Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 11

Към добре поддържаните имоти в самите покрайнини на едно добре поддържано селце в покрайнините на добре поддържания Котсуълдс зави един, меко казано, не дотам добре поддържан автомобил.

Това беше един очукан жълт ситроен 2CV, който навремето беше имал един грижлив собственик, последван от трима самоубийствено безразсъдни. Той се катереше по отбивката с видимо нежелание, сякаш единственото, за което жадуваше в този живот, беше някой да го заоре в канавката край ширналите се морави и да го зареже там в благодатна забрава, наместо да го пришпорват да драпа нагоре по песъчливия път, който сигурно скоро щеше да се наложи да измине и в обратната посока по причини далеч отвъд границите на неговото въображение.

Най-накрая се дотътри и спря пред изискания каменен вход на главната сграда, после започна бавно да залита назад, докато шофьорът му не сграбчи ръчната спирачка, която изтръгна от колата нещо като задавено „скръц“.

Вратата зейна, полюшвайки се застрашително на единствената си оцеляла панта, и от колата се показаха чифт от онзи вид крака, които никой уважаващ себе си меломан не би могъл да види, без да усети нуждата да им лепне дрезгаво соло на саксофон по причини, които никой уважаващ себе си меломан не би могъл да разбере. Обаче при този изключителен случай саксофонът вероятно щеше да бъде заглушен от скърцането, което същият уважаващ себе си меломан почти със сигурност щеше да лепне на цялата сцена с колата.

Притежателката на краката ги последва по обичайния начин, затвори нежно вратата и след това се отправи към главната сграда.

Колата остана паркирана отпред.

След няколко минути от входа излезе портиер и я огледа, придоби неодобрително изражение и след това, поради липса на нещо по-добро за правене, се прибра.

Малко по-късно Кейт беше въведена в кабинета на доктор Ралф Стандиш, главен психолог консултант и един от директорите на болницата „Уудшед“, който тъкмо привършваше телефонния си разговор.

— Да, истина е — обясняваше той, — че понякога необичайно интелигентните и чувствителни деца могат да изглеждат тъпи. Но, госпожо Бенсън, и тъпите деца могат понякога да изглеждат тъпи. Смятам, че не е лошо да помислите върху това. Зная, че е много тежко, да. Приятен ден, госпожо Бенсън.

Той напъха телефона в чекмеджето на бюрото и постоя секунда-две със сведен поглед, за да събере мислите си.

— Доста лаконична бележка, госпожице… ъ-ъ… Шехтър — каза най-накрая той.

В действителност това, което каза той, беше: „Това е много лаконична бележка, госпожице… ъ-ъ…“, после замълча и се зарови в някакво друго чекмедже, преди да произнесе „Шехтър“.

Кейт си помисли, че е доста странно да държиш имената на посетителите си в чекмедже, но лекарят явно не обичаше накамарени неща по бюрото си от черен ясен с изискан, но строг дизайн, след като върху плота му нямаше нищичко. Беше напълно оголен, както и всички останали хоризонтални повърхности в кабинета. Нямаше нищо върху стъклено-тръбната масичка за кафе; притисната между двата барселонски стола.

Нямаше нищо върху двата скъпи наглед картотечни шкафа в дъното на стаята.

Нямаше полици за книги — ако въобще имаше някакви книги, те сигурно бяха скрити зад белите врати на големите вградени шкафове и макар на стената да беше окачена семпла черна рамка за картина, изглежда, ставаше въпрос за някакво по-скоро моментно кръшкане, тъй като в нея нямаше картина.

Кейт се огледа изумено.

— Нямате ли поне някакво украшение тук, господин Стандиш? — попита тя.

Той сякаш се втрещи за миг от трансатлантическата й непосредственост, но след това отговори.

— Всъщност имам украшения — отвърна той и отвори друго чекмедже.

Измъкна от него малко порцеланово котенце, играещо си с кълбо прежда, и го постави решително на бюрото.

— Като психолог съм напълно наясно каква важна роля играе украсата в подхранването на човешкия дух — обяви той.

След това напъха котенцето обратно в чекмеджето и го затвори с леко прищракване.

— И така.

Той прилепи длани върху бюрото пред себе си и я изгледа изпитателно.

— Много мило от ваша страна, че приехте да ме видите само след една много лаконична бележка, господин Стандиш…

— Да, да, вече говорихме за това.

— … но съм сигурна, че сте наясно с ограниченията при вестникарите.

— Дотолкова съм наясно, че въобще нямам нищо общо с тях, госпожице… ъ-ъ…

Той отново отвори чекмеджето.

— … госпожице Шехтър, но…

— Именно това ме накара да потърся точно вас — излъга чаровно Кейт. — Зная, че тук сте изстрадали много от някои… ммм… неуместни статии, и си помислих, че може би бихте се възползували от възможността да хвърлите малко повече светлина относно дейността на болницата „Уудшед“ — усмихна му се много сладко тя.

— Единствено, защото идвате с много силни препоръки от добрия ми приятел и колега господин… ъ-ъ…

— Франклин, Алън Франклин — подсказа Кейт, за да изпревари отварянето на чекмеджето.

Алън Франклин беше психотерапевтът, при когото Кейт беше направила няколко сеанса след загубата на съпруга си Люк. Той я беше предупредил, че Стандиш, макар и светило, е доста странен дори според занижените критерии в занаята.

— … Франклин — съгласи се Стандиш, — се съгласих да проведем тази среща. Но позволете да ви предупредя още отсега, че ако във вестниците в резултат от това интервю се появи гадост от рода на „Нещо намирисва в Уудшед“, ще… ще…

— … ужас за земята — довърши начетено Кейт.

Стандиш присви очи.

— „Лир“, действие второ, сцена четвърта — каза той. — И мисля, че е „ужаси“, а не „ужас“.

— Знаете ли, мисля, че имате право — отвърна Кейт.

„Благодаря, Алън“ — помисли си тя. Усмихна се на Стандиш, който се топеше в благосклонно превъзходство. Странно е, помисли си Кейт, че хората, които се правят на най-големи страшници, са най-лесни за усмиряване.

— И какво точно бихте искали да узнаете, госпожице Шехтър?

— Да предположим — каза Кейт, — че не зная нищо.

Стандиш се усмихна, сякаш за да възвести, че никое друго предположение не би му доставило по-голямо удоволствие.

— Много добре — каза той. — „Уудшед“ е научноизследователска болница. Ние се специализираме в грижите и изучаването на пациентите при необичайни или предварително неизвестни условия най-вече в областта на психологията и психиатрията. Средствата си набираме по различни начини. Един от основните ни методи е просто да вземаме от пациентите непосилно високи такси, които те с радост заплащат или от които поне с радост се оплакват. Всъщност няма от какво да се оплакват, тъй като всички постъпващи частно пациенти са напълно наясно защо таксите ни са толкова високи. За парите, които плащат, те, разбира се, имат пълното право да се оплакват — правото на оплакване е една от привилегиите, за които си плащат. В някои случаи стигаме до по-специална спогодба, според която при приписване на недвижимия имот на даден пациент изцяло на нас се обвързваме с гаранции да се грижим за него до края на живота му.

— Значи работата ви всъщност се състои в нещо като учредяване на стипендия за особено надарени пациенти?

— Точно така. Много добре се изразихте. Работата ни се състои в учредяване на стипендии за особено надарени пациенти. Трябва да си го запиша. Госпожице Мейхю!

Стандиш беше отворил ново чекмедже, в което явно се намираше интеркомът му. В резултат на повикването се отвори вратата на един от вградените шкафове и се оказа, че той всъщност се явяваше врата към малък страничен кабинет — недвусмислено предизвикателство към всеки архитект, извисил се до равнището на идеологическата омраза към вратите. През нея премина слаба и по-скоро безлична жена на около четиридесет и пет години.

— Госпожице Мейхю — каза Стандиш, — работата ни се състои в учредяване на стипендии за особено надарени пациенти.

— Много добре, господин Стандиш — каза госпожица Мейхю и се прибра в кабинета си, като затвори плътно вратата след себе си.

Кейт се зачуди дали в крайна сметка това действително не беше вграден шкаф.

— А в момента имаме някои пациенти с наистина забележителни заболявания — вдъхнови се психологът. — Може би ще ви е интересно да дойдете с мене и да видите някоя и друга от нашите звезди?

— Разбира се. Ще ми е много интересно. Господин Стандиш, вие сте изключително любезен — каза Кейт.

— В този занаят трябва да си любезен — отвърна Стандиш и я дари с ослепителна усмивка тип „включвам-изключвам“.

Кейт се опитваше да сдържи поне донякъде непривичното за нея нетърпение. Не изпитваше особена симпатия към господин Стандиш и определено започваше да усеща нещо нездраво в поведението му. Освен това единственият въпрос, който действително я вълнуваше, беше дали в болницата в малките часове на деня е приет пациент, къде точно се намираше в момента и можеше ли да го посети.

Отначало беше опитала с фронтално нападение, но то беше отблъснато още на равнище телефонистка, тъй като не бе могла да назове името на търсения пациент. Деловият въпрос, дали имат висок, добре сложен блондин, изглежда, беше създал напълно погрешно впечатление. Или поне Кейт се опитваше да си внуши, че впечатлението е било напълно погрешно. Краткият телефонен разговор с Алън Франклин я беше вдъхновил за настоящия, по-изискан маньовър.

— Така-а! — Върху лицето на господин Стандиш пробяга сянка на съмнение и той привика отново госпожица Мейхю от шкафа й.

— Госпожице Мейхю, последното изречение, което ви казах…

— Да, господин Стандиш?

— Предполагам сте схванали, че исках да го запишете?

— Не, господин Стандиш, но с радост ще го направя.

— Благодаря — изгледа я накриво господин Стандиш. — И вземете да разчистите тук. Кабинетът е заприличал…

Изглежда, искаше да каже, че кабинетът е заприличал на кочина, но прецени, че щеше прозвучи тъпо при царящата клинична стерилност.

— Просто разчистете всичко — довърши мисълта си той.

— Да, господин Стандиш.

Психологът кимна троснато, бръсна някаква несъществуваща прашинка от плота на бюрото, включи-изключи още една усмивка към Кейт, а после я изведе от кабинета и поеха по коридор, застлан безупречно с един от онези бежови килими, които осигуряват на вървящите по тях неизбежен електрически шок.

— Ето, вижте тук — каза Стандиш, като пътьом показа част от стената с широк жест, но без да поясни по някакъв начин точно кое трябваше да се види или какво точно трябваше да се разбира от видяното.

— И това там — допълни той, като ръката му сочеше към пантите на вратата.

— А — възкликна психологът, когато същата врата се отвори към тях.

Кейт се разтревожи, след като установи, че трепваше при всяко отваряше на врата в това здравно заведение. Това не беше поведението, което беше очаквала от една отракана нюйоркска журналистка, макар всъщност да не живееше в Ню Йорк и да описваше единствено пътеписни статии за женски списания. Въпреки всичко никак не й подхождаше да се оглежда за едрия блондин всеки път, щом се хлопнеше врата. Там нямаше едър блондин. Имаше малко златокосо момиче на около дванадесет години, напъхано в инвалидна количка. То изглеждаше много бледо, нездраво, самовглъбено и си говореше беззвучно. Нещата, които си говореше, явно предизвикваха тревога и вълнение, тъй като момичето непрекъснато се бореше в стола, сякаш се опитваше да попречи на напиращите към устните думи.

Кейт се развълнува от нейния вид и в някакъв особен порив помоли сестрата, която буташе количката, да спре.

След това се наведе с мила усмивка към лицето на момичето, което явно не харесваше сестрата и мразеше господин Стандиш.

Кейт не се опита да привлече вниманието на момичето, а просто се разля в широка дружелюбна усмивка, за да провери дали момичето ще пожелае да й отговори, но то, изглежда, не пожела. Устните му се движеха безспирно и сякаш водеха свои собствен живот върху останалата част от неговото лице.

Когато Кейт погледна момичето по-отблизо, установи, че то не толкова изглеждаше болно и самовглъбено, колкото уморено, преситено и неописуемо отегчено. Нуждаеше се от малко почивка, от малко спокойствие, но устата му продължаваше да мели.

За броени секунди погледът на момичето срещна очите на Кейт, а съобщението можеше да се разчете като: „Съжалявам много, но ще трябва да ме извините, виждате какво става.“ Момичето си пое дълбоко дъх, полупритвори примирено очи и продължи да нарежда безмълвно.

Кейт се наведе още по-близо с надеждата да долови някоя дума, но не чу нищо. Стрелна въпросителен поглед към Стандиш.

— Цените на стоковата борса — обясни небрежно той.

Лицето на Кейт застина в изумление.

— За съжаление вчерашните — добави Стандиш с недоволно свиване на рамене.

Кейт потръпна при това напълно погрешно тълкуване на нейната реакция и бързо сведе поглед към момичето, за да прикрие смущението си.

— Значи искате да кажете — заговори малко пресилено Кейт, — че тя просто си седи в стола и рецитира вчерашните цени на стоковата борса?

Момичето извърна очи от Кейт.

— Да — отговори Стандиш. — Наложи се да викаме четец по устни, за да разберем за какво става въпрос. Всички бяхме много развълнувани, но след по-внимателно изследване се оказа, че става въпрос за цените от предния ден, което внесе известно разочарование. Всъщност нищо особено. Аберантно поведение. Интересно е да научим защо го прави, но…

— Почакайте — прекъсна го Кейт, като се опитваше въпросът й да прозвучи много заинтригувано вместо абсолютно ужасено, — да не би да искате да кажете, че тя изрежда непрестанно… амиии… цените при затварянето или…

— Не. Именно това е интересното в случая. Следи движението на цените през целия ден. Само че с двадесет и четиричасово закъснение.

— Но това е необичайно, нали?

— О, да. Страхотен номер.

— Номер?

— Ами вижте, като човек на науката смятам, че щом информацията е напълно достъпна, момичето се сдобива с нея по обичайните канали. Няма никаква необходимост в случая да се търсят някакви свръхестествени или паранормални измерения. Бръсначът на Окам. Не трябва ненужно да умножаваме същностите.

— А виждал ли я е някой да чете вестниците или да проверява курса на цените по телефона? — Кейт вдигна поглед към сестрата, която унило поклати глава.

— Досега никой не я е хващал — обясни Стандиш. — Както вече казах, това е страхотен номер. Сигурен съм, че всеки по-вещ фокусник или човек памет би ви обяснил как се прави.

— А вие съветвали ли сте се с такъв?

— Не. Не поддържаме връзки с подобни хора.

— И все пак мислите, че тя го прави нарочно? — не се предаваше Кейт.

— Повярвайте ми, ако знаехте за хората колкото мене, госпожице… ъ-ъ…, щяхте да повярвате във всичко — обясни Стандиш с професионално успокоителен тон.

Кейт се загледа в умореното, нещастно лице на момичето и замълча.

— Трябва да ни разберете — каза Стандиш. — Трябва да сме разумни. Ако ставаше въпрос за утрешните цени на стоковата борса, нещата щяха да са съвсем различни. Тогава щяхме да си имаме работа с феномен от напълно различно естество, който щеше да заслужава и изисква по-ревностно проучване. И смея да изразя сигурност, че нямаше да имаме затруднения в осигуряването на средства за научното му изследване. Нямаше да имаме абсолютно никакви проблеми в това отношение.

— Разбирам — каза Кейт, защото го разбра.

Изправи се малко вдървено и приглади полата си.

— Добре — каза тя и се почувствува засрамена от самата себе си, — а кой е най-новият ви пациент?

Потръпна от недодяланата нелогичност на въпроса си, но след това си спомни, че е тук в качеството си на журналистка и че въпросът надали щеше да изглежда прекалено странен.

Стандиш махна на сестрата и инвалидният стол и неговият тъжен товар продължиха по пътя си. Кейт хвърли последен поглед през рамо към момиченцето и премина след Стандиш през летящите врати в следващата секция на коридора, която беше досущ като предишната.

— Ето, вижте тук — каза отново Стандиш, като, изглежда, имаше предвид рамката на прозореца.

— И това там — добави той, като посочи някаква лампа.

Явно или не беше чул въпроса й, или нарочно не искаше да му отговори. А може би го пренебрегваше поради презрителната му нищожност.

Внезапно тя прозря защо беше цялото това ето-вижте-тукане и и-това-тамкане. Стандиш искаше от нея да се възхити от декора. Прозорците бяха с елегантна, фино изработена и боядисана метална дограма, лампата беше от масивен лъскав метал, вероятно никелиран — и така нататък.

— Прекрасно — оцени предразполагащо тя и след това си даде сметка, че това не звучи много по американски.

— Страхотно местенце — добави тя с надеждата да му се хареса.

Хареса му се. Той дори си позволи бегла доволна усмивка.

— Ние тук си го наричаме качествена грижовна среда — осведоми я той.

— Сигурно много хора искат да постъпят тук. — Кейт отново захапа своята си темичка. — Колко често приемате нови пациенти? Кога за последен път…

С лявата си ръка тя внимателно откопчи дясната си ръка, която точно в този момент страстно желаеше да я удуши.

Минаха покрай една леко открехната врата и Кейт се опита да надникне вътре, без да се набива на очи.

— Много добре, я да надникнем тук — моментално предложи Стандиш и бутна вратата. На онова зад нея откровено му личеше, че е малка стаичка.

— А, да. — Стандиш разпозна обитателя й и въведе Кейт вътре.

Обитателят на стаята беше поредната далеч не едра и далеч не руса личност. На Кейт започваше да й се струва, че цялата тази визита май е нещо като емоционално изхабяващо преживяване и имаше чувството, че в това отношение нещата едва ли ще се охлабят.

Мъжът, който седеше на стола до леглото, докато болничният санитар оправяше въпросното легло, беше един от най-дълбоко и обезпокоително чорлавите хора, които Кейт някога беше виждала. Всъщност само косата му беше чорлава, но пък беше чорлава до такава степен, че като че ли повличаше и цялото му длъгнесто лице към своя трескав хаос. На вид мъжът беше съвсем доволен да си седи там, където си седеше, но нещо липсваше на доволството му — и то във внушителна степен — той сякаш буквално се задоволяваше с нищо. Във въздуха на около четиридесет и пет сантиметра от лицето му висеше едно абсолютно празно пространство и доволството на господина, ако въобще извираше от нещо, извираше от съзерцанието тъкмо на това. Освен това той като че ли чакаше нещо. По нищичко не си личеше дали беше нещо, което всеки момент щеше да се случи, или пък нещо, което щеше да се случи след някой и друг ден, или дори нещо, което щеше да се случи малко след като адът замръзне и Британската телекомуникационна компания оправи телефоните, защото на него като че ли му беше все едно. Ако се случеше, той беше готов; ако не се случи — карай да върви, той пак е доволен.

Според Кейт в това негово доволство имаше нещо непоносимо тревожно.

— Какво му има? — попита тя тихо и веднага се усети, че говореше така, сякаш човекът не беше там, а той вероятно можеше сам да обясни подробно какво му е.

И наистина тъкмо в този миг той проговори.

— О… ъ-ъ… здрасти — каза той. — Добре, става, благодаря.

— Ъ-ъ… здравейте — отговори му тя, макар това да прозвуча като че ли малко неуместно.

Стандиш й махна обезсърчително да млъкне.

— Да, да, кифла, чудесно — рече доволният човек. Каза го с равен глас, сякаш просто повтаряше нещо, което го бяха накарали да каже. — Да, може и малко сокче — добави той. — Добре, благодаря — и отново се отпусна и се втренчи в празното.

— Много необикновено заболяване — обади се Стандиш. — Ще рече, можем да вярваме, че е наистина уникално. Не съм и чувал за нещо, което поне отдалече да го наподобява. Освен това се оказа практически невъзможно да се установи без всякакво съмнение какво точно представлява, така че се радвам да ви съобщя, че ни се спести неудобството да му измисляме име.

— Бихте ли желали да помогна на господин Елуис да си легне пак? — попита санитарят.

Стандиш кимна. Не си правеше труда да си хаби думите на дребно.

Санитарят се наведе към пациента.

— Господин Елуис? — повика тихо той.

Господин Елуис като че ли изплува от мечтанието си.

— Ммм? — рече той и изведнъж се огледа. Сякаш беше объркан. — О! А? К’во? — продължи той със слаб глас.

— Бихте ли искали да ви помогна да си легнете пак?

— О… О, да, благодаря. Да, много любезно от ваша страна.

Макар че очевидно беше смаян и сконфузен, господин Елуис успя да се настани обратно в леглото, като от санитаря се изискваше само да му вдъхва увереност и да го насърчава. След като господин Елуис най-после зае подобаващо положение, санитарят кимна учтиво на Стандиш и Кейт и напусна сцената.

Подпрян на купчината възглавници, господин Елуис бързо изпадна отново в своя транс. Главата му лекичко клюмна напред и той се вторачи в кльощавото си коляно, щръкнало сред завивките.

— Свържете ме с Ню Йорк — обади се той.

Кейт стрелна Стандиш с озадачен поглед и с надежда за някакво обяснение, но не последва нищо подобно.

— Ох, добре, де — продължи господин Елуис. — 5, 4, 1 и как беше там по-нататък. Задръж малко — и той изреди още четири цифри от някакъв номер с безизразния си, умрял глас.

— Какво става тук? — попита най-накрая Кейт.

— Доста време мина, докато се усетим. Това, че някой изобщо го разкри, си беше чист късмет. Значи, ей този телевизор там… — Стандиш посочи малкия портативен телевизор до леглото — работеше и предаваше някакви програми от онези, дето само си дърдорят и вървят на живо. Да им се неначудиш. Та господин Елуис си седеше тук и си мънкаше колко много мразел Би Би Си — де да знам Би Би Си ли беше; по-скоро ще да е бил някой от онези, другите канали, дето се навъдиха напоследък — и си изразяваше мнението за водещия в смисъл, че представлявал някакъв вид ректум и че, нещо повече, щяло му се цялата тази работа да свърши час по-скоро, и че добре, де, пристига ей сегичка… И после изведнъж онова, което казваше, и онова, което даваха по телевизията, дявол знае по какъв начин започнаха да вървят в почти пълен синхрон.

— Не ви разбирам — учуди се Кейт.

— Щях да се изненадам, ако разбирахте — отговори Стандиш. — Всичко, което кажеше Елуис, само след миг по телевизията го повтаряше някакъв господин на име Дъстин Хофман. Като че ли нашият господин Елуис знаеше какво точно ще каже господин Хофман само секунда-две, преди онзи господин наистина да го каже. Налага ми се да ви кажа, че ако на господин Хофман това му беше известно, надали щеше да е много доволен. Направихме няколко опита да предупредим господина за възникналия проблем, но се оказа, че е доста трудничко човек да се свърже с него.

— Ама к’во става тука, бе, да го еба? — невъзмутимо попита господин Елуис.

— Господин Хофман, както предполагаме, в момента снима филм някъде по Западното крайбрежие на Америка.

Стандиш погледна часовника си.

— Според мене той вероятно току-що се е събудил в хотела си и в момента провежда сутрешните си телефонни разговори.

Кейт зяпаше слисано ту Стандиш, ту смайващия господин Елуис.

— И откога е така горкият човечец?

— О, според мене вече станаха към пет години. Започнало се съвсем изневиделица. Един ден си седял както винаги и обядвал със своето семейство, и не щеш ли, започнал да се оплаква от караваната си. И само след малко — от това, как стреляли по него. После бълнувал цяла нощ и през цялото време повтарял все едни и същи явно безсмислени фрази, а освен това казал, че онзи, дето ги е писал, не ще да е бил особено кадърен. За семейството му, както бихте могли да си представите, това било цяло изпитание — да живеят с един такъв актьор перфекционист, без дори да го съзнават! Сега ни се струва направо невероятно, че е трябвало да мине толкова много време, преди да се усетят какво става. По-точно, усетили се, когато една сутрин ги събудил рано-рано, за да им благодари — на тях, както и на продуцента и на режисьора — за „Оскар“-а.

Кейт, която засега не разбираше, че денят все още просто я подготвя за онова, което тепърва ще последва, направи грешката да си помисли, че току-що е преживяла най-големия шок за днес.

— Горкичкият — сниши тя глас. — Какво ужасно състояние. Да живееш като сянка на някой друг…

— Според мене той си е много добре.

Господин Елуис явно тихичко беше потънал в свирепа караница, която като че ли засягаше значението на думите „точки“, „обща сума“, „печалба“ и „лимузина“.

— Но изводите от всичко това са необикновени, нали? — попита Кейт. — Защото той всъщност казва всичко мигове преди самия Дъстин Хофман.

— Е, всичко това са догадки, разбира се. Разполагаме само с няколко отявлени примера за абсолютно съвпадение и просто ни липсва възможността да постигнем нещо повече чрез проучвания. Освен това сме длъжни да изтъкнем, че въпросните няколко примера на точно съответствие не са стриктно документирани и по-простото обяснение би било, че става въпрос за чисто съвпадение. А останалото би могло да бъде просто продукт на една развинтена фантазия.

— Но ако поставите и този случай редом с момичето, което току-що видяхме…

— О, ама разбирате ли, тъкмо това не можем да направим. Трябва да преценяваме всеки отделен случай според собствените му достойнства.

— Но те и двамата се намират в един и същи свят…

— Да, но става дума за отделни случаи. Очевидно ако нашият господин Елуис беше способен да демонстрира значителни предвиждания за това, какво ще каже, да речем, държавният глава на Съветския съюз или, още по-добре, президентът на САЩ, то явно тук биха се намесили значителни въпроси, отнасящи се до националната отбрана, и човек би могъл да бъде подготвен да се разпростре върху въпроса е ли това или не е съвпадение и фантазия, но заради някакъв си киноартист — ще рече, киноартист очевидно без всякакви планове за политическа кариера — според мене не си струва и затова трябва стриктно да се придържаме към научния принцип. И така — добави той, след като се врътна към вратата и повлече Кейт със себе си, — според мене и в двата случая, на господин Елуис и на ъ-ъ… как се казваше там, очарователното момиче в инвалидния стол, ние може би не сме способни да им помогнем с кой знае какво и вероятно мястото и апаратурата ще ни бъдат необходими за случаи, които заслужават повече внимание.

На Кейт не можа да й хрумне никакъв отговор и тя го последва. Вътрешно вреше и кипеше.

— А тук сега имаме един, общо взето, по-обещаващ и интересен случай — каза Стандиш и нахлу в следващата двойна врата.

Кейт се опитваше да контролира реакциите си, но въпреки това един толкова изцъклен и марсиански тип като господин Стандиш не би могъл да се сдържи да не забележи факта, че публиката му не следи особено внимателно представлението. В неговото държане се промъкна още щипка безцеремонност и припряност и обедини сили с вече наличните огромни количества безцеремонност и припряност.

Известно време крачеха по коридора в мълчание. Кейт търсеше други начини най-непринудено да подхвърли темата за новопостъпилите пациенти, но беше принудена тайничко да допусне, че не можеш да се опитваш да подхванеш една и съща тема три пъти един след друг, без да започнеш лека-полека да губиш жизненоважната за целта непринуденост. Тя поглеждаше по възможно най-потайния начин към всяка врата, покрай която минаваха, но повечето от тях бяха здраво затворени, а онези, които не бяха, не разкриваха нищо кой знае колко интересно.

Когато минаха покрай един прозорец, тя погледна навън и забеляза, че в задния двор влиза някакъв фургон. За краткия миг, в който беше пред погледа й, той успя да прикове нейното внимание, защото съвсем ясно му личеше, че не е нито фургонът на някой хлебар, нито фургонът на някоя пералня, фургоните на хлебарите и пералните са рекламна площ за своите притежатели и обикновено по тях са изписани думи като „Хлебар“ и „Пералня“, докато въпросният фургон беше абсолютно дюс. Нямаше какво да каже на никого и го казваше високо и членоразделно.

Беше едър, масивен фургон със сериозен вид, всъщност само мъничко не му достигаше, за да бъде истински камион, и беше боядисан от глава до пети в тъмносив металик. Той напомни на Кейт за огромните товарни камиони с цвят на пушечно олово, които гърмят през България и Югославия на път от Албания, нашарени единствено с думата „Албания“, изписана с шаблон отстрани на каросерията. Спомни си как се беше чудила какво ли изнасят албанците по подобен анонимен начин, но когато веднъж й се удаде случай да провери, откри, че единственото, което страната изнася, е електричество — което, ако си спомняше вярно училищните уроци по физика, като че ли не ставаше много за извозване с камиони.

Едрият фургон зави със сериозен вид и тръгна да отстъпва към един от задните входове на болницата. Каквото и да караше този фургон обикновено, помисли си Кейт, сега като че ли се гласеше или да го натовари, или да го разтовари. Тя продължи нататък.

След няколко мига Стандиш се спря пред една врата, почука лекичко и надникна вътре въпросително. После кимна на Кейт да го последва.

Това, общо взето, беше една доста по-различна стая. Веднага след вратата имаше антре с доста голям прозорец, през който се виждаше самата стая. Двете стаи очевидно бяха преградени със звуконепроницаема преграда, защото антрето беше претъпкано с апаратура за наблюдение и с компютри — и сред тях никой не си тананикаше тихичко под носа, — а голямата стая съдържаше жена, спяща в едно легло.

— Госпожица Елспет Мей — каза Стандиш, очевидно чувствувайки се така, сякаш представя най-големия връх на върховете.

Стаята й очевидно беше много хубава — просторна и мебелирана с удобни и скъпи мебели. На всяка плоскост имаше свежи цветя, а нощната масичка, върху която се беше проснала плетката на госпожица Мей, беше от махагон. Самата госпожица представляваше добре оформена, среброкоса дама на късна средна възраст и спеше полуизправена и облегната на камара възглавници, облечена в розова вълнена жилетка. След миг на Кейт й просветна, че макар и да спеше, госпожицата по никакъв начин не се намираше в състояние на покой. Главата й беше кротко отпусната назад, очите — затворени, но дясната й ръка стискаше писалка, която бясно дращеше по голям лист хартия. Ръката, също както устата на момиченцето в инвалидния стол, като че ли водеше някакво свое съвсем независимо, трескаво, дейно съществуване. На челото на госпожица Мей, точно под косата, бяха залепени няколко ситни бледорозови електрода и Кейт предположи, че тъкмо от тях идват някои от танцуващите знаци и линии по компютърните екрани в антрето, където се намираха тя и Стандиш. Двама мъже и една жена в бели престилки следяха датчиците, а една сестра стоеше изправена до прозореца и гледаше през него. Стандиш размени две-три кратки думи с тях относно състоянието на пациентката в момента, което единодушно беше признато за отлично.

Кейт не можеше да се отърве от впечатлението, че е редно да знае коя е госпожица Мей, само дето не знаеше и се принуди да попита.

— Тя е медиум — поясни Стандиш малко сърдито. — Предполагах, че знаете. И то баснословно силен медиум. В момента се намира в състояние на транс и е заета с автоматично писане. Диктуват й. Буквално всяка продиктувана й дума притежава неоценима стойност. Не сте и чували за нея, така ли?

Кейт си призна, че не е.

— Е, без съмнение сте чували поне за дамата, която твърди, че Моцарт, Бетовен и Шуберт й диктуват своята музика?

— Да, за нея съм чувала. Преди няколко години за нея писаха много в цветните приложения.

— Нейните претенции бяха доста, хмм, интересни, ако се интересувате точно от тези неща. Музиката, разбира се, по-скоро прилича на онези парчета, които всеки един от тези господа би могъл да стъкми набързо сутрин преди закуска, отколкото на нещо, което бихте очаквали да напише една музикално необразована домакиня на средна възраст.

Кейт не можа да пропусне подобна надутост покрай ушите си.

— Това е една доста сексистка гледна точка — каза тя. — Джордж Елиът13 е била домакиня на средна възраст.

— Да, да — сприхаво закима Стандиш. — Само че покойният Волфганг Амадеус не й е диктувал музика. Тъкмо това искам да изтъкна. Моля ви, опитайте се да следвате логиката на спора и не намесвайте неща, които не го засягат. Ако поне за миг ми беше хрумнало, че примерът с Джордж Елиът би хвърлил някаква светлина върху настоящия проблем, можехте да разчитате, че сам бих го посочил… Та докъде бях стигнал?

— Не знам.

— Мейбъл… Дали не беше Дорис? Как ли й беше всъщност името? Нека я наречем Мейбъл. Смисълът е в това, че най-лесният начин да се справим с проблема „Дорис“ е просто да не му обръщаме внимание. Така или иначе нищо важно не влечеше след себе си. Някоя и друга идея. Второразреден материал. Но тук, тук си имаме работа с нещо от съвсем друг характер.

Това последното той го каза с приглушен глас, обърна се и впери очи в един телевизионен екран сред редицата монитори. На него се виждаше ръката на госпожица Мей в едър план, която дращеше по листа. Ръката й закриваше доста голяма част от написаното, но се виждаше, че са някакви изчисления.

— На госпожица Мей, или поне тя твърди така, диктуват някои от най-великите физици. Айнщайн и Хайзенберг. И Планк, и той. И е много трудно да се оспорят твърденията й, защото информацията, възпроизведена тук чрез автоматично писане от тази… дама без специално образование, всъщност е физика от много висок порядък. От покойния Айнщайн ние получаваме все повече и повече обяснения на картинката, как действуват времето и пространството на макроскопично равнище, а покойните Хайзенберг и Планк ни помагат да разберем по-добре фундаменталната структура на материята на квантово равнище. Няма никакво съмнение, че тази информация ни приближава все повече и повече към убягващата ни цел — Великата всеобща теория на всичко. И така, това поставя учените в много интересно, да не кажа донякъде неловко положение, защото начинът, по който тази информация достига до нас, изглежда, е в пълно противоречие със значението на самата информация.

— Също като чичо Хенри — внезапно изтърси Кейт.

Стандиш пак я изгледа неразбиращо.

— Трябва да сте го чували — рече Кейт. — „Ужасно се безпокоим за чичо Хенри. Той се мисли за кокошка. — Е, тогава защо не го пратите на лекар? — Ами бихме го пратили, но яйцата ни трябват.“

Стандиш я зяпна така, сякаш мъничко, но чудесно оформено храстче свирчовина неочаквано беше изникнало на носа й, без никой да го е питал.

— Я пак — каза той най-накрая със слаб, шокиран глас.

— Ама целия ли?

— Целия.

Кейт подпря хълбока си с юмрук и повтори вица, като този път докара гласовете с повечко замах и южняшки акцент.

— Това е великолепно! — въздъхна Стандиш, щом тя млъкна.

— Ама как, не сте ли го чували? — Кейт леко се учуди на подобна реакция от негова страна. — Това е много стар виц!

— Не — каза той. — Не съм. „Яйцата ни трябват. Яйцата ни трябват. Яйцата ни трябват. Не можем да го пратим на лекар, защото яйцата ни трябват.“ Поразително проникновение в основните парадокси на човешкото съществувание и на нашата неизчерпаема способност да конструираме адаптивни рационални концепции, които да го обясняват. Боже мили.

Кейт сви рамене.

— И според вас това е виц, така ли? — невярващо натърти Стандиш.

— Да. И то наистина много стар.

— И всичките вицове ли са такива? Никога не съм го знаел!

— Ами…

— Направо съм смаян — рече Стандиш. — Напълно поразен. Мислех си, че вицовете са нещо, което разни дебелаци разправят по телевизията. Никога не съм се вслушвал в тях. А сега ми се струва, че хората страшно дълго са крили нещо от мене! Сестра!

Сестрата, която наблюдаваше госпожица Мей през прозореца, подскочи, след като така неочаквано бяха излаяли по нея.

— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш? — отзова се тя.

Той очевидно я нервираше.

— Защо никога не сте ми разказвали вицове?

Сестрата се облещи насреща му и се разтрепери от пълната невъзможност дори да си помисли как би трябвало да се отговори на подобен въпрос.

— Ъ-ъ… ами…

— Запишете си, става ли? В бъдеще ще изисквам и от вас, и от целия останал персонал на тази болница да ми разказвате всички вицове, с които разполагате. Ясен ли съм?

— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш…

Стандиш я изгледа съмнително и подозрително.

— Вие знаете вицове, нали така, сестра?! — предизвика я той.

— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш, мисля, че знам.

— Кажете ми тогава един виц.

— Кога… ъ-ъ… Сега ли, господин Стандиш?

— Сега веднага!

— Ъ-ъ… амиии… хммм… Има един, дето пациентът се събужда след, хммм, такова, значи него, такова, са го оперирали и той идва в съзнание и, такова, той тоя не е много смешен, ама както и да е, та него са го оперирали, значи, и като идва в съзнание, вика на доктора: „Докторе, докторе, какво ми става? Пипам, пипам и не мога да си напипам краката!“ А пък докторът му вика: „Да, боя се, че се наложи да ампутираме и двете ви ръце.“ Ами то това е. Ъ-ъ… Затова, такова, не можел да си напипа краката.

Господин Стандиш впери безизразен поглед в нея за миг-два.

— Вие сте дежурна, сестра — напомни й той.

— Да, господин Стандиш.

Той се обърна към Кейт.

— Нямаше ли един за пилето, дето пресичало шосето или нещо подобно?

— Ъ-ъ… мда — съгласи се колебливо Кейт.

Усещаше, че се е насадила в доста засукано положение.

— И как беше той?

— Ами… — каза Кейт. — Защо пилето прекосило шосето?

— Да? И?

— Ами отговорът е: „За да мине от другата страна.“

— Разбрах. — Стандиш се замисли върху това. — И какво направило пилето, след като минало от другата страна?

— Историята мълчи — побърза да обясни Кейт. — Според мене това е извън рамките на вица, който всъщност е свързан единствено с прекосяването на пътя от страна на пилето и причините, поради които пилето го предприема. В това отношение този виц малко напомня на японските хайку.

Кейт изведнъж се усети, че всъщност й е забавно. Успя да намигне тайно на сестрата, която изобщо не проумяваше какво става.

— Разбрах — повтори Стандиш и се намръщи. — А тези ъ-ъ… вицове изискват ли, такова… предварителното поемане на някакъв вид изкуствен стимулант?

— Зависи от самия виц и от това, на кого го разказваш.

— Хммм… Е, длъжен съм да призная, че разкрихте едно изключително богато поле пред мене, госпожице… ъ-ъ… Струва ми се, че цялата област на хумора би могла да се облагодетелствува от един внимателен и непосредствен подробен преглед. Ясно е, че трябва да отделим онези вицове, които притежават истинска психологическа стойност, от онези, които просто насърчават злоупотребата с наркотици и би трябвало да бъдат спрени. Та така.

Той се обърна към изследователя с бялата престилка, вперил очи в телевизионния екран, показващ в едър план писаниците на госпожица Мей.

— Има ли нещо прясно от Айнщайн, дето да си струва? — попита психиатърът.

Изследователят не отмести поглед от екрана.

— Пише: „Как ги искаш яйцата? Рохки или твърдо сварени?“ — информира той.

Стандиш отново се умълча.

— Интересно — рече той. — Много интересно. Продължавай те да записвате внимателно всичко, което тя пише. Елате — това последното той каза на Кейт и тръгна да излиза.

— Много странен народ са тези физици — продължи той веднага щом двамата излязоха в коридора. — Поне доколкото аз имам опит с тях, онези, които все още не са умрели, са много-много болни от едно или друго. Е, следобедът напредва, госпожице… ъ-ъ… и съм сигурен, че вече нямате търпение да си тръгнете оттук и да се захванете със статията. Има неща, които спешно се нуждаят от вниманието ми, и пациенти, които чакат да се погрижа за тях — няма как. Така че ако нямате повече въпроси…

— Само още едно нещо, господин Стандиш — реши се Кейт, пък ако ще всичко да върви по дяволите. — Трябва да наблегнем върху най-най-актуалното. Може би ако бихте ми отделили още една-две минути, бихме могли да видим последния постъпил при вас пациент.

— Според мене ще е малко сложничко. Последната ни пациентка постъпи при нас преди около месец и умря от пневмония две седмици след като постъпи.

— О, а… Е, може би това не е чак толкова вълнуваща тема. Та… Та значи, през последните два-три дена не са постъпвали нови пациенти. Не е постъпвал никой особено едър, нито рус, нито със скандинавски вид, нито вероятно с кожух и ковашки чук. Искам да кажа, например… — и тук я осени вдъхновение. — А може би някой от старите ви пациенти е постъпил отново при вас?

Стандиш се вгледа в нея с все по-дълбоко подозрение.

— Госпожице… ъ-ъ…

— Шехтър.

— Госпожице Шехтър, започвам да придобивам впечатлението, че интересът ви към болницата не е съвсем…

Точно в този миг плъзгащата се врата, която преграждаше коридора точно зад тях, се отвори и го прекъсна. Той погледна да види кой я е отворил и щом погледна, цялото му държане се промени.

Махна рязко на Кейт да се дръпне встрани и един санитар избута през вратата голяма болнична количка. Сподиряха я сестра заедно с още една сестра и двете създаваха впечатлението, че са по-скоро свита, ангажирана с шествие, отколкото чисто и просто сестри, които си гледат работата. Онзи, който се возеше отпред, беше мършаво, крехко старче с кожа като пергамент, нашарен с тънки вени. Задната част на количката беше приповдигната под съвсем малък ъгъл, така че старецът да може да съзерцава света, докато светът се ниже покрай него, и го съзерцаваше с някакъв благ, милозлив ужас. Долната му челюст беше леко увиснала, главата му леко се полюляваше, така че и най-лекото сътресение на количката я караше да се кандилка насам-натам. И все пак, въпреки крехката му апатия, излъчването на стареца беше като на човек, който много леко и спокойно притежава всичко наоколо.

И това го излъчваше тъкмо едното му око. Върху каквото и да попаднеше погледът му — независимо дали беше изгледът от прозореца, или сестрата, която придържаше вратата, така че количката да може безпрепятствено да мине през нея, или пък господин Стандиш, който целият внезапно се беше разлял в раболепен чар и почитания, — всичко като че ли мигом попадаше във владенията, чийто цар беше въпросното око. Кейт се зачуди за миг как ли става така, че очите излъчват такова огромно количество информация за притежателя си. В крайна сметка те представляват просто кълба бяла пихтия. С годините почти не се променят, само дето стават по-червенки и сълзят повечко. Ирисът се поотваря или се позатваря, но само толкова. Откъде ли идваше целият този порой от информация? Особено в случай на мъж, който притежава само едно око и единствено прищипана кръпка от кожа на мястото на другото.

Тази нейна линия на мисълта биде прекъсната от факта, че точно в този миг въпросното око отмести поглед от Стандиш и го закова върху нея. Хватката, която упражни, беше толкова неочаквана, че тя едва не изскимтя.

С най-лекото от всички леки движения старецът даде знак на санитаря, който буташе количката, да спре. Количката спря и когато скърцането на въртящите се колела утихна, за миг не се чу никакъв друг звук освен далечното бръмчене на асансьора.

После и асансьорът спря.

Кейт му върна погледа с лека усмивка, сякаш казваше „Извинете, познаваме ли се?“, а после се зачуди дали наистина не го познава отнякъде. В лицето му имаше нещо познато, което й убягваше и не можеше да се сети какво е точно Впечатли се, щом забеляза, че макар и пациентът просто да лежеше в най-обикновена болнична количка, чаршафът, върху който почиваха ръцете му, беше истински ленен чаршаф, току-що изпран и изгладен.

Господин Стандиш се прокашля.

— Госпожице… ъ-ъ… това е един от нашите най-ценни и… ъ ъ… многоуважавани пациенти, господин…

— Случайно нещо да ви убива, господин Одуин? — прекъсна го услужливо сестрата.

Ала нямаше нужда. Тъкмо този беше именно пациентът, чието име без всякакво съмнение Стандиш знаеше.

Один й махна почти незабележимо да млъкне.

— … господин Одуин — доизказа се Стандиш. — Това е госпожица… ъ-ъ…

Кейт понечи да се представи отново и тогава изведнъж я изненадаха изневиделица.

— Много добре знам коя е — обади се Один с тих, ала ясен глас и за миг окото му заприлича на аерозолен флакон, втренчил се многозначително в оса.

Тя се опита да се държи много официално като същинска англичанка.

— Боя се — каза тя сковано, — че вие знаете нещо, което аз не знам.

— Да — отговори Один.

Той махна на санитаря и всички заедно продължиха безгрижното си пътуване по коридора. Стандиш и сестрата размениха погледи и Кейт слисано забеляза, че там, в коридора, до тях беше застанал още някой.

Предполагаше се, че не се е появил тук с магия. Просто когато количката потегли, той се бе намирал зад нея, а височината му, или по-скоро нейната липса, беше такава, че досега количката просто го беше закривала.

И докато беше закрит, всичко си беше къде-къде по-добре. Има хора, които веднага харесвате; хора, за които си мислите, че бихте могли да се научите да харесвате в течение на времето, и хора, които просто ви се ще да избутате по-далечко с остър прът. В коя точно категория попадаше за Кейт личността на Тоу Раг, си пролича на мига. Той се ухили и я зяпна, или по-скоро зяпна някаква невидима муха, кръжаща около главата й.

Втурна се към нея и преди тя да успее да предотврати случилото се, сграбчи десницата й и я разтресе бясно нагоре-надолу.

— И аз знам нещо, дето вие не го знаете, госпожице Шехтър — рече той и заприпка жизнерадостно по коридора.