Днес го имаш, утре го губиш

5

Джена нямаше търпение да говори с Кен и когато го забеляза на стъпалата на входа на училището, забърза към него. Тя обаче стигна до стъпалата и спря. Беше познала кой е с него и нямаше начин да говори с Кен точно в момента. Беше с две момчета, и двамата бяха изтъкнати спортисти. Дори и Джена, която не си падаше по спорта, знаеше, че са капитани на баскетболния отбор на „Медоубрук“. Беше виждала как ги представят и поздравяват (заедно с капитаните на отборите по ръгби, футбол и бейзбол) на задължителните за всички ученици събирания.

Джена имаше твърдо мнение за спортистите — според нея бяха глупави и скучни, без изключения. Емили и Трейси все й казваха, че това е изкуствено наложен стереотип и няма как да важи за абсолютно всички спортисти по света, но Джена беше категорична. В никакъв случай не можеше да говори с Кен пред тях.

Не разбираше защо Кен се движеше в техните среди. Да, знаеше, че преди тя да дойде в „Медоубрук“, той е бил спортист. Емили й беше казала, че бил капитан на отбора по футбол, но че получил сериозна травма в някаква катастрофа. Всъщност, според Емили, именно след инцидента той беше развил дарбата си. Кен беше симпатичен — не беше скучен и определено не беше глупав. Може би наистина мнението й беше повлияно от наложения стереотип.

Онова, което искаше да му каже обаче, беше много лично и можеше да го сподели само с него. От друга страна скоро трябваше да влизат в училище, Кен сигурно щеше да тръгне пръв и тя нямаше да има друга възможност да говори с него. Затова бавно изкачи стъпалата и се отправи към момчетата.

Беше достатъчно близо, за да чуе какво казва Кен. Той сякаш поздравяваше другите.

— Срещата снощи беше невероятна.

— Изключителна — потвърди единият. После кимна към по-високото момче. — Когато Майк отбеляза първия кош, останах без думи. Хвърлянето беше невъзможно.

— Наистина беше невъзможно — призна Майк. — И аз останах изненадан като всички останали, когато топката влезе в коша.

— Имал си късмет — рече Кен.

— Да — съгласи се Майк. — Цяла вечер имах късмет. Не изпуснах и едно хвърляне.

— Не може да е само късмет — каза другото момче. — И на срещата в понеделник беше невероятен.

— Да — отвърна Майк, но челото му се намръщи. — Не знам какво става. Не съм бил толкова добър цял сезон.

— Абсолютно — добави другият. — Беше плачевен случай. Нямаш и шест отбелязани точки преди понеделник — той се обърна към Кен. — Трябваше да чуеш как го ругаеше треньора.

— Сигурно това те е мотивирало — предположи Кен.

— Сигурно — каза Майк, но не прозвуча особено убедено. — Хей, Кен… Нали се сещаш за момчето в инвалидната количка?

— Чарлс Темпъл? Да. Какво за него?

— Той беше на срещата снощи.

— И? — попита другият.

— Беше и в понеделник. Забелязах го заради количката. Той не може да качи стъпалата и беше застанал точно до игрището.

Кен повтори като ехо.

— И?

Майк очевидно се чувстваше неловко.

— Не знам. Досега не го бях виждал. А и ме гледаше някак странно. Тръпки ме побиват.

Сега Кен се почувства неловко.

— Тръпки?

— Да… Знаеш ли нещо за него?

— Не — Кен забеляза Джена на стъпалото под тях. — Трябва да говоря нещо с нея. До скоро.

Той бързо слезе при Джена.

— Чу ли? Боже, мразя да ме питат за часовете на специалния клас.

Джена имаше по-сериозни проблеми.

— Виж, случи се нещо. Емили я няма.

Той я погледна изненадано:

— Как така я няма? — после ококори очи. — Искаш да кажеш, че е изчезнала като другите?

— Не точно. Оставила е бележка на майка си, така че не е изчезнала, просто е заминала. Майка й ми се обади сутринта. Беше в истерия.

— В бележката пишеше ли къде отива?

Джена поклати глава.

— Само, че трябва да намери приятелите си и майка й да не се притеснява за нея.

— Но откъде знае къде да ги търси?

— Не знам. Може да е имала видение. Да отидем при мадам и да й кажем.

Нямаше нужда да я търсят. След като влязоха в сградата, забелязаха някаква суматоха пред кабинета на директора. Чуха спокойния, премерен тон на мадам, а майката на Емили крещеше ядосано.

— Как можахте да го позволите? — викаше тя. — Ученици от един конкретен клас започват да изчезват и родителите не са уведомени?

Мадам отговори:

— Родителите на изчезналите ученици бяха незабавно уведомени, госпожо Сандърс.

Майката на Емили не хареса отговора.

— Ами родителите на останалите ученици? Ако знаех, че такива неща стават в така наречения час за ученици с дарби, щях да попреча на дъщеря си да изчезне!

Учениците бяха привлечени от шума и започнаха да се събират. Директорът, господин Джаксън, изглеждаше притеснен. Той вкара двете жени в кабинета и затвори вратата.

Когато звънецът за часа на класния би, из училището вече се носеше слуха за изчезналите. Съучениците на Джена, които знаеха, че посещава часовете за деца с дарби, я поглеждаха притеснено сякаш едва ли не очакваха да изчезне пред очите им. На Джена не й пукаше. Тя носеше силен грим, черни дрехи и обикновено се държеше безцеремонно — беше свикнала да я зяпат. Притесняваше се обаче за приятелките си Трейси и Емили. Тревожеше се дори за учениците, с които не беше чак толкова близка. Нямаше търпение часът за деца с дарби да дойде и да говори с мадам и останалите.

Не се наложи да чака дълго. Преди часът на класния да свърши, учителят получи бележка и махна с ръка на Джена.

— Трябва веднага да отидеш в стая 209 — каза й той.

Когато Джена пристигна, от учениците с дарби беше дошла само Аманда.

— Знаеш ли защо ни извикаха? — попита я Джена.

Аманда сви рамене.

— Заради Емили ли?

Аманда отново сви рамене. Джена впи любопитно поглед в нея.

— Изобщо знаеш ли за Емили?

— Не.

— Няма я. Според мен е избягала и е тръгнала да търси другите.

— Кои други?

— Онези, които изчезнаха.

Аманда кимна.

— Добре — каза тя. После стана от стола и тръгна към вратата. Джена застана на пътя й. Не беше очаквала Аманда да се разтревожи, но липсата на каквато й да е реакция я изненада.

— Аманда! Хайде, трябва да поговорим. Трябва да направим нещо.

Аманда я погледна с празен поглед.

— Защо?

Това вече шокира Джена. Приятелите на Аманда не можеха да я чуят и тя нямаше причина да играе. Джена знаеше, че Аманда има някои ценни качества и не е безчувствена. Сега обаче не проявяваше интерес и това беше много, много странно.

Освен ако… освен ако…

— Ти си другата Аманда — заяви Джена и сърцето й се сви.

Истинската Аманда щеше да се сопне на Джена и да я нарече луда. Тази Аманда просто впи празен поглед в нея.

Джена въздъхна.

— Седни, Аманда.

Другата Аманда се подчини.

Нямаше смисъл да говори с това нещо, каквото и да беше. То приличаше на Аманда, говореше като Аманда, движеше се като Аманда, но… не беше Аманда. Беше някаква роботизирана обвивка на истинското момиче. О, ужасно кофти момент Аманда да открадне друго тяло. Тя не беше особено мил човек, но пък поне беше умна.

Може би точно затова се беше вселила в друго тяло. Може би беше повярвала на предсказанието на Емили. То очевидно не се беше сбъднало, защото тялото на Аманда още беше тук, но къде беше истинската Аманда?

Бяха останали само тя, Кен и Чарлс. Те и мадам трябваше заедно да се справят с проблема. После пристигна Кен.

— Току-що видях мадам — каза той. — Малко ще закъснее. Дойдоха полицаи и трябва да говори с тях.

Джена поклати глава.

— Не мисля, че полицията ще помогне. Това не е обикновено отвличане. Няма да искат откуп или нещо такова.

— Права си — Кен се обърна към Аманда. — Здрасти, Аманда. Имаш ли някакви предположения?

— За какво?

— За изчезналите ученици! Според нас с Джена това не е обикновено отвличане.

Другата Аманда отвори дамската си чанта и извади несесера си с гримовете. Постави малко огледалце на чина и започна да си слага спирала.

— Аманда! — извика отново Кен. — Имаш ли някакви идеи?

— Не — отвърна тя и продължи да се гримира.

— Не си прави труда — уведоми го Джена. — Тя не е Аманда.

Кен разбра какво искаше да каже и изръмжа.

— О, не!

Мадам пристигна. Въпреки случилото се сутринта, изглеждаше спокойна. На Джена й се стори обаче, че очите й проблясваха мрачно. Мадам започна да говори направо.

— Имаме проблем — каза рязко тя — и трябва всички да сплотим силите си. — После млъкна. — Къде е Чарлс?

Като по сигнал вратата се отвори и Чарлс влезе с количката си.

— Извинете за закъснението — рече нехайно той. — Бях с едни приятели.

— Какви приятели? — промърмори Кен.

— Моля за внимание, всички — обърна се към тях мадам. — Аманда?

— Тя не е Аманда, мадам — поясни Джена.

Учителката въздъхна и затвори очи за момент, сякаш се опитваше да осъзнае поредната лоша новина.

— Добре. Благодаря, Джена. Чарлс, ако обичаш, спри веднага.

Джена забеляза, че кламерите на бюрото на мадам скачат от кутийката си в чашата с моливите и химикалите. Мадам обаче беше по-рязка от обикновено и Чарлс спря.

Мадам продължи със същия тон:

— Не трябва да го приемаме с лека ръка, деца! Не вярвам, че Трейси е невидима или че Мартин е избягал от къщи. Някой… някаква организация кара учениците с дарба да изчезват и това има нещо общо с вашите способности. Трябва да разберем кой стои зад всичко и защо.

— Мислите ли, че са в опасност? — обърна се Кен към учителката.

— Много е възможно, но опасността не е онази, за която си мислиш. Не смятам, че ще бъдат наранени физически. Според мен ще бъдат използвани.

Джена знаеше какво искаше да каже. Това беше най-големият страх на мадам — дарбите им да бъдат използвани от хора с лоши намерения. Не вярвай на никого — това беше нейната мантра. Следващите думи на мадам обаче я изненадаха.

— Трябва да призная обаче… Радвам се, че Емили е отишла да ги търси.

Джена отвори уста от смайване.

— Защо?

— Защото в една такава ситуация тя е най-добрата ни надежда — каза простичко мадам.

Джена не можеше да повярва на ушите си. Емили — най-добрата им надежда? Емили и неточните й предсказания? Емили, чиято дарба беше най-слаба от всички?

Ако Емили беше най-добрата им надежда, помисли си Джена, явно бяха загазили много повече, отколкото предполагаше.