Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 23

Листовете, стоварили се върху кухненската маса на Дърк, бяха от дебела, тежка хартия, сгънати по средата и очевидно доста бяха видели и патили.

Дърк ги прегледа един по един, като ги отделяше един от друг, приглаждаше ги с длан и ги подреждаше в спретнати редици върху кухненската маса — наложи му се да поразчисти място сред старите вестници, пепелниците и мръсните купички, които чистата и подредена Елена винаги оставяше точно където си бяха, а когато я попиташе човек, твърдеше, че си е помислила, че ги е сложил там нарочно.

Зяпаше листовете няколко минути, като местеше поглед от един към друг, сравняваше един с друг, изучаваше ги внимателно, страница по страница, абзац по абзац, ред по ред.

Не разбираше и думица.

Би трябвало да му мине през ума, осъзна той, че косматият, зеленоок, размахващ коса великан би могъл да се отличава от него не само по общ външен изглед и лични навици, но също и в такива неща като предпочитана азбука.

Облегна се на стола навъсен и мрачен, потърси цигара, но пакетът в джоба му беше празен. Хвана един молив и взе да го мачка като цигара, ала ефектът далеч не беше същият.

След минутка-две остро осъзна факта, че вероятно орелът продължава да го наблюдава през ключалката, и откри, че това прави неимоверно трудно съсредоточаването върху настоящия проблем — особено без цигара. Намръщи се. Знаеше, че горе до леглото има още един пакет, но едва ли можеше да се справи с чисто орнитологическия проблем, как да стигне дотам.

Опита се още малко да се повзира в листовете. Написаното — освен че беше с някакво ситно, неразбрано и невъзможно за разчитане руническо писмо — беше се и скупчило от лявата страна на листовете, като че ли пометено от прилив. Дясната страна беше, общо взето, празна, освен ако не броим появяващата се чат-пат група знаци, подредени в колонка един под друг. Всичкото това, ако не броим чувството, че тази подредба кой знае откъде му беше позната, за Дърк беше абсолютно безсмислено.

Насочи вниманието си обратно към плика и отново се опита да разчете някои от имената, зачеркнати толкова дебело.

Хауърд Бел, невероятно богатият автор на бестселъри, дето пишеше кофти книги, които се продаваха с тонове въпреки факта, че никой не ги четеше — а всъщност може би тъкмо заради това.

Денис Хъч, звукозаписният магнат. Сега, когато името беше поставено в подходящия контекст, Дърк откри, че много добре го знае. „Ариес райзинг рекърд груп“ беше изградена върху идеалите на шестдесетте години или поне върху онова, което през шестдесетте минаваше за идеали, бе израснала, през седемдесетте и после беше прегърнала материализма на осемдесетте с най-голяма готовност. Сега представляваше огромен развлекателен конгломерат, разположен и от двете страни на Атлантическия океан. Денис Хъч се беше настанил на шефския стол, след като основателят на компанията бе умрял от смъртоносна свръхдоза тухлена стена, поета под въздействието на комбинация от ферари и бутилка текила. „АРРГХ!“ освен това беше и компанията, издала „Врял картоф“.

Стан Дубчек, старши партньор в рекламната компания с тъпо име, която в момента притежаваше повечето британски и американски рекламни компании, чиито имена не бяха толкова тъпи и затова тях ги бяха погълнали цели-целенички.

И сега изведнъж, след като Дърк вече се беше настроил на вълна какви точно имена да търси, той разпозна още едно име. Родерик Мърсър, най-големият издател в света на най-жълтия вестник в света. Отначало името беше убягнало на Дърк с това непознато „…ерик“, закачено отзад на „Род“. Хммм, хммм, хммм…

Ето ви тук хора, помисли си внезапно Дърк, дето наистина си имат нещичко. Доста повече от хубава малка къщичка на „Лъптън роуд“ с пръснати из всички стаи сухи цветя. Освен това те притежаваха предимството и да имат глава на раменете си, освен ако Дърк не беше пропуснал някоя прясна драматична новина. Какво означаваше всичко това? Що за договор беше този? Как така всеки, през чиито ръце беше минал той, бе пожънал такъв смайващ успех освен един — Джефри Енсти? Всеки, през чиито ръце беше минал, бе извлякъл изгода от него освен онзи, през чиито ръце беше минал последен. И който все още го притежаваше. Врял картоф…

Изведнъж на Дърк му хрумна, че самият Джефри Енсти може да е подслушал отнякъде разговора за врелия картоф, за това, как трябвало да се отървеш от него и да го предадеш нататък. Ако си спомняше вярно интервюто с Болката, което беше чел, той не споменаваше сам да е подслушал разговора.

Мисълта беше ужасна и вървеше ето така: Джефри Енсти с бил толкова наивен, че жив да го ожалиш. Подслушал е този разговор между… кого и кого? Дърк вдигна плика и прегледа пак списъка с имена… и е решил, че има добър танцов ритъм. Дори за миг не е съзнавал, че този разговор ще го докара до собствената му злокобна смърт. Направил от него хит и когато му подали истинския врял картоф, той го задигнал и…

И вместо да се вслуша в съвета, взел, че записал тези думи на песен…

… и го беше набутал зад златната плоча, окачена в банята.

Дърк се намръщи и бавно, замислено подръпна от молива. Смахната работа.

Ако щеше да обмисля това поне с малко интелектуална взискателност, трябваше да си вземе цигари. Намъкна мантото си, напъха главата си в шапката и се засили към прозореца.

Прозорецът не беше отварян от… е, със сигурност не и откакто къщата принадлежеше на Дърк. Той се отбраняваше с писъци срещу това внезапно нападение над своето пространство и независимост. Не беше свикнал с такива работи. След като успя да го насили да се разтвори достатъчно, Дърк с мъка се покатери на перваза, повлякъл след себе си и коженото манто. Бая скок си беше оттук до тротоара, тъй като къщата имаше и приземен етаж, към който водеше тясно стълбище. Железен парапет отделяше стълбището от тротоара. Дърк трябваше да успее да не уцели всичко това.

Той скочи, без да се колебае нито за миг, и чак по средата на скока се усети, че не е прибрал от кухненската маса ключовете на колата.

Докато се носеше с липса на всякаква грация из въздуха, той се замисли дали да не изпълни рязък обратен въздушен завой, да посегне отчаяно към перваза и да се надява, че ще успее да го докопа, но след известен зрял размисъл реши, че една грешка на този етап би могла като нищо да го убие, докато една разходка вероятно би била здравословна.

Приземи се тежко отвъд парапета, но пешовете на мантото му се заплетоха в релсата и се наложи да ги придърпа, като при това разкъса част от подплатата. След като отекващият в коляното му шок от удара най-после утихна и той бе възстановил малкото самообладание, което му беше останало след събитията от днешния ден, той осъзна, че вече минава единадесет и кръчмите са затворили, и за да се сдобие с цигари, ще трябва да бие доста повече път, отколкото се беше навил.

Замисли се какво да предприеме.

Видът и умственото състояние на орела бяха основен фактор, който трябваше да се вземе под внимание. Единственият начин да си прибере ключовете за колата сега беше да мине обратно през входната врата и през коридора, в който напоследък се въдеха орли.

С голяма предпазливост той запристъпва на пръсти по стъпалата към входа, приклекна и с надеждата, че проклетото нещо няма да изскърца, внимателно повдигна капака на пощенската кутия и надникна вътре.

Още в същия този миг един крив нокът се заби в дланта му, а към окото му се стрелна внушителен грачещ клюн и се размина с него на косъм, като пътьом обаче успя да се разпише с дълбока драскотина върху многострадалния му нос.

Дърк зави от болка и залитна назад, ала не стигна далече, защото нокътят все още беше забит в дланта му. Той се хвърли отчаяно и фрасна нокътя. Не че не го заболя, но пък нокътят се заби още по-дълбоко в дланта му, а от отвъдната страна на вратата се надигна характерната голяма суматоха и всяко, дори и най-мъничкото движение, което тя включваше, тежко отекваше в неговата длан.

Той сграбчи огромния нокът със свободната си ръка и се опита да го изтръгне. Беше изключително як нокът и го тресеше гневът на един безнадеждно окошарен орел. Най-накрая, треперейки от болка, Дърк успя да се освободи, дръпна наранената си ръка, гушна я с другата и взе да я милва.

Орелът рязко си прибра нокътя и Дърк го чу как пърха из коридора, надавайки ужасни врясъци и крясъци, а огромните му криле се блъскаха в стените и ги дращеха.

Дърк се позабавлява с идеята, дали да не подпали къщата, но след като туптенето в дланта му поутихна, той се успокои и се опита, доколкото може, да разсъди за нещата от гледната точка на орела.

Не успя.

Нямаше ни най-малка представа, как изобщо гледат орлите на света, да не говорим конкретно за този орел, който като че ли беше представител на вида, страдащ от сериозно умствено разстройство.

След като подундурка ръката си още минутка-две, любопитството, подкрепено от силното подозрение, че орелът определено се е оттеглил в дъното на коридора и си е останал там, го надви и той отново се приведе към пощенската кутия. Този път използува молива, за да вдигне капака и да огледа коридора от безопасна позиция цяла педя по-назад.

Орелът се виждаше съвсем ясно — беше кацнал на перилата, вперил в него поглед, изпълнен с негодувание и укор — според Дърк това си беше малко прекалено от страна на същество, което само преди мъничко е било усърдно заето с опити да му изтърбуши ръката.

Сетне, когато орелът се увери, че е успял да привлече вниманието на Дърк, полека се надигна и бавно разпери криле като ги размахваше леко, за да запази равновесие. Тъкмо този жест предния път беше накарал Дърк да изскочи благоразумно от стаята. Сега обаче той беше в безопасност зад няколкото сантиметра яко, дебело дърво и успя твърдо да си отстои, или по-скоро да си отклекне позициите. Освен това орелът изпружи врат, стрелна език във въздуха и гракна жаловито. Това изненада Дърк.

После той забеляза и друго доста изненадващо нещо в орела — по крилете му имаше някакви знаци, които изглеждаха крайно неуместно върху крилете на един орел: огромни концентрични кръгове.

Разликите в цвета на перата, които очертаваха кръговете бяха незначителни и единствено тяхната абсолютна геометрична правилност ги караше да изпъкват толкова много. Дърк имаше съвсем отчетливото усещане, че орелът му показва точно тези кръгове и че през цялото това време се е опитвал да привлече вниманието му именно към тях. Всеки път, когато птицата се беше спускала към него, осъзна той, след като си припомни, атаката започваше със странен ритуал, който включваше разперване на крилете докрай. Ала всеки път Дърк биваше твърде загрижен как по-скоро да се врътне и да хукне да бяга, че да успее да обърне достойно внимание на гледката.

— Да ти се намират пари за едно чайче, пич?

— Ъ-ъ… благодаря, добре съм — отговори Дърк.

Вниманието му беше изцяло окупирано от орела и той не се обърна веднага назад.

— Не бе, искам да кажа, мойш ли ми отпусна някакви кинти да пия едно чайче?

— К’во?! — Този път Дърк се обърна. Раздразнено.

— Или поне някой фас бе, пич. Един фас не мойш ли отпусна?

— Не, тъкмо бях тръгнал да си купувам и аз — обясни Дърк.

Мъжът на тротоара зад него беше скитник на неопределена възраст. Стърчеше там, клатушкаше се леко, а в погледа му се прокрадваше неистово и неизтощимо неодобрение.

След като Дърк не му откликна непосредствено, човекът склони очи към земята на около метър пред себе си и се заклатушка напред-назад. Беше разперил леко ръце и просто си се клатушкаше. После изведнъж се нацупи срещу земята. След това се нацупи срещу друга част от земята. После, като едва се задържа на крака, докато извършваше генерално престрояване на главата си, се нацупи и срещу цялата улица.

— Да не сте загубили нещо? — попита Дърк.

Главата на мъжа се килна обратно към него.

— Да съм загубил ли? — попита той кисело със слисан глас. — Да съм загубил?

Като че ли това беше най-невероятният въпрос, който някога бе чувал. Отново отклони поглед и сякаш се опита да намести въпроса някъде в общия ред на нещата. Това му коства още доста клатушкане и цупене. Най-накрая като че ли стигна до нещо, което все можеше и да послужи за някакъв отговор.

— Небето? — Той предизвика Дърк да приеме този отговор за задоволителен.

Вдигна очи към небето — внимателно, за да не загуби равновесие. Май онова, което видя на бледата оранжева светлина на уличните лампи, не му хареса особено и той бавно сведе поглед обратно. Най-накрая го закова точно пред краката си.

— Земята? — попита той и вдигна очи, за да срещне слисания поглед на Дърк. — Едно време обичах… жабите — сподели той и продължи да зяпа Дърк, като че ли само това имаше да каже, а оттук нататък Дърк трябваше сам да се оправя.

Дърк съвсем се беше ошашавил. Копнееше за времето, когато животът беше лесен, животът бе безгрижен, за страхотното време, когато си имаше работа просто с някакъв си кръвожаден орел, превърнал се сега в такова едно разбрано и мило другарче. С едно въздушно нападение можеше да се справи, но не и с това безименно, връхлитащо на талази чувство за вина, което виеше по него сякаш отникъде.

— Какво искаш от мене? — изхъхри той.

— Само един фас бе, пич — отговори скитникът, — или някоя кинта колкото за чайче.

Дърк пусна в дланта на човека монета от една лира и хукна надолу по улицата в паника. Измина двадесетина метра и силуетът на стария му хладилник надвисна застрашително над него от един хаспел.