Днес го имаш, утре го губиш

6

Когато се събуди, Емили нямаше представа къде е — поне географски. Виждаше, че е в леглото, в някаква стая, но нищо повече.

В момента, в който седна на задната седалка на колата, мъжът се обърна към нея и завърза очите й. Беше го направил внимателно, сякаш се извиняваше, но въпреки всичко беше страшно и Емили беше започнала да се паникьосва. Резкият тон на жената я стресна още повече.

— Не се бори, Емили. Не можеш да направиш нищо.

— Какво става? — попита Емили, без да се надява, че ще получи отговор.

— Ще разбереш, когато му дойде времето — отговори жената.

Мъжът беше по-мил:

— Ето ти нещо за пиене.

Тя усети как пъхна бутилка в ръцете й. После чу тих звук. Протегна ръка и усети стъклена преграда, която разделяше предната от задната седалка, както при лимузините. Нямаше как да чуе за какво си говорят.

Тишината и тъмнината имаха едно предимство. Беше й по-лесно да се съсредоточи и да надникне в бъдещето. Отпи от бутилката и веднага й се прииска да се ритне. Защо беше толкова глупава, чудеше се тя, когато започна да се унася.

Сега беше будна и седна в леглото. На очите й нямаше превръзка, но в стаята беше тъмно като в рог. Усети, че до леглото има маса и нещо друго — може би лампа. С напипване тя намери копчето и го натисна.

Стаята се озари от светлина. Нямаше много за гледане. Беше съвсем обикновена, със светлосини стени. На една от стените имаше нещо с формата на прозорец, но той беше напълно закрит от метален капак. До стената срещу нея имаше бяла ракла.

В помещението имаше още две легла, но и двете бяха празни. Те не бяха оправени и сякаш някой доскоро беше спал в тях. Вратата започна да се отваря и Емили замръзна.

— Добро утро.

Емили изпусна дъха си.

— Трейси.

Трейси влезе и седна на ръба на леглото на Емили.

— Как се чувстваш?

— Малко замаяна — призна Емили.

Трейси кимна.

— Дали са ти нещо, за да заспиш.

— Къде сме?

— Не знам — отвърна Трейси. — В някаква къща, но нямам понятие къде. И всички прозорци са затворени.

— Как те докараха тук?

— Хванаха ме в дамската тоалетна в училище и притиснаха мокра кърпа към лицето ми. Сигурно са ме упоили с нещо, занесли са ме до кола и са ме докарали тук. Събудих се в тази стая.

— Мъж и руса жена?

Трейси поклати глава.

— Имаше двама мъже, но жената беше червенокоса.

„Значи са поне четирима“, помисли си Емили.

— Кои са те?

— Не знам.

— Какво искат от нас?

— И това не знам.

— Трейси! — възкликна ядосано Емили. — Тук си от два дни! Нищо ли не успя да научиш?

Трейси поклати глава.

— Не. Първата нощ успях да стана невидима и да огледам наоколо, но не открих нищо. Над нас има още един етаж, но вратата в горната част на стълбите е заключена. Предполагам, че са там.

Над тях се чу скърцане и потвърди думите на Трейси. Горе имаше някого.

— Мисля, че знаят за дарбата ми — продължи Трейси. — Шепнат, дори когато съм невидима и не мога да чуя какво си говорят.

— Опита ли се да ги попиташ какво искат?

— Опитах, разбира се — отвърна Трейси. — Казват само да имам търпение. Може би искат да съберат всички и тогава ще обяснят какво искат — тя се опита да се усмихне. — Не се обиждай, но се надявах следващата да е Джена. Тя би могла да прочете мислите им и да разбере какво става.

— Не мога да повярвам, че толкова спокойно приемаш всичко — учуди се Емили.

Трейси сви рамене.

— Все някой трябва да запази присъствие на духа. Картър е безполезен, разбира се. Държи се както в училище. Прави каквото му кажат, а в останалото време се взира в пространството. Сара напълно откачи и почти не говори. Може би е в шок.

— Разбирам я — каза съчувствено Емили. — Знаят ли за дарбите на всички?

— Нямам представа! — отвърна Трейси за пореден път. После погледна тъжно Емили. — Съжалявам, че те замесих в това. Те ме накараха да напиша имейла.

— Няма значение. Исках да ви помогна. Неприятно ми е, че не успях да видя какво ще стане навреме. Можеше да ви предупредя.

— Стига глупости. Нямаше да ги спреш.

Стомахът на Емили силно изкъркори.

— Гладна си — заяви Трейси. — Облечи се и ще закусим. Признавам, грижат се много добре за нас. Храната е хубава, а и има много забавления.

— Но затворът си остава затвор — напомни й Емили, докато обличаше спортния екип на леглото.

— Поне е луксозен затвор — рече Трейси. — Има дивидита, ексбокс конзола, игри… — тя още изброяваше хубавите страни на къщата, когато излязоха от стаята.

Емили не се заблуди от веселия тон на Трейси. Това беше типично за Трейси поведение — поемаш нещата в свои ръце и се опитваш да повдигнеш духа на другите. Очевидно не действаше на Мартин. Когато влязоха в трапезарията, той седеше отпуснато на един стол и гледаше нещастно чинията си.

— Обичам яйцата пържени само от едната страна — изхленчи той.

— Млъквай и яж — нареди му Трейси. — И бърканите яйца са вкусни. А има и хубав, хрупкав бекон.

Мартин започна да яде, но по изражението му (или по-скоро по липсата на изражение) не можеше да се разбере дали му е вкусно. Сара изглеждаше точно както я беше описала Трейси — много уплашена.

Емили се сети за бутилката в колата и внимателно огледа храната. Трейси обаче й беше казала, че им дават хубави неща, а Мартин не показваше никакви странични ефекти. Освен яйца и бекон, имаше препечени филийки и портокалов сок, който изглеждаше прясно изцеден. Емили не вярваше, че ще успее да хапне нещо, но остана изненадана от себе си.

Може би защото къщата не изглеждаше никак страшна. Макар и да нямаше прозорци, мястото изглеждаше съвсем обикновено. Седяха на голяма маса и удобни столове, комплект с масата. Чиниите бяха с флорални мотиви, подобни на сервиза в дома на Емили. Вилиците, ножовете и лъжиците бяха истински, не пластмасови.

Емили леко докосна острието на ножа. Е, не беше достатъчно остър да среже нещо по-твърдо от яйце. Не че щеше да има смелост да намушка човешко същество…

Снощи похитителите й не се бяха държали като закоравели злодеи. Жената не беше особено мила, но и не се бе държала лошо, а мъжът беше внимателен.

Емили беше почти сигурна, че мъжът, който влезе в трапезарията, беше същият. Беше слаб, леко плешив и с добре оформена къса брадичка. Очила с телена рамка бяха кацнали на носа му. Когато стигна до масата, всички замръзнаха и го погледнаха.

Той остави пакет салфетки.

— Имате ли нужда от нещо? — обърна се той към всички. — Май сте още малки да пиете кафе.

Изобщо не беше страшен. Всъщност, докато оглеждаше масата, явно се чувстваше неловко, сякаш беше леко притеснен.

Никой не каза нищо.

— Мога да препека още филийки, ако искате — предложи той. Никой не пожела допълнително и той излезе от стаята облекчено.

Емили продължи да яде и забеляза как една сълза се стече по лицето на Сара. Трейси явно също беше забелязала. Тя седеше до Сара, наведе се и я прегърна през раменете.

— Всичко ще бъде наред — каза успокояващо тя.

Сара потръпна и избута ръката на Трейси.

— Махай се.

Емили я погледна заинтригувано. Не познаваше добре Сара, но в клас винаги беше много мила и никога не се държеше грубо. Очевидно ситуацията й се отразяваше. Емили се надяваше, че ако се наложеше, Сара щеше да използва дарбата си.

Всички довършиха закуската си. Трейси отново пое инициативата.

— Някой иска ли да отидем в дневната и да играем на „Голямата автокражба“? — попита тя безгрижно.

Никой не подскочи от радост. Не че имаше значение, защото в този момент похитителите им влязоха в трапезарията. Освен оплешивяващия мъж, имаше още един мъж с гъста къдрава кафява коса. Той беше по-нисък и дебел. Докато слабият изглеждаше нервен, ниският се усмихваше. Не бяха млади, но не бяха и стари. Според Емили бяха горе-долу на възрастта на майка й.

Жената привлече вниманието на Емили. На първо място тя беше много красива и сексапилна. Според Емили беше на около трийсет години, но жената беше с грим и трудно можеше да прецени възрастта й. Беше облечена с модерни тесни дънки, ботуши и блуза на точки. Имаше дълга, черна коса с тъмносини кичури. На ушите й висяха големи халки, които изглеждаха златни.

Очите й бяха сини, но нюансът им беше по-различен от кичурите й. Бяха толкова бледосини, че изглеждаха почти прозрачни.

Най-невероятното нещо у нея обаче беше изражението й — или по-скоро липсата на такова. Съвършените й черти бяха напълно безизразни. За секунда устните й се разтвориха и леко се извиха в краищата, но Емили в никакъв случай не можеше да нарече това усмивка. Побиха я тръпки.

— Добре дошли — каза жената, макар и тонът й да не беше никак гостоприемен. — Дано се чувствате удобно. Аз съм Клеър — после посочи пълния тип. — Това е Хауърд, а мъжът от другата ми страна е Джордж.

Джордж заби поглед в земята и промърмори:

— Здравейте.

Хауърд им се усмихна сърдечно.

— Здравейте.

Сега вече Емили беше сигурна, че Джордж беше мъжът от снощи. Не можеше обаче да каже същото за жената. Гласът й се стори познат — жената може би беше с перука. Или пък русата жена снощи беше с перука. Както и червенокосата, която Трейси беше видяла… О, защо мислеше за коси и цветове в такъв момент?

Клеър продължи:

— Знам, че сигурно се чувствате странно и се чудите какво става. Е, дойдохме да обясним.

Емили погледна Трейси и разбра, че й тя си мисли същото. Явно целта им не беше да отвлекат всички ученици с дарби — някои още липсваха.

Жената сигурно можеше да чете мисли, защото каза:

— Между другото, няма да отвличаме всички. Засега имаме нужда само от вас.

Трейси попита:

— Ето защо?

— Заради дарбите ви, разбира се — устните й отново потръпнаха, което явно беше начинът, по който тя се усмихваше. — Вие сте изключителни деца с много специални способности. Трейси, ти можеш да ставаш невидима. Мартин, ти притежаваш невероятна сила. Емили, ти можеш да виждаш бъдещето. А Сара… Сара, ти имаш най-голямата дарба от всички. Ти можеш да контролираш хората.

Емили потрепери. Жената говореше ужасно равнодушно, сякаш съобщаваше кой има усет към математиката и кой е добър пианист. Може би затова изглеждаше по-страшна от мъжете. У нея имаше нещо неестествено.

Въпреки че беше ужасена, Емили трябваше да каже нещо и тя промълви първото, което й дойде на ума:

— Ами Картър? Той няма дарба.

Това не изненада Клеър. Тя само хвърли бегъл поглед към Картър, сякаш той беше нещо незначително.

— Няма значение. Имам хората, които ми трябват.

Още веднъж Емили се изненада от смелостта си:

— Хората, които ви трябват за какво?

Бледосините очи се спряха върху нея.

— Вие ще ни помогнете да оберем банка.