Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 27

Силен порив на вятъра се втурна през огромните арки на празната гара и почти предизвика Дърк да завие от мъка, задето следата, която беше надушил, така изведнъж бе изстинала. Студената лунна светлина се разстилаше по дългите редици стъклени панели, изтегнали се по цялото протежение на покрива на гара „Сейнт Панкрас“.

Тя падаше върху празните релси и ги караше да сияят. Падаше върху разписанието на влаковете, падаше върху табелата, която обясняваше, че днес билетите са на календарни цени, и ги караше и двете да сияят.

Оградени като в рамка от арката, оформяна от далечния край на покрива, се възправяха гигантските силуети на пет огромни резервоара за светилен газ, а поддържащите ги конструкции изглеждаха така, сякаш смътните им очертания бяха преплетени едно в друго по невъзможен начин като обръчите в номера на някой илюзионист. Луната огряваше и тях, ала Дърк не огряваше.

Беше видял как стотина души се изпаряват във въздуха и това в известен смисъл беше абсолютно невъзможно. Последното само по себе си не му създаваше проблем. Невъзможното не го притесняваше излишно. Щом нещо не беше станало по възможен начин, то очевидно беше станало по невъзможен начин. Въпросът беше как.

Обикаляше мястото, където всички бяха изчезнали, оглеждаше внимателно всичко от всяка възможна гледна точка и търсеше нещо, което да му подскаже какво става, някаква аномалия, нещо, което да му позволи да премине в каквото и да беше там онова, в което току-що беше видял стотина души да преминават като едното нищо. Имаше усещането, че някъде съвсем наблизо се вихри някакъв голям купон, на който не е поканен. В отчаянието си той започна да се върти на едно място с разперени ръце, после реши, че това е абсолютно безполезно, и вместо това запали цигара.

Забеляза, че когато извади пакета, от джоба му изхвръкна някакво листче, и щом цигарата му се разгоря, той се наведе да го вдигне.

Не беше нещо кой знае колко вълнуващо — просто сметката, която, беше платил на онази сърдита медицинска сестра в кафенето. „Няма що!“ — помисли си той за всяко нещо, записано в сметката, докато ги преглеждаше едно по едно, и тъкмо понечи да смачка листчето и да го хвърли, когато го осени една мисъл, свързана с оформянето на самия документ.

Отляво бяха подредени нещата, за които трябваше да се плаща, а отдясно — цените.

Когато съставяше собствените си сметки — когато имаше клиент, де, нещо рядко срещано в момента, пък и доколкото имаше клиенти, те като че ли не успяваха да останат живи достатъчно дълго, за да получат сметките му и да се възмутят от тях, — що се отнася до нещата, за които трябваше да се плати, той обикновено се понапрягаше малко. Съставяше есета, кратки пасажи, които ги описваха. Обичаше клиентът му да чувствува, че поне в това отношение той или тя получават нещо, което си струва парите им.

Накратко, сметките му имаха почти същото оформление като онзи свитък листове, покрит с неразгадаеми рунически писмена, дето само преди два-три часа изобщо не можеше да загрее що за чудо е. Помагаше ли му това с нещо? Не знаеше. Ако свитъкът не беше договор, а сметка, то тогава сметка за какво беше? За какви ли услуги? Много завързани услуги ще да са били, няма спор. Или поне бяха много завързано обяснени. За кои професии би могло да важат? Е, поне над това човек си струваше да се позамисли. Той смачка сметката от кафенето и тръгна да я хвърля в едно кошче за боклук.

Това иначе си беше непредвиден ход.

Той осъзнаваше, че се отдалечава от централното открито пространство на гарата и се приближава към стена, до която може да се притисне така, че да не се набива на очи. И тогава чу стъпките на два чифта нозе, които прекосяваха предния двор.

Само след няколко секунди те влязоха в гарата — Дърк вече беше успял да се притули в едно кьоше.

Това, че беше добре скрит, му пречеше в едно друго отношение — а именно, че отначало не можеше да види кои са собствениците на нозете. Когато успя най-сетне да ги мерне, те бяха стигнали тъкмо до онова място, където само преди няколко минути една тайфа народ беше изчезнала кротичко и без много шум.

Изненада се, когато забеляза червените очила на жената и италианския костюм с приглушена кройка на мъжа, както и скоростта, с която и те на свой ред незабавно изчезнаха.

Дърк стоеше онемял. Същите двама проклетници, които му бяха тровили живота цял ден (той си позволи това леко преувеличение, защото се чувствуваше крайно провокиран), сега най-скандално и умишлено бяха изчезнали пред очите му!

След като се увери докрай, че са абсолютно, ама съвсем определено изчезнали, а не просто се крият един зад друг, Дърк отново закръстосва тайнственото място.

Беше толкова обикновено, че чак да се стъписаш. Най-обикновена сгур, най-обикновен въздух, всичко — от най-обикновеното по-обикновено. И все пак едно такова количество народ, което би осигурило процъфтяването на бермудскотриъгълната индустрия за цяло десетилетие напред, беше изчезнало там за има-няма пет минути.

Дърк беше направо бесен.

Толкова бесен, че му се щеше да сподели беса си, като звънне на някого и го вбеси — нещо почти сигурно, щом часът е един и двадесет сутринта.

Тази мисъл не беше чак дотам своеволна — все още се тревожеше за безопасността на онази американка, Кейт Шехтър, и когато за последен път й се обади, телефонният й секретар не му беше вдъхнал кой знае каква увереност. Сега тя сигурно си беше вкъщи и спеше, и със сигурност щеше да се вбеси, ако я събуди телефонен звън по никое време.

Намери една-две монети и работещ автомат и набра номера й. Пак телефонният секретар.

Той му каза, че тя току-що е заминала за Асгард и ще прекара нощта там. Не била сигурна къде точно в Асгард отивали, но сигурно по-късно щели да наминат към Валхала, ако вечерта се развие така. Ако иска, да остави съобщение, щяла да го прослуша сутринта, ако е все още жива и има настроение за такива работи. Последва сигнал, който кънтя в ухото на Дърк още няколко секунди след като го чу.

— О — каза той, щом се усети, че секретарят в момента усърдно го записва. — Боже мили. Е, мисля, че се бяхме разбрали да ми звъннеш, преди да тръгнеш да правиш невъзможни неща.

Затвори телефона, клатейки ядосано глава. Валхала, значи! Да не би тази вечер всички освен него да са се засилили натам? Страшно му се щеше да се прибере вкъщи, да си легне и утре да се събуди махленски бакалин.

Валхала.

Отново се огледа. Името „Валхала“ отекваше в ушите му. Нямаше съмнение, хрумна му, че от тази огромна чакалня би излязла добра зала за пиршества на разни богове и мъртви герои, а празният „Мидланд гранд хотел“, кютукът му с кютук, направо си заслужаваше да го преместят тука от Норвегия.

Зачуди се дали ако знаеш точно в какво влизаш, това има някакво значение.

Нервно и плахо той прекоси въпросното пространство. Нищо. Ох, добре, де. Обърна се и известно време го оглеждаше. Подръпна бавно два-три пъти от цигарата, която беше взел от скитника. Нищо не се промени.

Пак прекоси чакалнята — този път не чак дотам плахо, но с бавни, целеустремени крачки. Пак нищо, но точно преди да излезе, сякаш му се стори, че май е дочул за миг някаква като че буйна шумотевица — като избухване на внезапен радиошум, докато въртиш копчето. Обърна се отново и пак тръгна навътре, като напрегнато се ослушваше насам-натам да долови и най-слабия шум. Отначало пак не долавяше нищо, после шумът отново внезапно избухна около него и в миг изчезна. Крачка — и пак. Запристъпва много, много бавно и внимателно. С най-лекото и нежно движение, опитвайки се да улови звука, той извърна глава на кажи-речи една милиардна част от градуса, вмъкна се зад една молекула и изчезна.

И трябваше веднага да залегне, за да избегне огромния орел, който връхлетя отгоре му.