Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 18

Тънките пръсти на светкавицата се плъзнаха по тежкия търбух на огромните облаци, увиснали в небето като отпуснато шкембе. Кратка капризна гръмотевица го сръга и изцеди от него няколко гадни капчици мазен дъждец.

Под небето се беше ширнал богат асортимент от налудничави кули, чворести шпилове и кубета, които го бодяха, ръгаха и възпаляваха, докато най-накрая то като че ли всеки момент се гласеше да избухне и да ги удави в порой от разложение и ужаси.

Високо горе сред мъждеещия мрак мълчаливи фигури бдяха на стража, прикрити зад дълги щитове, дракони се гърчеха и зяеха към гнусното небе, а Один, баща на боговете на Асгард, приближи до огромната желязна порта, която водеше към неговото царство и към сводестите зали на Валхала. Въздухът беше изпълнен с безшумния вой на огромните крилати кучета, които приветствуваха господаря си с „добре дошъл“ в царския му дворец. Светкавицата заопипва между кулите и куличките.

Великият, древен и безсмъртен бог на Асгард се връщаше в сегашното си царство по начин, който би изненадал дори самия него преди векове, когато беше в разцвета на силите си — защото дори и безсмъртните богове преживяват разцвет на силите, когато могъществото им е необуздано и те едновременно хранят света на човеците и властвуват над него — света, от чиито нужди те се раждат: той се връщаше с голям сив фургон мерцедес без никакви отличителни знаци. Фургонът спря в изолираната област.

Вратата се отвори и от нея слезе един такъв никакъв, муден човечец в ненатрапваща се сива униформа. Беше човек, натоварен с тези си житейски задължения поради факта, че беше от хората, които не задават въпроси. Това се дължеше не толкова на някаква природна дискретност, колкото на обстоятелството, че просто никога не се сещаше какво да пита. С бавна, тътрузеща се походка, като бъркалка, измъквана от каша, той се отправи към задницата на фургона и отвори вратите — сложна процедура, която включваше координирана манипулация едновременно с много резета и лостове.

Най-накрая вратите се отвориха и ако Кейт беше тук, сигурно щеше да подскочи при мисълта, че този микробус в крайна сметка превозва именно албански ток. Меко сияние поздрави Хилоу — човечецът се казваше Хилоу, — но това изобщо не му се стори необичайно. Меко сияние беше тъкмо онова, което бе очаквал да види, след като отбори вратата. Първия път, когато я беше отворил, той просто си бе помислил: „А, меко сияние. Е, хубаво“, и горе-долу с това бе приключил, което му гарантираше редовна работа чак докато решеше да се раздели вече с този живот.

Мекото сияние затихна и се обедини във фигурата на един стар-престар мъж, лежащ в болнична количка, придружен от дребосък, за когото Хилоу сигурно би си помислил, че е най-злокобният на вид човек, когото някога е виждал, ако имаше достатъчно ум да си спомни останалите хора, които някога беше виждал през живота си, и да ги изреди един по един, сравнявайки ги с дребния. Това обаче беше прекалено голям напън за Хилоу. В момента единственият му дерт беше да помогне на дребосъка да свалят количката на равнището на земята.

Постигнаха го съвсем гладко. Крачката и колелцата на количката бяха чудо на действуващата без засечки техника от неръждаема стомана. Те се отключваха, въртяха, преобръщаха в сложни взаимосвързани движения, които превръщаха преодоляването на стъпала или бабуни в част от все същото гладко, плъзгащо се движение.

Вдясно от тази площ се намираше просторно преддверие, облицовано с изящна дърворезба, а от стените гордо стърчаха големи мраморни поставки за факли. То на свой ред водеше към самата огромна сводеста зала. Отляво пък се намираше входът към великолепните вътрешни покои, където щеше да се оттегли Один, за да се подготви за тазнощните си срещи.

Как само мразеше всичко това! Да го натирят от собственото му легло, измърмори той под носа си, макар че в действителност беше донесъл леглото със себе си. И пак да го накарат да изслушва за кой ли път самовглъбените дрънканици на твърдоглавия си гръмотевичен син, който не искаше да приеме, не можеше да приеме, просто не разполагаше с достатъчно акъл, за да приеме новите реалности на живота. Щом не ще да ги приеме, той трябва да бъде унищожен — и тази нощ Асгард щеше да види как се унищожава един безсмъртен бог. На тези години, помисли си той нервозно, всичко това му идваше твърде множко — а относно годинките беше крайно напреднал, само че не в някоя конкретна посока.

Искаше просто да си лежи в болницата, която обичаше. Начинът, по който се бе оказал на това място, беше един от най-сладките и въпреки че това си имаше цена, тя беше цена, която просто трябваше да се понася, и толкова. Бяха възникнали нови реалности и той се беше научил да ги приема. Онези, които не можеха да ги приемат, просто трябваше да си понесат последствията. Нищо не изникваше от нищото — дори и за боговете.

След тази нощ той можеше да се върне към живота си в „Уудшед“ за безкрайно дълго време и това беше хубаво. Толкова каза и на Хилоу.

— Чисти бели чаршафи — обърна се той към Хилоу, който просто кимна безизразно. — Ленени чаршафи. Всеки ден чисти чаршафи.

Хилоу зави с количката и я изкачи на едно стъпало.

— Да си бог, Хилоу — продължи Один, — да си бог, Хилоу, е мръсна работа, чуваш ли ме? Няма кой да се грижи за чаршафите ти, искам да кажа, да се грижи, ама както трябва. Можеш ли да си представиш?! В моето положение?! Баща на боговете?! Нямаше никой — ама абсолютно никой, — който да дойде и да ти каже „господин Одуин“… — и той се изкикоти — там ми викат господин Одуин, нали знаеш. Представа си нямат с кого си имат работа. Според мене, ако разберат, едва ли биха го преглътнали, нали така, Хилоу? Но по онова време нямаше кой да дойде и да ти каже: „Господин Одуин, смених ви чаршафите, сега са чисти.“ Нямаше! Постоянно приказваха как да накълцат това и да попилеят онова, и да разцепят на две не знам си какво. Големи приказки — как еди-какво си било могъщо и еди-що си било отцепено, и н’ам си що си било поробено от знам ли какво, но на прането, както го разбирам днес, почти нула внимание! Да ти дам един пример…

Ала спомените му бяха прекъснати за миг, когато количката пристигна пред голяма порта, охранявана от голяма потна буца, която се клатеше с ръце на кръста и им препречваше пътя. Тоу Раг, който пазеше напрегнато мълчание, докато крачеше наперено пред количката, се втурна натам и размени набързо няколко приказки с потното същество, което, за да го чуе, трябваше да сниши червендалестата си физиономия. После потното същество мигом се сви обратно в жълтото си леговище със сълзлива покорност и свещената болнична количка се изтърколи в огромните зали, стаи и коридори, сред които отекваше силно волно ехо и лъхаха зловония.

— Да ти дам един пример, Хилоу — продължи Один. — Например това място тук, Валхала…