Днес го имаш, утре го губиш

14

— Ето го Мартин. Говори с жената зад гишето — каза Емили. — Той трябва да счупи вратата към трезора — и тя обясни как Мартин трябвало да поиска пари и да предизвика касиера да го обижда, за да се прояви суперсилата му. Един клиент излезе и остави вратата открехната. Сега вече чуваха разтреперания глас на Мартин.

— Но аз искам парите сега!

Мъж с бадж на ризата се приближи към него.

— Аз съм управителят на банката. Проблем ли има?

Касиерът на гишето каза:

— Опитвам се да обясня на този младеж, че не даваме пари просто така.

Управителят се засмя.

— Разбирам. Ела с мен, момче. Ще ти покажа как работи банката.

— Просто искам пари — изхленчи Мартин.

— Да, разбира се — отвърна любезно мъжът. — Ще те науча как да си откриеш спестовна сметка и да печелиш от лихвата.

— Не искам лихва! Искам пари! — изкрещя Мартин.

— Къде е Трейси? — обърна се Джена към Емили.

— Ами, ако видението ми е било точно, тя трябва да е невидима. Трябва да вземе пари от трезора. Виждаш ли мъжа с къдравата коса? Това е Хауърд. Слабият до вратата е Джордж — тя се обърна към Джена. — Как ни открихте?

— Майката на Хауърд ни помогна — отвърна Джена. — Дълга история. Ще ти я разкажа по-късно.

Емили стисна ръката на Джена.

— О-о! Започва се.

Не чуваха нищо, но можеха да виждат и много добре знаеха какво значеше изражението, което се изписа на лицето на Мартин. И после, като торнадо, той се спусна през помещението и разби една врата.

Сърцето на Емили изстина, когато видя охраната да вади пистолет. После забеляза как Аманда-Сара се затича към изхода, но се подхлъзна и се стовари на земята.

— Боже Господи! — изпищя Емили. Джордж беше пъхнал ръка в палтото си. Пистолет ли търсеше?

Никога нямаше да разбере. Аманда-Сара още беше на пода, но впери поглед в него. И Джордж замръзна.

Емили ги гледа една секунда замислено. „Леле! Аманда наистина е овладяла дарбата на Сара.“ Нещо обаче не беше наред. Очите на Сара изглеждаха различно.

Емили се задъха:

— Това е Сара!

— Разбира се, че е Сара — отвърна Джена. — Кой друг?

Очевадно Джена не си беше направила труда да прочете мислите на Емили.

— Дълга история — рече Емили. — Ще ти я разкажа по-късно.

После и двете притиснаха с ръце ушите си. Три полицейски коли с включени сирени и светлини спряха пред банката. Шестима полицаи изскочиха от колите и започнаха да крещят на всички да вдигнат ръце.

Мадам, Кен и Чарлс дойдоха при момичетата.

— Какво се случи? — попита мадам объркано. — Още не се бях обадила на полицията.

Чуха гласа на Трейси, преди да я видят:

— Натиснах паникбутона — Трейси вече се беше появила и сияеше доволно. — В банката не се чу нищо, но полицията явно е разбрала, че нещо става. Докато се промъквах в трезора, погледнах през рамо и ви видях отвън. Знаех, че Емили е в безопасност, върнах се и натиснах паникбутона до касиерката, преди Мартин да строши вратата. Как се измъкна от Клеър, Емили?

— Чарлс й отне пистолета — обясни Емили.

Трейси впери невярващ поглед в момчето в инвалидната количка. Чарлс я изгледа високомерно.

— Аз съм истинският герой — каза той.

Емили беше сигурна, че никога няма да им позволи да забравят това, но нямаше нищо против.

Следващият, който излезе от банката, беше Мартин.

— Касиерът изобщо не успя да ме ядоса. Сам извиках силата си.

Сърце не й даде на Емили да му каже, че бяха видели всичко — той определено беше избухнал.

След него дойде Сара. Само тя не изглеждаше спокойна или доволна. Всъщност беше малко тъжна. Мина покрай другите и застана до мадам.

— Трябваше да го направя — прошепна тя.

— Знам — отвърна мадам и я прегърна успокоително.

Емили я погледна заинтригувано. Какво толкова лошо имаше, че беше използвала дарбата си? Може би един ден щеше да научи какво натъжаваше Сара.

Двама полицаи излязоха от банката. Единият водеше Джордж с белезници, а другият държеше Хауърд. Когато минаха покрай тях, Кен проговори.

— Хауърд, майка ти не е никак доволна от теб.

Хауърд се втренчи в него. Джордж затърси колата на паркинга с поглед. Клеър обаче отдавна беше избягала.

Излезе още един полицай.

— Всички добре ли сте?

— Да, полицай, добре сме — рече мадам.

Той поклати объркано глава и погледна Мартин.

— Един от касиерите каза, че видяла как това момче разбило вратата на трезора.

Мадам се засмя кратко и изкуствено.

— Е, това е невъзможно. Нали, полицай?

Той сви рамене.

— Сигурно някой от престъпниците е поставил експлозив и го е гръмнал, когато момчето се е спуснало към вратата. Радвам се, че си добре, младежо.

— Нищо не може да ме нарани — напери се Мартин. Мадам го стисна за ръката. — Ох!

— Не успяхте да хванете всички — обърна се Емили към полицая. Тя им обясни за Клеър. Полицаят извади бележник.

— Можеш ли да опишеш тази Клеър?

Емили, Трейси и Мартин се спогледаха. Какво можеха да кажат?

— Имаше сини очи — отвърнаха всички в един глас и замълчаха.

Полицаят се усмихна.

— Не се тревожете, деца, знам, че още сте уплашени. Другите двама ще ни кажат повече — той затвори тефтера. — Та кой е героят?

Емили погледна Сара.

— Трейси натисна паникбутона — обясни тихо Сара.

— Но това е истинският герой — намеси се Трейси и сложи ръка на рамото на Чарлс.

— Той отне пистолета от Клеър — добави Емили. Мадам я погледна и тя захапа устната си.

— Ето пистолета, полицай — каза бързо Кен и му подаде оръжието.

— Браво, момче — рече полицаят.

Емили погледна Чарлс. Той, разбира се, се мръщеше. Тя клекна до количката.

— Спокойно, Чарлс. Ние знаем кой е истинският герой. И няма да го забравим.

Лицето му бавно се проясни. Бузите му порозовяха. Той се усмихна. Нямаше нужда да надниква в бъдещето — Емили знаеше, че бъдещето на Чарлс щеше да е много по-различно от онова, което беше видяла само преди няколко дни.