Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 28

Не беше същият орел, друг беше. И следващият беше друг, и по-следващият. Въздухът като че ли гъмжеше от орли и очевидно беше невъзможно да влезеш във Валхала, без да ти връхлетят поне половин дузина отгоре. Връхлитаха дори и върху други орли.

Дърк прикри главата си с ръце в опит да се опази от побеснелите, пляскащи с криле вихрушки, обърна се, притича и залегна под една огромна маса на пода от тежка, подгизнала, кална слама. Шапката му се търкулна. Той полази подире й, нахлупи я здраво на главата си и бавно надникна иззад масата.

Залата беше тъмна, но навсякъде из нея горяха огромни огньове.

Шум и дим изпълваха въздуха. Както и мирис на печени прасета, печени овце, печени глигани, пот, руйно вино и пърлени орлови криле.

Масата, зад която беше приклекнал, беше скована от безброй дъбови цепеници и подпряна на дебели подпори; беше се разпростряла във всички посоки и тегнеше от димящи трупове на умрели животни, огромни хлябове, грамадни железни халби, преливащи от вино, и свещи като восъчни мравуняци. Яки потни фигури се тълпяха около тях, над тях, лапаха, пиеха, биеха се за яденето, биеха се вътре в яденето, биеха се с яденето.

На около метър от Дърк един воин се беше изправил върху масата и се сражаваше с прасе, което се печеше вече от шест часа. Ясно си личеше, че воинът губи, но губи със сила и чувство. Други воини го насърчаваха, като го заливаха с вино от едно корито.

Покривът — доколкото се виждаше от такова разстояние на смътната, трепкаща светлина на огньовете — беше направен от запоени един за друг щитове.

Дърк сграбчи шапката си, наведе глава и се втурна в опит да се добере до стената. Докато тичаше — чувствуваше се практически невидим поради това, че беше напълно трезвен, с ума си, нормално облечен, — той премина покрай кажи-речи всички мислими видове телесни функции, различни от миенето на зъби.

Миризмата — също като миризмата на скитника от гара „Кингс крос“, който без съмнение беше тук и вземаше дейно участие във всичко това — постоянно се блъскаше в ноздрите. Ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая започнеше да ти се струва, че и главата ти трябва да се разрасне още и още, за да я побере. Дрънченето на меч о меч, меч о щит, меч о плът беше такова, че тъпанчетата на ушите ти започваха да се въртят, да треперят и да им се реве. Блъскаха Дърк, настъпваха го, ръгаха го, бутаха го и го поливаха с вино, а той се луташе и си пробиваше път през полудялата навалица. Най-накрая все пак се добра до страничната стена — яки дървени и каменни плочи, покрити с воняща кравешка кожа.

Той се спря за миг задъхан, обърна се и огледа слисано обстановката.

Те това беше Валхала.

Дума не можеше да става, че не е. С това тук никоя компания за доставка на продоволствие не би могла да се изгаври. И цялата тази бясна навалица от гуляещи богове и воини и изтърпяващи гуляя им техни дами с щитовете му, огньовете му и глиганите му като че ли наистина изпълваше пространство приблизително с размерите на гара „Сейнт Панкрас“. Такава пара вдигаха, че тя сигурно би могла да задуши ятата смахнали се орли, които вършееха във въздуха над тях.

Може пък и да ги задушаваше. Нямаше начин да се установи дали поведението на ято разярени орли, които си мислят, че се задушават, би се различавало значително от това на повечето орли, които наблюдаваше в момента.

Имаше нещо, мисълта за което постоянно бе отлагал, докато си пробиваше път през навалицата, но сега беше дошъл моментът да му се зачуди.

Какво търсят тук семейство Дрейкот, зачуди се той.

Каква работа биха могли да си имат тук Дрейкот? И бяха ли Дрейкот в момента тук, някъде из мелето?

Присви очи и се взря в бурното гъмжило, опитвайки се да мерне някъде из тълпата чифт скъпи очила с червени рамки или приглушен италиански костюм, които да си общуват с дрънчащите брони и потните кожи. Беше му ясно, че опитът ще е съвсем безполезен, но според него беше редно да го направи.

Не, реши той най-накрая, никъде не ги виждаше. Явно не си падаха точно по този тип купони. По-нататъшните му размишления по тази линия бяха прекъснати от един тежък топор с къса дръжка, който разсече въздуха, с гръм и трясък се заби в стената на около осем сантиметра от лявото му ухо и затапи всичките му мисли.

Когато най-сетне се съвзе и си издиша въздуха, той си помисли, че вероятно не бяха го замерили със секирата с коварни намерения, а просто е било демонстрация на войнствен дух. Въпреки това не беше в много купонджийско настроение и реши да се изнесе. Запромъква се покрай стената в посоката, която, ако се намираше на гара „Сейнт Панкрас“, а не във Валхала, би го отвела до билетната каса. Той не знаеше какво ще открие там, но си мислеше, че все ще е нещо по-друго от тукашната хубавина.

Най-големият купон като че ли се беше концентрирал по-силно към средата на залата, докато масите, покрай които сега се изнизваше Дърк, сякаш бяха населени със същества, наглед достигнали май онзи сезон в безсмъртния си живот, когато човек предпочита да си припомня времената, отдадени на борба с печени прасета, и компетентно да коментира със себеподобните си най-фините похвати в техниката на борбата с печени прасета, отколкото да се бори с някое печено прасе.

Дочу една забележка, отправена към нечий събеседник — „че е много съществено в решителния момент да приложиш хватката с трите пръста на лявата ръка върху стернума на противника, за да не се строполиш на земята в пълен ступор“, на което събеседникът отговори с едно благо „О, а“.

Дърк се спря, погледна назад и се върна.

Прегърбен в замислена поза над желязната чиния, облечен в сплъстени кожи — целите в катарами и лекета, — които, ако не друго, бяха доста по-лекьосани и смрадливи от ансамбъла, който носеше при предишната им среща, там седеше неговият познайник от чакалнята на „Кингс крос“.

Докато Дърк стоеше и се чудеше, изневиделица към стареца се стрелна орел, приземи се с трясък и плясък право пред него, прибра криле и взе да му досажда, крънкайки храна. Старецът небрежно откъсна една мръвка от кокала и я подаде на огромната птица, която бързо, ала точно я захапа с човка и я изтръгна от пръстите му.

Дърк си помисли, че явно това беше ключът към дружелюбния подход спрямо орлите. Той се приведе над масата, подбра една мръвчица и на свой ред я предложи на птицата. Птицата се хвърли към него и го закълва по врата. Това го принуди да се опита да разкара звяра, размахвайки шапката си, но запознанството беше осъществено.

— О, а — обади се старецът, подвикна „къш!“ на орела и се попремести към Дърк. Макар че това не беше твърде любезна покана, все пак си беше покана. Дърк прескочи пейката и седна.

— Благодаря — изпухтя той.

— О, а.

— Ако си спомняте, познаваме се от…

Точно в този миг из цяла Валхала отекна едно гръмовно „туппп!“. Беше от тъпан, но този тъпан явно беше извънредно мащабен, тъй като успяваше да отекне над цялата патърдия, царяща в залата. Отекна три пъти — бавно и гръмотевично, сякаш туптеше сърцето на самия дворец.

Дърк се озърна, за да види откъде идва звукът. И тогава за първи път забеляза, че над южния край на залата — именно там, накъдето се беше запътил — се е прострял огромен балкон или мост. Горе бяха застанали някакви фигури, които смътно личаха зад парата и орлите, но Дърк имаше чувството, че онези там горе, които и да бяха, властвуват над тия тук долу.

„Один — помисли си Дърк. — Один, бащата на всичко — той трябва да е.“

Пирът затихна бързо, макар и няколко секунди след като заглъхна последният тътен.

Възцари се очаквателна тишина и от балкона из цялата зала прокънтя гръмовен глас. И ето какво изрече:

— Часът на предизвикателството почти изтече! Предизвикателството беше отправено от великия бог Тор. За трети път питам: Къде е Тор?

Из залата се понесе мърморене, което предполагаше, че никой не знае къде се е дянал Тор и защо го няма.

Гласът прогърмя:

— Това е изключителна обида за достойнството на бащата на всичко. Ако Тор не се яви, преди да изтече часът, ще си понесе заслуженото наказание.

Тъпанът отново отекна три пъти и залата още повече се втрещи. Къде ли се беше запилял Тор?

— Сигурно е с някое момиче — надвика някой останалите.

Последваха гръмки изблици на смях и патърдията отново се развихри с пълна сила.

— Да — тихо рече Дърк. — Най-вероятно да.

— О, а.

Дърк си мислеше, че говори на себе си, и много се изненада, че е успял да провокира отклик от страна на стареца, макар и самият отклик да не го изненада особено.

— Тор ли е свикал боговете днес? — попита го Дърк.

— О, а.

— Много невъзпитано от негова страна да не се появи.

— О, а.

— Сигурно на всички им е криво.

— А, не. Докато не са се свършили прасетата, едва ли.

— Прасетата ли?!

— О, а.

Дърк не знаеше как да продължи.

— О, а — подхвърли той.

— Всъщност само на Тор наистина му пука, нали разбираш — рече старецът. — Все отправя предизвикателства, а после не може да ги защити. Не го бива да спори. Ядосва се, омотава се, прави някоя простотия, след това не може да се оправи и си отнася наказанието. А пък иначе всички идват само заради прасетата.

— О, а. — Дърк усвояваше една съвсем нова за него техника за водене на разговор и беше направо смаян от това, колко успешна се оказваше тя. Погледна стареца с новооткрито уважение.

— Знаеш ли колко са камъните в Уелс? — изведнъж го попита човекът.

— О, а. — Дърк наостри уши. Този виц не го знаеше.

— Нито пък аз. На никого не казва. Вика ти: „Брой си ги сам!“, нацупва се и те зарязва.

— О, а. — Според Дърк вицът беше тъпичък.

— А пък този път хич не се и появи. Не бих го обвинил. Но ми е жал, защото според мене сигурно е прав.

— О, а.

Мъжът потъна в мълчание.

Дърк изчака.

— О, а — с надежда го подкани той.

Нищо.

— Та такова… ъ-ъ… — предпазливо му подсказа Дърк. — Значи според тебе сигурно е прав, а?

— О, а.

— Та, ’начи, дъртият Тор може и да е прав, а? Така ли?

— О, а.

— А за какво точно — търпението на Дърк най-накрая се беше изчерпало — може и да е прав?

— Ами за всичко.

— О, а — предаде се Дърк.

— Не е тайна, че за боговете настанаха трудни времена — мрачно произнесе човекът. — Ясно е на всички, дори и на ония, на които им дреме само за прасетата, а пък повечето са от тях. А когато се чувствуваш вече никому ненужен, е доста трудно да мислиш за нещо друго освен за следващото прасе, дори и навремето да си притежавал целия свят. Всеки го приема просто като неизбежност. Без Тор, искам да кажа. А сега и той се предаде. Не си направи труда поне да се появи и да сподели с нас някое прасе. Отказа се от предизвикателството. О, а.

— О, а — съгласи се Дърк.

— О, а.

— Та такова, предизвикателството на Тор… — Дърк опипа почвата.

— О, а.

— Какво беше?

— О, а.

И последните запаси от търпение на Дърк се изчерпаха и той се озъби на стареца:

— Какво предизвикателство е отправил Тор към Один?!

Човекът се втренчи изненадано в него, а после го огледа от горе до долу с големите си хлътнали очи.

— Ама ти си смъртен, нали?

— Да! — наежи се Дърк. — Смъртен съм. Смъртен съм, че какъв да съм друг. И като съм смъртен, та какво?

— Как попадна тук?

— Проследих те — и Дърк измъкна смачкания празен пакет цигари от джоба си и го остави на масата. — Благодаря — рече той. — Задължен съм ти.

Много тъпо извинение си беше, помисли си той, но за друго не се сещаше.

— О, а. — Човекът отмести поглед.

— Та с какво Тор е предизвикал Один? — Дърк се мъчеше с всички сили да прикрие нетърпението в гласа си.

— На тебе пък какво ти пука? — намръщи се безсмъртният дъртак. — Ти си смъртен. К’во си се загрижил? Вие сте си получили онова, което искате — и ти, и другите като тебе, — макар то вече да не струва почти нищо.

— Какво сме си получили от какво?

— От сделката — поясни безсмъртният дъртак. — От договора, който Тор твърди, че Один е сключил.

— Договор ли? — възкликна Дърк. — Що за договор?

Лицето на мъжа бавно се изкриви от гняв. Огньовете на Валхала танцуваха дълбоко в очите му. Погледна Дърк.

— Продажба на безсмъртна душа — заяви той мрачно.

— Какво? — възкликна Дърк. Вече се беше замислял над тази идея и я беше отхвърлил. — Искаш да кажеш, някой човек му е продал душата си? Кой? Не ми се вижда много смислено.

— Не — рече старецът. — Как да ти се вижда, като не е. Нали ти казах: безсмъртна душа. Душа на безсмъртен. Тор разправя, че Один си е продал душата на Човека.

Дърк се облещи с ужас насреща му, после бавно вдигна очи към балкона. Там ставаше нещо. Големият тъпан отекна отново и патърдията лека-полека взе пак да стихва. Но не последва нито втори, нито трети удар. Като че ли се беше случило нещо неочаквано и фигурите на балкона бяха започнали объркано да щъкат насам-натам. Часът на предизвикателството изтичаше, но сякаш там някой беше успял да отправи някакво предизвикателство.

Дърк се плесна по челото и залитна назад. Най-накрая всичко му беше просветнало. Открай докрай.

— Не на Човека — възкликна той, — ами на двама човеци. На един мъж и на една жена. Той е адвокат, а тя — специалистка по рекламата. Още щом я видях, си казах, че тя е виновна за всичко. Нямах представа колко съм бил прав. — Той настоятелно сръчка събеседника си. — Трябва да се кача там горе. В името на всички богове, помогни ми!