Днес го имаш, утре го губиш

15

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш на училище? — попита я майката на Емили в понеделник сутринта. — Струва ми се, че уикендът е много кратко време, за да се възстановиш.

— Чувствам се добре, мамо — увери я Емили. Тя излезе от колата пред гимназия „Медоубрук“. Повече от всичко Емили искаше животът й да си е същият.

Още не можеше да повярва какво се беше случило миналата седмица. В петък вечерта се беше прибрала с усещането, че е отсъствала цял месец. Толкова емоции… Беше уплашена, объркана, ядосана, потисната… А как се чувстваше сега?

Не беше сигурна. Знаеше обаче, че не е зле. И знаеше, че беше научила нещо за себе си.

Мадам им беше казала да отидат в кабинета й сутринта, за да обсъдят станалото. Емили се зарадва, че няма да чака до обяд, за да види съучениците си. Преживяха голямо приключение и сега трябваше да са по-близки, нали?

Не беше първата, която влезе в стая 209. Джена вече беше там. Тя кимна на Емили.

— Как си?

— Малко съм уморена — призна Емили. — Но иначе съм добре. Ти как си?

— Супер — рече Джена. На Емили обаче й се стори, че Джена беше по-уморена и от нея. Очите й бяха необичайно тъмни.

— Радвам се, че всичко свърши — каза Емили.

— Аз също — съгласи се Джена. И се усмихна. Според Емили усмивката й обаче беше изкуствена.

После влезе Кен. Той определено беше в добро настроение.

— Чувствам се прекрасно — обърна се той към момичетата. — Досега все имах чувството, че имам най-безполезната дарба. Не можех да правя нищо специално. Вчера за пръв път имаше полза от нея.

— Какво искаш да кажеш? — попита Емили.

— Джена прочете мислите на Картър и така разбрахме за къщата. После обаче една мъртва жена ни каза къде сте. Беше майка на един от похитителите, на Хауърд. Искаше да му предам съобщение.

— Какво беше съобщението? — попита Емили.

— Искаше да му кажа, че това е лошо и че той много я е натъжил. Какъв беше той?

— Нормален — каза Емили. — Ако го бях срещнала другаде, можеше дори да помисля, че е сладък.

Джена изглежда се изненада.

— Похитителят ти е бил „сладък“?

— Да, този поне. Другият също изглеждаше нормално. Според мен и двамата не бяха много умни, но не се държаха лошо с нас. Жената, Клеър… Тя вдъхваше страх.

— Обаче пък знаеше как да се облича. Клеър определено имаше стил — този коментар дойде от Аманда. Отново в собственото си тяло, тя бавно влезе в стаята и седна на мястото си. После заразглежда ноктите си. — Каквото и да обитава тялото ми, докато съм извън него, определено знае как да прави маникюр.

Чарлс влезе с количката си в стаята. Емили мушна с лакът Кен и двамата заръкопляскаха.

— Чарлс, ти спаси живота ми — заяви Емили. — Иска ми се да беше видял лицето на Клеър, когато пистолетът излетя от ръката й!

Чарлс изглеждаше доволен, но и сякаш се чувстваше малко неловко. Не беше свикнал да е център на внимание.

Пристигна Трейси, а след нея и Мартин. Накрая влезе Картър Стрийт.

Очите на всички се впериха в него, когато зае мястото си, но той, както обикновено, не реагира.

— Чудя се защо го пуснаха — попита Кен.

— Може би защото няма дарба, която можеха да използват — предположи Трейси.

— Тогава защо изобщо го отвлякоха? — зачуди се Емили. — Те сякаш знаеха всичко за нас.

Никой нямаше отговор на този въпрос и учениците поседяха известно време, без да кажат нищо.

Последна пристигна Сара. Тя отиде право при Аманда.

— Искам да ти благодаря.

Аманда впи поглед в нея.

— За какво?

— Че беше в тялото ми.

Емили се изненада:

— Радваш се, че Аманда открадна тялото ти?

Сара кимна.

— Бяхме в ситуация, в която трябваше да използвам дарбата си. Но не исках да го правя, преди да стане абсолютно наложително. Ако Аманда не беше в тялото ми, можеше да се изкуша да използвам силата си по-рано — и тя седна на чина си.

Още веднъж Емили се зачуди защо Сара отказваше да използва дарбата си. Това беше загадка, която още не беше разрешена.

Накрая пристигна мадам.

— Добро утро, ученици. Няма да ви задържам. Повече ще говорим в редовните часове. Докато спомените ви са още пресни обаче, искам да ви попитам нещо. Какво влияние оказа преживяното върху способностите ви? Сега чувствате ли се по-различно?

— Аз да — отговори Кен. — Най-накрая имаше някаква полза от гласовете.

Чарлс също имаше какво да каже.

— Беше готино. Използвах дарбата си, за да спася Емили. Онази жена можеше да я убие, но…

— Човек никога не знае — каза Емили. — Благодаря ти, Чарлс.

Мадам погледна Емили.

— Ами ти, Емили? Промени ли се отношението ти към дарбата ти?

Емили си пое дълбоко въздух.

— Да. Вече знам, че имам дарба и че тя не е по-лоша от другите. Сега, като погледна назад, се оказва, че всичките ми видения са се сбъднали.

Мартин я прекъсна.

— Чакай малко. Каза, че обирът ще успее, а не стана така.

Емили кимна.

— Това беше мое заключение. Видях Трейси да влиза в трезора и видях как ти строши вратата. Видението не ми показа края на обира… аз сама си го измислих.

— Ами двете различни видения за мен? — попита Аманда. — За мен като Сара, искам да кажа. Първо каза, че ще развия дарбата й, а после, че няма.

— Защото падна — отвърна простичко Емили. — А това не го бях видяла. Ти нямаше да успееш да спреш Джордж. Ти обаче падна и предполагам тогава Сара те е избутала от тялото си. Сара се осъзна и накара Джордж да замръзне. Във видението видях всички възможности — тя се усмихна. — Може някой да е полирал пода същия ден, да е прелетяла пеперуда и там, откъдето е минала, подът да е станал още по-излъскан.

Мадам се усмихна.

— Ефектът на пеперудата. Сигурно оказва влияние върху виденията.

— Има и още нещо — продължи Емили. — Трябва да се науча да отделям онова, което виждам, от онова, което ми се иска да видя. Видях Мартин да вдига дивана и той го направи. Надявах се да го хвърли и да строши вратата, но това го нямаше във видението. И трябва да се науча да търся детайлите. Календари, часовници, вестници — всичко, което може да ми каже за кой ден и по кое време става въпрос. Трябва да обръщам внимание как изглеждат хората. Дали имат тен например. Това може да значи, че виждам какво ще се случи през лятото.

После им разказа за видението, което беше имала за прическата на майка си и как то не се беше сбъднало.

— Като се върна назад осъзнавам, че във видението майка ми беше с дебело палто. Ще съсипят косата й през зимата — тя се усмихна. — Няма значение. Знам, че трябва още да работя. Трябва да се науча да разглеждам и тълкувам виденията си. Поне сега обаче съм сигурна, че имам дарба. И че тя има някаква стойност.

— Много добре — насърчи я мадам. — Сега можеш рационално да използваш дарбата си.

Емили беше в добро настроение, когато двете с Трейси излязоха от часа.

— Да ти кажа ли кое беше най-хубавото в цялата ситуация? — обърна се тя към нея. — Майка ми ми подари мобилен телефон. Разбира се, сигурно ще ми се обажда през десет минути — тя потръпна и спря. — Забравих блузата си в стаята. Ще се върна да я взема.

— Ще се видим на обяд — каза Трейси.

Емили тръгна към класната стая, но пред вратата чу гласове и спря. Мадам и Джена разговаряха.

Знаеше, че не е редно да подслушва, но нещо в настоятелния тон на Джена я задържа.

— Прочетох мислите й, мадам. На Клеър. Преди да избяга. Беше само за миг, но научих нещо. Тя не се интересуваше от обира на банката. Това беше тест за нас. За някои от нас.

— От това се страхувах — отвърна мадам. — Какво искаше да разбере? Силата на дарбите им?

— Да, но имаше и още нещо. Искаше да види колко ще се съпротивляват. Дали могат да бъдат манипулирани и заставени да направят нещо. Знам защо не отвлякоха мен. Защото, ако бях прочела мислите им, щях да разбера какво са замислили. Нямам представа обаче защо не взеха Чарлс или Кен. Или Аманда. Е, те всъщност отвлякоха Аманда, но стана случайно. Проблемът е, че отвличането нямаше нищо общо с обира на банката. Беше експеримент, мадам.

— И тя остана ли доволна от резултата? — попита мадам.

Емили трябваше да се напрегне, за да чуе шепота на Джена.

— Да. Не й пукаше какво ще се случи с Хауърд или с Джордж. Има и други хора. А те имат планове. Не знам за какво става въпрос, мадам, но според мен се готви нещо голямо. Нещо по-голямо от обир на банка.

Мадам отвърна спокойно:

— Да, вярвам ти, Джена.

— Кои са тези хора, мадам? Какво искат?

— Не знам. Но ти си права, Джена. Планират нещо голямо. И са много опасни.

— Какво ще правим, мадам?

— Ще работим и ще се научите да използвате дарбите си, за да се защитавате.

— Притеснявате ли се?

На Емили й се искаше да може да види лицето на мадам. Имаше чувството, че е по-красноречиво от думите.

— Не се притеснявам за теб, Джена. Или за съучениците ти. Притеснявам се за света. И че ще се наложи специалните ми ученици да го спасяват.

В класната стая настъпи тишина. Това беше добре дошло за Емили. Тя не искаше да слуша повече. Можеше да остави дрехата си там.

Коридорът беше претъпкан. Учениците бързаха за първия час. Емили също се разбърза и се опита да не мисли за разговора, който беше чула. Тя обаче не можеше да го забрави — споменът беше в съзнанието й и не успя да го потисне. Въпросите се трупаха един след друг.

Какво искаха онези хора от тях? Кои бяха те? Щеше ли да се наложи да предсказва бъдещето? И как шепа тийнейджъри щяха да спасят света? Толкова много въпроси, толкова притеснения…

Колкото и странно да беше обаче, тя не се паникьоса. Тя и съучениците й бяха специални. Имаха дарби. Може би сега щяха да научат истинския смисъл на тези дарби. Гласовете на мъртвите, четенето на мисли, смяната на тела — имаше причина за тези уникални способности. Може би сега, пред лицето на нещо наистина голямо, щяха да се научат да ги използват по възможно най-добрия начин.

Емили имаше видения и трябваше да се научи да ги разбира. Да започне да търси ключови моменти и да чете между редовете. Да ги тълкува и да обръща внимание на незначителните неща.

И винаги да бъде нащрек за пеперуди.