Днес го имаш, утре го губиш

12

Кен знаеше къде ще е баскетболният отбор. „Пиците на Джино“ в мола срещу гимназия „Медоубрук“ беше предпочитаното от спортистите заведение. Когато наближиха, той посочи с ръка и Джена забеляза шестима баскетболисти, натъпкани в едно сепаре до прозореца.

— Големият въпрос е как да го откъснем от новите му дружки — зачуди се Джена.

Кен завъртя очи.

— Те не са му „дружки“. Майк е суеверен. Винаги е бил такъв. Мисли, че Чарлс им е нещо като талисман и е убедил и останалите. Искам да кажа, как иначе да обяснят внезапната промяна в резултатите?

— Значи те само го използват? — попита Джена.

— Да. Когато сезонът свърши, ще го изритат.

— Звучиш убедено.

— Познавам ги добре. На бас, че се подиграват на Чарлс, когато го няма.

Джена се замисли.

— Чарлс е горд човек. Ако знае, че всъщност не го харесват, ще си тръгне.

Кен се съгласи.

— Можем да му кажем, но няма да ни повярва.

Джена кимна.

— Но ако го чуе от тях…

— Какво имаш предвид?

Една идея започна да се оформя в главата й.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да.

— Може ли да го видя?

Той й го подаде. Джена го погледна набързо, усмихна се и сподели идеята си с Кен.

— Заслужава си да опитаме — отвърна той. — Хайде — стигнаха до вратата на заведението.

— Чакай малко — каза Джена. — Как изглеждам? — тя се опита да си придаде убедително изражение.

— Силно депресирана — рече Кен.

— На ръба на сълзите?

Той наклони глава настрани и я огледа.

— Ами… Няма да е зле да изкараш няколко сълзи.

Джена се опита, но се оказа невъзможно. „Силно депресирана“ трябваше да свърши работа.

Влязоха и бавно се отправиха към масата, на която седяха баскетболистите и Чарлс.

— Може ли да седнем? — попита Кен. Без да чака отговор, той избута приятеля си Майк и седна.

Чарлс го погледна заинтригувано.

— Мислех, че сте отишли да спасявате онези деца — промърмори той тихо, така че другите да не го чуят.

— Не — отговори меко Кен. — Прекалено сложно е. Може ли едно парче?

Джена не се обиди, че никое момче не й направи място да седне. Спортистите не харесваха момичета като нея. Всъщност тя имаше чувството, че половината се страхуват от нея. Затова й беше толкова трудно да изглежда отчаяна и да предизвика съчувствие у тях. Тя обаче направи каквото можа.

— Аз ще вървя — каза тя с разтреперан глас. После подсмръкна шумно и потри очи.

— Какъв й е проблемът? — попита Майк.

— Пръстенът й се изплъзна от пръста и падна в една шахта отвън — отвърна Кен.

— Веднъж си изтървах портмонето в шахтата — обади се друго момче. — Но успях да го извадя. Надъвках една дъвка, залепих я на края на молив и бръкнах вътре. Портмонето се залепи за дъвката и го издърпах.

— Това го пробвахме — каза бързо Кен, — но не намерихме пръстена.

— Лош късмет — отсече едно от момчетата.

— Да — каза Джена и подсмръкна още няколко пъти. — Пръстенът беше много специален. Татко ми го подари преди да умре.

Мислеше, че тази сантиментална подробност ще ги разчувства.

Едно от момчетата подхвърли:

— Видя ли изражението на онзи от „Сейнт Марк“, когато опита да стреля и топката излетя при скамейките? Още не мога да повярвам. Мислех, че ще вкара лесно.

— Да. Какво се случи? — зачуди се друг.

— Кой знае? И на кого му пука? — припя Майк и прегърна Чарлс. — Ние си имаме талисман. Той не само ни помага да печелим, но и кара другите да се излагат.

Джена трябваше да насочи отново вниманието им към несъществуващия пръстен. Очевидно досега не й се получаваше. Опита друга тактика.

— Беше с диаманти и рубини — каза тя.

Баскетболистите впериха неразбиращо поглед в нея.

— Пръстенът ми — напомни им тя. — Онзи, който падна в канала. Беше с диаманти и рубини. И един голям сапфир.

Това вече ги впечатли.

— Бил е с истински камъни? — попита Майк. — Леле! Гадост.

Кен щракна с пръсти, сякаш изведнъж му хрумна гениална идея.

— Знам кой ще й помогне да го намери. Чарлс, би ли дошъл за малко с нас?

— Защо? — попита Чарлс.

Кен го погледна многозначително.

— Знаеш защо, Чарлс. Да се опитаме… хм, да намерим пръстена и… Може да ни донесеш късмет — после добави към другите. — Той е такъв, нали? Носи късмет.

Чарлс впи очи в него.

— Да, ама може да не искам да нося късмет точно на вас.

— О, стига, Чарлс — рече Майк. — Кен е наш човек. Защо не помогнеш на приятелката му?

— Да, може да ти дадат някаква награда — каза друг.

Джена се опита да измисли нещо бързо. Чарлс беше в часа й по геометрия.

— Ще ти пиша домашното по геометрия един месец — предложи му тя.

— Хей, добра идея — каза едно от момчетата.

Чарлс изглежда също се замисли.

— Да. Добре — той тръгна с количката по пътеката и Джена излезе с него от заведението. Кен остана при другите на масата.

Слава богу, пред ресторанта на улицата наистина имаше шахта. Чарлс погледна в нея.

— Не виждам нищо — каза той.

— Вътре трябва да е — увери го Джена. Тя погледна към ресторанта и видя Кен да говори с момчетата. „Хайде, Кен. Побързай! Не знам още колко мога да го задържа тук.“

— Ако наистина е с диаманти, трябва да просветне — каза Чарлс.

— Диамантите не са почистени — отвърна бързо Джена. — Трябва да го дам на бижутер. Не можеш ли да си го представиш и да го вдигнеш, без да го виждаш?

— Не знам. Досега не съм пробвал.

— Златен е и има един диамант. От двете му страни има по един рубин. И много малки диаманти около халката.

— Нали каза, че има и сапфир?

— А, да. Разбира се. И един огромен сапфир.

— Не съм те виждал да носиш такъв пръстен — рече Чарлс.

— Ами… Хм, не ми позволяват да го нося в училище. Виж, представи си го и на бас, че ще успееш да го извадиш. Ти имаш силна дарба, Чарлс. Най-удивителната от всички. Имаш такъв късмет. Аз мога само да чета мисли, но ти движиш предмети само с мисълта си. Това е много по-яко — тя бъбреше безсмислено, но щеше да направи всичко, за да задържи Чарлс достатъчно и Кен да изпълни задачата си.

— Млъкни. Опитвам се да се съсредоточа — прекъсна я Чарлс. Мина една минута. — Не, не става. Връщам се в заведението.

— Опитай още веднъж. Моля те! — изплака Джена. — После няма да се налага да пишеш домашни.

— Чакай малко — сети се Чарлс. — Ти какви оценки имаш по геометрия? Не искам да ми пишеш домашните, ако не се справяш добре.

За щастие не се наложи Джена да отговаря на този въпрос. Кен излезе от заведението.

— Получи ли се? — попита тя развълнувано.

Той вдигна мобилния си телефон.

— Всичко е тук.

— За какво говорите? — поиска да узнае Чарлс.

— За така наречените ти „приятели“ — отвърна Кен. — Решихме, че би искал да знаеш какво всъщност мислят за теб.

Той включи телефона и пусна последния запис. Първо се чу гласа на Кен:

— Значи сега сте приятели с Чарлс. Не е лошо момче, като го опознаеш.

Едно момче каза:

— Шегуваш ли се? Той е отрепка. Направо е жалък. В училище не прави нищо, само се мотае с количката си и се оплаква за всичко.

— Не е виновен, че е в количка — намеси се отново Кен.

— Това няма нищо общо — възрази друг. — И да не беше в количка, пак щеше да е отрепка.

Сега Майк проговори:

— Виж, ако успее да ни изтика до финалите, може да се мотае с нас. Поне до края на сезона.

— Само че ми лази по нервите — каза друг. — А до финалите има цял месец.

— Представи си колко страхотно ще бъде да спечелим шампионата — заяви някой.

Майк допълни:

— И после да изритаме Чарлс.

Кен изключи телефона.

— Съжалявам, Чарлс. Трябваше да знаеш с какви глупаци се събираш.

Джена наблюдаваше лицето на Чарлс. Той беше пребледнял и беше на ръба на сълзите. Всъщност една сълза се плъзна по бузата му.

— Знаеш ли, Чарлс, ние искаме да ти бъдем приятели — каза тя. — Ти обаче трябва да ни допуснеш до себе си. Сигурна съм, че и Емили и Трейси ще ти бъдат приятели — тя не каза нищо за Аманда. Чарлс не беше толкова лековерен. — Жалко, че Трейси и Емили бяха отвлечени. Кой знае, може да не ги видим повече.

Чарлс избърса ядосано сълзата, но не каза нищо. Джена бързо прочете мислите му. Той беше на ръба.

— Говоря сериозно, Чарлс. Не лъжа. Трябва само да се държиш малко по-мило и ще имаш много приятели.

Настъпи дълга тишина. Накрая Чарлс промълви:

— Добре.

В този момент една кола спря до тях. Прозорецът на шофьорското място се смъкна и един познат глас каза:

— Влизайте вътре.

— Мадам! — възкликна Джена. — Как разбрахте, че сме тук?

Кен отговори вместо нея.

— Мобилните телефони могат да се ползват и за друго, не само за записване на клюки, Джена.

Отвориха багажника на колата. Кен помогна на Чарлс да се настани на предната седалка, а Джена сгъна инвалидната количка и я прибра в багажника. После седна на задната седалка до Кен и потеглиха.

Джена разказа на мадам за къщата и как беше усетила, че Емили и другите са вътре.

— Успях само да доловя настроението й. Не видях мислите й и не знам подробности. Нямам представа защо са ги отвлекли.

— Скоро ще разберем — отсече мрачно мадам. Джена й казваше накъде да кара и не след дълго пристигнаха пред изоставената къща зад индустриалния парк.

— Ще успееш ли да отвориш вратата, Чарлс? — попита Кен.

— Фасулска работа — отвърна Чарлс.

Когато наближиха къщата, Джена се намръщи.

— Нещо е различно.

— Какво? — попита мадам.

— Не знам. Но не долавям настроението на Емили.

Мадам паркира колата и всички излязоха. Чарлс застана с количката пред къщата и впи поглед в червената врата. Нищо не се случи.

— Има верига — каза той.

— Това проблем ли е? — попита мадам.

— Не. Трябва ми само малко повече концентрация.

Той сбърчи чело и секунди по-късно голямата червена врата се отвори със замах — Чарлс я беше отделил от пантите. Кен се спусна към нея.

— Спри — извика мадам. — Не влизай. Изчакай полицията!

Кен обаче вече беше в къщата. Джена се поколеба дали да го последва. Вътре беше много тъмно.

Имаше и нещо друго. Не чуваше никакви мисли. Вратата беше отворена и трябваше да долови все нещо. Сякаш в къщата нямаше никого.

Кен излезе, клатейки глава.

— Няма ги.

— Къде са? — извика безпомощно Джена, но знаеше, че никой не може да отговори на въпроса й.

Изведнъж Кен притисна ръце към главата си.

— Не сега! — извика той. — Остави ме на мира!

И отново Джена чу досадния глас на жената: „Моля те, говори със сина ми. Той ще се забърка в неприятности. Трябва да му кажеш, че много ме натъжава. Това ще го спре.“

— Искам ти да спреш! — изкрещя Кен. — Не ми пука за глупавия ти син!

„Той не е глупав. Казва се Хауърд. Много добро момче е, просто се събра с лоши хора. Наблюдавах го. Отвлякоха някакви много странни деца и отидоха да обират банка.“

Кен и Джена се спогледаха.

— Деца със специални дарби? — попита Кен.

„Да. Едното момиче предсказва бъдещето, а другото изчезва…“

— Знаеш ли къде са? — попита Кен.

„Разбира се, че знам. Аз съм на небето. Мога да видя каквото поискам…“

Не беше особено любезно да прекъсват мъртвец, но жената можеше да продължи така цяла вечност.

— Къде са? — попитаха в един глас Кен и Джена.

И тя им каза.