Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 21

Около минута Дърк остана неподвижен в колата на няколко метра от входната си врата. Чудеше са какъв ли трябва да бъде следващият му ход. Лек и предпазлив, измисли го той най-сетне. Последното нещо, с което би искал да си има работа в момента, беше подплашен орел.

Впери напрегнат поглед в птицата. Тя си стоеше там с великолепна оперена осанка, а ноктите й здраво бяха обхванали каменното стъпало. От време на време си приглаждаше перата с клюн, след това се озърташе с остър поглед нагоре и надолу по улицата и стържеше с нокът по камъка крайно обезпокоително. Дърк страшно се възхищаваше на ръста на това създание, на перушината му, на цялата му изключителна надутост, но щом се запита дали му харесва начинът, по който светлината на уличната лампа проблясва в огромното му изцъклено око и по яката гърбица на клюна му, наложи се да си признае, че не, никак даже не му харесва.

Този клюн си беше оръжие и половина.

Това беше клюн, способен да подплаши всяко животно на земята, дори и едно вече умряло и затворено в консерва животно. Ноктите на орела изглеждаха така, сякаш биха могли да попилеят някое по-дребничко Волво. И той седеше и чакаше на прага на Дърк, и се озърташе нагоре-надолу, а погледът му беше едновременно многозначителен и много мръсен.

Дърк се зачуди дали пък просто да не потегли и да напусне страната. Имаше ли паспорт? Не. Паспортът му беше у дома. Зад вратата, която беше зад орела, в някое чекмедже или най-вероятно кой го знае къде.

Можеше да продаде къщата. Съотношението на агенциите за недвижими имоти спрямо действителните къщи в района прогресивно клонеше към паритет. Някой от тази пасмина можеше да дойде и да се оправи с къщата. До гуша му беше дошло вече от тази къща с тези нейни хладилници, дивеч и неизкоренимо положение в списъците за кореспонденция на компанията „Америкън експрес“.

Или пък би могъл — той предположи и леко потрепери — просто да отиде там и да го види какво толкова иска тоя орел. Имаше нещо в тази мисъл. Плъхове вероятно или някоя дребна хрътка. Доколкото знаеше, Дърк разполагаше само с някакъв оризон и една баята кифла, а това не изглеждаше кой знае колко привлекателно за едно такова авторитетно въздушно създание. По-скоро би могъл да го уреди с прясна кръв, която се съсирва по ноктите му… но си заповяда твърдо да не си мисли подобни глупости.

Просто щеше да отиде и да види какво става, да обясни, че плъховете току-що са му свършили, и да си понесе последствията.

Тихичко, безкрайно тихичко той отбори вратата на колата и се измъкна навън, без да отлепя очи от земята. Надникна към птицата над капака на колата. Не беше и шавнала. Ще рече, не беше напуснала района. Продължаваше да се озърта насам натам вероятно крайно нащрек. Дърк нямаше представа в кое ли далечно гнездо там нейде сред планинските върхари това нещо се беше научило да различава скърцането на пантите във вратата на ягуар, въртящи се в жлебовете си, но очевидно това скърцане не бе убягнало от вниманието му.

Дърк предпазливо се запрокрадва покрай колоната от коли, които му бяха попречили да паркира точно пред собствения си вход. Само след секунда-две единственото, което го отделяше от необикновеното създание, беше едно мъничко синичко рено.

Ами сега?

Можеше просто да се изправи и ясно да извести за присъствието си. Можеше всъщност да каже: „Ето ме, действай както си знаеш.“ Каквото и да се случеше после, щеше да го отнесе най-вече реното.

Разбира се, винаги съществуваше и възможността орелът да се зарадва, че го вижда, и всичките тези заканителни маневри от негова страна да са просто присъщият му начин да бъде общителен. Предположението не беше чак толкова безоснователно. Броят на златистите орли, хвърчащи на воля из Северен Лондон, по всяко време винаги е бил, предположи Дърк, относително малък.

Или пък може би тази птица беше кацнала да си почива точно на неговия праг абсолютно случайно и се наслаждаваше на кратък отдих, колкото да си поеме дъх, преди да се запокити отново в небесата в преследване на каквото там орлите преследват из небесата.

Независимо от обяснението, сега, осъзна Дърк, беше моментът той просто да рискува. Стегна се, пое си дълбоко въздух и се изправи зад реното като дух, издигащ се от дълбините.

Точно в този момент орелът гледаше в друга посока и чак след секунда-две отново извърна поглед, съзря Дърк и реагира с висок остър крясък, като отстъпи няколко сантиметра — реакция, което донякъде смути Дърк. После птицата примигна и придоби един такъв наперен вид, който Дърк нямаше ни най-малка представа как да тълкува.

Той изчака секунда-две, докато усети, че положението отново се е укротило след всички предшествуващи вълнения, след това плахо пристъпи и заобиколи реното. Тих, въпросителен грак като че ли проплува несигурно из въздуха. Само след миг Дърк осъзна, че го надава самият той, и млъкна. Това тук беше орел, а не земно папагалче.

И тъкмо тук сбърка.

Тъй като целият му ум беше зает с орли, вероятните намерения на орлите и множеството белези, които отличаваха един орел от едно котенце, Дърк не беше се съсредоточил достатъчно върху това, което правеше в момента, когато стъпи на тротоара, хлъзгав след неотдавнашния дъждец. Щом изнесе и задния си крак, той закачи бронята на колата, залитна, подхлъзна се и после направи онова, което човек никога не трябва да прави пред едър орел в неизвестно настроение, а именно: изхвърча право към него с разперени ръце.

Орелът реагира мигновено.

Без да се колебае и секунда, той отскочи встрани и освободи точно толкова място, колкото Дърк да се пльосне тежко върху собствения си праг. После се втренчи в него с презрение, което би попарило всеки по-слабоволев човек или поне всеки човек, който в момента би вдигнал поглед към него.

Дърк простена.

Беше устоял на удар в слепоочието от страна на ръба на стъпалото, а това според него беше удар, без който тази вечер можеше спокойно да мине. Лежа там секунда-две, борейки се да си поеме дъх, след това най-сетне се претърколи тромава притиснал едната си длан към челото, а другата — към носа си и изгледа преценяващо огромната птица, размишлявайки горчиво за условията, в които се очаква той да работи.

Когато му стана ясно, че за момента няма защо да се страхува от орела, който просто го гледаше озадачено и примигваше на парцали, той приседна, после бавно се изправи на крака и поизтупа и поразмаза част от калта по мантото си.

След това пребърка джобовете си за ключовете и отключи входната врата, която като че ли беше малко хлабаво затворена. Изчака да види какво смята да прави орелът.

Орелът леко изшумоля с криле, прескочи прага и се намери в коридора. Огледа се и гледката май не му беше много по вкуса. Дърк не знаеше какво точно очакват орлите от хорските коридори, но трябваше да си признае, че не само орелът реагираше по този начин. Не че безпорядъкът беше толкова голям, но имаше някаква мрачност, която хвърляше покрова си над посетителите, и орелът очевидно не можа да устои на този ефект.

Дърк вдигна големия плосък плик, полегнал върху изтривалката, погледна вътре, за да провери дали съдържа онова, което очакваше, и забеляза, че на стената липсва една картина. Не беше кой знае какво — просто една малка японска литография, която беше открил на „Камдън пасидж“. Доста я харесваше, но работата беше там, че сега литографията я нямаше. Куката стърчеше в стената празна. Освен това, осъзна той, липсваше и един стол.

Възможната значимост на събитието изведнъж му просветна и той се втурна в кухнята. Много от неговите подбрани кухненски прибори явно ги нямаше никакви. Комплектът от изключително неупотребявани ножове „Сабатие“, кухненският комбайн и касетофонът до един бяха изчезнали — но пък си имаше нов хладилник. Очевидно го бяха доставили углавните елементи на Ноби Пакстън и той просто трябваше да направи обичайния си кратък списък.

И все пак той имаше нов хладилник и немалък беше камъкът, който му падна от сърцето. Цялата атмосфера в кухнята сякаш беше станала по-ведра. Напрежението се беше вдигнало. Във въздуха витаеше някакво ново чувство на лекота и пролет, което беше обгърнало дори купчината стари кутии от пица, която сега като че ли беше килната под по-скоро жизнерадостен, отколкото тягостен ъгъл.

Дърк бодро отвори вратата на новия хладилник и с наслада установи, че е хептен, съвсем и абсолютно празен. Вътрешната му лампичка озаряваше съвършено чисти синьобели стени и лъскави хромирани полици. Толкова много му хареса, че мигом реши да си го държи така. Изобщо нямаше да слага нищо вътре. Храната му трябваше да се примири с положението, че ще е изложена на показ.

Хубаво. Затвори вратата.

Остър крясък и пляскане на криле зад него му припомниха, че трябва да забавлява своя гостенин орел. Обърна се и откри, че онзи го гледа на кръв от ръба на кухненската маса.

Сега, когато й беше посвикнал малко, а и всъщност орелът не го беше нападнал подло, както Дърк очакваше, птицата изглеждаше малко по-нестраховито, отколкото преди. Пак си беше бая парче орел, но може би името „орел“ сега сякаш му прилягаше малко повече, отколкото в началото. Дърк се поотпусна, свали шапката си, съблече мантото си и ги метна на един стол.

На този етап орелът се усети, че Дърк като че ли си създава погрешно впечатление за него, и сви и разпусна нокти. Дърк с внезапна тревога установи, че по тях наистина има нещо което много напомняше на съсирена кръв. Бързо се отдръпна. Орелът се изпъна в цял ръст и започна да разперва криле все по-широко и по-широко, като ги размахваше много бавно и се навеждаше напред, за да запази равновесие. Дърк направи единственото, за което се сети при тези обстоятелства, и изхвърча от стаята, като тресна вратата след себе си и я подпря с масата с краката нагоре.

Зад вратата незабавно се надигна ужасна какофония от врясъци, плясъци и драскане. Дърк седна, затиснал с гръб масата. Задъхваше се и се опитваше да си поеме въздух. След малко започна да го обзема тревога относно онова, което орелът смяташе да предприеме. Струваше му се, че той като че ли се мъчи да разбие вратата. На всеки няколко секунди се повтаряше едно и също: първо страшно силно пляскане с криле, след това втурване, после ужасен, хрущящ тъп удар. Дърк не смяташе, че орелът ще успее да пробие вратата, но се уплаши, че при тези си опити той може да се пребие до смърт. Това същество като че ли беше побесняло заради нещо, но заради какво — Дърк не смееше дори да предполага. Опита се да се успокои и да мисли ясно, да измисли какво трябва да направи.

Да се обади на Кейт и да се увери, че е добре.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Да отвори най-после този плик, дето го мъкне със себе си цял ден, ида провери какво има вътре.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

За това му трябваше остър нож.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Три доста странни мисли му дойдоха в сравнително бърза последователност.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Първо, единствените налични остри ножове — ако приемем, че хамалите на Ноби все пак са му оставили някой и друг нож се намираха в кухнята.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Това само по себе си нямаше кой знае какво значение, защото сигурно все щеше да намери из къщата нещо, дето да върши работа.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Втората мисъл беше, че самият плик се намира в джоба на мантото му, което беше зарязал метнато на облегалката на един стол в кухнята.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Третата мисъл много наподобяваше втората и имаше връзка с местоположението на листчето с телефона на Кейт.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Ох, Божке.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Е, вече знаеше какво трябва да направи…

Пляс-пляс-пляс-туппп!

… така че нямаше смисъл да се скатава. Той мълком отмести масата от вратата.

Пляс-пляс…

Той се приведе, дръпна вратата и се шмугна под орела, а онзи изхвърча в коридора и се фрасна в отсрещната стена. Дърк тресна вратата след себе си, дръпна мантото от облегалката и натика стола под дръжката на вратата.

Пляс-пляс-пляс-туппп!

Повредите, нанесени от тази страна на вратата, бяха едновременно и значителни, и внушителни и Дърк сериозно започна да се безпокои какво ли показва това поведение за умственото състояние на птицата или за евентуалните промени в него, ако тя продължи да се държи по същия начин още дълго време.

Пляс-пляс-пляс… драс…

Същата мисъл май беше хрумнала и на птицата в същия този миг и след кратък вихър от крясъци и драскане по вратата с нокти тя изпадна в киселото мълчание на претърпелия поражение, което, след като измина около минута, стана също толкова тревожно, колкото и предшествуващият таран.

Дърк се зачуди какво ли си е наумил орелът.

Приближи се предпазливо до вратата и много, много тихичко отмести стола малко, така че да може да гледа през ключалката. Приклекна и надникна през нея. Отначало му се стори, че не вижда нищо и сигурно нещо е запушило ключалката. След това едно леко трепване и проблясък на светлина съвсем близо от другата страна му разкриха смайващата истина: орелът също беше прилепил око до ключалката и гледаше напрегнато през нея. Дърк едва не направи кълбо назад — толкова го шокира това откритие. Дръпна се от вратата, обзет от чувство на лек ужас и погнуса.

Това беше изключително интелигентно поведение от страна на един орел, нали така? Или пък не беше? Как да разбере? Не се сещаше за никой експерт орнитолог, на когото би могъл да се обади. Всичките му справочници бяха струпани по другите стаи, а Дърк нямаше да може да изиграе безнаказано още веднъж същия номер — със сигурност не и когато си има работа с орел, който беше успял да схване за какво служат ключалките.

Отиде до мивката и намери една хавлиена кърпа. Сгъна я на топка, намокри я и докосна с нея първо кървящото си слепоочие, което доста се беше подуло, а после — и носа си, който пък все още беше много чувствителен и през по-голямата част от деня бе поддържал значителни размери. Може пък орелът да имаше крехка душевност и да беше отреагирал зле при гледката на физиономията на Дърк в сегашното й доста плачевно състояние; просто беше превъртял. Дърк въздъхна и седна.

Телефонът на Кейт беше следващото нещо, към което насочи вниманието си. Когато набра номера, отговори му телефонен секретар. Гласът на Кейт му обясни много любезно, че ако обича, може да остави съобщение след сигнала, но ги предупреди, че тя почти никога не си прави труда да ги прослушва и че е по-добре да говори направо с нея, само че не може, защото я няма, така че най-добре да пробва да звънне пак.

„Благодаря ти казвам аз“ — помисли си Дърк и затвори телефона.

Осъзна, че истината е следната: беше прекарал целия ден в непрестанно отлагане да отвори плика, защото се тревожеше какво ли ще намери в него. Не че се плашеше от идеята — въпреки че то си беше за страх, някой да си продаде душата на зеленоок мъж с коса, което уликите се напъваха с всички сили да докажат. Просто беше крайно потискащо това, че я е продал на зеленоок мъж с коса в замяна на дял от славата и почестите, които носи един хит.

Така изглеждаше на повърхността. Така ли беше всъщност?

Дърк хвана другия плик — онзи, който го чакаше върху изтривалката, доставен от куриера на една голяма лондонска книжарница, в която Дърк имаше открита сметка. Измъкна отвътре съдържанието — нотописа на „Врял картоф“, текст и музика Колин Пейнтън, Фил Мълвил и Джеф Енсти.

Текстът беше… ами прям и откровен. Осигуряваше основния повтарящ се фънк-ритъм и внушаваше едно здраво чувство на заплаха и жизнерадостно коравосърдечие, уловило настроенията на миналото лято. Ето какво гласеше той:

И така нататък. Двамата членове на групата си подхвърляха напред-назад повтарящите се фрази от текста, дръм-машината думкаше все по-усърдно и по-усърдно, а в клипа участвуваха и танцьори.

За какво беше всичко това? Голяма работа. Хубава къщичка на „Лъптън стрийт“ с покрит с балатум под и провален брак?

Наистина много работи бяха станали от времето на Фауст и Мефистофел насам, когато човек е могъл да се сдобие с цялото знание на вселената, да постигне всички стремежи на ума си и всички удоволствия на тялото си с цената на своята душа. А сега какво? Мимолетната слава на един хит, някоя и друга модна мебел, една дрънкулка да си я закачиш на стената в кенефа и прас — няма ти главата.

Та каква точно беше работата? Какъв е бил договорът за „Картофа“? Кой какво е получил и защо?

Дърк затършува из едно чекмедже, намери ножа за хляб, пак седна, извади плика от джоба на мантото си и разкъса слепналите се слоеве скоч по ръба му.

Отвътре изпаднаха дебел сноп листове.