Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 33

Проправяйки си път през трудния терен на североизток от Валхала — мрежа от пътеки, които като че ли водеха единствено към други пътеки, които на свой ред водеха човека към първите пътеки, та да се пробва пак, — вървяха двама души: единият — огромно, тъпо и разярено същество със зелени очи и коса, която висеше от колана му и постоянно затрудняваше сериозно вървежа му, а другото — дребно изперкало същество, яхнало по-едрото, и то непрекъснато го ръчкаше и всъщност още повече затрудняваше вървежа му.

Най-накрая те стигнаха до ниска, дълга сграда, от която се разнасяше воня, втурнаха се вътре и закрещяха, че им трябвали коне. Старият коняр излезе, позна ги и тъй като вече беше чул за позора им, отначало не беше много склонен да им помага. Косата проблясна във въздуха, главата на коняря подскочи изненадано нагоре, а тялото му залитна обидено назад, олюля се несигурно и понеже нямаше кой да му нареди обратното, се катурна назад по своя собствена воля. Главата му тупна в сеното.

Двамата бързо впрегнаха два коня в една каручка, изтрополиха навън и хванаха широкия път, който водеше на север.

Бързо изминаха километър и половина. Тоу Раг току удряше като луд конете с дълъг, жесток камшик. След няколко минути обаче конете забавиха ход и взеха да се озъртат нервно. Тоу Раг ги заудря още по-силно, но те още повече се изнервиха. Изведнъж изгубиха всякакъв контрол и ужасено подскочиха назад. Колата се прекатури и изсипа пасажерите си на земята. Те мигом скочиха на крака побеснели от ярост.

Тоу Раг закрещя по уплашените коне и тогава с бялото на окото си мярна онова, което така ги беше стреснало.

Не че беше нещо чак толкова ужасно. Беше просто огромен бял метален сандък, стърчащ върху купчина боклук край пътя. Тракаше.

Конете се дърпаха и се опитваха да избягат далеч от голямото бяло тракащо нещо, но се бяха оплели невъзможно в сбруите. Бяха потънали в пяна. Тоу Раг бързо се досети, че няма да кротнат, преди да се справи със сандъка.

— Каквото и да е това — кресна той на зеленоокото чудовище, — убий го!

Зеленоокият откачи за кой ли път косата от пояса си и изкачи камарата боклук, върху която тракаше сандъкът. Ритна го, ала той се разтрака още по-силно. Подпря го с крак, бутна го силно и сандъкът се затъркаля надолу. Плъзна се на петдесет-шестдесет сантиметра, преобърна се и се бухна о земята. Почина си там за миг и тогава вратата му, най-после свободна, се отвори с трясък. Конете зацвилиха от ужас.

Тоу Раг и зеленоокият му главорез се приближиха, обхванати от нервно любопитство, после отхвръкнаха с ужас назад: из утробата на сандъка изскочи млад, силен новороден бог.