Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 9

Едрият мъж се пробуди и опита да се огледа, но не можа да повдигне глава. Опита се да седне, но не можа да направи и това. Чувствуваше се като залепен за пода с универсално лепило и само след няколко секунди откри най-изумителната причина за това си усещане.

Той дръпна силно главата си, като при това изтръгна болезнено цели туфи руса коса, които останаха прилепени към пода, и се огледа. Намираше се в нещо като изоставен склад, вероятно на тавански етаж, ако се съдеше по зимното небе, което виждаше през мръсните, изпочупени прозорци. Таванът беше висок и поръбен с паяжини, изплетени от паяци, които, изглежда, не се сърдеха, че в паяжините се хващаха най-вече парченца ронеща се мазилка и прах. Той се поддържаше от вертикални стоманени колони, чиято кремава защитна боя беше набъбнала и се лющеше. Колоните на свой ред се поддържаха от олющен дъбов под, към който беше залепен с универсално лепило едрият мъж. Дъските на пода, в груб овал на около тридесет сантиметра около голото му тяло, проблясваха матово и мрачно. Над петното се издигаха носопронизващи изпарения. Не можеше да повярва. Изрева от гняв и се опита да се освободи, но успя единствено да дръпне болезнено залепената си за дъбовия под кожа.

Това, изглежда, беше работа на дъртия.

Тръшна главата си назад с удар, от който дъските изпращяха, а ушите му запищяха. Изрева отново и изпита някаква странна наслада в това, да вдига колкото му душа иска безсмислен и безнадеждно тъп шум. Продължи да реве с цяло гърло, докато стоманените колони не зазвъняха и изпочупените стъкла не се превърнаха на сол. След това, докато мяташе глава насам-натам, зърна облегнатия на стената на няколко разкрача от тялото му ковашки чук и го вдигна във въздуха със заклинание, като го запрати през помещението към металните колони и започна да ги блъска подред дотогава, докато цялата сграда не закънтя като обезумял гонг.

Последва ново заклинание, чукът залитна към него и се заби в пода на около една ръка разстояние над главата му, като претроши дъските на пода и гипсовия таван под тях.

Чукът се извъртя и описа плавна парабола над овалното тъмно петно под мъжа, докато поломените от удара на металната му глава парчета гипс и дървения все още трополяха по бетонния под на долното помещение. След това набра мощна инерция и проби отново пода на около една ръка разстояние от подметките на мъжа, като вдигна във въздуха облак тресчици от строшената дъбова дъска.

После се издигна във въздуха и увисна там с пълно пренебрежение към законите на гравитацията, след което ловко вдигна късата си дръжка над металната глава и отново проби пода. После отново нагоре и отново надолу, като очертаваше около своя господар пръстен от гъсто пробити една до друга дупки, докато най-накрая целият овален сектор не поддаде със силен трясък и полетя надолу. Секторът се удари в пода на долното помещение и се разлетя на облак парчета гипс и трески, от който след миг се появи — олюляващ се, махащ с ръце сред прашния въздух и тежко кашлящ — едрият мъж. Към гърба, ръцете и краката му все още бяха прилепени големи парчета от дъбовия под, но сега поне можеше да се движи. Мъжът се облегна с длани на стената и яростно доизкашля праха от дробовете си.

Когато се обърна, чукът изскочи отнякъде и полетя към него, но в последния момент избегна ръката му, сурна се жизнерадостно по пода и след като изкара поток искри от бетона с металната си глава, се паркира безгрижно с тупване до близката метална колона.

Точно срещу него, сред слягащия се облак прахоляк, се издигаше автомат за продажба на кока-кола. Мъжът го изгледа с особено подозрение и тревога. Той стоеше пред него със стъклен и безизразен вид, а върху предната му витрина имаше бележка от бащата на мъжа, в която той му нареждаше, каквото и да е захванал, да го зареже. Беше подписана „Знаеш кой“, но то беше зачеркнато и беше заместено първо с „Один“, а след това, с големи букви, с „Баща ти“. Явно Один не преставаше да си дава пределно ясна сметка за интелектуалните способности на своя син. Тор откъсна бележката и се втренчи ядно в нея. Послеписът съдържаше неясната забележка: „Спомни си Уелс. Нали не искаш да се захванеш отново с всичко това?“ Смачка бележката и я изхвърли през близкия прозорец, където вятърът я подхвана и завлече нанякъде. За момент му се стори, че чува писък, но реши, че това сигурно беше свиренето на вятъра из пустите околни сгради. Обърна се, отиде до прозореца и се загледа навън с войнствено смръщени вежди. Залепен за пода. На тия години. Какво, по дяволите, можеше да значи това? Трябва да беше: „Недей да си вириш много главата. Ако много я вириш, ще ти я натисна аз“. Ето това означаваше: „Прилепи се по-ниско от тревата.“ Сега си спомни ясно, че старецът му беше казал точно това след онази неприятна история с реактивния изтребител „Фантом“. „Защо просто не се прилепиш по-ниско от тревата?“ — беше казал той. Можеше да си представи как изкуфелият старец се мисли за адски забавен в благосклонното си злодеяние с буквализирания урок.

Яростта започна застрашително да се надига в него, но той грубо я затисна. Напоследък бяха започнали да се случват много тревожни неща всеки път, щом се разгневеше, и когато поглеждаше назад към автомата за кока-кола, го изпълваше някакво недобро усещане — сякаш съвсем неотдавна се беше случило тъкмо едно от тези тревожни неща. Гледаше го и се тревожеше.

Чувствуваше се зле.

Напоследък се чувствуваше доста зле и намираше за невъзможно да изпълнява това, което беше останало от божествените му задължения, докато страдаше от нещо като постоянен одолнопробняващ грип. Имаше главоболие, периоди на световъртеж, комплекс за вина и всички видове болежки, описвани така често в телевизионните реклами. Страдаше дори от ужасяващи умопомрачения, щом го обхванеше божественият му гняв.

Навремето обичаше да се гневи. Цял живот се беше носил върху пенестите, тежки вълни на величавия си гняв. Беше се чувствувал огромен. Беше се усещал налят с могъщество, светлина и енергия. Около него винаги беше гъмжало от прекрасни поводи за разгневяване — неимоверни предизвикателства или предателства; ту някой ще скрие Атлантика в шлема си, ту ще го замери с подръчен континент или пък ще се напие и ще се преструва на дръвче. Все разни неща, които наистина могат да те разгневят и да те накарат да им стовариш мълния. С две думи, като бог на гръмотевицата беше се чувствувал добре. А сега изведнъж главоболия, нервна напрегнатост, безименни страхове и комплекс за вина. Това бяха съвсем нови усещания за един бог, при това далеч не приятни.

— Изглеждаш много смешно!

Гласът изскърца и подействува на Тор като драскане на нокти по черна дъска, намираща се в малкия му мозък. Беше мижав глас, злобен, презрителен глас, глас като евтина найлонова риза, глас като проядено от молци рехаво мустаче, с две думи, глас, който не се харесваше на Тор. Реагираше много зле на него дори в най-добрите си времена, а какво оставаше, когато го беше чул гол, насред някакъв порутен склад, с големи парчета дъбово дюшеме, залепени за гърба му.

Извърна се гневно. Щеше му се да се обърне бавно, със смазващо достойнство, но подобна тактика не вървеше пред въпросната твар и в крайна сметка Тор щеше да се чувствува унизен и смешен, каквато и поза да заемеше, така че беше по-добре да е нещо по-познато.

— Тоу Раг! — изрева той, издигна чука си във въздуха и го запрати с огромна, неустоима сила по дребната твар, приседнала самодоволно в полумрака върху купчина чакъл.

Тоу Раг хвана чука и го постави грижливо върху купчинката дрехи на Тор до себе си. Той се ухили и позволи на заблуден слънчев лъч да проблесне върху един от неговите зъби. В тези неща нямаше случайност. Тоу Раг беше прекарал известно време, докато Тор още не беше дошъл в съзнание, в изчисляване още колко време му е нужно, за да се съвземе, а след това беше преместил купчинката чакъл на точно това място, беше пресметнал най-подходящата й височина и ъгъла, под който ще падне лъчът. Изживяваше се като истински професионалист в провокациите.

— Ти ли ми направи всичко това? — прогърмя Тор. — Ти ли…

Той потърси някакъв начин да каже „ме залепи за пода“, така че да не прозвучи като „ме залепи за пода“, но паузата взе да става прекалено дълга и той реши да се откаже.

— … ме залепи за пода? — попита в крайна сметка богът.

Щеше му се да не беше задавал толкова тъп въпрос.

— Да не си посмял да ми отговориш! — добави гневно той, като пожела да не беше казвал и това. Удари с крак по пода и леко поразтърси сградата, за да постави точка на казаното. Не му беше много ясно каква всъщност беше тази точка, но чувствуваше, че трябва да я постави. От тавана се посипа прах.

Тоу Раг го наблюдаваше със светнал, игрив поглед.

— Просто изпълних това, което ми нареди баща ти — каза той с гротескна пародия на почтителност.

— Струва ми се — каза Тор, — че нарежданията на баща ми, след като ти постъпи на служба при него, станаха доста странни. Мисля си дали не му оказваш някакво лошо влияние. Не зная какво точно е лошото ти влияние, но е определено лошо и е определено — синонимът му се изплъзна — лошо — довърши той.

Тоу Раг реагира като игуана, на която някой току-що се е оплакал от калпавото вино.

— Аз? — възмути се той. — Как бих могъл да имам влияние върху баща ти? Один е най-великият от боговете на Асгард, а аз съм само негов предан слуга във всичко. Один казва: „Направи това и това“, и аз го правя. Один казва: „Върви там и там“, и аз отивам. Один казва: „Върви и прибери оня, моичкия, големия и тъпия, и виж там, залепи го за пода или нещо такова“, и аз правя точно това, което ми е наредил. Аз съм просто най-смиреният от служителите му. Колкото и малка или мръсна да е задачата, аз съм длъжен да изпълнявам заповедите на Один.

Тор не беше достатъчно тънък познавач на човешката природа, или в случая, на божествената или таласъмската природа, за да успее да възрази, че тъкмо това всъщност представлява изключително мощен лост за влияние върху някого, особено ако той е ненадежден, глезен възстар бог. Просто знаеше, че цялата тази работа е гнила.

— Добре — каза гръмогласно той, — тогава ще предадеш посланието ми на Один. Кажи му, че аз, Тор, бог на гърма, искам среща с него. И не в проклетата му болница! Нямам никакво намерение да вися там и да листя списания или да гледам банана в купичката, докато му сменят завивките! Кажи му, че Тор, бог на гърма, ще срещне Один, Бащата на боговете на Асгард, тази нощ в Часа на предизвикателството в Голямата зала на Асгард!

— Пак ли? — попита Тоу Раг, като хвърли лукав поглед към автомата за кока-кола.

— Ами-и да — отговори Тор. — Да! — повтори гневно той. — Пак!

Тоу Раг въздъхна леко като човек, на когото е дошло до гуша да оправя бакиите, забъркани от някой прекалено темпераментен идиот, и каза:

— Добре, ще му предам. Не вярвам да изпадне във възторг.

— Не е твоя работа дали ще изпадне във възторг, или не! — кресна Тор, като отново разтърси сградата из основи. — Това засяга само баща ми и мене! Можеш да си мислиш, че си прекалено умен, можеш да си мислиш, че аз не съм…

Тоу Раг повдигна вежди. Беше се подготвил за този момент. Не отвърна нищо и просто остави слънчевия лъч да проблесне в играещите му очи. В помещението се възцари тежко, предизвикателно мълчание.

— Може да не зная всичко, което вършиш, Тоу Раг, може и да не зная много неща, но едно знам. Знам, че съм Тор, бог на гръмотевицата, и че няма да позволя някакъв си таласъм да ме прави на идиот!

— Добре — отвърна Тоу Раг с лека усмивка, — след като вече знаеш две неща, очаквам да бъдеш два пъти по-умен. И да не забравиш да се облечеш, преди да излезеш. — Той махна небрежно към купчинката до себе си и изчезна.