Днес го имаш, утре го губиш

9

По-рано същия следобед Емили седеше с Аманда-Сара на дивана срещу големия телевизор с плосък екран. Аманда беше избрала филма, който гледаха — романтична комедия. За Емили нямаше значение, защото тя така и не го гледаше. Вместо това се опитваше да извика видение.

Повече от всякога искаше да види бъдещето. Трябваше да знае срещу какво ще се изправят, за да бъдат подготвени. Да се бият? Да избягат? Как щеше да им помогне, ако не знаеше какво ги чака?

Лесно беше да изчисти съзнанието си на фона на филма — вече го беше гледала, а и не й беше харесал особено. Аманда напълно се беше потопила в него и нямаше да я прекъсне. Мартин играеше видеоигра и или спасяваше, или унищожаваше света, а последния път, когато погледна към Трейси, тя четеше. Обстановката беше подходяща за видения.

И те заваляха едно след друго. Единственият проблем беше, че не й говореха нищо. Видя Мартин да вдига дивана, на който седеше в момента, и да се приготвя да го хвърли към другия край на стаята. Видя Трейси да изчезва и да се появява бързо като присветващите лампички на коледно дърво. Видя как Чарлс счупи една врата само с мисълта си… Чакайте малко. Чарлс? Та той не беше тук! Може би някой ден, някъде Чарлс щеше да счупи врата, но какво общо имаше това с непосредственото й бъдеще? Едва ли щеше да счупи точно тази врата, за да ги спаси — Чарлс не би си мръднал и пръста за някой друг, освен за себе си.

Тя ядосано разтърси глава с надеждата да изчисти съзнанието си. Какво казваше мадам за виденията й? Че трябва да се научи да ги тълкува и да търси ключови моменти, които да обяснят виденията.

Ако Мартин вдигнеше дивана и го хвърлеше към вратата, имаше добра вероятност диванът да счупи вратата. Можеха да се измъкнат. Дори ако само един от тях избягаше, той можеше да помогне на останалите. Мартин обаче щеше ли да запрати дивана към вратата? Трябваше отново да извика видението и да види къде точно щеше да падне дивана. Вероятно тя стоеше до вратата и чакаше Мартин да я счупи, за да може да избяга и да извика помощ. Или пък Трейси щеше да се опита да се измъкне. Щеше да изчезне и да я хванат много по-трудно, ако Клеър и другите тръгнеха след беглеца.

Тя погледна към мястото, където за последно беше видяла Трейси. Трябваше да поговорят и да съставят план.

Трейси не беше там.

Емили отиде при Мартин, който още играеше на видеоиграта.

— Къде отиде Трейси?

Мартин не отдели очи от екрана.

— Не знам.

— Видя ли я да излиза от стаята?

— Не. Леле! Видя ли това? Току-що унищожихме Франция!

— Поздравления — смънка Емили.

Мартин се обърна към нея.

— Виж какво, тук не е чак толкова зле. Майка ми не ми позволява да играя видеоигри. А и храната тук е по-добра, има много забавления и не се държат лошо с нас.

— Още не — отвърна Емили. — Ще потърся Трейси.

Трейси обаче не беше нито в банята, нито в спалнята. Дали не беше станала невидима, за да разузнае обстановката? Емили се върна в дневната.

— Трейси? — повика я тя тихо.

За нейно облекчение, Трейси внезапно се появи.

— Просто оглеждах наоколо — започна тя, но спря. Зад гърба си Емили чу някой да ръкопляска. Обърна се и видя Клеър.

Поне реши, че е Клеър. Този път косата й беше къса и черна и беше облечена с елегантен бизнес костюм. Само бледосините й очи и резкият й глас подсказваха, че жената е същата. „Няма да разберем как изглежда в действителност“, помисли си Емили.

— Много добре, Трейси — каза Клеър. — Радвам се, че дарбата ти е толкова силна. Бих искала да видя как всички вие проявявате дарбите си.

Щом излезе от стаята, Аманда се спусна към Трейси и Джена.

— Какво ще правя? — попита тя паникьосано.

Една теория се зароди в съзнанието на Емили.

— Имам идея — тя погледна дали Мартин още беше погълнат от играта. Предвид начина, по който се беше държал преди малко, не беше сигурна дали да го включат в плановете за бягство.

Няколко минути по-късно ги извикаха за обяд и им предложиха продукти, с които сами да си направят сандвичи.

— Леле! Това е страхотно! — възкликна Мартин, докато размазваше големи буци фъстъчено масло върху филия. — Мама никога не ми купува фъстъчено масло.

Емили не беше много гладна, но се насили да хапне. Знаеше, че трябва да има достатъчно енергия.

Клеър и двамата мъже ядоха с тях и момичетата бяха през цялото време на нокти. За щастие възрастните показваха интерес най-вече към Мартин, а Мартин с удоволствие отговаряше на въпросите им.

— Дарбата създава ли ти проблеми в училище, Мартин? — попита Клеър.

— О, да — отвърна Мартин. — Никой не вярва, че съм силен. Ако някой се закачи с мен обаче, го чака голяма изненада. Веднъж капитанът на отбора по борба се заяде с мен. Видя звезди посред бял ден.

Емили помнеше случая. Трябваше да извикат линейка и изнесоха здравеняка на носилка от училището.

— После сигурно си имал големи неприятности — предположи Хауърд.

Мартин се усмихна и поклати глава.

— Не. Когато онзи каза, че съм го нападнал, никой не му повярва!

— Значи никой не знае за дарбата ти? — попита Джордж.

— Някои знаят, защото са ме виждали в действие — отвърна Мартин. — После обаче, когато ме погледнат, си мислят: „Не, няма начин да е направил такова нещо“. Веднъж ударих един толкова силно, че излетя през прозореца на първия етаж. За негов късмет се приземи върху храст и нямаше сериозни наранявания. Две деца видяха всичко, но когато учителят ги попита какво е станало, те казаха, че момчето е паднало само.

— Защото са се страхували от теб? — поиска да узнае Клеър.

— Може би — заяви Мартин гордо.

Емили се усъмни в думите му. По-скоро децата не бяха повярвали на собствените си очи. Кой би повярвал, че такъв хленчо като Мартин има подобна сила?

— Обзалагам се, че големите постоянно се закачат с теб — каза Хауърд.

— О, да, постоянно — потвърди Мартин. — Та кой не би искал да победи шампиона?

Аманда-Сара се закашля високо, а Трейси заби поглед в чинията си. Емили беше сигурна, че и двете се опитваха да не се разсмеят на глас като нея.

Зачуди се защо Мартин не се притесняваше да се перчи със силата си пред Клеър и мъжете. Нима беше убеден, че може да я контролира? Че може да я извика, когато поиска? Според нея той щеше да има повече проблеми от фалшивата Сара. Най-малкото, Емили и Трейси нямаше да му помогнат.

Контрол… Похитителите им имаха ли представа колко трудно им беше на учениците с дарба да използват ефективно силите си? Трейси беше постигнала напредък, но все още трябваше да разчита на спомените си и понякога моментното й настроение не й позволяваше да изчезне. Джена не можеше да прочете мислите на някои хора, които знаеха за дарбата й и имаха достатъчно сила да блокират мислите си. Аманда трябваше да изпита съжаление към някого, за да влезе в тялото му.

Емили не беше сигурна дали Кен можеше да вика мъртъвците или просто те идваха при него. За да се прояви силата на Мартин, първо някой трябваше да го обижда и тормози. А Сара изобщо отказваше да използва дарбата си.

Доколкото тя знаеше, само Чарлс имаше пълен контрол върху силата си и се зачуди защо не бяха отвлекли и него. Според нея неговата сила щеше да свърши най-добра работа при обира на банки — можеше просто да накара парите да долетят в ръцете на крадците. А и той щеше да съдейства доброволно като Мартин — и двамата нямаха и грам скрупули.

Тя разсъждаваше по този въпрос, когато Клеър се обърна към нея.

— Емили, видение ли имаш?

— Не — отвърна Емили. — Аз просто… ами, мислех.

Джордж прояви интерес.

— Но нали така виждаш бъдещето? Като мислиш за него?

Емили се размърда неловко.

— Горе-долу. Не е толкова просто.

— А как се случва? — попита Клеър.

— Аз… не знам.

— На мен лично — обади се Хауърд — не ми пука как го прави. Аз искам да видя крайния резултат.

— Да — съгласи се Клеър. — Казах ви, че искам да видя как действат дарбите на всички ви. Да го направим сега — хладните й очи се спряха на Емили. — Ти си първа.

Емили преглътна трудно, сякаш на гърлото й беше заседнал камък.

— Сега? Тук?

— Да. Искам да ни кажеш какво ще стане с нашия проект.

Емили си пое дълбоко въздух. Погледна Трейси и Аманда-Сара с надеждата, че помнят плана, който така и не успяха да оттренират. Предвид създалата се ситуация и най-вече заради Аманда, тя реши да действа.

— Не.

Клеър се намръщи.

— Какво?

— Не, няма да го направя. Няма да видя бъдещето и вие не можете да ме принудите.

Мартин се втренчи в нея, сякаш беше луда.

— Могат да те принудят. Те командват парада, глупачке. Да си чувала за мъчения?

За миг Емили помисли, че храната, която току-що беше изяла, ще излезе обратно. Очите й се стрелнаха между красивата, разкошна Клеър, приличащият на мече Хауърд и очилатият Джордж, който й напомняше на учител по математика. Външният вид можеше да лъже.

Трейси се намеси:

— Не е нужно да измъчват Емили, за да получат информация, Мартин. Могат да накарат Сара да я принуди да говори.

Клеър вдигна вежди.

— Вярно ли е, Сара? Знам, че можеш да накараш някого да направи нещо. А да мисли и да говори?

За момент лицето на Сара изразяваше недоумение, сякаш беше объркана от разговора. Емили и Трейси обаче впиха поглед в нея и изражението й се промени.

— Да, разбира се. Мога да накарам Емили да направи всичко. Искате ли да грачи като патка?

— Не, това не е необходимо. Накарай я да види как ще се развие проекта ни и после да ни каже.

— Добре — каза Аманда-Сара. Погледна Емили и изръмжа с нисък тембър — Слушай ме внимателно. Ще направиш каквото ти кажа.

Ако самата тя не играеше роля, Емили щеше да избухне в смях. Аманда приличаше на фокусник аматьор от училищно шоу. Някак си успя да запази сериозното си изражение и отвърна на погледа на Аманда.

— Искаме да знаем какво ще стане, когато оберем банката.

Мартин се намеси.

— Банките. Ще са повече от една. Нали? Ще оберем много банки.

— Точно така, Мартин — потвърди Клеър и Емили долови одобрение в стоманените й очи. — Ще е достатъчно обаче да разберем какво ще стане на първата ни мисия.

Емили направи онова, което обикновено правеше, за да извика видение. Притвори леко очи, за да не вижда какво става покрай нея и се абстрахира от звуците.

След няколко секунди започна да говори.

— Виждам голямо помещение. Това е… това е банка. Национална северозападна спестовна и кредитна асоциация. Има дълго гише и няколко души чакат на опашка. Чакат да говорят с някой служител. Зад гишето има заключена врата, която води към коридор и трезор. Трейси… Трейси е невидима. Тя върви след един служител на банката. Двамата минават през вратата и отиват до трезора. Той го отключва.

Клеър се намеси:

— Кажи ни какво прави Сара, Емили.

— Тя… Мисля, че прави нещо и кара хората да стоят неподвижно. Трудно ми е… не я виждам ясно.

— Какво прави Мартин?

— Той разбива вратата. Зад нея има сейф.

— Знаеш ли комбинацията на сейфа, Емили? — попита Клеър.

— Не, не я виждам. Но банкерът влезе в трезора, за да отвори сейфа и Трейси знае комбинацията. В сейфа има много пари. Чакаме Трейси, Сара и Мартин в един джип отвън. Ти караш.

— Значи ще успеем — заяви Клеър.

— Да — отвърна Емили.

— Благодаря, Емили — Клеър си позволи ледена усмивка. — Така. Видяхме какво могат да правят Трейси, Сара и Емили. Остана само Мартин. Сега обаче няма да караме Мартин да демонстрира дарбата си. Надежден свидетел ни обясни какъв хаос може да създаде Мартин, а не искаме счупени чинии. По-късно ще измислим как да ни демонстрира таланта си. Свободни сте да правите каквото искате.

— Можем ли да си тръгнем? — попита Трейси.

Клеър я погледна смразяващо.

— Не.

Когато се върнаха в дневната, Мартин отново се хвана с играта. Аманда-Сара, Трейси и Емили седнаха заедно.

— Според мен се получи доста добре — заяви Трейси.

— О, да. Заблудихме ги — съгласи се Аманда.

— Не и благодарение на теб — изтъкна Трейси. — За какво ти беше да ръмжиш с онзи глупав хипнотичен глас?

— Не беше глупав! — запротестира Аманда.

Трейси се обърна към Емили.

— Чудя се как не се разсмя.

Емили сви рамене.

— Не знам.

— Разказа им невероятна история — добави Трейси. — Прозвуча много правдоподобно, сякаш наистина виждаше бъдещето.

Емили се опита да се усмихне.

— Благодаря.

Аманда още се сърдеше на коментара на Трейси за представянето й.

— Мисля, че и аз се справих добре. Говорих точно като Сара.

— Откъде знаеш как говори Сара? — попита Трейси. — На бас, че и един път не си разговаряла с нея през целия си живот.

Докато се препираха, Емили се дръпна. Взе някаква книга от библиотеката, без изобщо да погледне заглавието. После седна, отвори я и се втренчи в страницата. Не прочете обаче нито една дума. Може би ако се преструваше, че прави нещо, другите нямаше да я закачат. Не ги искаше покрай себе си, за да не разберат колко разстроена беше всъщност.

Имаше причина видението, което беше разказала, да прозвучи толкова правдоподобно. Не си беше измислила нищо — не беше чак толкова изобретателна.

Образът беше много ясен и реалистичен — досега не беше имала толкова детайлно видение. Нямаше нужда от тълкуване. Беше им казала точно онова, което щеше да се случи.