Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 30

Синтия Дрейкот надникна надолу над перилата и сбърчи нос. Купонът във Валхала пак се беше развихрил с пълна пара.

— Отвратително! — каза тя. — Повече не искам такива работи!

— Щом не искаш, няма и да ги има, съкровище — обади се Клайв тихо зад нея и опря длани на раменете й. — Ей сегичка ще се погрижим за това и всичко ще бъде прекрасно. Всъщност по-прекрасно няма накъде. Тъкмо онова, което искахме. Знаеш ли, че изглеждаш фантастично с тези очила? Страшно ти отиват. Съвсем сериозно — страшно. Много са шик.

— Клайв, още отначало трябваше да се погрижат за това, нали така го бяхме замислили? Идеята всъщност беше, че няма да ни създават неприятности — трябваше просто да си вършим работата, да се оправяме с положението и после да забравяме за всичко. Нали така? Достатъчно простотии съм изтрайвала през живота си. Исках всичко да е добре, сто процента. Това не го искам.

— Тъкмо, де! Тъкмо затова е и толкова страхотно за нас! Направо съвършено! Съвсем явно нарушаване на договора! Можем да получим всичко, което искаме, и сме освободени от всякакви задължения! По-добре — здраве му кажи! Измъкваме се от цялата работа съвсем чистички, ухаем на рози, така да се каже, и си живеем стопроцентово добре! Стопроцентово. Тъкмо както го искаше. По-добре за нас не може и да бъде! Вярвай ми!

Синтия Дрейкот нервно скръсти ръце.

— Та какво ще кажеш за… за тази нова личност? И с нея трябва да се оправяме.

— Това е от лесно по-лесно! От лесно — по-лесно! Чуй ме, това нищо не е! Или ще го набутаме и него вътре, или още сега ще го отрежем. Още преди да си тръгнем, всичко ще е наред. Ще му купим нещо. Ново манто. Може би и нова къща. Знаеш ли колко ще ни струва? — Той пусна очарователна усмивка. — Нищо! Изобщо няма нужда да го мислиш него! Хич не ти и трябва да се сещаш, че няма нужда да го мислиш! Толкова е… лесно, че… Става ли?

— Хммм.

— Добре. Ей сега се връщам.

Той се обърна и тръгна обратно през антрето в покоите на бащата на всичко. Усмивката не слизаше от физиономията му.

— Та, значи, господин… — той отново артистично погледна визитката — Джентли, вие действувате в интерес на тези хора, така ли?

— На тези безсмъртни богове — поправи го Дърк.

— Добре де, богове — съгласи се Дрейкот. — И така може. Вие вероятно ще се справите по-добре от онзи налудничав дребосък, с когото се наложи да си имам работа първия път. Знаете ли, той си е голяма шушумига, този наш господин Раг. Знаете ли, наистина може да ви шашне. Какво ли не прави, опита всички стари номера от книгите, за да ме подлуди и да ме накара да вдигна ръце. Знаете ли как се оправям аз с подобни хора? Много просто. Не им обръщам внимание. Просто… не им обръщам внимание. Щом иска да си играе игрички и да заплашва, и да вряска, и да ровичка из всичките петстотин и седемнадесет подточки, щото си мисли, че ще ме излови в нещо — нека си го прави. Само ми губи времето, но какво от това? Аз време имам. Имам сума ти време за такива като господин Раг. Защото знаете ли кое е наистина налудничаво? А? Знаете ли? Тоя не може да състави договор, който да му спаси живота. Наистина. Да… му… спаси живота. И да ви кажа, аз съм много доволен. Щом иска, нека да чупи и да троши, да плюе — умори ли се, просто го навивам обратно на макарата. Вижте! Аз сключвам договори в звукозаписния бизнес. В сравнение с тях тия тук са направо пъдпъдъци. Примитивни диваци. Знаете ги. Имали сте си работа с тях. Примитивни диваци, нищо повече. Е, не са ли? Също като индианците. Дори не знаят какво притежават. Имат късмет, че не са налетели на някоя истинска акула. Сериозно ви говоря! Знаете ли колко струва Америка? Знаете ли колко точно струват целите Съединени американски щати? Не знаете. Нито пък аз знам. И да ви кажа ли защо? Сумата е толкова незначителна, че ако някой сега ни я каже, след две минути ще сме я забравили. Щеше напълно да ни изхвръкне от ума. И само за сравнение, нека да ви кажа — аз осигурявам нещо в замяна. Наистина. Частен апартамент в болницата „Уудшед“. Щедро внимание, храна, чаршафи с невероятно качество. Невероятно. Практически по днешния курс можете да купите Съединените щати на тази цена. Но знаете ли какво? Щом казва, че иска чаршафи, дайте му ги. Просто му ги дайте. Редно си е. Човекът си ги е заслужил. Дайте му чаршафи колкото… му… душа… иска. Просто не се ебавайте с мене, това е. Та нека ви кажа, тоя тип много приятно си живее даже. Много приятно. А според мене той друго и не иска, нали така? Приятен живот. Тоя наистина го искаше. И не знаеше как да го получи. Никой от тях не знаеше как. В съвременния свят те се чувствуват безпомощни. Трудничко им идва и аз просто се опитвам да им помогна. Нека да ви обясня колко са наивни. Ама точно наивни. Жена ми, Синтия, вие сте я виждали и нека да ви кажа, тя е най-добрата. Казвам ви, връзката ми със Синтия е толкова чудесна, че…

— Връзката ви с жена ви не ме интересува.

— Добре. Хубаво тогава. Няма нищо, наистина нищо. Просто си мислех, че ще си струва да понаучите някои неща. Но както желаете, всичко е наред. Добре. Синтия работи в рекламата. Знаете. Тя е старши партньор в една от най-големите агенции. От най-големите. Проведоха една голяма кампания, искам да кажа, наистина голяма, преди няколко години и там един актьор трябваше да играе бог. И да пробутва нещо, знам ли го какво беше, някаква безалкохолна напитка, нали разбирате, от тия, дето са много вредни за зъбите на децата. Пък Один по това време беше последният прошляк. Живееше на улицата. Хич не можеше нищо да върже — просто изобщо не беше приспособен към този свят. С всичката мощ, дето я притежава — само че не знаеше как да я прилага тук и сега така, че да му носи полза. И оттук нататък вече започва съвсем смахнатата работа. Значи, Один вижда тая реклама по телевизията и си вика: „Ей, ама то и аз мога да го работя това, нали съм бог!“ Мисли си, че ако се снима в реклама, може и да му платят. А пък там знаете как е. Плащат дори по-малко от цената на Съединените щати — схванахте ли ми мисълта? Помислете за това. Один, вождът и първоизточникът на всички скандинавски богове, си мисли, че може да изкара някоя кинта, като се снима в реклама на безалкохолни напитки. Та тоя тип, тоя бог най-буквално излиза и се опитва да намери някой, който да го снима в реклама. Толкова наивно, че да ти се доплаче. Но и алчно — да не забравяме алчността. Както и да е, случайно той попада във фокуса на Синтия. По онова време тя е просто незначителна чиновничка, хич не му обръща внимание, мисли го просто за някакъв перко, но после като че ли това, че той е толкова странен, я очарова — та ме накара да се видя с него. И знаете ли какво? Изведнъж на нас ни светва, че е истински. Че тоя тип е истински бог. Истински жив бог с всичките му там божествени сили. И не само бог, ами и най-главният, май онзи, от чиято мощ зависи мощта на всички останали. И иска да се снима в реклама. Я да я повторим тая дума пак, а? Реклама. Направо загубихме ума и дума. Тоя не знаеше ли какво притежава? Не разбираше ли къде би могла да го отведе неговата мощ? Явно не. Трябва да ви кажа, че по-смаяни не сме били през целия си живот. Сма-я-ни! Нека да ви кажа — ние със Синтия винаги сме знаели, че сме… ами по-специални хора и че на нас ще ни се случи нещо много специално. И ето ти го на. Специалното. Ама вижте. Ние не че сме алчни. Ние не я щем цялата тази власт и богатство. Искам да кажа, оттук виждаме целия свят като на длан. Целия… шибан… свят. Ако поискаме, можем да притежаваме света. Но кой иска да притежава света? Помислете си само каква беля си взема човек на главата. Ние дори не искаме огромни богатства — толкова работа отварят на човек тия адвокати и счетоводители, с които му се налага да си има работа, а пък и аз съм адвокат, да ви кажа. Добре, можете и да наемете хора, които да ви наглеждат адвокатите и счетоводителите, но какви ще са тези хора? Пак адвокати и счетоводители, то е ясно. Пък и да знаете, не ни се иска да се нагърбваме с цялата тази отговорност. Прекалено е голяма. Та, значи, ето какво ми хрумна. Все едно да купиш огромен имот и после да разпродадеш онова, което не искаш. По този начин ти се сдобиваш с това, което искаш, разни други хора също се сдобиват с онова, което искат, само че го получават от тебе и ти се чувствуват малко нещо задължени, и освен това помнят, че точно от тебе са го получили, защото се подписват на една хартишка, на която пише колко са ти задължени. И парите се връщат, за да плащаме с тях много, много, много скъпото частно лечение на господин Один. Така че не сме кой знае колко имотни, господин Джентли. Една-две скромни хубави къщи. Едва-две скромни хубави коли. Много приятно си живеем. Наистина много, много приятно. Нямаме нужда от много, защото, каквото и да си поискаме, те се грижат да можем да го получим. Всичко, което искахме — а при тези обстоятелства това си беше разумно, — беше да не знаем нищо повече. Вземаме си скромните придобивки, покланяме се и излизаме. Не искаме нищо повече от абсолютен покой и тишина, и приятен живот, защото Синтия понякога се изнервя. Та така. И после-какво става тая сутрин? Направо пред собственото ни стълбище — прас! Отвратително! Искам да кажа, грозен номер си беше. И знаете ли как стана? Ето как стана: пак беше работа на нашия приятел господин Раг. Опита се да се прави на умничко и хитричко вуду-адвокатче. Жалка работа. Кефи се, като се опитва да ми губи времето с тия свои кални номерца, игрички и ходчета, и след това се опитва да ме обърка, като ми представя сметки за времето, което бил загубил. Това нищо не е. Това е откриване на работни места. Всички адвокати го правят. Добре. Тъй че му казвам: „Ще ти взема сметката. Ще я взема, не ми пука каква е. Дай ми сметката си и ще се погрижа да ти я оправят. Всичко е наред.“ И той ми я дава. Чак по-късно разбирам, че вътре го има това, извъртяното положение. Е, и какво? Прави ми се на умник. Пробута ми врял картоф. Вижте, звукозаписният бизнес е бъкан с врели картофи. Винаги има такива хора, които с радост ще направят нещо за тебе, щом искат да се изкатерят нагоре по стълбичката. Ако заслужават мястото си на стълбичката — ами също получават в замяна грижи и внимание. Щом ти пробутат врял картоф, предавай го нататък. Аз го предадох. Чуйте ме, има много хора, които биха били много щастливи да ми направят някоя услуга. Знаете ли? Много смешно, като си помисли човек, колко далече стигна и колко бързо минаваше от ръце на ръце тъкмо този врял картоф. Много бързо разбрах кой е умен, кой не е. Най-накрая обаче тоя картоф взема и ми се стоварва в задния двор и се боя, че тук вече се налага да задействуваме онази клауза за неустойката. Тая работа с „Уудшед“ е много, много скъпа и според мене вашите клиенти точно тук са се издънили. Обаче камшикът е в нашите ръце. Можем просто да се откажем от цялата тази работа. Повярвайте ми, всичко, което е възможно да поискам, аз вече го имам. Но чуйте ме, господин Джентли. Мисля, че ме разбирате. Бяхме доста откровени един към друг и на мене това ми харесва. Разбира се, има и някои чувствителни места, а освен това аз съм в такова положение, че мога да направя доста неща за вас. Така че можем да се разберем. Каквото и да поискате, господин Джентли, всичко можем да ви уредим.

— Искам само едно нещо, господин Дрейкот — рече Дърк Джентли, — и то е да ви видя мъртъв. Нищо повече.

— Е, майната ти и на тебе тогава.

Дърк Джентли се обърна, излезе и тръгна да съобщава на новия си клиент, че вероятно ще си имат проблеми.