Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 10

Бедата при магазините, продаващи неща като лупи и джобни ножчета, е, че продават и още цял куп неустоимо омагьосващи неща, като изключително необикновения уред, с който в крайна сметка Дърк напусна магазина, след като се беше колебал безнадеждно дълго между нож с вградени отвертка „Филипс“, клечка за зъби и химикалка и нож с тринадесетзъбо трионче за хрущяли и инструменти в дръжката. Лупите все пак успяха да привлекат вниманието му за кратко, особено двадесет и петдиоптровата — висококоефициентен, произведен във вакуум модел със златна рамка, сглобяема дръжка, подложка и гаранция за ненадраскваемост на повърхността, — но тогава Дърк беше мернал малкия електронен калкулатор „И Дзин“ и забрави за всичко останало. Никога преди това не беше и подозирал за съществуването на подобно нещо. А във факта на преминаването от пълното неведение през всеобхватното желание за притежаване до фактическото придобиване на уреда Дърк съзираше просветление свише.

Електронният калкулатор „И Дзин“ беше зле изработен. Вероятно беше произведен в някоя от страните в Югоизточна Азия, която се беше захванала да направи на Южна Корея това, което Южна Корея се опитваше да направи на Япония. В тази страна лепилната технология явно не беше достигнала до етапа, при който нещата остават залепени едно за друго. Задното капаче на калкулатора вече се беше отлепило и определено се нуждаеше от парче скоч.

Изглеждаше почти като обикновен калкулатор, но екранът му с течни кристали беше малко по-широк от обикновените, за да побира лаконичните съждения на цар Вен относно всяка от шестдесет и четирите хексаграми, а също и коментарите на сина му, владетеля на Чжоу, върху всеки ред на всяка хексаграма. Върху екранчето на калкулатора се появяваха изумителни текстове най-вече защото бяха преведени от китайски през японски, като между временно, изглежда, им се бяха случили доста нещица.

Устройството функционираше и като обикновен калкулатор, но само в определени граници. То можеше да пресметне всичко, чийто отговор даваше цифра до 4.

То можеше да сметне „1 + 1“ („2“) и „1 + 2“ („3“), и „2 + 2“ („4“) или „tang 74“ („3,4874145“), но на всичко с отговор над 4 изписваше само „Жълтоизлив“. Дърк не беше сигурен дали това беше грешка при програмирането, или прозрение отвъд границите на постижимото за неговия разум, но беше луднал дотам, че заплати 20 лири в брой, за да се сдобие с машинката.

— Благодаря ви, господине — каза собственикът. — Това нещо е страхотна работа. Сигурен съм, че ще ви хареса.

— Харедва би — отвърна Дърк.

— Радвам се да го чуя, господине — отговори на свой ред собственикът. — Знаете ли, като че ли носът ви е счупен.

Дърк за миг откъсна запленения си поглед от новата си придобивка.

— Да — каза вкиснато той, — радбира де, дже дная.

Мъжът кимна удовлетворено.

— Казвам ви го, защото доста от клиентите ми често не знаят подобни неща за себе си.

Дърк му благодари лаконично и се забърза към изхода с покупката си. Няколко минути по-късно той седеше на масата на някакво кафене в Айлингтън и си поръчваше малко, но невероятно силно кафе, след което се опита да обобщи изминалия ден. След кратък размисъл реши, че с почти стопроцентова сигурност се нуждае от малка, но невероятно силна бира, и се опита да я прибави към поръчката.

— А? — недоразбра келнерът.

Косата му беше много черна и подгизнала от брилянтин. Беше висок, невероятно обигран и прекалено студен, за да изслушва клиентите или да произнася съгласни.

Дърк започна да повтаря поръчката си, но при включената музикална уредба, счупения нос и непреодолимата студенина на келнера му се стори по-просто да я напише върху салфетката с намерената в джоба огризка от молив. Сервитьорът я прочете обидено и се отдалечи.

Дърк кимна дружелюбно на момичето от съседната маса, което заничаше в някаква книга и като че ли посрещна жеста му със симпатия. След това се зае да подрежда пред себе си плячката за деня — вестника, електронния калкулатор „И Дзин“ и плика, който беше открил зад златната плоча в банята на Джефри Енсти. След това прекара минута-две в опипване на носа си през носната кърпа, като нежно го притискаше, за да установи доколко боли — оказа се, че го болеше прекалено много. Той въздъхна и напъха кърпата обратно в джоба си.

След още няколко секунди се появи келнерът с билков омлет и малко хлебче. Дърк обясни, че това не е неговата поръчка. Келнерът сви рамене и каза, че не бил той виновен. Дърк не знаеше какво да му отговори и отговори точно това. Все още срещаше големи трудности в изговарянето. Келнерът попита Дърк дали бил наясно, че носът му бил счупен, а Дърк му отвърна: „Радбира де, благодаря бдого.“ Келнерът каза, че приятелят му Нийл веднъж си бил счупил носа, а Дърк каза, че „де надябал, дже го е боляло бдого“, което, изглежда, изчерпи разговора. Келнерът грабна омлета и си тръгна с клетва кракът му да не стъпи край тази маса. Когато момичето на съседната маса отклони поглед за миг, Дърк се наведе и взе кафето й. Знаеше, че е напълно безопасно, защото тя просто нямаше да може да повярва, че се случило именно това. Той се облегна отново, докато отпиваше от топлата течност и се опитваше да съсредоточи мислите си върху изминалия ден.

Знаеше, че преди да се допита до „И Дзин“, бил той и електронен, трябваше да подреди и успокои мислите си. Това вече беше трудно.

Колкото и да се опитваше да проясни ума си и да мисли спокойно и подредено, не успяваше да спре въртенето на главата на Джефри Енсти в ума си. Тя се въртеше неодобрително, сякаш сочеше с обвинителен пръст към Дърк. Фактът, че не разполагаше с обвинителен пръст, с който да сочи, само правеше обвинението, което се опитваше да посочи, още по-тежко.

Дърк затвори очи и се опита да се съсредоточи върху проблема с тайнствено изчезналата госпожица Пиърс, но не можа да го подхване както трябва. Докато работеше при него, тя често беше изчезвала тайнствено за по два-три дена, но вестниците не бяха вдигали никакъв шум около тези й изчезвания. Вероятно тогава около нея не са хвърчали във въздуха разни неща или поне той не беше в течение. Самата тя никога не беше споменавала изрично за експлозии.

Освен това, макар и да се опитваше да мисли за лицето й, което беше видял на телевизионния екран в къщата на Джефри Енсти, мислите му постоянно се стремяха да кривнат към главата, която се беше въртяла тридесет и три цяло и една трета пъти в минута на три етажа под телевизора. Надали точно те щяха да го изведат до търсеното спокойно й съзерцателно разположение на духа. Или пък дънещата музика в кафенето.

Въздъхна и се вгледа в електронния си калкулатор „И Дзин“.

Прецени, че ако наистина желаеше да въведе някакъв ред в мислите си, хронологичният вероятно би бил не по-лош от останалите. Реши да прехвърли разсъжденията си назад, към началото на деня, когато всичките тези отвратителни неща все още не бяха се случили — или поне не се бяха случили на него.

Първо трябваше да дойде хладилникът.

Сега вече му се струваше, че в сравнение с всичко останало въпросът, какво да прави с хладилника, беше придобил напълно човешки измерения. Стомахът му все още се присвиваше от чувство на страх и вина, но все пак, помисли си той, имаше поне един проблем, върху който можеше да се съсредоточи с относително спокоен ум.

В малката книжка с инструкции пишеше, че той трябвало да се съсредоточи „всесърдечно“ върху въпроса, който го „обсаждал“, да го запише, да се съсредоточи върху него, да се наслади на тишината и едва след като е постигнал вътрешна хармония и покой, да натисне червения бутон.

Нямаше червен бутон, но затова пък имаше син бутон с надпис „Червен“ и Дърк заключи, че вероятно ставаше въпрос именно за него.

Той се съсредоточи за малко върху въпроса, след това започна да бърка по джобовете си за парче хартия, но така и не откри. В крайна сметка изписа въпроса „Трябва ли да си купя нов хладилник?“ Върху ъгъла на салфетката. След това си помисли, че ако чакаше да постигне вътрешна хармония и спокойствие, щеше да откара тук поне до зори и натисна смело синия бутон с надпис „Червен“. В горното ъгълче на екрана се появи символ — хексаграма, която изглеждаше така:

След това върху екранчето на калкулатора „И Дзин“ се изписа следният текст:

Дърк се размисли над прочетеното и реши, че в крайна сметка то, изглежда, подкрепяше идеята за закупуването на нов хладилник, която пък, по невероятно съвпадение на обстоятелствата, беше предпочитаният от самия него ход.

Монетният телефон се намираше във възмрачния ъгъл, в който келнери стърчаха унило един до друг. Дърк се промъкна между тях, като се опита да се сети на кого му напомняха и накрая реши, че му приличаха на групичката голи мъже, скупчени зад Светото семейство в едноименната картина на Микеланджело, чието присъствие се оправдаваше единствено от вероятността Микеланджело доста да си е падал по тях.

Телефонира на един свой познат на име Ноби Пакстън, или поне така се представяше, който въртеше не чак дотам легален бизнес с домакински уреди. Дърк премина направо към въпроса.

— Доби, идкаб кладилниг.

— Дърк, запазил съм ти един за деня, в който ми го поискаш.

Дърк реши, че нещо не е наред.

— Дамо дже идкам добър, Доби, ядно ли е?

— Този е страхотия, Дърк. Японски. С микропроцесорен контрол.

— Кагво боже да дърдси мигропродедор в един кладилниг, Доби?

— Охлаждане, Дърк. Ще изпратя момчетата да ти го донесат веднага. Трябва да го разкарам на момента оттук по много наложителни причини, с които не бих искал да те разтакавам.

— Одзедяваб жедта ди, Доби — прогъгна Дърк. — Броблебът е, дже де дъб ди у доба.

— Проникването в домове в отсъствието на собствениците им е най-незначителното от изящните умения, с които са благословени моите момчета. Между другото, не е лошо да ме уведомиш, ако установиш някакви липси след доставката.

— Радбира де, Доби. Вброджеб, аго бобджедада ди ги дърбяд ръдзеде, нега иднедат дтария кладилниг. Бного би се жде да го идхвърля.

— Ще гледам да го уредя, Дърк. Напоследък по вашата улица все се навърта по някое ченге. А сега да се разберем, ще си платиш ли или направо да пратя някой да те пребие и да си спестим излишно губене на време и нерви?

Дърк никога не беше напълно сигурен дали Ноби не решаваше просто да се помайтапи, но и нямаше никакво желание да узнава. Увери го, че ще се разплатят още при следващата им среща.

— Гледай да е по-скоро, Дърк — каза Ноби. — Между другото, знаеш ли, че ми звучиш така, сякаш някой ти е счупил носа?

Мълчание.

— Там ли си, Дърк? — попита Ноби.

— Да — отговори Дърк. — Продто де бях задлужал в едно пардже.

В кафенето гърмеше „Врял картоф“.

Не го подбирай, подбирай, подбирай, бързо го предай, предай, предай.

— Попитах те дали знаеш, че ми звучиш така, сякаш някой ти е счупил носа?

Дърк каза, че знаел, благодари на Ноби, че му го е напомнил, каза довиждане, постоя замислено, проведе още два бързи телефонни разговора, провря се отново между групичката позиращи келнери и установи, че момичето, чието кафе беше присвоил, се беше преместило на неговата маса.

— Здравейте — каза многозначително тя.

Дърк се разтопи в галантност.

Той се поклони учтиво, свали шапка, тъй като всичко това му осигуряваше поне секунда-две за съвземане, след което поиска позволението й да седне.

— Сядайте — прикани го с щедър жест тя. — Това е вашата маса.

Беше на около двадесет и пет години, дребничка, с тъмна коса и спретната прическа и гледаше въпросително към полупразната чаша кафе в средата на масата.

Дърк седна срещу момичето и се наклони съзаклятнически към него.

— Дтрува би де — каза тихо той, — дже ди дързите гафедо.

— Улучихте.

— До е бдого вредно да вад.

— Така ли?

— Дака е. Дали днаеде, гофеин, холедтерол в блягодо.

— Разбирам, значи сте мислили само за здравето ми!

— Бидлех да бдого днежда — призна безгрижно Дърк.

— Значи ме виждате на съседната маса и си казвате: „Какво хубаво момиче, пък така да си съсипва здравето. Я да взема да я спася аз.“

— Обдто вдето.

— Знаете ли, че сте си счупили носа?

— Да, радбира де — отговори раздразнено Дърк. — Вдеки, гойто бе даговори…

— Преди колко време го счупихте? — попита момичето.

— Дтжупиха би го — обясни Дърк — бреди оголо двадедетина бинуди.

— И аз така си помислих — каза момичето. — Затворете очи за момент.

Дърк я изгледа подозрително.

— Даждо?

— Спокойно — усмихна му се тя. — Няма да ви причинявам болка. Сега ги затворете.

Смръщен недоверчиво, Дърк затвори очи само за момент. В този момент момичето се пресегна, сграбчи носа му и рязко го извъртя. Главата на Дърк се взриви от болката и той изрева толкова силно, че почти успя да привлече вниманието на сервитьора.

— Ах, ди, гуджго! — кресна й той и отскочи като ужилен от масата с притиснати до лицето ръце. — Дрижди брогледа гуджго!

— Успокойте се и седнете — нареди му тя. — Добре де, излъгах ви, че няма да ви причиня болка, но поне оправихме нещата, което ви спестява доста по-болезнените процедури при забавяне. Трябва да отидете в някоя болница да ви поставят превръзка и шина. Аз съм медицинска сестра и зная какво правя. Или поне така си мисля. Я да ви видя.

Дърк седна задъхан и мърморещ на стола си, като не изпускаше носа от ръцете си. След няколко секунди той започна да опипва внимателно увредения орган, а след това позволи и на момичето да го огледа.

— Между другото, името ми е Сали Милс — каза тя. — Обикновено винаги се представям, преди да се е стигнало до физическа близост, но понякога — въздъхна тя — просто няма време.

Дърк отново опипа с пръсти носа си.

— Гато дже ли е бо-брав — призна най-накрая той.

— По-прав — каза Сали. — Произнесете „по-прав“ както трябва. Ще видите, че ще се получи по-добре.

— По-прав — каза Дърк. — Да. Радбидам кагво идкате да гажете.

— Моля?

— Разбирам какво изкате да гажете.

— Така е по-добре — каза тя с въздишка на облекчение. — Радвам се, че се получи. В хороскопа ми за днес пишеше, че всичките ми решения ще са погрешни.

— Така ли? Не бива да вярвате на подобни глупости — каза рязко Дърк.

— Аз и не вярвам — успокои го Сали.

— Особено на Великия Заганза.

— Ама и Вие ли сте го чели?

— Не. Да де, но по други причини.

— Аз го прочетох, защото един пациент ме помоли да прочета хороскопа му тази сутрин точно преди да умре. А вие защо?

— Ами-и, сложно е за обяснение.

— Разбирам — каза недоверчиво Сали. — А това какво е?

— Калкулатор — обясни Дърк. — Вижте, като че ли не е редно да ви задържам повече. Много съм ви задължен, скъпа госпожице, за нежната манипулация и за това, че споделихте кафето си с мен, но уви, денят не спира своя бяг, а сигурно ви предстои да се справяте с още цял куп тежки телесни увреждания.

— Нищо подобно. Освободих се от нощно дежурство в девет сутринта и трябва да се поддържам будна, за да мога да се наспя добре тази нощ. А за целта няма по-добро средство от разговорите с непознати из кафенетата. Вие обаче трябва да отидете възможно най-скоро в спешно отделение. Всъщност веднага щом платите сметката ми.

Тя се наведе към предишната си маса и взе оттам фиша за сметката. Разгледа го и поклати неодобрително глава.

— Пет кафета… Това е. Беше доста тежко дежурство. Цяла нощ приемане и изписване. Дори се наложи един пациент в кома да бъде преместен в частна болница в малките часове. Един Господ знае защо трябваше да го правят точно по това време. Само създават главоболия на хората. На ваше място не бих платила втория кроасан. Поръчах го, но така и не ми го донесоха.

Тя побутна сметката към Дърк, който я взе с тежка въздишка.

— Главорези — прецени той. — Пладнешки обирджии. А при дадените обстоятелства петнадесетте процента за обслужване са си жива подигравка. Обзалагам се, че няма да ми донесат дори нож.

Той се обърна и опита — без особена надежда — да привика някой от стадото струпани зад захарниците, изнемощели от бездействие келнери.

Сали Милс взе сметката си и се опита да изчисли сметката на калкулатора на Дърк.

— Общият сбор като че ли е „Жълтоизлив“ — обади се тя.

— Благодаря, ще го запомня — обърна се раздразнено Дърк.

Той издърпа калкулатора „И Дзин“ от ръцете на момичето и го пусна в джоба си, след което възобнови безнадеждното си ръкомахане към сцената с келнерите.

— А защо ви е нож? — попита Сали.

— За да отворя това — обясни Дърк, като размаха големия тежък плик пред очите й.

— Аз ще ви намеря — каза тя.

Младият мъж на една от съседните маси погледна за миг встрани и Сали се пресегна светкавично за ножа на масата му.

— Задължен съм ви — каза Дърк и протегна ръка да поеме ножа.

Сали се отдръпна.

— Какво има в плика? — попита тя.

— Вие сте една прекалено любопитна и безцеремонна млада дама — възмути се Дърк.

— А вие — отвърна Сали Милс — сте прекалено странен.

— Само толкова, колкото е необходимо — обясни Дърк.

— Хмм — вметна Сали. — И какво има в плика? — Тя все още не скланяше да му даде ножа.

— Пликът не е адресиран до вас — обяви Дърк — и съдържанието му не е ваша работа.

— Но пък буди любопитството ми. Какво има вътре?

— Добре де, откъде мога да зная, преди да съм го отворил?!

Тя го изгледа подозрително, след това издърпа плика от ръката му.

— Настоявам да… — запротестира със закъснение Дърк.

— Как се казвате?

— Казвам се Джентли. Господин Дърк Джентли.

— А не Джефри Енсти или някое от зачеркнатите имена? — Тя се намръщи, докато се опитваше да ги разчете.

— Не — призна Дърк. — Със сигурност.

— Значи пликът не е и ваш?

— Аз… Това е…

— Аха! Значи и вие сте… как беше?

— Любопитен и безцеремонен. Не го отричам. Но аз съм частен детектив. На мене ми плащат да съм любопитен и безцеремонен. Не толкова често и толкова щедро, колкото би ми се искало, но въпреки това аз съм професионално любопитен и безцеремонен.

— Колко тъжно. Мисля, че е много по-забавно, когато си любопитен и безцеремонен като хоби. Значи вие сте професионалист, а аз само аматьор като тези на олимпийските игри. Не изглеждате като частен детектив.

— Никой частен детектив не изглежда като частен детектив. Това е едно от основните правила в частното детективиране.

— Но след като никой частен детектив не изглежда като частен детектив, как би могъл да знае частният детектив как не би трябвало да изглежда? Тук нещо не е наред.

— Да, но не е проблем, заради който да не мога да заспя — отвърна отчаяно Дърк. — При всички положения не съм като останалите детективи. Моите методи са холистични12 и в най-прекия смисъл на думата, хаотични. Аз действувам посредством изследване на фундаменталната взаимосвързаност между нещата.

Сали Милс само примигна.

— Всяка частица във Вселената — разгорещи се Дърк, вече в свои води и по-самоуверен — въздействува върху всяка друга частица, колкото и слабо или косвено да е това въздействие. Всичко е взаимосвързано с всичко. Пърхането на крилцата на пеперудата в Китай може да въздействува на развитието на урагана в Атлантика. Ако можех да разпитам крака на тази маса по начин, който да е смислен за мене или за самия крак, бих могъл да получа отговор на всички въпроси за вселената. Мога да задам на когото ми скимне всякакъв, избран напълно произволно, изцяло наслуки въпрос, който, да речем, ми е хрумнал, и неговият отговор или неотговор ще помогне по някакъв начин за решаването на проблема, над който работя. Дори вие, макар да съм ви срещнал съвсем случайно, вероятно знаете неща, които са решаващи за разследването ми и бих ги научил, ако знаех какъв въпрос да ви задам, но не знам, и ако си направех труда да ви го задам, но няма да си го направя.

Той замълча за миг и добави:

— Моля, бихте ли ми подали плика и ножа?

— Казвате го така, сякаш нечий живот зависи от това писмо.

Дърк сведе поглед.

— По-скоро бих казал, че зависеше от него — уточни той.

Изрече го с тон, който остави усещането за внезапно надвиснал мрачен облак.

Сали Милс се поколеба и после даде плика и ножа на Дърк. Дяволитостта й се беше изпарила.

Ножът се оказа прекалено тъп, а скочът — налепен на няколко пласта. Дърк се бори с тази комбинация в продължение на близо минута, но без особен резултат. Облегна се отново назад с чувство на умора и раздразненост.

— Ще отида и ще ги попитам дали не им се намира нещо по-остро — каза той и се изправи с плика в ръка.

— Трябва да отидете и да си прегледате носа — каза спокойно Сали Милс.

— Благодаря ви за грижата — отвърна Дърк и се поклони леко. Той взе сметките и тръгна към изложените в дъното на кафенето келнери. Беше посрещнат с известна хладина при отказа си да надвиши установените 15 процента за обслужване с някоя и друга монета по своя преценка и му беше отговорено, че не, нямали нищо по-остро и това бил единственият вид ножове, с които разполагали.

Дърк им благодари и тръгна обратно през кафенето.

На неговия стол беше седнал младият мъж, чийто нож беше отчуждила Сали Милс. Дърк й кимна, но тя беше дотолкова погълната от разговора с новия си приятел, че не го забеляза.

— … в кома — обясняваше тя — да бъде преместен в частна болница в малките часове. Един Бог знае защо трябваше да го правят точно по това време. Само създават главоболия на хората. Извинявайте, че ви надувам главата с това, но пациентът си имаше собствен автомат за кока-кола и ковашки чук в стаята, а тези неща, макар и да са съвсем в реда на нещата в една частна болница, уморяват страшно много по време на дежурство при малобройния персонал в държавната и се чувствувам направо като изцедена, а когато съм така, говоря прекалено много. Нали ако внезапно се строполя на пода, ще ми кажете?

Дърк тръгна нататък и в този момент забеляза, че Сали Милс беше оставила прочитната си книга на масата, на която беше седяла в началото, и нещо привлече вниманието му. Беше дебела книга, озаглавена „Бягай като от дявола“. Всъщност беше много дебела, леко разпарцаливена и приличаше по-скоро на добре бухнала баница, отколкото на книга. Долната половина на корицата беше заета от стандартното оформление „Жена-във-вечерна-рокля-обрамчена-във-визьора-на-оптически-мерник“, а горната беше отделена изцяло за релефно изписаното име на автора, Хауърд Бел, в сребристо. Дърк не можа да прецени веднага кое в книгата беше дръпнало погледа му, но беше сигурен, че някаква подробност от корицата беше отекнала дълбоко в него. Той извърна крадешком глава към девойката, чието кафе беше присвоил и чиито пет кафета и два кроасана, единият от които несервиран и неизяден, беше платил след това. Тя не гледаше към него, затова той присвои и книгата й, след което я напъха в джоба на коженото си манто.

Излезе на улицата, където от небето го връхлетя някакъв преминаващ орел и го принуди да изскочи право на пътя на някакъв велосипедист, който го напсува и го прокле от равнището на моралните висини, достижими единствено за велосипедистите.