Днес го имаш, утре го губиш

4

На другия ден на Емили й беше още по-трудно да се съсредоточи в часовете. Тя малко се срамуваше от себе си. Дори повече от малко. Беше казала на Аманда, че е неин ред да изчезне, а това не беше хубаво. Джена се гордееше с Емили, че беше намерила сили да отвърне на Аманда. Такова поведение обаче не беше нормално за Емили. Тя не отвръщаше на лошото с лошо.

Очевидно Аманда наистина се уплаши. Сигурно не беше спала цяла нощ от притеснение. Може би дори нямаше да дойде на училище заради това. И да отсъстваше, то нямаше да е заради видението на Емили. Не Аманда липсваше в последното видение на Емили за часа на учениците с дарби.

Тя го получи вчера, малко преди Аманда да се обърне към нея. Случи се точно след като мадам излезе. Дори не го направи съзнателно. Не беше притворила очи, не се беше съсредоточила — стана автоматично.

Това видение беше по-ясно от предишните. Видя класната стая на децата с дарби на другия ден — на днешния ден. Беше сигурна в датата, защото видя календара до вратата. Беше странно. Обикновено във виденията й нямаше такива подробности. Забеляза, че Картър още го нямаше, както и Трейси и Мартин. Липсваше обаче и още един човек.

Сара.

На обяд Емили призна това на Джена.

— Не знам защо не предупредих Сара. Може би защото не бях сигурна, че е истинско видение. Или може би защото не исках да я плаша.

Джена се усмихна.

— Да, много по-забавно е да наплашиш Аманда.

— Джена!

— О, стига, Ем. Успокой се. Добре ще й се отрази. Прекалено голямо самочувствие има. Трябва да е малко по-смирена.

Емили погледна към една от масите в столовата.

— Днес не изглежда притеснена.

Аманда беше с нахаканите си приятелки на обичайната си маса. Емили забеляза, че Нина плаче. Сигурно беше разбрала, че не са я приели за мажоретка. Другите момичета очевидно я утешаваха. Не и Аманда обаче. Тя пилеше ноктите си. Нима не съчувстваше на собствената си приятелка?! Може би Джена беше права. Аманда заслужаваше някой да я стресне, дори и това да няма дълготраен ефект.

Джена ядеше.

— Храната в училище не е чак толкова лоша. Като знам как с Трейси все се оплаквате, мислех, че ще е много по-зле.

— Като стана дума за Трейси — каза Емили, — не се ли притесняваш поне малко за нея?

— Не особено, защото според мен Трейси изчезна нарочно. От доста време се опитва да остане невидима за по-дълго време.

— Ами Картър и Мартин?

— Е, Картър е голяма загадка, нали? Появи се от нищото и сега просто изчезна. А Мартин постоянно хленчи, че майка му много мрънка. Сигурно е избягал. Един ден ще го намерят да спи на някоя автобусна спирка.

— Значи не вярваш на виденията ми.

Джена сви рамене.

— Ти сама каза, че те невинаги са точни.

Емили нещо не разбираше.

— Но вчера ме подкрепи пред Кен и Аманда.

— Ти си ми приятелка — констатира Джена. — А аз държа на приятелите си — тя отново насочи вниманието си към картофеното пюре. — Би ли ми подала солта?

Емили не можеше да повярва, че Джена приема всичко толкова лекомислено. Искаше й се да можеше да прочете мислите на приятелката си. Имаше чувството, че Джена се преструва на безчувствена.

— Ами Сара?

Джена отново вдигна рамене, за да покаже, че не й пука.

— Ще почакаме и ще видим дали ще дойде.

Не дойде. В мига, в който Емили влезе в стая 209, сърцето й спря при вида на празния чин. Сара винаги идваше по-рано. Мадам беше на бюрото си и също гледаше втренчено чина на Сара.

Пристигна Кен, после Аманда, след нея Чарлс. Джена влезе бавно с биенето на звънеца. Видя празния чин на Сара и се обърна към Емили.

— Добре. Взимам си думите обратно. Имаш дарба.

Мадам реагира рязко.

— Какво искаше да кажеш с това, Джена?

Мадам беше една от малкото, които можеха да стреснат Джена и тя буквално започна да заеква.

— Ами… аз… ъъъ. Искам да кажа, че… Знаете, Емили предсказва бъдещето и… сещате се…

Мадам я прекъсна.

— Емили! Знаеше ли, че Сара ще изчезне?

Емили неспокойно се размърда на стола си.

— Аз… имах нещо като видение. Но не знаех дали е вярно.

Мадам втренчи поглед в нея.

— А за другите? За Картър, Трейси и Мартин? За тях имаше ли видения?

Изведнъж Емили се почувства ужасно. Тя кимна.

— Защо не ми каза?

— Защото… Защото не им вярвах. На виденията, имам предвид. Те винаги са много объркани. Приличат на отделни парченца от пъзел и аз не мога да ги подредя и да видя цялата картина. Виждам например земетресение, но не знам нито къде, нито кога ще се случи. Или пък виждам, че някой ще падне на състезанието по спортна гимнастика, но не знам дали ще е на следващото състезание или на някое друго.

Помисли си, че досега не беше говорила толкова дълго в час.

Мадам изглеждаше тъжна.

— Знам, че виденията ти са объркани, Емили, но ти имаш дарба. Трябваше да ми кажеш.

Не за пръв път на Емили й се прииска да може да даде дарбата си на някого. Разочарованието, изписано на лицето на мадам… Емили не можеше да я погледне в очите. Имаше чувството, че я беше разочаровала. Да не говорим за Картър и другите липсващи ученици.

Гласът на мадам стана малко по-мил.

— Във виденията ти винаги има частица истина, Емили. Може да не ги разбираш, но те значат нещо. Трябва да се научиш да ги разчиташ и да търсиш елементи, които ще ти помогнат да сглобиш цялата картина. Трябва да отсяваш важното и да не обръщаш внимание на останалото.

Главата на Емили я болеше, а очите й смъдяха.

— Виждаш ли ги, Емили? — попита мадам. — Липсващите ученици… Можеш ли да видиш къде са? Явява ли ти се нещо?

Емили поклати глава.

— Виждам бъдещето, не настоящето — прошепна тя.

— Съсредоточи се в бъдещето на един от тях — насърчи я мадам. — На Картър например. Виждаш ли го?

Емили опита. Направи всичко възможно. Главата й вече не само я болеше, а направо пулсираше от болка. Нещо се случи. Започна да се появява неясен образ…

През болката Емили успя да промълви:

— Виждам го, виждам го.

— Къде е той? — попита мадам.

— Тук. Той е тук, в стаята, на чина си.

— А другите? — продължи настоятелно мадам. — Къде са те?

Главата й щеше да се пръсне. Емили избухна в сълзи.

— Не знам. Не знам.

Едва забеляза, че Джена застана от едната й страна, а мадам от другата. Докато я извеждаха от стаята, мадам каза нежно:

— Съжалявам, Емили. Не трябваше да те притискам. Ще те изпратя в лекарския кабинет и ще извикам майка ти. Джена, би ли отишла с нея?

Малко по-късно Емили лежеше на леглото в лекарския кабинет и училищната сестра се обаждаше на майка й по телефона. Не след дълго майка й се появи на вратата.

— Обадиха ми се да дойда. Скъпа, добре ли си? — тя отиде до леглото и сложи ръка на челото на Емили. Емили внимателно махна ръката й.

— Нямам температура, мамо.

— Стана й лошо в час — заяви Джена. — Според мадам е най-добре да се прибере.

Майка й стисна устни.

— В кой час? В онзи глупавия?

— Мамо! — Емили отправи извинителен поглед към Джена.

— Няма проблеми — промърмори Джена. — Трябва да вървя.

Майката на Емили дори не си направи труда да й благодари, че беше помогнала на Емили. Беше повече от разстроена.

— Вече няма да посещаваш тези часове — заяви тя в колата по пътя за вкъщи. — Изобщо не ти помагат, само става по-зле. Сега затвори очи и се отпусни. Като се приберем ще ти дам аспирин.

Емили изпита благодарност, че я остави на мира. Имаше много неща, за които да мисли.

Веднъж се беше опитала да каже на мадам за виденията и трябваше да пробва отново. Мадам обаче все повтаряше да се опитва да ги интерпретира, да ги разглежда внимателно, но не и как да го прави. Нима беше глупава? Или мързелива? Сега имаше чувството, че беше получила дарба, която не заслужаваше. Картър, Трейси, Мартин и Сара… Предвид дарбата на Емили, тя би трябвало да не им позволи да изчезнат така. Само ако беше работила по-усилено, ако беше разгадала виденията… Отново я заболя главата, но се зарадва на болката. Заслужаваше я. Досега не се беше чувствала толкова виновна.

Когато се прибраха, майка й й даде хапчета и тя ги глътна, макар да знаеше, че няма да помогнат. Те обаче малко я успокоиха и може би затова получи видение.

Видя себе си през нощта на едно кръстовище. Успя да прочете имената на улиците — „Мапъл“ и „Стюарт авеню“. Беше с дънки, зелена тениска и кафяв пуловер. Беше сама.

Една кола спря. На улицата нямаше лампи и не успя да различи цвета на колата, но беше съвсем обикновена, нямаше нищо особено. На шофьорското място седеше жена, а до нея имаше мъж. Косата на жената беше руса — сигурно беше много светла, след като видя цвета в тъмното.

Единият от двамата каза нещо. Емили не чу думите, но видя как Емили във видението се качи в колата. После образът избледня.

Емили седна. „Колко странно!“, помисли си тя. Знаеше къде е „Стюарт авеню“ — намираше се в другата част на града, в бизнес квартала. През деня беше оживено, а през нощта — почти безлюдно. Каква причина би могла да има, за да отиде там? И защо би се качила в колата? Цял живот майка й я беше учила никога да не разговаря с непознати, да не говорим да отиде някъде с тях. Това беше лошо. Та нали всички родители учеха децата си да не правят така? Всеки знаеше колко опасно беше да се говори с непознати. Тя не можеше дори да си представи, че би направила нещо толкова глупаво.

Взе от нощното шкафче книгата, която четеше, и я отвори. Книгата беше интересна и тя с удоволствие четеше по няколко страници всяка вечер преди да заспи. Сега обаче не успя да се съсредоточи. Стана и отиде в дневната.

Майка й гледаше телевизия. Зарадва се, че вижда Емили.

— По-добре ли си, скъпа? Искаш ли нещо за ядене?

Емили поклати глава.

— Не съм гладна, мамо. Но не съм и болна — добави бързо тя.

— Искаш ли да стопля останалите макарони със сирене? — попита майка й с надежда.

Емили знаеше, че майка й щеше да се почувства по-добре, ако хапнеше малко.

— Добре. Би било страхотно.

Не след дълго тя и майка й седяха на дивана с купи с макарони със сирене. Бяха намерили маратон на реалити шоу за мода и се приготвиха да прекарат вечерта в гледане на телевизия.

Емили обичаше такива предавания. Харесваше й да гледа как грозни патета се превръщаха в красиви лебеди с помощта на подходящ грим и дрехи. Колкото и интересни да бяха епизодите обаче, съзнанието й все се връщаше към последното странно видение. Улица „Мапъл“ и „Стюарт авеню“. Кога щеше да се озове на ъгъла на „Мапъл“ и „Стюарт“? И защо?

До десет часа и тя, и майка й, се прозяваха и маратонът свърши. Майка й направи нещо, което не беше правила от години — отиде с Емили до стаята й, за да я завие.

— Сигурна съм, че утре ще си по-добре — каза тя и целуна Емили по челото. — И ще се обадя на директора. Повече няма да посещаваш часовете за деца с дарби.

На Емили не й се спореше.

— Лека нощ, мамо.

След като майка й си тръгна, тя осъзна, че изобщо не й се спи. Просто лежеше и мислеше за събитията от последната седмица. Някъде в ъгъла на съзнанието си обаче още не беше забравила видението. „Мапъл“ и „Стюарт“. „Мапъл“ и „Стюарт“…

Отказа се да опитва да заспи, стана и седна на бюрото. Мадам все й повтаряше да разчита виденията си, да търси детайли и ключови моменти. След като компютърът й зареди, тя написа „Мапъл и Стюарт“ в търсачката.

Имаше стари филмови звезди с имена Алиша Мапъл и Дел Стюарт, както и магазин за водопроводни принадлежности, наречен „Мапъл и Стюарт“. Намери правна кантора „Мапъл, Стюарт и Джоунс“ и картографска компания, която предлагаше да й покаже пътя до ъгъла на „Мапъл“ и „Стюарт“. Кликна на връзката, но не научи нищо ново.

Нищо не й хрумваше.

„Мапъл“ и „Стюарт“… Осъзна, че кръстовищена часовника. Минаваше единайсет и беше прекалено късно да й се обажда по телефона. Ами ако Джена беше още будна и сърфираше в интернет? Емили можеше да й изпрати съобщение. Влезе в пощата си и я потърси в списъка с приятелите онлайн, но не беше на линия.

Междувременно забеляза нещо друго — имаше един непрочетен имейл. Отвори го.

След това някой беше добавил още едно изречение.

И вероятно щеше да попадне в същата опасна ситуация като тях. Само че тя беше виновна за това положение. Знаеше какво трябва да направи.

На слабото осветление тя облече същите дрехи, с които беше по-рано — дънки и зелена тениска. Кафявият пуловер висеше на облегалката на стола. Сложи няколко неща в раницата си — кутийката на контактните си лещи, чифт бельо и четка за зъби. Взе си и часовника.

Надраска набързо бележка и я сложи на леглото си. После излезе и погледна притеснено към полуотворената врата на майка си. С облекчение забеляза, че лампата не свети — значи майка й не беше будна и не четеше. Въпреки това продължи да се движи тихо. Майка й спеше много леко.

Отвън се спря и се зачуди дали да не вземе колелото си от гаража в сградата. До полунощ имаше достатъчно време и затова тръгна пеш. Трябваха й четирийсет и пет минути да стигне кръстовището на „Мапъл“ и „Стюарт“.

Беше тъмно и тихо — кварталът беше безлюден, също както във видението й. Беше прохладно, може би трябваше да си вземе яке. Във видението й обаче тя не беше с яке.

Зачака. Колкото и странно да беше, не се чувстваше притеснена. Всъщност беше необичайно спокойна. Погледна часовника си. Беше полунощ.

Чу нещо и погледна надолу по улицата. В далечината видя една кола. Не караше много бързо.

Не успя да различи цвета на колата, но й се стори съвсем обикновена. Колата намали, когато приближи, и спря. На шофьорското място имаше жена, а до нея седеше мъж. Лицата им бяха в сянка, но платиненорусата коса на жената беше много светла и се виждаше ясно.

Жената заговори със спокоен, но твърд глас:

— Влизай, Емили.

И тя влезе в колата. Знаеше, че в тази ситуация точно това трябваше да направи.