, който, както всички плодове преди него, щеше да остане недокоснат.

Малко по-късно, когато процедурите по сутрешното пречистване на стария бог бяха приключили и вратата на банята се отвори отново, стаята беше променена. Реалните различия, разбира се, бяха незначителни, но в резултат на незабележимите, ала магически промени, в стаята се беше възцарила прохладна свежест. След като я огледа, Один кимна в безмълвно удовлетворение. Позволи си кратко представление, докато правеше преглед на леглото подобно на монарх, провеждащ преглед на армията си.

— Добре ли е подпъхнат пликът? — попита той с изнемощял, шепнещ глас.

— Много добре подпъхнат, господин Одуин — отговори старшата сестра с раболепно примигване.

— А добре ли е пригладен по одеялото? — И с невъоръжено око се виждаше, че е. Просто такъв беше ритуалът.

— Пригладен е наистина много добре, господин Одуин — отговори сестрата. — Лично аз следих за приглаждането.

— Много се радвам, сестра Бейли, много се радвам — похвали я Один. — Вие имате набито око за добре пригладените пликове. Просто не зная какво ще правя без вас.

— Ами-и, аз не се готвя да напускам, господин Одуин — провлачи в ободряващо успокоителен отговор сестра Бейли.

— Да, но вие не сте вечна, сестра Бейли — контрира Один.

Това беше забележката, която винаги озадачаваше сестра Бейли със съдържащата се в нея неприкрита и крайна безсърдечност.

— Разбира се, господин Одуин, никой от нас не е вечен — отвърна тя, докато заедно с другата сестра се опитваше да изпълни тежката задача по обратното напъхване в леглото на Один с възможно най-малко последствия за личното му достойнство.

— Вие сте ирландка, нали, сестра Бейли? — попита той, вече удобно настанен в леглото.

— Точно така, господин Одуин.

— Навремето познавах един ирландец, Фин10, или нещо такова. Говореше ми все някакви глупости, които не исках и да знам. Нищо не ми е споменавал за ленените чаршафи. Все пак научих за тях.

Той кимна отсечено при спомена, отпусна глава върху твърдите, издути възглавници и прекара опакото на ръката си по опънатата повърхност на ленения плик. Казано на прост език, той беше влюбен в ленените завивки. Чист, слабо колосан, бял ирландски лен, изгладен, изпънат, подпъхнат — самото изреждане представляваше за него литания на желанието. Нищо през вековете не го беше пленявало или вманиачавало така, както ленените завивки сега. Изобщо не разбираше как е могъл да се тревожи за нещо друго.

Ленени завивки.

И сън. Сън и ленени завивки. Сън в ленени завивки. Сън. Сестра Бейли го погледна, собственически разнежена. Тя не знаеше, че е бог, всъщност си мислеше, че е престарял филмов продуцент или нацистки военнопрестъпник. Той действително притежаваше някакъв акцент, който тя не можеше да определи, а безчувствените му любезности, присъщият му егоизъм и манията му за лична хигиена говореха за богато на ужаси минало.

Ако можеше да зърне отнякъде своя тайнствен пациент на неговия трон като войнствен баща на войнствените богове от Асгард11, в никой случай нямаше да остане изненадана. Всъщност не съвсем. Вероятно щеше да остане поразена и изплашена до обезумяване. Но при всички положения щеше да си даде сметка, че видението й напълно съответствува на качествата, които съзираше у пациента си, след като, разбира се, се съвземеше от шока при откритието, че всичко, в което човечеството е пожелало да вярва още в зората на историята си, в крайна сметка е истина. Или по-скоро, че продължаваше да е истина дълго след времето, по което човешкият род беше надживял окончателно особената нужда от неговата истинност.

Один освободи медицинската си прислуга с властен жест, като преди това пожела да повикат личния му помощник.

Това накара сестра Бейли да присвие незабележимо устни. Тя не харесваше личния помощник — главен доверен слуга, слуга или какъвто и да беше там на господин Одуин. Очите му бяха зли, стряскаше я, а и го подозираше в безмълвни похотливи жестове към сестрите по време на почивките.

Той притежаваше някакъв особен тен, който според сестра Бейли страничният наблюдател би преценил като маслинов, доколкото разцветката на кожата му беше определено зелена. Сестра Бейли беше убедена, че това никак не е нормално.

Тя, разбира се, беше последният човек, който би съдил за някого по цвета на кожата му — или ако не точно последният, то поне този, който го беше направил за последно предишния следобед, когато бяха докарали някакъв африкански дипломат за операция на бъбречни камъни и тя неочаквано беше преживяла идването му като лична обида. Не й беше харесал. Не можеше да каже какво точно не й беше харесало у него, тъй като беше медицинска сестра, а не шофьор на такси, и не можеше да позволи личните й чувства да проличат дори за секунда. Беше прекалено голяма професионалистка, прекалено добра в работата си и се отнасяше към всеки с повече или по-малко равностойна, делова и ведра грижовност, дори, помисли си тя — и в този миг сърцето й се скова в лед, — дори към господин Раг.

„Господин Раг“ беше името на личния помощник на господин Одуин. Тя не можеше да направи нищо. Не беше нейна работа да критикува личния избор на господин Одуин. Но ако беше нейна работа, каквато не беше, за сестра Бейли щеше да е по-добре, и не само за нея, но и за доброто на господин Одуин, той да наеме някой друг, от когото нямаше да я полазват мравки, и толкова.

Реши да не мисли повече за него, а просто да излезе и да го потърси. Беше изпитала облекчение, когато при идването си за тазсутрешното дежурство установи, че господин Раг беше напуснал сградата още предишната нощ, но с остро чувство на разочарование го беше забелязала да се връща преди около час и нещо.

Откри го точно там, където той нямаше работа. Беше приседнал в приемната за посетители, облечен в нещо, което ужасно много напомняше изцапан и измачкан до неузнаваемост лекарски халат, при това несъразмерно голям за ръста му. И не само това, а и свиреше някаква фалшива мелодия на свирка, която очевидно си беше направил от задигната голяма спринцовка за подкожни инжекции, до каквито въобще нямаше право на достъп.

Той вдигна към нея бърз, игрив поглед, ухили се и продължи свирнята, само че много по-силно.

Сестра Бейли го скастри наум за всичко — за халата и спринцовката, както и за това, че плашеше или можеше да изплаши посетителите, — но беше напълно безсмислено да изрича всичко това. Знаеше, че няма да понесе невинния вид, с който той щеше да й отвърне, нито пък очебийната абсурдност на отговорите му. Единственото, което можеше да направи, беше най-напред да се успокои, а след това да го разкара възможно най-бързо от приемната.

— Господин Одуин би искал да ви види — каза тя.

Опита се да внесе нормалните за тона й весели нотки, но нищо не се получи. Искаше й се очите му да престанат с идиотското си блуждаене. Освен че намираше тяхното играене за изключително обезпокоително от медицинска и естетическа гледна точка, тя не можеше да не се почувствува засегната и от впечатлението, че наоколо има поне тридесет и седем други, много по-интересни от нея неща.

Раг впери за секунда-две влудяващия си поглед в сестра Бейли, след което промърмори, че нито за злото, нито за съвършеното зло има почивка, шмугна се покрай нея и забърза по коридора, за да получи нареждания от своя бог и господар, преди въпросният бог и господар да беше успял да заспи.