Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 13

Живнала, Кейт изскочи навън в разкошен гневен шок и се завтече да насмете шофьора на колата, който на свой ред изскочи навън, за да насмете нея.

— Що не гледаш къде караш, бе?! — кресна му тя.

Той беше доста пълен мъж, облечен в дълго кожено манто и доста грозна червена шапка въпреки очевидното неудобство, което причиняваше едновременното носене на двете. Щом видя това, Кейт поомекна.

— Що не гледам къде карам аз ли? — разгорещено отвърна той. — Ти не си ли поглеждаш в огледалото за обратно виждане?

— Не! — отговори Кейт и подпря с юмруци хълбоците си.

— О… — рече противникът й. — И що така?

— Щото е под седалката.

— Разбрах — мрачно отвърна той. — Благодаря ви за откровеността. Имате ли си адвокат?

— Да, имам, ако става за въпрос — отговори Кейт.

Каза го със сила и чувство.

— Бива ли го? — попита човекът с шапката. — Щото на мене ще ми трябва. Моя го тикнаха за малко в затвора.

— Е, много ясно, че не можете да наемете моя.

— Че защо не?

— Не говорете глупости. Ще си бъде чист сблъсък на интереси.

Противникът й скръсти ръце и се облегна на капака на своята кола. Огледа небрежно околността. Ранната зимна вечер беше започнала да се спуска и шосето добиваше смътни очертания. После той се вмъкна до кръста в колата си и включи светлините. Задните замигаха симпатично към проскубаната крайпътна трева. Предните бяха заорали дълбоко в задницата на колата на Кейт и не бяха в подходящото състояние да включат на късо.

Облегна се отново и огледа преценяващо Кейт от глава до пети.

— Вие сте шофьор — каза той. — Използвам думата във възможно най-широкия й смисъл, тоест имам предвид чисто и просто човек, който заема шофьорското място в онова, което дори за миг не бих нарекъл… но ще използвам термина строго, без да проявявам предразсъдъци… кола, докато тя пътува по шосето с изумителна, бих казал, дори на ръба на свръхчовешкото, липса на всякакви умения. Схващате ли накъде бия?

— Не.

— Искам да кажа, че не карате добре. Знаете ли, че през последните двадесет и седем километра се разкарвахте от единия до другия край на платното?

— Двадесет и седем километра! — възкликна Кейт. — Да не би да сте ме следили?

— Само до известна степен — отговори Дърк. — Аз се опитвах да си остана в това платно.

— Разбирам. Е, аз на свой ред ви благодаря за откровеността. Няма нужда да ви обяснявам, че това е наглост! По-добре си хванете някой много печен адвокат, щото моят ще го върти на нажежен шиш!

— Тогава може би ще е по-добре да си хвана агне.

— Така, както ви гледам, май доста агнета сте излапали. Мога ли да ви запитам защо ме следите?

— Изглеждахте така, сякаш знаете къде отивате. Поне в началото. При първите стотина-двеста метра.

— И какво, по дяволите, ви бърка къде отивам аз?

— Това е една от навигационните ми техники.

Кейт присви очи.

Тъкмо смяташе да изиска подробно и незабавно обяснение на тази нелепа реплика, когато един минаващ бял форд сиера забави ход. Шофьорът свали стъклото и надникна навън.

— Праснахте се, а? — викна той.

— Да.

— Ха! — рече шофьорът и пак потегли.

Секунда-две по-късно спря едно пежо.

— Кой беше тоя, дето току-що мина оттук? — попита ги шофьорът.

Явно питаше за онзи, дето спря преди него.

— Знам ли — отговори Дърк.

— О… — рече шофьорът. — Вие май като че ли сте се посблъскали…

— Да — отвърна Дърк.

— Така си и мислех — рече шофьорът и потегли.

— Сегашните преминаващи не са като едновремешните, а? — зададе въпрос Дърк.

— Да, пък и разни абсолютни гадняри като те праснат… — отговори Кейт. — Все още настоявам да знам защо сте ме следили. Разбирате, че за мене е трудно да не ви виждам в ролята на изключително злокобна личност.

— Това може лесно да се обясни — отвърна Дърк. — Обикновено съм тъкмо такава. В този случай обаче просто загубих пътя. Бях принуден да предприема отклонителни действия заради един голям, сив, задал се насреща ми фургон, който явно гледаше на шосето като на своя лична собственост. Успях да го избегна само като се набутах в един страничен път, в който по-късно бях неспособен да направя обратен завой. След още няколко завоя съвсем се загубих. Има една мисловна школа, която твърди, че в такива случаи човек трябва да се консултира с карта, но на подобни хора аз бих казал просто: „Ха! Ами ако си нямате карта, с която да се консултирате? Ами ако имате карта, само че карта на Дордоните?“ Моята собствена стратегия се състои в това, да намеря кола или най-близкия й еквивалент, която изглежда така, сякаш знае накъде върви, и да я следвам. Рядко пристигам тъкмо там, закъдето съм тръгнал, но пък често стигам там, където трябва. Какво ще кажете за това?

— Дрън-дрън.

— Пределно ясен отговор. Поздравявам ви.

— Исках да кажа, че от време на време и на мене ми се случва, но съм решила засега да не си го признавам.

— Много мъдро — рече Дърк. — На този етап не бива много-много да се разкривате. Ако слушате мене, давайте го загадъчно.

— Изтрябвало ми е да ви слушам! Та закъде се бяхте запътили, преди изведнъж да ви хрумне, че ако карате двадесет и седем километра в обратна посока, това ще ви помогне най-накрая да стигнете тъкмо там?

— Към едно място, казва се „Уудшед“.

— А, лудницата.

— Знаете ли я?

— Последните двадесет и седем километра се отдалечавах тъкмо от нея и ми се ще да се бях отдалечила още повече. Вие в кое отделение ще постъпвате? Трябва да знам къде да изпратя сметката за ремонта.

— Там няма отделения — отговори Дърк. — И освен това смятам, че те биха се натъжили, ако ви чуят, че наричате заведението им „лудница“.

— Всичко, което би ги натъжило, на мене просто ми харесва.

Дърк се огледа.

— Каква прекрасна вечер — забеляза той.

— Никак даже не е прекрасна.

— Разбрах — каза Дърк. — Вие имате, ако мога да се изразя така, излъчване на човек, за когото този ден не е бил извор на радост, нито пък на духовно обогатяване.

— Адски сте прав, да го вземат мътните, хич не беше — рече Кейт. — Беше от онези дни, дето биха накарали дори свети Франциск от Асизи да срита цял куп бебета. Особено ако включите в това „днес“ и вторника, когато всъщност за последен път бях с всичкия си. И сега — погледнете. Хубавата ми кола. Единственото, което бих могла да кажа в полза на цялата тая шибана работа, е, че поне не се намирам в Осло.

— Разбирам, това е нещо, което може да ви ободри.

— Не съм казала, че ме ободрява. Просто горе-долу успява да ми попречи да се самоубия. Но в случая бих могла и да си спестя труда, щом като има хора като вас, които с такава готовност биха го направили вместо мене.

— Вие ми бяхте много способен помощник в това, госпожице Шехтър.

— Престанете с това!

— С какво да престана?

— С името ми! Изведнъж всеки срещнат непознат знае името ми! Абе, хора, ще може ли само за секунда да престанете да знаете името ми, а? И как едно момиче да бъде загадъчно при тези условия? Единственият човек, когото срещнах, който като че ли не ми знаеше името, беше тъкмо единственият, на когото се представих. Добре, де — тя насочи обвинителен пръст към Дърк, — вие не сте свръхестествен, така че бихте ли ми казали просто откъде ми знаете името? И няма да ви пусна вратовръзката, докато не ми кажете.

— Не сте я хва…

— Вече я хванах, мой човек!

— Пуснете ме!

— Защо ме следяхте?! — настоя Кейт. — Откъде знаете името ми?

— Следях ви тъкмо по горепосочените причини. Що се отнася до името ви, драга ми госпожице, вие практически самичка ми го съобщихте.

— Не съм.

— Уверявам ви, сторихте го.

— Вратовръзката ви още ми е в ръчичките.

— Щом уж трябва да сте в Осло, но сте били в безсъзнание от вторник насам, то се предполага, че сте се намирали на онова избухнало по невероятен начин гише за чекиране на летище „Хийтроу“, терминал II. В пресата се появиха обширни публикации. Предполагам, че сте ги пропуснали по причина на безсъзнание. Самият аз ги пропуснах поради неистова апатия, но днешните събития доста силно натрапиха случая на моето внимание.

Кейт с мъка пусна вратовръзката му, но продължи да го държи под око.

— О, така ли било? — каза тя. — И що за събития?

— Обезпокоителни — отговори Дърк и се изтупа. — Дори и ако онова, което сама ми казахте, беше недостатъчно да ви идентифицирам, то фактът, че днес сте посетили и „Уудшед“, приключва въпроса. От вашето настроение на войнствено отчаяние схващам, че мъжът, когото търсите, не е бил там.

— Какво?

— Моля ви, задръжте я — рече Дърк, свали вратовръзката си и й я подаде. — Случайно малко по-рано днес се натъкнах на една сестра от вашата болница. Първата ми среща с нея беше такава, че по ред причини нямах търпение рязко да я приключа. Чак когато минута-две по-късно стърчах на тротоара и разкъшквах местния дивеч, една от думите, които тя ми каза, ме порази, ако бих могъл да се изразя така, като гръм. Идеята беше фантастично, безумно невероятна. Но като повечето фантастично, безумно невероятни идеи поне си заслужаваше човек да се замисли над нея също толкова, колкото и над някоя по-земна идея, за да се подчинят на която фактите усърдно са изкривявани. Върнах се, за да я поразпитам още, и тя потвърди, че някакъв малко необикновен пациент бил прехвърлен в ранните сутрешни часове очевидно в „Уудшед“. Освен това тя ми довери, че някаква пациентка проявила почти неприлично любопитство към неговата съдба. Въпросната пациентка била някоя си госпожица Кейт Шехтър и според мене трябва да се съгласите, госпожице Шехтър, че моите методи за навигация си имат своите предимства. Може да не съм пристигнал, закъдето съм тръгнал, но според мене май стигнах, където трябва.